Стивън Бруст
Йорич (18)

17.

1. Налице са достойни за съжаление и дори наказуеми действия, извършени от имперските войници в село Тирма на 2 Лиорн, 252.

2. Отговорността за тези действия трябва да приключи с конкретно замесените лица (виж Приложение 23 за имената и предложените наказания).

3. Всеки опит да се прехвърли отговорност за този инцидент на по-високи нива от Имперската военна йерархия ще бъде правно несъстоятелен и освен това би могъл да има дългосрочни негативни последици за имперската армия, и следователно е непрепоръчителен (виж Част първа, точка 1).

Подписах и подпечатах клетвите, според които като имперски граф обещавах да не ходя никъде, докато не се реши делото ми, след което ми се разреши да напусна крилото на йорич. Крайната ми цел беше близо и вече позната.

Натъкнах се на Деймар на път към кабинета на Перисил. Щях да го попитам къде е Крейгар, но се сетих да се огледам и го видях. Огледах и Деймар в неговото черно и сиво и си помислих да му кажа, че от него става добър джерег, но не ставаше, тъй че не му го казах.

Вместо това казах:

— Как мина?

— Добре — отвърна Крейгар. — Заглавичках я хубаво със слуховете за нови закони и как бих могъл да извлека печалба от тях и тя ме заглавичка хубаво, като не ми отговори. Не мисля, че заподозря нещо.

— Ще заподозре, когато някой я попита защо не е била на линия, когато е трябвало да я пратят при императрицата.

— Може. — Не изглеждаше притеснен.

— Благодаря ти.

— Аз съм като теб, Влад. Просто ми е кеф Алийра да ми дължи нещо.

Тази мотивация можех да я разбера.

Стигнахме до кабинета. Вратата бе отворена и Мороулан и Перисил бяха вътре. Запознах Перисил с Деймар и Крейгар, когото не забелязах да влиза.

— Току-що ми се обадиха — каза Перисил. — Освобождават Алийра.

— Добре.

— И ще разследват събитията в Тирма.

— Хубаво.

— И нейно величество иска да те види.

— О. — Покашлях се. — Кога излиза Алийра?

— Вече са пратили заповедта за освобождаването й. Би трябвало да е навън до час.

— Добре.

— Браво, Влад — каза Мороулан.

— И на теб. На всички.

— Жалко, че нямам повече столове — каза Перисил.

— Алийра ще дойде ли тук при нас?

— Нямам представа.

Кимнах и казах:

— Защото съм сигурен, че ще предпочете да седне.

Мороулан ме изгледа особено.

Беше като едно време в библиотеката на Мороулан, само че не съвсем. Първо, Алийра я нямаше. Най-вероятно нямаше да иска да ме види. Знаеше, а и аз знаех, че благодарностите са неуместни. Но нищо не можеш да направиш, когато това, че си задължен на някого, те кара да се чувстваш неловко.

Но по-важно от това бе неловкото чувство, че макар да беше приключило, всъщност не беше. Не можехме да се отпуснем, да се посмеем и да се помайтапим, защото имаше твърде много несвършена работа. Какво щеше да стане с имперското разследване? Щеше ли Лявата ръка да подгони Коути, както се бяха заканили? Кога най-после джерег щяха да ме спипат? А оставаше и нерешеният проблем с…

— Крейгар. Би ли направил нещо за мен?

— Мм?

— Някакъв задник току-що бе арестуван за това, че се представя за гвардеец. Един от тия, дето ме набиха. Намери го, научи кои бяха приятелите му и им счупи няколко кокала.

Той кимна, че ще го направи, и попита:

— Как се чувстваш, между другото?

— Аз ли? Чудесно.

— О. Изцерен си?

— Мм, да.

Не попита повече. Познава ме. Всички ме познават. Понякога не е съвсем приятно. Аз също ги познавам, но тази част не е много важна.

— Току-що се чух с Алийра — каза Мороулан. — Прибрала се е вкъщи. Искаш ли да дойдеш?

Поклатих глава и казах:

— Трябва да поговоря с адвоката си.

— За какво?

— Дълга история.

Той се поколеба.

— Тук ли ще си?

— Освен ако не ме спипат.

— Имам предвид в града.

— Още не знам. Ще ти се обадя.

— Аз ще си ходя — каза Деймар. — Радвам се, че се видяхме, Влад.

— И аз.

— Не съм те виждал много напоследък. Къде се губиш?

— Хм. Ще ти разкажа някой път.

— Добре. — Махна с ръка и изчезна. Ушите ми изпукаха. Хората не бива да телепортират от малки стаи.

Мороулан беше по-учтив. Благодари отново на Перисил, поклони се, излезе през вратата и ме остави сам с адвоката ми. А, и с Крейгар. Огледах се. Не, само двамата бяхме.

— Какво си наумил? — попита Перисил.

— Искаш ли нов клиент?

Дадох му кратката версия, съгласи се да поеме нещата, платих му и си тръгнах. Започвах да се чувствам малко изтънял откъм пари, нещо, за което уж не би трябвало да се притеснявам за няколко години и смятах, че изобщо няма да се притеснявам. Срамота. От друга страна, животът на беглец може да е доста евтин, ако го правиш както трябва. Това е една от добрите му страни.

Следващата ми стъпка беше да си побъбря с относително абсолютната владетелка на Драгарската империя.

Стигнах без инциденти и ето ти го и Харнууд. Поклони се колкото можа по-дълбоко, без да ме накара да си мисля, че ми се подиграва, след което каза:

— Ако милорд благоволи да ме придружи, нейно величество ще го приеме веднага.

Леле! Виж как низвергнатите станахме могъщи.

Отведе ме до една малка (като за Двореца) стая, облицована със сив мрамор, с шестоъгълна мраморна маса, на която седеше императрицата и похапваше хляб и сирене. Както са правили милиони преди мен, още преди да съм успял да се поклоня, неволно хвърлих поглед към Глобуса, за да се опитам да преценя височайшето настроение. Не можах всъщност. Беше някакво ръждивокафяво, което можеше да означава всичко.

— Ваше величество.

Чу се тихо изщракване — Харнууд затваряше вратата след себе си.

— Сядай — заповяда владетелката. Подчиних се. — Яж. — Това бе следващата заповед. Виж, нея нямаше нужда да я чувам повторно, тъй че се подкрепих. Сиренето беше малко прекалено пикантно и от онзи вид, който обикновено ми е възсолен, но иначе го биваше. Хлябът беше тънък, корав и с малко странен горчив привкус; напомни ми за нещо, което Коути бе донесла веднъж у дома преди години. — Вкусно е, нали?

— Да.

— Правят го в графство Наарстен, в Сорана. От мляко от специална порода коза, и още преди да отбият яретата. Правят пет фунта годишно и идва само тук, в Двореца.

— Впечатляващо. — Всъщност сиренето не беше чак толкова добро.

— Да — каза тя. — Освен сиренето завършекът на цялата тази работа не ми е много по вкуса.

— Колкото по-малко са компенсациите, толкова са по-ценни.

Тя си взе още хляб и сирене и каза:

— Алийра би трябвало вече да си е у дома.

Кимнах мълчаливо.

— Все едно изобщо не се е случвало — отрони тя.

— Ами разследването?

— Ще излезе чиста от всякакви обвинения, сигурна съм.

— Как може да сте сигурна?

— Влад, едно отделение пияни ядосани войници в графство Никъде са побеснели и ние ще обвиним Главнокомандващия? Та тя дори не е била там.

— А отделението?

— Кадрови военен, свикнал да гледа на цивилните или като на създаващи главоболия недисциплинирани идиоти, или като на неуниформени дебнещи убийци, командващ селянчета, които не понасят техни приятели да умират, без да има на кого да си изкарат яда. Бият се хора, умират хора, защото алтернативата е да се позволи на местния барон да наложи свои тарифи за превоза на дървен материал, което ще възмути лиорна, собственик на горите, и орката, който купува дървения материал. Не мога да рискувам да оскърбя дома Лиорн, защото са твърде високо в Цикъла, нито дома Орка, защото се опитват да сключват съюзи с джерег. Тъй че няколко селяни трябва да умрат. Още сирене?

— Благодаря.

— Не е лошо.

— Значи разследването все пак е нагласено?

— Не, разбира се. Не е нужно да се нагласява. Достатъчно е да се води от някой с достатъчно чувство за справедливост. Но не прекалено.

— Ясно.

— Когато приключи, ще помоля Алийра отново да стане Главнокомандващ. По този начин ще има удоволствието да откаже. Поне това й дължа.

Сиренето наистина беше добро.

— Но не мога да направя нищо за теб, знаеш го.

— Кое, ваше величество?

— Джерег. Лявата ръка. Ще гонят и теб, и жена ти. Не мога да ви помогна.

Преглътнах хапката сирене и кимнах.

— Направих каквото мога — продължи тя. — Отправих няколко заплахи, но не мога да ги изпълня. Те вероятно го знаят.

— Благодаря все пак.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ако Коути е в опасност, не мога да напусна града.

— Сигурна съм, че го намира за много мило.

— Колкото би било и за вас.

— Или за Алийра.

— Или за Алийра.

— Не че са неблагодарни.

— Знам. Просто никой не иска да бъде спасяваният. Всички искаме да сме спасителите.

— Да. А тази работа се свежда просто до това да спасява, който може. Поради което си тук в момента.

— Искате да спася някого?

— Не. Просто знам, че Алийра не може да ти благодари, а и да можеше, ти нямаше да искаш да го чуеш. Тъй че го казвам аз. Благодаря ти.

— Може ли да си взема още малко сирене?

— Разбира се. Нали го плащаш с данъците си.

— Всъщност не съм плащал много данъци.

— Значи би трябвало да ти харесва още повече.

— Онези текла в Тирма все пак са мъртви — казах.

— Да, мъртви са. Интересува ли те?

— Не особено. А вас?

— Да.

Кимнах!

— Империята компенсира семействата им, разбира се — каза тя.

— Браво. И ние го правехме в джерег.

— И как се получаваше?

— Не лошо. Но хората вярват на джерег, тъй че имахме предимство.

Тя наля някакво бяло вино от една висока изящна бутилка в проста синя глинена чаша. Подаде ми я, отпих и й я върнах.

— Ще оставя имперският адвокат да позабави делото, за да можеш бързо да се изнесеш от града — каза тя.

— Току-що казах, че…

— Чух какво каза. Недей да спориш с императрицата.

— Да, ваше величество.

Напускам града само за няколко години, а когато се върна, всички, които познавам, пият почти до умопобъркване. Дали защото всичко е било прекалено скучно, докато ме е нямало? Някак си се съмнявах в това. От друга страна, реших, че не е добра идея да питам нейно величество дали е пияна.

Подавахме си чашата известно време, после тя я наля пак.

— Нищо ли не можеш да направиш, за да защитиш Коути? — попитах.

— Ноуратар обеща да я наглежда. Повече от това не мога.

— Ясно.

— Знаеш ли коя е разликата между един залязващ феникс и един прероден феникс, Влад?

— Това шега ли трябва да е?

— Не. Или може би да, но не е.

— Казвай.

— Един прероден феникс знае как да се измъкне, преди да почнат лошите решения, нищо повече. — Кимнах. — Голяма част от последните няколко дни прекарах в справки с Глобуса, търсех спомени. Доколкото мога да преценя, това е единствената разлика. Започнеш ли да взимаш лоши решения, едни неща водят до други и накрая има повече мъртви текла, отколкото би искал човек.

— Смяташ ли, че си взела лоши решения?

— Не.

Кимнах и казах:

— Добре. Идеята, че императрицата взима лоши решения, ме притеснява. А джерег, Лявата ръка и орка — те ще се измъкнат ли от тая история?

— Не. Мисля, че ти ги спря.

— Аз?

— Би трябвало да ти дам още една имперска титла, но какво ще правиш с нея?

— Да. И как ще го обясниш?

— Правилно. Остана още малко сирене. Хапни го.

— Зерайка, каниш ли се да абдикираш?

— Това не е подходящата дума. Мисля, че може би е време Цикълът да се завърти.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Няма да изглежда добре.

— Мислиш ли, че ме интересува?

— Би трябвало. Целият номер с управляването на империя е нещата да изглеждат добре.

Тя помълча дълго, а накрая като че ли въздъхна. Ако току-що бях убедил императрицата да не абдикира, значи бях внесъл в сметката си с добри дела за света и бях изтеглил от нея помощ на приятели. Как щяха Боговете на Съда да претеглят тези неща? Сигурно така и нямаше да разбера.

Реших, че каквото и да е решила императрицата, думите ми са без значение. По-лесно бе да мисля така.

Покашлях се.

— Фактът е, че съм в безопасност, ако остана в хана…

— Да бе! Не лъжи, че ще останеш в хана.

— А Коути? Може ли Ноуратар да я защити? И момчето също, разбира се?

— Надявам се. Ноуратар иска да я защити точно толкова, колкото Коути не иска да я защитават. Не си забравил, че не е съвсем безпомощна, нали?

— Не съм. — Въздъхнах. — Колкото повече правя каквото трябва, толкова повече прегради поставям между себе си и всички, на които държа.

— Ето че вече знаеш другата причина да те поканя тук — каза тя. — Добре дошъл в моя свят, Влад. По-добре е с компания. Ще помоля Лаело също да я наглежда, но бих предпочела да не й го споменаваш.

— Добре. И ти благодаря. Кой точно е Лаело?

— Един източняк. Вещер. Много е добър в работата. — По лицето й пробяга бегла усмивка и не настоях повече. Само казах:

— Очаквам с нетърпение да се запознаем.

Зерайка кимна, после попита:

— Мислиш ли да се сбогуваш с Ноуратар, преди да напуснеш Двореца?

Всъщност не бях мислил за това, но кимнах утвърдително.

— Недей.

Правилно. Добавяме я в списъка.

— Добре — казах.

Малко по-късно тя каза:

— Сиренето свърши.

Кимнах, станах, поклоних се, направих пет стъпки заднешком, обърнах се и я оставих сама.