Джъстин Кронин
Проходът (11)

Единайсет

Някъде западно от град Рандъл, Оклахома, на няколко километра южно от границата с Канзас, Улгаст реши да се предаде.

Паркирали бяха в автомивка до селски път, чийто номер отдавна бяха забравили. Почти съмваше. Ейми беше заспала бързо, свита като животинче на задната седалка на колата. След три часа неспирно и бързо каране Дойл избра път, който бързо ги изключи от джипиеса, линията от светлинки, които проблясваха в далечината зад тях, понякога се стопяваше, докато завиваха, но винаги се събираше отново, щом попаднеха на следата им. Улгаст видя автомивката след два сутринта. Възползва се от случая и влезе в нея. Седяха в мрака и слушаха как полицейските коли ги отминават с висока скорост.

— Според теб колко ще трябва да чакаме? — попита Дойл. От напереността му нямаше и следа.

— Известно време — отвърна Улгаст. — Нека се отдалечат малко от нас.

— Така ще им дадем възможност да поставят пътни блокади на границата на щата. Или пък да се върнат насам, когато разберат, че са ни изгубили.

— Ако те е споходила по-добра идея, ще я чуя с удоволствие — каза Улгаст.

Дойл се замисли. Големите валяци, надвиснали върху предното стъкло, смаляваха пространството в колата.

— Всъщност нямам.

Затова седяха и чакаха. Улгаст очакваше всеки момент автомивката да потъне в ярка светлина, да чуят гласа на някой от щатската полиция през рупора, заповядващ им да излязат с вдигнати ръце. Но нищо подобно не се случи. Вече имаха сигнал, който обаче беше аналогов и нямаше как да се декодира, затова нямаше начин да кажат на някого къде се намират.

— Слушай — каза Дойл, — съжалявам за случилото се в лунапарка.

Улгаст беше твърде уморен, за да се задълбочава в разговора. Струваше му се, че посещението в лунапарка е било преди години.

— Забрави го.

— Въпросът е, че наистина харесвам работата си. Бюрото и всичко, свързано с него. Винаги съм искал да работя това. — Дойл пое дълбоко дъх и проследи с пръст капчица кондензирала вода на стъклото до него. — Според теб сега какво ще стане?

— Не знам.

Дойл кисело се намръщи.

— Напротив, знаеш. Онзи тип, Ричардс. Прав си за него.

Прозорците на автомивката започнаха да изсветляват. Улгаст погледна часовника си, беше малко преди шест, щяха да чакат колкото е възможно. Запали колата и излезе на заден ход от автомивката.

Ейми се събуди. Изправи се и разтърка очи, а после се заоглежда.

— Гладна съм — обяви тя.

Улгаст се обърна към Дойл.

— Какво ще кажеш?

Дойл се подвоуми. Улгаст виждаше как идеята се оформя в съзнанието му. Знаеше какво всъщност казваше: всичко приключи.

— Май и аз.

Улгаст обърна колата и пое обратно по пътя, по който бяха дошли към град Рандъл. Главната улица не беше кой знае колко дълга, не повече от шест-седем пресечки. Над улицата се носеше атмосфера на запустение, повечето прозорци бяха покрити с хартия или замазани със сапун. Вероятно наблизо имаше супермаркет, помисли си Улгаст, или някакъв магазин от голяма верига, от този тип, дето заличаваха малките градчета като Рандъл от картата. В края на пресечката имаше площад с лампи, осветяващи тротоара, а под ъгъл при завоя бяха паркирани половин дузина камиони.

— Закуска — заяви той.

Ресторантът представляваше единично тясно помещение с окачен таван, опушен от тютюнев дим и изпаряваща се мазнина. От едната страна имаше дълъг тезгях, обърнат към ред облицовани, високи сепарета. Миришеше на кафе и пържено масло. Няколко мъже в джинси и работни ризи седяха на бара, превили широките си рамене над чинии с яйца и чаши с кафе. Тримата се настаниха в сепаре отзад. Сервитьорката, жена около средна възраст, с широк ханш и ясни сиви очи, донесе кафе и менюта.

— Какво да ви донеса, господа?

Дойл каза, че не е гладен и кафето му е достатъчно. Улгаст погледна жената, която носеше табелка с име: ЛУАН.

— Има ли нещо вкусно, Луан?

— Всичко е вкусно, ако сте гладен — усмихна се уклончиво. — Овесената каша не е лоша.

Улгаст кимна и й подаде менюто.

— Добре ми звучи.

Жената погледна към Ейми.

— Ами мъничката? Ти какво ще си избереш, слънчице?

Ейми вдигна очи от менюто.

— Палачинки?

— И чаша мляко — добави Улгаст.

— Идват веднага — каза жената. — Ще ти харесат, слънчице. Готвачът ги прави по специална рецепта.

Ейми носеше и раницата си. Улгаст я заведе в дамската тоалетна, за да се измие.

— Искаш ли да вляза с теб?

Ейми поклати глава.

— Измий си лицето и зъбите — каза той. — И си среши косата.

— Още ли отиваме към доктора?

— Май не. Ще видя.

Улгаст се върна на масата.

— Слушай — тихо каза на Дойл, — не искам с колата да вляза в пътна блокада. Нещо може да се обърка.

Дойл кимна. Смисълът на думите беше ясен. Какво ли не можеше да се случи с толкова оръжие. А после изведнъж ще се окаже, че шевролетът е надупчен като решето и всички в него са мъртви.

— Какво ще кажеш за окръжния офис в Уичита?

— Далече е. Няма как да стигнем дотам. А на този етап, според мен, всички ще кажат, че никой нищо не е чувал за нас. Всичко е неофициално.

Дойл се взря в чашата с кафето. Лицето му беше изпито, сломено и Улгаст почувства внезапна симпатия към него. В договора му не се споменаваше за подобно развитие.

— Тя е добро дете — каза Дойл. Шумно издиша през носа. — Мамка му.

— По-добре ще мине при местните полицаи, мен ако питаш. Ти реши как да постъпим. Ще ти дам ключовете, ако искаш. Ще им кажа всичко, което знам. Това е най-добрата ни възможност според мен.

— Нейната най-добра възможност. — Дойл не го каза натякващо, просто излагаше фактите.

— Да. Нейната най-добра възможност.

Храната пристигна точно когато Ейми се върна от тоалетната. Готвачът беше украсил палачинките като лице на смешник, с разбит сметанов крем и боровинки за очи и уста. Ейми ги поля обилно със сироп и започна да се храни на огромни хапки, които редуваше с глътки мляко. Хубаво беше да я наблюдава човек.

Когато приключиха с храненето, Улгаст стана от масата и мина отзад в тесния коридор с тоалетните. Не искаше да използва джобния си компютър, пък и беше го оставил в колата; видя телефон с монети, истинска реликва. Набра номера на Лайла в Денвър, но телефонът непрекъснато даваше свободно, после се включи гласовата поща. Не можа да измисли нищо, което да каже, затова затвори. Ако на съобщението попаднеше Дейвид, така или иначе щеше да го изтрие.

Когато се върна при масата, сервитьорката разчистваше чиниите им. Взе чека и тръгна към касата да плати.

— Наблизо има ли полицейски участък? — попита той жената, докато й подаваше парите. — Шериф или нещо такова?

— Три пресечки по-надолу — отвърна тя и плъзна парите в касата. — Но не ви трябва да ходите чак дотам.

Хлопна чекмеджето, което се затвори с прозвънване. — Ей там седи Кърк, заместник-шерифът. Нали така, Кърк?

— Я ме остави, Луан. Сега ям.

Погледът на Улгаст се плъзна по тезгяха. Мъжът на име Кърк се беше облакътил над чиния пържени картофки. Имаше ъгловато лице и яки, загрубели от времето ръце. Облечен беше цивилно с плътно прилепнали джинси и омазано яке с цвят на прегорял хляб. В градче като това сигурно работеше на три различни места.

Улгаст се приближи към него.

— Трябва да докладвам за отвличане — каза той.

Мъжът се извърна на стола си. Избърса уста със салфетка и погледна изумено Улгаст.

— Какви ги говорите?

Лицето му беше небръснато, миришеше на бира.

— Виждате ли момиченцето там? Тя е детето, което всички търсят. Предполагам, че сте чули нещо за случая по системата.

Мъжът погледна към Ейми, после отново към Улгаст. Окръгли очи.

— Мамка му. Майтапите се. Онези от лунапарка?

— Прав е — ясно каза Луан. Сочеше Ейми. — Видях го по новините. Това е момиченцето. Ти си, нали миличка?

— Проклет да съм! — Кърк се надигна от стола. Заведението потъна в тишина, всички ги наблюдаваха. — Щатските я издирват навсякъде. Къде я намерихте?

— Всъщност ние сме тези, които я взеха — обясни Улгаст. — Ние сме похитителите. Аз съм специален агент Улгаст, това е специален агент Дойл. Фил, поздрави хората.

Дойл равнодушна помаха от сепарето.

— Здрасти.

— Специални агенти ли? От ФБР?

Улгаст измъкна документите си и ги постави на бара пред Кърк, за да ги види.

— Трудно е за обясняване.

— И вие сте отвлекли момичето.

Улгаст отново го потвърди.

— Искаме да се предадем, заместник-шериф. Веднага след като приключите със закуската си.

Някой от останалите мъже се изсмя.

— Ама аз вече приключих — заяви Кърк. Все още държеше документите на Улгаст, оглеждаше ги невярващо. — Да пукна! Проклятие!

— Хайде, Кърк — подкани го мъжът през смях. — Арестувай ги, щом така искат. Не си забравил как се прави, нали?

— Дръж телефона, Франк. Мисля — Кърк глуповато гледаше Улгаст. — Извинете за закъснението. Аз повече се занимавам с копаене на кладенци. Тук не се случват много неща, освен някое и друго напиване и сбиване, в половината от случаите виновникът съм аз. Дори белезници нямам или там каквото и да е.

— Всичко е наред — отвърна Улгаст — Ще ти дадем едни назаем.

 

 

Улгаст му каза да конфискува шевролета, но Кърк заяви, че щял да дойде за него по-късно. Предадоха оръжията си и се скупчиха в камиона на Кърк, за да изминат пътя до общината, три пресечки по-надолу. Общината представляваше двуетажна тухлена сграда, чиято година на построяване — 1854 — стоеше изписана с огромни букви над входа. Слънцето вече грееше и къпеше града в белезникава, приглушена светлина. Когато слязоха от камиона, Улгаст чу птици да пеят от горичка напъпили тополи. Обзе го леко усещане на щастие, което разпозна като облекчение. По пътя към общината, в купето на камиона, Ейми седеше в скута му. Сега коленичи пред нея и постави ръцете си на раменете й.

— Искам да направиш всичко, което този мъж ти каже, става ли? Той ще ме затвори в килия и вероятно известно време няма да те видя.

— Искам да остана с теб — каза тя.

Видя, че очите й са пълни със сълзи и усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше обаче, че постъпва правилно. Полицията на щата Оклахома щеше да пристигне много бързо, след като Кърк обяви ареста. Ейми щеше да е в безопасност.

— Знам — каза той и напрегна всички сили, за да се усмихне. — Всичко ще е наред. Обещавам.

Офисът на шерифа се намираше на приземния етаж. Все пак Кърк не им постави белезници, като видя колко охотно му сътрудничат. Поведе ги около сградата, надолу по стълбите към помещение с нисък таван, две метални бюра, шкаф за оръжие, пълен с пушки и шкафове за документи до стените. Единственото осветление идваше от два високи прозореца, достъпни отвън и покрити с окапали листа. Кабинетът беше празен, жената, която отговаряла за телефоните, идвала в осем, обясни Кърк и светна лампите. А пък шерифът — кой ли го знаел къде е в този момент. Обикалял някъде с колата вероятно.

— Да ви кажа откровено — довери им Кърк, — дори не знам дали съм ви вписал правилно. Най-добре е да се опитам да го открия по радиостанцията.

Помоли Улгаст и Дойл да бъдат така любезни да почакат в килия. Имали само една, в повечето случай била пълна с мукавени кутии, но щяло да се намери достатъчно място за двамата. Улгаст каза, че всичко е наред. Кърк ги върна в килията, отключи вратата и Улгаст и Дойл влязоха вътре.

— И аз искам да вляза в килията — настоя Ейми.

Кърк се намръщи смаян.

— За по-странен случай на отвличане не съм чувал.

— Всичко е наред — каза Улгаст. — Може да остане да чака с мен.

Кърк се замисли за момент.

— Ами добре. Поне докато зет ми не се появи?

— Кой е зет ви?

— Джон Прайс — каза той. — Шерифът.

Кърк изпрати съобщение по радиостанцията и след десет минути през вратата стремглаво влезе мъж с прилепнала каки униформа. Запъти се направо към килията. Мъжът беше дребен, с физика на момче, малко над метър и шейсет висок, дори с токовете на каубойските си ботуши, които на Улгаст се видяха доста специални — от змийска кожа или щраус. Вероятно се качваше в ботушите, за да е малко по-височък.

— Е, мамка му — каза той с изненадващо дълбок глас. Гледаше ги с ръце на хълбоците си. На брадичката му имаше късче хартия, сякаш се е порязал докато се е бръснел в бързината. — Момчета, били сте федерални, а?

— Точно така.

— Що за лудост — обърна се към Кърк. — Момичето какво търси в килията?

— Ами каза, че искала.

— Боже, Кърк. Не можеш да вкараш вътре малко дете. Останалите регистрира ли ги?

— Исках да изчакам, докато дойдеш.

Прайс въздъхна отчаяно.

— Знаеш ли какво — изви очи, — наистина трябва да поработиш върху самоувереността си, Кърк. Говорили сме за това. Оставяш Луан и другите да те тормозят прекалено. — Кърк мълчеше, но той продължи. — Хубаво, дай сега да надуем свирката. Търсят ги под дърво и камък, знам аз.

Погледна към Ейми.

— Добре ли си, момиче?

Ейми, която седеше на бетонната пейка до Улгаст, кимна леко.

— Тя каза, че искала — повтори Кърк.

— Не ми пука какво е казала — Прайс измъкна от колана си ключ и отвори килията. — Хайде, момиченце — протегна ръка. — Пандизчийската килия не е място за теб. Да ти вземем пуканки или нещо такова. Кърк, позвъни на Мейвис, моля те! Кажи й, че ни трябва тук на мига.

Когато отново останаха сами, Дойл, който се беше присвил на бетонната пейка, изви глава назад и затвори очи.

— Боже милостиви! — простена той. — Прилича на епизод от сериал.

Измина около половин час. Улгаст чуваше как Кърк и Прайс говорят в другата стая и обмислят как да постъпят, на кого най-напред да позвънят. На щатската полиция? Или на окръжните? Още не ги бяха вписали. Но всичко беше наред и това щеше да се случи. Улгаст чу вратата да се отваря, а после женски глас да разговаря с Ейми. Казваше й колко е хубава и я питаше как се казва зайчето, какво щяла да каже за един сладолед, магазинът зад ъгъла отварял след няколко минути и тя с радост щяла да иде и да й купи. Всичко беше така, както го беше предвидил Улгаст, докато седеше в шевролета в автомивката и беше решил да прекрати гонитбата. Радваше се, че постъпи така, толкова доволен беше, че сам се изненадваше, а пък килията, за която предполагаше, че ще е една от многото в остатъка от живота му, не му се стори чак толкова зле. Чудеше се дали така се е чувствал Антъни Картър, дали си е казал: Това отсега нататък е животът ми.

Прайс дойде до килията с ключ в ръка.

— Щатските са на път — заяви и се залюля на токовете си. — Явно голяма пушилка сте успели да вдигнете. — Метна чифт белезници през решетките. — Според мен идеално знаете какво да правите с тях.

Дойл и Улгаст си сложиха белезниците един на друг. Прайс отвори килията и ги поведе обратно към офиса. Ейми седеше на метален стол до бюрото на секретарката с раница в скута и ядеше сладкиш със сладолед. Жена, която изглеждаше като истинска баба, облечена в костюм с панталон, седеше до нея и й показваше книжка с картинки.

— Това е татко — каза Ейми на жената.

— Този тук ли? — жената се извърна. Имаше тъмни, изрисувани вежди и стегната прическа от гарвановочерна коса, явно перука. Погледна озадачено към Улгаст, после отново Ейми. — Този човек ли е твоят татко?

— Всичко е наред — каза Улгаст.

— Това е татко — повтори Ейми. Говореше упорито и настоятелно. — Татко, трябва веднага да тръгваме.

Прайс беше извадил комплект за взимане на отпечатъци, а зад тях Кърк нагласяваше екран и камера, за да им направи снимки.

— Какво означава това? — попита го Прайс.

— Дълга история.

— Татко, веднага.

Улгаст чу как зад гърба му се отваря врата. Жената вдигна лице.

— С какво да ви помогна?

— Здравейте и добро утро — чу се мъжки глас. Звучеше познато. Прайс държеше дясната ръка на Улгаст за китката, за да потопи пръстите му в мастило. В същия миг Улгаст видя лицето на Дойл и разбра.

— Това офисът на шерифа ли е? — казваше Ричардс. — Здравейте на всички. Леле, това истинско ли е? Много пушки си имате. Ето, нося разни работи да ви покажа.

Улгаст се извърна навреме, за да види как Ричардс застрелва жената в челото. Един изстрел, отблизо, заглушен до леко щракване от дългия заглушител. Тя се стовари на стола с отворени очи, перуката провисна на главата й. Тънка струя кръв потече по пода пред нея. Ръцете й се привдигнаха и се отпуснаха безжизнени.

— Простете — леко потръпна Ричардс. Заобиколи бюрото. Помещението се изпълни с острия мирис на барут. Прайс и Кърк стояха сковани от страх на място, с провиснали челюсти. Или пък онова, което чувстваха, не беше страх, ами безмълвно недоумение. Сякаш са се озовали в лишен от смисъл филм.

— Ей — подвикна им Ричардс и се прицели, — не мърдайте. Стойте както сте. Идеално сте застанали.

И ги застреля и двамата.

Никой не помръдна. Събитията се развиваха със странен, подобен на сън, забавен каданс, но приключиха за миг. Улгаст гледаше към жената, после погледна двата трупа на пода, Кърк и Прайс. Колко изненадваща е смъртта, колко неотменима и завършена, колко неподправена. На бюрото на секретарката Ейми седеше, приковала поглед в лицето на мъртвата. Момиченцето се намираше само на няколко стъпки от нея, когато Ричардс я застреля. Стоеше с отворена уста, сякаш иска да проговори, по челото й се стичаше кръв, промъкваше се по чертите й и се разперваше по него като речна делта. В ръката си стискаше стопилите се останки от наполовина изядения сладкиш със сладолед, вероятно и в устата си имаше още неглътната хапка от него, топеше се на езика й със своята сладост. Странно, помисли си Улгаст, до края на живота й вкусът на сладоледа ще й напомня за тази картина.

— По дяволите! — каза Дойл. — Застреля ги?

Прайс беше паднал по очи зад бюрото. Ричардс коленичи до тялото и запретърсва джобовете му, докато не откри ключа за белезниците, които метна към Улгаст. Вяло размаха оръжието си към Дойл, който оглеждаше шкафа с пушките.

— На твое място нямаше да го направя — каза Ричардс и Дойл седна.

— Явно нас няма да застреляш — каза Улгаст и освободи ръцете си.

— Не точно сега — отвърна му Ричардс.

Ейми се разплака, дишаше на пресекулки. Улгаст даде ключа на Дойл, вдигна я и силно я прегърна. Тялото й се отпусна върху него.

— Съжалявам, съжалявам — друго не се сещаше да каже.

— Направо трогателна гледка — заяви Ричардс, докато подаваше на Дойл раничката с вещите на Ейми, — но не тръгнем ли веднага, ще се наложи да застрелям още куп народ, а ми се струва, че тази сутрин вече добре си пострелях.

Улгаст се сети за кафенето. Вероятно всички там бяха мъртви. Ейми хълцаше на гърдите му, усещаше как сълзите й мокрят ризата му.

— Та тя е дете, по дяволите.

Ричардс се намръщи.

— Защо всички все това повтарят? — посочи с оръжието си към вратата. — Да тръгваме.

Отвън на утринната светлина ги чакаше шевролетът, паркиран до полицейската кола на Прайс. Ричардс нареди на Дойл да кара и седна на задната седалка с Ейми. Улгаст се почувства безпомощен. След всичко, което беше направил, стотиците решения, които беше взел, друго, освен да се подчини, не му оставаше. Ричардс ги насочи вън от града, към откритата прерия, където чакаше хеликоптер без отличителни знаци, с тесен черен корпус. Докато се приближаваха, огромните му перки започнаха да се въртят. Улгаст чу воя на сирените в далечината, който постепенно се засилваше.

— Да се поразмърдаме — нареди Ричардс и размаха оръжието си.

Качиха се в хеликоптера и почти веднага набраха височина. Улгаст здраво прегръщаше Ейми. Усещаше се като в транс, в сън, ужасен сън, който не може да се разкаже, в който всичко, за което беше мечтал в живота си, му биваше отнемано, а той можеше само да гледа. И преди беше сънувал този сън, в който искаше да умре, но не можеше. Хеликоптерът се издигна високо и пред тях се откри гледка към мократа равнина и отвъд нея, на границата й, имаше върволица от бързо движещи се полицейски коли. Улгаст преброи девет. В кабината Ричардс посочи предното стъкло и каза нещо на пилота, което го накара да поеме по друг курс и да се задържи на място. Полицейските коли се приближаваха, вече бяха на няколко метра от шевролета. Ричардс с жестове показа на Улгаст да си сложи слушалките.

— Гледай сега — каза му той.

Преди Улгаст да успее да отговори, видя просветване като светкавица на гигантски фотоапарат. Хеликоптерът се разлюля. Улгаст сграбчи Ейми през кръста и я притисна. Когато отново погледна през прозореца, от шевролета беше останала само дупка в земята, достатъчно голяма, за да побере къща. Чу смеха на Ричардс в слушалките. После хеликоптерът за втори път започна да набира скорост, силата на ускорението ги притисна към местата и ги отведе надалече.