Стивън Бруст
Йорич (6)

5.

Заповедите от Главнокомандващия до генерал лейди Фардра е’Барит не бяха изрични (виж Прил. 2), но включваха фразата „минималните щети на имущество и цивилни в района е втори приоритет единствено спрямо потушаването на безредиците“. Един от въпросите пред настоящата комисия следователно е да се прецени какво означава „минимални“ в този контекст, кои са „цивилни“ и кои биха могли да се приемат за „цивилни“ от страна на отделните войници с различни звания и отговорности във високо рискови райони.

— Виждаш се с разни хора — казах му.

— Милорд?

Не съм напълно сигурен доколко титлите и доколко империалът имаха нещо общо с превръщането ми в „милорд“. Поясних:

— Опитвам се да се науча как да се оправям тук и кой, кой е, за да не се излагам, когато се срещам с непознати.

Кимна, все едно че идеята е страхотна и че той е точно човекът, подходящ за работата.

— За кого искате да научите най-напред?

Имаше сериозно, делово изражение. Постарах се да не се изсмея в лицето му, защото щеше да е непродуктивно, да не говорим, че и невъзпитано.

— Кои са близо до нейно величество?

— Близо ли? — повтори той, все едно бях споменал нещо скандално.

— В чии мнения се вслушва?

— А. — Замисли се отново. — Ами, най-напред лейди Мифаант.

— Тя коя е?

— Исола. Няма, мм, длъжност или нещо такова. В смисъл, няма как да я наречеш. Тя е на нейно величество, мм, не знам думата. Лицето, при което императрицата ходи, когато нещо я притеснява.

— Доверено лице? Най-добрата приятелка?

Нещо тук го притесняваше — като че ли, не знам, може би от императрицата не се очаква да има приятели — но накрая кимна колебливо.

— Кои други?

— Нерулан, разбира се. Лекарят й.

— Аха.

— И нейният, ами… — Замълча и леко се изчерви.

— Мм?

— Знаете.

— Не знам всъщност. Освен ако нямаш предвид, че си има любовник.

Кимна веднъж и ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да му подскажа коя физиономия е най-подходяща за случая.

— Кой е той? Или е тя?

— Той. Той е, мм… — Замълча и ме погледна леко притеснено.

— Източняк ли? — попитах. Всъщност знаех много добре, но колкото по-малко признаех, че знам, толкова повече щеше да ми каже.

Кимна в отговор.

— Да. Чувал съм слухове. Как се казва?

— Лаело. — Сниши глас и добави: — Той е вещер.

— Виж ти. Интересно.

— Жив е от, мм, във всеки случай от по-дълго, отколкото обикновено живеят. — Погледна ме, изчерви се отново и прояви подчертан интерес към пиенето си.

Отвърнах му с добре пресметнато приятелско подхилване и с въпрос:

— Как изглежда?

Намръщи се.

— Като вас. Кожата му е с вашия цвят и му растат косми като на вас, над устната. Повече коса обаче, и по-къдрава.

— Предполагам, че обикновено е обкръжен от придворни?

— Опитват се.

— Да, би трябвало.

— Той обаче се старае да стои настрана от тях.

— Не го упреквам. Та как мога да уредя да говоря с него?

— Хм.

Мисля, че въпросът го стъписа. Клюката беше едно. Използването й като че ли го накара да се почувства неловко. Изчаках.

— Не знам. Не мога да измисля начин.

Изчаках още.

— Няма да помогне, но има слухове…

— Да?

— Има слухове, че се познава с Магьосницата на Дзур планина. Не се наложи да се преструвам на изненадан.

„Леко, шефе. «Слухове», нали?“

„Но все пак…“

„А ако го познава, защо никога не го е споменала?“

„О, стига, Лойош. Тя е Сетра“.

— Това е добре да се знае — отвърнах на Понсър. — Кой още се вижда с императрицата? Има ли си първи министър?

— Не. Е, според някои има, но е тайна.

— Трябва да има съветници, с които се консултира редовно.

— Главнокомандващият, за всичко свързано с армията. И лейди Председателят, за всичко, свързано със Съвета на принцовете. След това, за финансите и така ната…

— Главнокомандващият?

Той кимна.

— Мислех, че Главнокомандващият е под арест.

— Новият главнокомандващ.

— Кой е новият главнокомандващ?

— Нейно височество Ноуратар.

Зяпнах го.

— Тя не е ли Наследницата на Дракон?

— Тя е и двете.

— Интересно. И се виждат често?

— Не знам.

— Коя е лейди Председател?

— Лорд Ависа.

— Дом?

— Исола. Лейди Председателят винаги е исола.

— О. Разбира се.

За малко да докосна дръжката на Лейди Тилдра, но не исках да изнервям Понсър повече, отколкото се налагаше.

Побъбрихме още малко за несъществени неща, черпих го още една бира, отбягнах няколко учтиви въпроса и се сбогувах. Много по-добър съм в измъкването на информация от текла, отколкото някога, благодарение на един призрак и един нож, в същата последователност. Дълга история, все едно.

Ноуратар и Сетра. Да, не трябваше да се изненадвам, че две от тайните доверени лица на императрицата бяха хора, които познавах. Алийра беше трета, впрочем. Бях се обкръжил с тези типове в сложен процес, започнал преди години, когато един дребен член на Синдиката бе започнал да ми върти номера. И не, нямам намерение да ви занимавам с подробностите. Преживейте го.

Мислех си да ида до крилото на дракона и да видя дали не бих могъл да си побъбря с Ноуратар е’Ланя, Главнокомандващия и Наследничката на Дракон. Някога беше професионален убиец на дома Джерег. Беше работила с източнячката, която стана моя жена.

Синът ми трябваше да е вече на осем. Последния път, когато го видях, беше на четири. Много неща стават за четири години. Досега…

Не.

Стоях неподвижно в един коридор в недрата на Двореца, който управляваше могъщата Драгарска империя, оставил човешкия (да употребим понятието свободно) поток да се лее около мен, и се опитвах да се самоубедя да се заема с работа. Виждането ми с Коути и сина ми щеше да ме натъжи и да ги изложи на опасност. Но пък исках да ги видя.

Коути го беше нарекла Влад Ноуратар.

Изведнъж ме споходи чувството, че ако се срещна с Ноуратар — Главнокомандващия имам предвид — ще я шибна по главата. Май щеше да е най-добре да не говоря с нея точно сега.

„Шефе?“

„Мм?“

„Трябва да се видиш със Сетра“.

„Знам“.

„Не искаш ли?“

„Отчасти е това. Отчасти, не искам целият дом Джерег да научи, че съм ходил там. Черен замък е едно, Дзур планина…“

„Мислиш, че ще си в опасност в Дзур планина?“

„Не, не в опасност. Просто не ми е приятно джерег да разберат, че съм там. Поне веднага“.

„О“.

„Може би има начин… добре, да го направим“.

„Ъъ, как, шефе?“

„Как какво? Как да стигнем там? Имам хитър и коварен план“.

„О, страхотно!“

Запровирах се към крилото на атира и по някое време се озовах на открито. Тук навън беше светло и ми напомни за Изтока, където няма облачна пелена, за да те пази от Пещта. Примигах и изчаках очите ми да се приспособят.

Крилото на атира обикновено е доста тихо и днешният ден не правеше изключение. Това означаваше, че ако има някакви дебнещи ме убийци, които изчакват удобна възможност, щях да ги видя — извинете, Лойош щеше да ги види — навреме. Запътих се по улица Атира, завих покрай обсидиановия монолит (о, да, много сме впечатляващи) на дома Атира вдясно от мен и продължих още няколко крачки след него до улица Мовг. „Мовг“, казали ми бяха веднъж, означавало „търговец“ на някакъв отдавна изтъркан език, съществувал още преди да е имало такова нещо като търговци. Учудващо е, знаете ли? В смисъл, „мовг“. Грозна дума. Как са получили „търговец“ от това? Може би има хора, които проучват такива неща. Вероятно са атира.

Стигнах до малка къща без прозорци, построена от обли камъни. Имаше дебела врата, обкована с железни шини. Отворена. Над входа висеше много детайлно нарисувана табела, на която атира лети над карта на Империята.

„Шефе, не го мислиш сериозно!“

„Защо не?“

„Случайно да си чувал за Лявата ръка на Джерег, шефе? Сещаш се, магьосничките?“

„Познато звучи“.

„Шефе, Лявата ръка не те обичат. А дори да те обичаха, джерег пак биха могли да наемат някоя от тях да наблюдава такива места. Веднага щом телепортираш, някоя магьосничка може да… защо се смееш?“

„Кротувай и гледай, Лойош“.

Влязох. Антрето бе достатъчно голямо, с врата на отсрещната стена. Млада дама от дома Атира седеше на дървен стол срещу вратата, сериозна, загадъчна и много делова. Само дето на челото й не пишеше „Дирачка“.

Изгледа ме, реши точно колко съм благородник (бях източняк, но смеех да нося оръжие открито) и леко кривна глава.

— Да, сър?

— Колко е един телепорт?

— Един империал, до позната дестинация.

— Колко е, за да дойде чародеят с мен?

— Милорд? О, искате да телепортирате от друго място? Два империала, ако е в рамките на града.

— А колко е, за да го направи скришно и непроследимо? И да добави краткотрайно заклинание, от което да съм магически невидим?

— Колко краткотрайно?

— Минута. Половин минута.

— Десет.

— Устройва ме. Казвам се Владимир Талтош, ще ходя до Дзур планина и желая магьосникът да се срещне с мен в храма на Вийра на Воден хълм в Южна Адриланка.

Нослето й се сбърчи и тя се поколеба, търсеше повод да откаже. Накрая отвърна:

— Ще трябва да попитам.

— Ще почакам тук.

Изгледа ме подозрително, преди да излезе през вратата. Не че имаше нещо за крадене в стаята. Върна се след миг и ме попита отново за името. Този път си го записа на някаква табличка и кимна.

— Ще се срещне с вас.

— Сега ли искате парите?

— Ако обичате.

Пуснах две монети по пет империала в шепата й и маркирах небрежен поклон. Отворих вратата, като застанах достатъчно встрани, за да не се открия за нещо неприятно, което можеше да нахълта през нея, но не толкова, че да се набива на очи какво правя. Лойош излетя навън. Щеше да е удоволствие да видя изражението на чирачката, но бях с гръб към нея. Лойош каза, че е безопасно, тъй че излязох на улицата.

Пълните с народ улици те затрудняват да спретнеш нещо сигурно, но е по-лесно да проследиш целта си и след това да се измъкнеш безопасно. Празните улици, естествено, имат противоположните проблеми. Направих компромис и избрах смесено от двете, като се запътих към Верижния мост и оттам към Южна Адриланка.

„Е, Лойош, схващаш ли?“

„Знам какво мислиш — че джерег няма да те ударят в храм“.

„Правилно“.

„Но все пак трябва да стигнеш до храма“.

„Имам пълно доверие в теб“.

Едно от нещата, които не могат да се направят психично, е мърморенето, но Лойош го докара доста добре.

В града има десетки олтари на Вийра и няколко нейни храма в Южна Адриланка. Този, който бях избрал, представляваше ниска каменна постройка встрани от пътя, с пътека от каменни плочи, покрай която растяха хилави дървета. Нещо повече, кварталът бе с много пространство между къщите. Като цяло нямаше хубави места, където да се скрият убийци. Дори Лойош с неохота се съгласи, след няколко минути кръжене високо горе, че мога да продължа и да стигна до вратите — след това не даваше гаранции.

Отварянето на вратата беше страшничко. Не ми пукаше колко глупаво изглеждам. Вслушах се, застанах отстрани, отворих я рязко и се вмъкнах със скок.

Никой. Мда, глупаво изглеждах. И сигурно бях привлякъл озадачените погледи на минувачите.

Единично помещение с черен олтар срещу вратата, на десетина крачки от мен. Помнех, че в олтара имаше малки дупки за свещи — тукашният жрец вярваше, че човек не трябва да носи на богинята нищо, освен желание да й служи или нещо такова. Не помня как точно го беше казал, беше преди години. Службите тук се провеждаха два или три пъти седмично и на по-големите празнични дни.

Застанах зад олтара и зачаках за магьосника — или убиеца, ако бях подценил джерег. Извинете, не исках да прозвучи тайнствено. Има си правила как действаме: не убиваш някого пред семейството му, не му влизаш в дома и не го пипаш в храм при олтар.

Работата е, че в един или друг момент всички тези правила са били нарушавани. Една от причините да си имам неприятност с джерег бе, че бях нарушил едно от тях. Имал бях лош ден тогава. Идеята ми е, че залагах да съблюдават правилата, поне този път и за известно време. Ако грешах, нещата вероятно щяха да станат забавни.

Появи се след двайсетина минути. Жена. Никакви убийци не дойдоха с нея. Едно на нула за мен. Имаше смуглото лице на атира, но косата й бе толкова светлокафява, че почти руса, което бе леко стъписващо. С леко унесен поглед, който е обичаен, ако не и универсален при атира.

Огледа храма с нещо средно между любопитство и пренебрежение и накрая ми кимна.

— Лорд Талтош?

Кимнах мълчаливо.

— Дзур планина. Непроследимо, с кратко задържаш се облак — продължи тя.

Кимнах отново.

Като че ли се канеше да ми даде някакъв съвет за ходенето там, но явно реши да не го прави и каза само:

— Готов ли сте?

Смъкнах амулета от врага си и го прибрах, с което несъмнено вдигнах нащрек поне дузина магьосници джерег.

— Готов съм.

Дори не махна с ръце, доколкото успях да видя. За миг стаята сякаш се завихри, но след това премина в познатото бавно разтапяне, преливайки през всички цветове от бяло до почти бяло. Проточиха се безкрайни секунди, в които се намирах на две места едновременно и можех да се усетя как изтласквам въздух от пътя си. В този момент изведнъж ме порази мисълта, че може да са я подкупили и да ме достави на убиец. В онова празно, забавено време-пространство бях толкова убеден в това, че вече посягах за кама, когато светът се утаи до познато място в подножията на Дзур планина.

Първата ми реакция бе облекчение, втората — притеснение. Да, мястото бе познато — знаех как да стигна до дома на Сетра от тази точка: включваше повече стъпала, отколкото би трябвало да съществуват на света. Зачудих се дали магьосничката ме е доставила тук нарочно. Още се чудя.

Върнах амулета на мястото му и влязох през дървена врата, която изобщо не бе толкова паянтова, колкото изглеждаше. Не чукаш, когато влизаш в Дзур планина… зависи коя врата използваш всъщност. Чудил съм се над това и мисля, че е защото в известен смисъл самата планина не е домът й, само части от нея, които си е присвоила за жилище. Тъй че минах през първата врата в планината и се закатерих по стъпалата. Този път ми се стори много по-шумно. Краката ми отекваха и отекваха по каменното стълбище. Паметта ми правеше същото.

Не е нужно да слушате за това. Беше дълъг, дълъг път нагоре. Някъде подминах мястото, където двамата с Мороулан едва не се бяхме изклали един друг. Малко ме притесни, че не можах да го позная точно.

Най-сетне стигнах горе, почуках и отворих вратата, без да изчакам за отговор. Жилището й изобщо не изглежда толкова голямо, след като си видял цялата планина. Но пък може и да има много, което не съм виждал. А на нейната възраст предполагам, че й трябва доста пространство, за да складира каквото е насъбрала.

Поскитах малко, надявайки се да налетя на нея или на слугата й, или на който и да е. Залите — тук тъмен камък, там светло дърво — отекваха странно и ми внушиха внезапното усещане, че Дзур планина е запусната. Не беше всъщност — натъкнах се на нея в една от малките дневни, които поставяше тук-там. Държеше чаша вино и четеше дебела тежка книга, чиято корица не можах да видя. Беше облечена в черно, което сякаш я загръщаше, защипано със златна или бронзова гривна на лявата ръка и стегнато с огърлица от скъпоценни камъни над бюста, с още един клуп от подобни безценни бижута около дясното й бедро. Каза:

— Здравей, Влад. — Без да вдига очи. Приех го за намек да стоя така като идиот, тъй че го направих, а след малко тя си отбеляза страницата с нещо със сребърни нишки по него и ми кимна. — Очаквах те.

— Минава време, докато новината стигне в провинцията. Хубава дрешка си облякла. А тази огърлица със сапфирите?

— Подарък от Некромантката. Заповядай, седни. Туко ще ти донесе вино.

Настаних се в един стол срещу нея и леко под ъгъл.

— И ще го изпия. Добре. Имаме план.

По устните й пробяга вежлива усмивка.

Туко се появи с вино и намръщена физиономия. Виното се оказа не съвсем противно: силно ароматно червено, с което щеше да върви силно пикантно месно мезе, но не се оплаках. Отпих, кимнах одобрително и рекох:

— Та какво можеш да ми кажеш?

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мен? Аз току-що се върнах от провинцията.

— Да, и намери адвокат, накара Алийра до го приеме — което би трябвало да те класира като майстор чародей — и оттогава душиш из Имперския дворец. Тъй че… какво можеш да ми кажеш? — Усмихна се мило.

Зяпнах я и си заспомнях разни неща за нея, които понякога забравям. После отвърнах:

— Ако се опитваш да ме впечатлиш, успя.

— Позволи ми малките ми удоволствия.

— Никога не съм ти ги отказвал. Добре. Накратко, императрицата, изглежда, обвинява Алийра, за да отвлече вниманието от някакво клане в някакво малко градче, за което никой не се интересува. Загадката е, че е избрала Алийра, с която винаги съм смятал, че са близки приятелки. Обвинението, доколкото мога да преценя, е пълна глупост.

Тя кимна замислено.

— Не че императрицата не е знаела за проучванията на Алийра от години.

— Точно така.

— Когато говореше с нейно величество, какво правеше Глобусът?

— А? Рееше се над главата й.

— Имам предвид какъв цвят беше?

— Зелен отначало. Оранжев, когато я ядосах. Посиня към края на разговора. Каза, че трябвало да ходи да направи нещо имперско.

— Какъв оттенък на синьото?

— Мм, оттенък ли?

— Изглеждаше ли студен, леден?

— Извинявай, нямам чак толкова добра памет за цветове.

— Добре.

— Можеш ли да обясниш…

— Едва ли. Просто се опитвам да науча всичко, което мога. Съжалявам, че не съм била там.

— Да. Което повдига друг интересен въпрос. — Покашлях се. — Защо не беше ти?

— Моля?

— Точно това исках да те попитам. Защо това е моя работа?

Тя се намръщи.

— Никой не те принуждава…

— Не това имам предвид. Алийра има приятели от своя… Алийра има много приятели. Повечето от тях са по-влиятелни от един бивш джерег източник беглец. Какво става тук?

Тя извърна очи. Когато всичко в дома на Сетра е много тихо, има един смътен непрекъснат звук, като от въздух, който бавно се движи през тунел. Като че ли го бях забелязвал или почти го бях забелязвал преди.

Накрая каза:

— Прекара вече цели два дни с юристи. Какво мислиш?

Това привидно нямаше нищо общо с въпроса ми, но познавах Сетра достатъчно добре, за да знам, че не всяка промяна на темата е промяна на темата.

— Много са вманиачени.

— В какво?

— За закона с всичките му засукани подробности.

— А какво мислиш за закона?

— Повечето ми мисли за закона са свързани с начините за заобикалянето му.

Тя се усмихна.

— Винаги съм знаела, че имаш заложби за император.

— А?

И за какво…

— И за какво са всичките тези закони? — възкликна тя.

— О, хайде стига, Сетра. Достатъчно благоразумен съм, за да отговарям на такъв въпрос, и то точно на тебе.

— Правилно. — Намръщи се замислено за миг, след което заговори: — Някои смятат, че законът е предназначен да защитава — имаме Имперската гвардия и местната полиция, чието задължение е да защитават невинните. Други смятат, че е заради справедливостта — за да не може никой да прави нещо лошо, без да си получи заслуженото. Други пък го приемат като възмездие: удовлетворение за жертвата, като се накаже извършителят.

Замълча. Изчаках.

— Домът Йорич е близо до дъното на Цикъла в момента — каза тя.

Кимнах. Винаги забравям за тия неща. В смисъл, нормално е, след като едва ли ще живея достатъчно дълго, за да видя завъртането на Цикъла поне веднъж, докато един драгар би могъл да преживее изместването му два или три пъти. А после имаме и Сетра. За нея няма да говорим.

— Добре, вярвам, че този факт се връзва някак с това.

Тя кимна и каза:

— Йорич са Домът на справедливостта.

— Да, знам. Съдилищата, адвокатите, законотворците и така нататък.

Тя поклати глава.

— Това не е справедливост. Това е законът.

— Ако ми казваш, че законът няма нищо общо със справедливостта, не ми даваш никаква нова информация.

— Казвам ти, че понякога има.

— Хм. Трябва да е когато йорич са близо до върха на Цикъла, така ли?

Тя кимна.

— Добре. А какво става през останалото време?

— Това, което минава за правосъдие, е резултат от машинации между благородниците.

— Казваш го все едно би трябвало да е логично.

Тя се изкикоти, а Туко се появи с чашка с нещо бистро. Сетра я гаврътна на един дъх като войник и каза:

— Знам какво имаш предвид.

— Би ли могла да…

— Империята се самоукрепва. Тя защитава благородниците, които я поддържат, и държавната машина, която й е нужна, за да продължи да съществува. Всеки, който застраши тези неща, бива смачкан.

— Освен при управлението на йорич?

Тя кимна.

— Управлението на йорич трябва да е наистина интересно.

— Идва след джерег, знаеш го.

— О, вярно. Тъй че им се отваря доста работа.

Сетра кимна отново.

— Та какво е направила Алийра, за да застраши Империята?

— Нищо — отвърна тя.

— Нищо?

— Неподходящото място в неподходящия момент, ако предпочиташ. Или беше удобна. Или нещо такова.

— Сетра, пияна ли си?

— Малко.

Мда. Добре. Това беше ново за мен. Не бях съвсем сигурен как да се оправя с положението. Най-могъщата чародейка на света — нафиркана. Няма ли закони срещу такива неща?

— Сетра, да не би да ми казваш, че да защитаваш Алийра значи да атакуваш Империята?

— Мислех, че е очевидно.

Май и аз трябваше да се нафиркам.

— И затова никой от приятелите на Алийра няма да се намеси?

— Тя до голяма степен го забрани.

— Мороулан сигурно е готов да се пръсне.

— Не го преживява добре.

Кимнах и казах:

— Поради което в играта влизам аз. Добре, но все пак не разбирам защо императрицата е избрала да направи това на Алийра.

— Ти кого би предложил?

— Сетра, би трябвало да има стотици, хиляди хора, които са нарушили някой закон, който може да се използва за отвличане на вниманието от това, което императрицата иска хората да не забележат.

— Всъщност едва ли. — Драсна с пръст във въздуха пред себе си и там остана малка резка бяла светлина. — Алийра е широко известна дори сред текла, както свидетелства фактът, че си чул за нея там, където си бил. — Направи втора резка до първата. — Широко известна е като приятелка на императрицата. — Направи трета резка. Трябва да се науча и аз да го правя това. — Всеизвестно е, че императрицата си затваря очите за дейностите й. За кого другиго може да се каже всичко това?

Усетих, че съм се намръщил.

— Мда, добре. Значи се пада на мен. Как го правя?

— Разбирам, че адвокатът, който си намерил, е много добър. Разчитай на него.

— Нима?

— В рамките на специалността си.

— Това е добре да се знае. Той ме… знаеш какво ме накара да правя.

— Да. Изглежда разумно.

— Ще трябва да говоря с Ноуратар.

— О — рече тя. И: — О.

— Аха.

— Добре. Ще го уредя.

— Благодаря ти.

Глътнах още от виното, без да го вкусвам. Седяхме си така, докато уютната тишина взе да става неуютна. Тогава попитах:

— Сетра, коя още си ти?

— Мм?

— В смисъл, трябва да имаш други, ъъ, самоличности, освен…

— О. Досега не си срещал никоя от тях. Нито си чувал за тях, предполагам.

— Би трябвало да е трудно.

— Понякога. Понякога е единственото забавление, което си имам.

Кимнах. Искаше ми се да я запитам за някой от другите, които беше, но бе съвсем очевидно, че не желае да говори за това, тъй че довърших виното си и замълчах.

Малко след това тя каза:

— Ноуратар се съгласи да се види с теб.

— Кога?

— Сега, ако е удобно.

— Удобно? Хе. Добре. След това бих искал…

Тя се намръщи.

— Какво?

— Нищо. Ще се видя с Ноуратар. След това, бих искал да хапна.

— „Валабар“ се наблюдава постоянно.

— Допусках го. Мислех си за нещо по-безопасно. Като, да речем, „Пробитият дроб“.

— Боя се, че не го знам.

— Извинявай, джерегски жаргон. „Пробитата делва“.

— А, да, до Детелината.

— Собственост е на джерег, тъй че е безопасно. Нискан често се хранеше там, докато половината град обикаляше с балсамиращо масло за него.

— Щом е безопасно — съгласи се Сетра. — Не бих искала да ти се случи нещо.

— Много мило от твоя страна.

Станах.

— Аз ще направя телепорта — каза тя.

Как молите Магьосницата на Дзур планина, ако е прекалено пияна, да ви уреди безопасен телепорт? Отговор: не го правите.

— Благодаря — отвърнах.

Интерлюдия

Спомен

Върна се рязък и ясен, всички ръбове очертани, цветовете живи, звуците дори отекваха в ушите ми. Бях стоял там, загледан към къщата, където живееше тогава, изгубил дар слово. Тъкмо бях престанал да доказвам, че не съм герой. Крейгар бе дошъл да предложи морална подкрепа или нещо такова, но бе изчакал малко по-надолу по улицата, за да мога първо сам да се срещна с момчето.

Тя ме покани вътре.

— Къде е…

— Време му е за спане.

— А.

— След малко ще стане.

Седнахме и известно време си побъбрихме за нищо. После от съседната стая се чу звук като от настъпена по опашката котка и сърцето ми направи нещо.

— Ей сега ще се върна — каза Коути.

Срещу мен имаше псиотпечатък на Ноиш-па, на който изглеждаше надменен и строг, което ти показва колко фалшиви може да са псиотпечатъците. Минаха дълги две-три минути, докато се върне.

Зад нея щапукаше момченце. С къси гащички и сива престилка. Тъмната му коса бе спретнато вчесана. Очите му бяха огромни и приличаха на нейните. Коути каза:

— Влад, това е баща ти.

Момчето ме зяпна за миг, после се обърна и се хвана за краката на Коути. Тя ми се усмихна извинително.

— Стеснителен е с непознати. — Кимнах. — Не му обръщай внимание. Ще свикне.

Не му обръщай внимание. Мда.

— Добре.

— Хайде, Влад. Да потърсим ли костенурката?

Той кимна в коленете й. Тя го хвана за ръка и го отведе до един дълъг червеникав дървен сандък под прозореца. Познавах този сандък. Някога бях съхранявал оръжия в него. Сега явно съхраняваше една платнена костенурка, натъпкана с не знам какво.

Очаквах да я гушне, но не го направи. Отиде в един ъгъл, седна на пода и започна да я оглежда. Коути приседна на ръба на една къса кушетка, която не ми беше позната, и взе чашата си. Загледахме го.

— Какво прави? — попитах тихо.

— Мъчи се да разбере как е сглобена.

— О. Толкова ли е трудно?

— Това е нещо като главоблъсканица. Платът се сгъва по определен начин, за да се получи костенурка, а ако го разгънеш правилно, получаваш нещо друго. Първото беше лиорн, второто котка дайо. Не знам какво е това. Предполагам, че ще разберем.

Усмихнах се.

— Решил е първите две?

— Бързо.

Усмихнах се отново.

— Къде му намери тази играчка?

— Едно момиченце ги прави и ги разнася наоколо. Не знам защо. Но изглежда безопасна.

— Момиченце ли? Как се казва?

— Дивира.

Кимнах.

— Познаваш ли я?

— Хм. И да, и не. Но си права. Не би го наранила.

Това, изглежда, задоволи Коути. Погледахме още малко сина си. Сигурно усещаше, че го наблюдаваме, но не ни обърна внимание. Трудно беше да говорим за него, все едно че го няма. И може би лоша идея също така.

Влад Ноуратар изщапука до майка си и й връчи нещо.

— Много е хубаво — каза тя. — Знаеш ли какво е?

— Кон — обясни той.

Коути кимна и каза:

— Покажи го на татко си.

Той се обърна и ме изгледа преценяващо. Трудно ми бе да реша какво изражение да изпиша на лицето си. Спрях се на леко любопитство, но без да е настойчиво, и май свърши работа, защото той закрачи към мен и ми показа коня.

— Много е хубав — казах. — Но на костенурката сигурно й е много тясно вътре.

Той се намръщи замислено.

— Ти си глупав — обясни ми накрая.

Никога не ме бяха наричали „глупав“. Не бях сигурен как точно трябваше да се почувствам. Добре, мисля.

Дръпна няколко пъти ушите на кончето, доволен, че е разгадал тайната, а после отиде до сандъка, седна на него и почна отново да превръща коня в костенурка. Двамата с Коути го гледахме.

— Много е умен — казах.

Тя се усмихна.

Погледахме още малко Влад Ноуратар. Най-неочаквано той се обърна към мен и заяви:

— Имам ястреб.

— Може ли да го видя? — попитах.

Той зарови в сандъка и извади порцеланова фигурка, висока около една стъпка, много реалистична. Дойде при мен и ми я връчи без колебание. Огледах я внимателно и казах:

— Това е птицата, която се нарича вандур на езика на нашите предци.

Момчето ме изгледа.

— Винаги ли си глупав?

— Този път не. Има много езици. Хората говорят различно.

— Защо?

— Виж, това е един чудесен въпрос. Може би защото са измислили говоренето на различни места, или пък са се премествали едни от други толкова далече, че са започнали да говорят различно. В този език, на който говорим, има само една дума за всички видове хищни птици. Във фенарийския всеки вид птица си има свое име.

— И всяка една птица ли си има свое име?

— Стига някой да й го даде.

— Не си ли избират сами името?

— Не. Е, може пък и да го правят. Не съм сигурен.

— А що за птица е това?

„Добре, този път аз съм обиденият“.

— Не е птица. Това е джерег. Вид летящо влечуго, което яде умрели неща и прави саркастични коментари.

— Какво означава това?

Мда. Голямата ми уста.

— Означава, че понякога казва неща, които не мисли сериозно, защото смята, че са смешни.

— Той говори ли?

— В ума ми.

— Какво казва сега?

— Точно в момента не казва нищо.

— Харесва ли ме?

„Откъде да знам? Не съм го опитвал“.

„Спри“.

„Прощавай, шефе“.

— Можеш да го пипнеш, ако искаш.

„Какво е това, наказание ли?“

„Да“.

Влад завъртя ужасено глава. Усмихнах се.

— Добре, щом не искаш, недей.

Огледах отново ястреба му. Подадох му го. Взе го, занесе го на Коути и се загледа в Роуца, кацнала на рамото й. След малко Роуца изпъна шия към него и наведе глава. Той се поколеба, после посегна с пръстче и пипна главата й така, сякаш го беше страх да не го опари. Роуца не помръдна и той се престраши и я погали по челото.

„Мъча се да реша дали трябва да ревнувам“ — каза Лойош.

„Уведоми ме, когато решиш“.

— Искам да си имам и аз — обяви Влад Ноуратар.

Погледнах Коути, тя отвърна на погледа ми и сви рамене.

— Те са много специални животни — каза му. — Трябва много дълго да се учиш, за да можеш да имаш едно от тях.

Детето я гледаше упорито.

— Ако искаш да си имаш джерег, ще започнем да те обучаваме. Той я погледна, кимна и се върна при сандъка с играчките. Не беше ли много малък да започва да се учи за вещер? Може би. Решението не беше мое.

— Изглеждаш добре — казах.

— Благодаря.

Влад Ноуратар се обърна от сандъка и каза:

— Ти защо не живееш с нас?

Погледнах го в очите. Беше по-трудно от много други очи, в които бях поглеждал.

— Има хора, които искат да ме убият. Ако остана тук, ще ме намерят.

— О — каза той. И се замисли. — Защо не ги убиеш ти?

Погалих дръжката на Лейди Тилдра под наметалото и отвърнах:

— Знаеш ли, задавал съм си същия въпрос.

Коути се намеси:

— Не можеш винаги да решаваш проблемите, като убиеш някого. Всъщност, както баща ти може да удостовери, повечето пъти убиването само влошава нещата.

— Това е вярно, за жалост — отвърнах. — Но все пак е препитание, нали?

— Баща ти се заяжда — каза Коути.

Кимнах.

— Правя го понякога.

— Защо? — попита Влад Ноуратар.

— Още един хубав въпрос.

— Бих могла да му отговоря — каза Коути. — Но няма.

— Така може би е ще е най-добре.

Влад изглеждаше объркан за миг, но го преодоля — черта, която определено щеше да му е от полза в бъдещия живот. Попита:

— Защо искат да те убият?

Понечих да отвърна нещо за нарушаване на правила, но Коути ме прекъсна с думите:

— Спасяваше живота ми.

Имаше ли нотка на горчивина, когато го каза това, или просто си го въобразих?

— Наистина ли?

— Да — каза тя.

— Искат да го убият за това?

— Да.

— Не е честно — заяви Влад Ноуратар.

— Да — каза Коути. — Не е.

Устоях на подтика да подхвърля нещо банално за това как животът не е честен и оставих хлапето да размисли само.

Той извади лиорн от сандъка, вдигна го в едната си ръка с кончето в другата и ги заоглежда внимателно. После остави кончето и се заигра с рога на лиорна, като го мушкаше навътре и издърпваше. Струваше ми се, че все още мисли за разговора ни, но може би просто си въобразявах.

Казах:

— Крейгар също би искал да се запознае с него.

Тя се намръщи.

— Нямам възражение, но може би ще е по-добре друг път.

— Хубаво.

Станах.

— Трябва да вървя.

Коути кимна.

— Кажи довиждане на татко си, Влад.

Той отново се засрами и скри лицето си. Коути ми се усмихна извинително и двамата ме изпратиха до вратата. Роуца се отърка в лицето на Коути и прелетя на лявото ми рамо.

Обърнах се и закрачих към чакащия ме Крейгар.