Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Iorich, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валери Русинов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Бруст
Заглавие: Влад Талтош — убиец на свободна практика
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2010
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-201-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1853
История
- —Добавяне
6.
Лука, току-що говорих с Нурик и стана напълно ясно, че от нас се очаква да стоварим всичко това на най-низшите рангове, които смятаме, че могат да се измъкнат с него. Казах му, че ако иска да се изиграе такава игра, ще трябва да намери някой друг, който да задвижи нещата, защото аз няма да ида там. Ако се оттегля, ти си явният избор да се заемеш с това, тъй че помисли добре как ще го направиш. Знам какъв натиск може да окаже Н., тъй че ако го поемеш, ще си затварям устата, но си заслужава да се обмисли. Знам, че Папакат и новият Главнокомандващ не обичат подобни уговаряния, и не забравяй, че НВ, доколкото знам, също не е замесена е това. Мисля, че тя иска разследването да бъде честно, най-вече защото иска да разбере дали всичко е по нейна вина. Щях да й кажа, ако знаех. Може би след още една седмица, ако все още ръководя това. Но ако искаш кариера, не можеш да пренебрегнеш Н., знаеш го и аз го знам. Все едно, обмисли го добре.
Шмугнах се във входа пред мен, без да изчакам да разбера накъде води. Озовах се в тесен коридор със стълбище в края. Продължих нагоре, преглъщайки киселото от паниката, идваща с това, че имаш само една посока, по която да продължиш, когато знаеш, че някой те преследва. Ако Сетра беше трезва, щеше да се съобрази с това, по дяволите!
В края на коридора имаше врата. Отворих я, без да чукам, дясната ми ръка забърса дръжката на Лейди Тилдра.
Главнокомандващият, изглежда, беше задрямала. Вдигна рязко глава и ме зяпна. Ако бе посегнала за оръжие — нещо, което изобщо нямаше да е немислимо — изведнъж щяха да ме търсят много повече хора от джерег… или никой.
Тя примига няколко пъти, докато затаявах вратата и затварях дъх, или каквото там правех.
— Влад.
Стоях до вратата и се опитвах да не дишам задъхано и да не треперя.
— А, здрасти — отвърнах.
Кабинетът й беше малък. Място едва колкото за нея, стол и масичка. От лявата й страна имаше друга врата.
— Задрямала съм — каза тя. — Извинявай.
— Няма нищо. Както виждаш, дойдох все пак.
— Да си намерим ли някое по-удобно място за разговор?
— Нямам нищо против да постоя. Благодаря, че прие да се видим, между другото.
Кимна и вдигна очи към мен — необичайно преживяване и за двама ни.
— Според последното, което чух, ти си Наследницата на Дракон. Сигурно се полагат поздравления.
Отвърна ми с нещо, което може би трябваше да е смях.
— Предполагам.
— Как се обръщат към теб сега, с „главнокомандващ“ или с „ваше височество“?
— Зависи от темата.
— Има ли някаква история тука? В смисъл, в това как си станала Главнокомандващ?
— Не е нещо, за което съм склонна да говоря.
— Ставането ти Главнокомандващ свързано ли е?
— С какво?
— А, мислех, че знаеш защо съм тук.
— Сетра каза, че си искал да се видиш с мен заради Алийра.
— Да. С това.
— Та за какво точно искаш да се видиш с мен?
— За положението на Алийра.
Не беше отговорила на въпроса ми. Искам само да ви обърна внимание, че го забелязах. Не ми минават такива.
— Не съм сигурна колко мога да ти кажа.
— Поради незнание или има неща, които не ти е разрешено да казваш?
— И двете. И може би неща, които мога да кажа, но не желая.
— Мда. Добре, аз ще питам, а ти ще ми казваш каквото можеш.
— Не че не ме е грижа за Алийра — каза тя.
Кимнах. Изведнъж се почувствах неловко. Не беше присъщо за Ноуратар да изпитва нужда да се оправдава пред мен. Подпрях се на стената и се помъчих да изглеждам спокоен. И понеже тя мълчеше, се покашлях и казах:
— Макар и по свой начин, донякъде разбирам какво означава дълг.
Тя не отвърна и се загледа някъде покрай мен.
— Та какво се случи? — продължих.
Тя примигна и сякаш се върна оттам, където се беше зареяла.
— Алийра бе заловена, че практикува Древна магия, което е незаконно. С основание, между другото. Беше използвана за унищожаване на Империята. От бащата на Алийра. Империята не гледа с добро око на опити да бъде унищожена и не харесва неща, които могат да направят това.
— Да, знам. Това прибавя известно… ъъ. Чакай. Колко от това е заради баща й?
— Не знам. Може би това я прави идеалната… Искам да кажа, може би затова…
Замълча.
Трябваше да се сетя за това по-рано.
— А как тя — искам да кажа, императрицата — се чувства покрай това?
— Моля?
— Тя е приятелка на Алийра. Как се…
— Знаеш, че не мога да ти споделя лични подробности за нейно величество.
Тъй като търсех точно тези лични подробности, беше малко тъжно, че го чувам.
— Добре. Чу ли за ареста на Алийра, преди да се случи?
— Не те разбирам. — Гледаше ме подозрително, сякаш не е сигурна дали не й се подигравам.
— А, ясно. Заповедта е минала през теб.
Тя кимна.
— Не знам как се правят тези неща, но ми се струва необичайно. В смисъл, не мислех, че арестуването на престъпници е работа на Главнокомандващия.
— Обикновено не е — отвърна тя. Устните й се бяха присвили.
— Но?
— С личност като Алийра, не виждам как би могло да стане другояче. Нямаше да прати някой… някой пристав да го направи.
— Щеше да е оскърбително за положението й.
Тя кимна. Трябва да поработя повече над изразяването на ирония. Попитах:
— Кой извърши самия арест?
— Аз.
Изсумтях.
— Трябва да е било забавно.
Изгледа ме.
— Извинявай — казах. — Беше ли изненадана?
— Необходимо ли е това?
— Искам да знам дали е получила някакво предупреждение.
— Да, беше изненадана. Мислеше, че се шегувам. Каза…
Стената над главата й беше гола, сивкава на цвят. Трябваше да окачи нещо там. Реших да не й го казвам.
— Съжалявам — промълви тя.
— Колко беше времето от връчването на заповедта до ареста?
— Десет минути.
— А ти беше ли очаквала заповедта?
Изгледа ме замислено.
— Не. Казаха ми, че съм Главнокомандващият, и ми заповядаха да арестувам Алийра и да й предам съобщението, с което я освобождават от поста й.
Опитах си да си представя тази сцена, но не можах. Радвах се, че не съм бил там да го видя.
— Очакваше ли да се случи нещо такова?
— Какво искаш да кажеш?
— Алийра е арестувана, за да отвлече вниманието от нещо, за което императрицата не иска хората да мислят. Очакваше ли…
— Това е твоя хипотеза — отвърна тя, сякаш я отхвърляше.
— Мм, да. Това е моя хипотеза. Очаквала ли си Зерайка да…
— Нейно величество.
— … нейно величество да направи нещо такова?
— Не приемам предположението ти.
— Хм. Добре. — Огледах стаята. Може би на някоя от стените имаше тайна записка, която да ми каже как да изтръгна нужната ми информация от Ноуратар. Тц. Май нямаше. — Мислех, че Главнокомандващият трябва да има по-голям кабинет.
— Това не е кабинетът, по-скоро стая за личен отдих. Кабинетът е оттатък. — И посочи вратата вляво от нея.
— Този пост временен ли е за теб?
Едната й вежда подскочи.
— Ами, със сигурност няма да продължи по-дълго от следващото царуване на дома Дракон.
— Имах предвид по-временно от това.
— Не знам.
— Как се случи преди всичко?
— Кое как се случи?
— Инцидентът, с който е започнало всичко това. Ти си Главнокомандващият вече, трябва да имаш достъп до…
— Не мога да обсъждам това.
— Нямам предвид подробностите.
— Тогава какво? Ще философстваме ли?
— Като оставим сарказма, да.
— Сериозно?
— Да.
— Как се случва? Казаха ми, че си служил в армията, във военно време, в строя.
— За кратко.
— Участвал си в сражение.
— За кратко.
— И се налага да питаш как се случва нещо такова?
— Май не разбирам за какво говориш.
Тя поклати глава.
— Остави. Ако това е всичко, лорд Шурке, чака ме много работа. Зачудих се дали „лорд Шурке“ трябваше да ме обиди и ако да, каква точно трябваше да е обидата.
— Ще се постарая да съм кратък — казах.
Тя отново направи онова с устните и отвърна:
— Чудесно.
— Щом не мога да питам за императрицата, ще попитам за теб.
— Мм?
— Какво мислиш, че ще се случи?
— Не знам. — Без особена интонация, при това.
— Нещата бяха по-лесни в джерег, нали?
Погледна ме, присвила очи, После кривна рамене.
— Различни, ако не друго.
— Общо взето единствените, които си го получават, са тези, които са си го заслужили.
— Не всички обаче — допълни тя.
— Вярно.
— Какво друго?
Поколебах се.
— Не ти ли се струва странно, че този закон се прилага срещу някой в положението на Алийра?
Тя сви рамене.
— Говори се за това из Двора. Не обръщам много внимание.
— Та как можеш да го обясниш?
— И да имам някакви предположения, не държа да ги споделям с теб.
— Ноуратар, врагове ли станахме изведнъж?
— Служа на Империята. Това означава, че служа на императрицата.
— Не отговори на въпроса ми.
Пръстите й закръжиха по масата.
— Не. Не сме врагове.
— Ами тогава…
— Противници сме.
— Виж, опитвам се да измъкна Алийра от тази каша — обясних. — Не си ли нейна приятелка?
— Ако можеш да намериш начин да го направиш без неприемливи последствия, ще се радвам да ти съдействам.
— Точно с това се надявам да ми помогнеш.
— Знам.
— Ноуратар, не ми помагаш много.
— Има ли причина да ти помагам?
— Не знам. Заради старото време? В смисъл, синът ми е наречен на теб.
Наведе очи и нарисува кръг с пръст на масата. Правех същото, когато си имах бюро. Беше ми малко странно, че виждам тя да го прави. Каза:
— Коути иска да те види.
След малко си върнах дар слово.
— Сигурна ли си?
— Не — отвърна тя. — Но тя каза така.
— Кога?
— Вчера.
— Знае, че съм в града?
— Очевидно.
След малко попита:
— Ще я видиш ли?
— Да. Стига да мога да го направя така, че да не я убият.
— Според мен тя може да се грижи за себе си.
— Мислиш ли? Срещу джерег? Ако решат да тръгнат по петите й, за да хванат мен? Да не говорим за Патрула на кучките, които така изведнъж проявиха интерес към дейностите й преди няколко години и които не ме обичат много.
— Те гарантираха, че ще я оставят на мира. И го направиха.
— Засега.
Тя се намръщи.
— Ако не си…
— Какво ще направиш? Ще хвърлиш срещу тях дома Дракон? Или Империята?
— Ще хвърля себе си.
— И джерег ще се разтреперят от страх.
— Ти най-малко от всички би трябвало да ми се надсмиваш.
Стиснах зъби, кимнах и казах:
— Ще ида да я видя.
Това сложи край на беседата. Поклоних се, като се постарах да не влагам ирония в поклона, и понечих да си тръгна, откъдето дойдох, само че тя ме спря.
— Мини през другата врата. Оттам можеш да влезеш в Двореца. Накъдето си тръгнал, ще излезеш навън.
— Благодаря. Хубаво е да знам, че не си забравила някои неща.
— Има неща, които не се забравят — каза нейно височество.
Излязох откъдето ми посочи, изгубих се в крилото на дракона, изгубих се в Двореца и най-сетне закрачих по улиците на Града, където спрях четвъртия затворен файтон, който мина покрай мен, и казах да ме закарат до „Пробитата делва“ в района на Лятната порта на Адриланка. Лойош и Роуца летяха над файтона, наблюдаваха и мрънкаха недоволно.
Посещавал бях няколко пъти това заведение. Чувал бях няколко различни версии за това кой го притежава. Твърдеше се, че (1) е собственост на Съвета и оперира чрез периодични вноски; (2) е собственост на някакъв тип без никакви връзки с Организацията, но с голямо влияние в Двора; или (3) е съсобственост на Съвета, така че винаги да е безопасно място за срещи. Все едно. Беше едно от десетината места в Града, където можеш да се нахраниш, без да се притесняваш от неприятности, който и да е по петите ти.
Разбира се, излизането през вратата след това си е твой проблем.
Дългият тезгях минава по дължината на стената отдясно и продължава покрай отсрещната стена. Останалото от помещението е пълно със столове и двайсетина маси, големи почти колкото за двама души, като всички имат по четири стола. Обикновено държиш чинията си в скута си и поставяш на масата само пиенето си. Ред малки прозорчета високо на стената пропускат символично количество светлина. Останалата е осигурена от два огромни полилея зад тезгяха и допускам, че работещите там получават приличен брой цицини по главата, както и някои изгаряния, докато свикнат с работата.
Беше ранен следобед и не беше много пълно. Около една трета от масите бяха заети, предимно от криота и търговци исола, за които човек би си помислил, че съставляват повечето население на Града, ако очите му подминават неизброимите текла. Една жена в тъмно облекло с вдигната качулка, без нищо, което да издава дома й, седеше сама на маса близо до вратата. Седнах срещу нея. Роуца се извърна на рамото ми, за да наблюдава вратата.
— Здрасти, Кийра. Надявам се, че не си ме чакала дълго.
Тя вдигна глава и устните й се кривнаха в усмивка.
— Какво ще пиеш?
— Тук ли? — отвърнах. — Нещо бяло и безобидно. Нямам им вяра.
— Голям сноб си.
— Знам. Но аз плащам. Това е моя среща. Ще ядем ли?
— Аз не.
Срамота. Това бе едно от малкото драгарски заведения, където имаха хубава храна — специалитет, наречен „цяра“, включващ парченца месо, залети с лютиво-сладък сос. И на други места го правеха, но тук използваха една и съща пещ от над осемстотин години. Трудно е да се конкурираш с нещо такова. Но срещата беше по моя покана, а тя не ядеше, тъй че и аз нямаше да ям. Лейди Тилдра щеше да го одобри.
Кийра привлече вниманието на един текла на средна възраст с необичайно гъсти вежди и провиснала уста, който си я стегна, колкото да кимне в отговор на поръчката. Влезе дебеловрат тип, облечен в цветовете на джерег, и зае място, откъдето можеше открито да ме наблюдава. Пренебрегнах го. Кийра го държеше под око, без да го издава външно.
„Единственият джерег ли е в заведението, Лойош?“
„Засега. Дай му две минути. Ще започнат да се изсипват през прозорците“.
„Изобщо не се съмнявам“.
Виното дойде. Беше безобидно като теклата, който го поднесе.
— Толкова години минаха — каза Кийра. — Вярвам, че си добре?
— Задникът ми е по-малък и краката по-плоски, но като изключим това, съм екстра.
— А кесията ти? И тя ли е по-плоска и по-малка?
— Не, кесията е наред. Още имам повечето от взетото за Ларис.
Беше леко изненадана. На тази светлина очите й изглеждаха почти сиви, а цветът на лицето й смугъл почти като моя. Винаги изглеждаше малко по-дребна, отколкото е.
— Когато чух, че искаш да се срещнем, предположих, че искаш да ти се открадне нещо. Е, информация ли е?
— И още нещо. Но не като отплата.
— Разбира се. — Беше заинтригувана. — Кажи повече.
— Откога не си се промъквала в Имперския дворец?
— О. — Замълча, премрежила очи. — Сигурен ли си, че ти трябва крадец, а не шпионин?
— Трябва ми шпионин. Но в момента не познавам някого, когото мога да използвам.
— Различни умения са, знаеш го.
— Знам го.
— Продължавай тогава.
— Трябва да има страшно много документи, свързани с процеса на Алийра.
— Цели сандъци, убедена съм. Открадването им ще е по-малък проблем от транспортирането. Да не говорим, че някой ще забележи липсата им.
— Не ми трябват всичките. Само един.
— Кой?
— Там е номерът. Не знам.
Тя повдигна вежда и изчака да продължа.
— Някъде между най-ранните документи, свързани с делото — може би съвсем най-ранните — се надявам, че ще има нещо, което да ни каже как е започнало всичко това. Искам да знам кой е помислил да арестуват Алийра или как е възникнала идеята, или колко трудно е било да убедят императрицата за това, и кой е възразил и защо, и…
— Защо трябва да съществува такова нещо?
— Защото… Добре, виж: не твърдя, че познавам императрицата. Не сме гаджета. Но съм се срещал с нея, говорил съм с нея и Алийра, Мороулан и Сетра са говорили пред мен за нея…
— Продължавай.
— Няма начин да й хрумне да реши проблема си, като заповяда ареста на приятелка. Просто няма начин.
Кийра загриза устна и кимна.
— Мога да го разбера. Добре.
— Тъй че идеята е хрумнала на някой друг. Искам да разбера кой е бил.
— Смяташ, че това ще го има в някоя от папките по делото й?
— Надявам се да намеря нещо, което да ме насочи във вярната посока. Не очаквам пълен отговор, просто намек къде да търся.
— Все пак искаш шпионин.
— Да. Да познаваш някой?
— Няколко. Но звучи предизвикателно. Бих искала да опитам.
— Добре! Колко?
— Две хиляди. Какво, много ли е?
— Не, не. Просто ме изненада. Но за това, което искам, е съвсем разумно. — Извадих банкова бележка и молив, пописах малко и й я връчих.
— Предполагам, че бързаш?
— Трудно е да се каже. Но Алийра е в затвора, тъй че може би тя бърза.
— Ще видя какво мога да направя. Горя от нетърпение.
Усмихна се с уникалната усмивка на Кийра, която върна някои спомени и прогони други.
Пиехме виното си в кротко мълчание. Около нас се носеше тихо бръмчене на разговори. Вратата зад мен отново се отвори, влезе тип в цветовете на джерег и се настани на маса до отсрещната стена. Облегна се на стената, изпружи крака и ме погледна.
— Мислиш ли, че джерег знаят, че съм тук?
— Вероятно. Имаш ли план за излизане?
— Не точно план. В смисъл, мога да бягам по-бързо, отколкото предполагаш.
— Някак си не ми се вярва, че щеше да дойдеш тук, ако това е най-доброто, с което разполагаш.
Свих рамене.
— Винаги мога да телепортирам до Черен замък. Официално не е безопасно, но джерегите няма да се забъркат с дома Дракон.
— Но ще знаят къде си и ще наблюдават, когато напуснеш.
— Да. Донякъде свикнах с това обаче.
— Знаеш ли, имам друга идея.
— Да я чуем…
Каза ми. Засмях се. Лойош също се засмя.
Откачих Лейди Тилдра от колана си и я пъхнах под наметалото си.
— Направи го.
Тя помълча за минута, докато поговори психически с един общ приятел, или може би по-точно познат. В един момент ме погледна и попита:
— Къде искаш да стигнеш?
Обмислих няколко възможности и й казах. Кимна отново и празният поглед се върна. Най-сетне се съсредоточи върху мен.
— Всичко е уредено.
След това пихме вино и си бъбрихме за дребни неща, които не можеха да интересуват никой друг, освен двама ни.
По някое време вратата зад мен се отвори. Кийра се втренчи над рамото ми и извърнах глава. Бяха две жени, почти еднакви на външност, и двете облечени в черното и сребристото на дома Дракон и със златните пелерини на гвардията Феникс.
Направиха две крачки напред, спряха точно зад мен и едната каза високо:
— Владимир Талтош, граф Шурке. Моля предайте оръжието си и елате с нас.
Усетих как всички в ресторанта ни зяпнаха. Не погледнах, но можех да си представя старателно безизразните лица на двамата джереги. Усмихнах се широко.
— Разбира се.
Свалих оръжейния си колан и им го предадох, после станах бавно, с ръцете далече от тялото.
— Много се радвам, че се видяхме, Кийра. До скоро.
— Всичко добро, Влад.
Обърнах се и кимнах на гвардейките.
— Ваш съм.
Изведоха ме навън, по една от всяка страна, и оттам — направо в арестантската карета. Кочияшът и третият страж бяха по местата си. Лойош и Роуца излетяха от раменете ми, а стражите се престориха, че не забелязват. Сигурно ги бяха уведомили, че може да се случи нещо такова. Не забелязах никакви убийци, но и не гледах толкова внимателно. Гвардейките се качиха, едната до мен, другата — отсреща. Вратата се затвори, ключалката изщрака, каретата потегли и благородничката дракон срещу мен ми върна оръжието.
— Всичко мина както искахте, нали?
— Да — отвърнах. — Моите благодарности.
Тя сви рамене.
— Заповедите са си заповеди. Не е нужно да ги разбирам.
Беше покана към мен да обясня защо е всичко това. Отклоних я.
Не можех да виждам къде, сме, но Лойош ме държеше в течение.
Мълчанието взе да става неудобно, тъй че отпуснах глава назад и затворих очи. Това продължи до първото силно друсане, при което тилът ми изпращя в твърдото дърво. След това зяпнах тавана и зачаках.
Нямаше нужда Лойош да ми казва, когато пристигнахме до Портата на невинния — рязкото спускане към по-долните етажи, където водят затворниците. Спряхме, едната гвардейка каза тихо нещо на някой отвън и след това отново потеглихме — нещо, което не ми се бе случвало досега: обикновено тук ме сваляха от каретата и продължавах пеша.
„Минаваме през тунел, шефе… Излизаме в нещо като вътрешен двор. Има още много затворнически карета. И конюшни също“.
„Да, надушвам ги“.
„Сега излизаме от Двореца“.
„В правилната посока, както се разбрахме?“
„Да“.
„Добре“.
Или може би не беше добре. Изпитвах смесени чувства покрай цялата тази работа.
На двете гвардейки в каретата като че ли им беше много по-удобно да не си говорим, отколкото на мен. Трополяхме по улиците. Винаги е странно да се возиш в затворническа карета, защото знаеш, че всички те зяпат, но също тъй знаеш, че не могат да те видят.
Най-после стигнахме целта си. Едната гвардейка почука на тавана — два пъти, после веднъж. Отговориха й с три бавни тропвания. Каретата подскочи веднъж, чу се дрънчене и вратата се отвори, пропускайки светлина вътре и мен — навън. Краката ми бяха изтръпнали.
Огледах се и за миг ме обзе паника. Мястото не ми беше познато. Беше малка къщичка в квартал с едноетажни къщи под наем. Забелязах малка ракета за найбол отпред, на тясната пътека между улицата и входната врата.
Каретата се отдалечи. Краката на Лойош за миг ме стиснаха за рамото.
Направих три крачки напред, посегнах да почукам и забелязах въженце, увиснало от стрехата. Дръпнах го и чух тихото дзън-дзън отвътре. Нещо подобно почувствах и в гърдите си. Вратата се отвори.
— Очаквах те, Владимир — каза Коути. — Заповядай, влез.