Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Iorich, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валери Русинов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Бруст
Заглавие: Влад Талтош — убиец на свободна практика
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2010
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-201-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1853
История
- —Добавяне
2.
Под Държава имаме предвид онова обществено тяло, което притежава монопола върху прилагането на насилие в определен географски район и има силата и властта да определи как и по какъв начин, и при какви обстоятелства този монопол ще бъде делегиран, оторизиран или възложен на други групи или индивиди. Тази власт е изразена и интерпретирана посредством различните законови системи, кодифицирани и некодифицирани, на тялото.
Според тази дефиниция (срв. Ланя) е ясно, че да се приеме съществуването на Държава означава да се приеме монополът върху насилието, както и обратното. Въпросът, следователно, за легитимността на всеки един акт на насилие от страна на Държавата, преднамерен или случаен, трябва преди всичко да бъде определен съобразно с:
1. Легитимността на Държавата.
2. Легитимността на интересите на Държавата, в която е възникнало насилието.
3. Уместността ши липсата на такава на конкретните актове на насилие в обслужването на тези интереси.
По тази причина например всяко насилие, извършено от разбунтувал се васал, е по същество нелегитимно; всеки акт на насилие от страна на агенти на Държавата, който е извършен по лични мотиви, се смята за престъпна злоупотреба с власт. И всеки акт на насилие, който по намерение не благоприятства каузата на Държавата, се смята за престъпно нехайство.
Комисията започва своето разследване на събитията в Тирма на тази база.
Името на листчето беше Перисил. Никога не бях чувал за него, но пък единствените йорич, за които бях чувал, бяха готовите да приемат джерег за свои клиенти — относително малко на брой.
Тръгнах, показах името тук-там и ме упътиха към един от сутерените, а оттам до тесен проход, който приличаше на по-късно хрумване към постройката. Беше по-жалко и таванът бе по-нисък, и осветлението не толкова добро. Тук, за разлика от другите места в Дома, имаше имена на вратите. Зачудих се дали по някакъв начин да слагаш името си на вратата означава, че си по-маловажен. Във всеки случай това ми помогна да намеря нужната врата.
Почуках и изчаках. След малко почуках отново. Пак не чух нищо, но вратата леко се открехна и две странно виолетови очи надникнаха отвътре към мен, после към Лойош и Роуца, и отново към мен.
— Да? — рече той, или по-скоро изписука. Гласът му беше висок и тънък. Не можех да си го представя как излага теза пред съда. В смисъл, искате ли съдията да се смее на адвоката ви? Е, не знам, може и да помага.
— Може ли да вляза?
Той отвори вратата още малко. Беше съвсем малко по-висок от Алийра, която бе съвсем малко по-висока от мен. Беше широк в раменете и като за драгар можеше да мине за набит. Облеклото му бе небрежно дотам, че връзките на жакета му бяха хлабаво вързани и ръкавиците висяха неравно на колана му. Като за йорич това е небрежно, нали? Каза:
— Вие сте източняк. От свое име ли идвате, или за някой от сънародниците ви? Никога не съм имал работа със Сепаративните закони, макар че съм ги преглеждал, разбира се.
Кабинетът зад него бе малък и квадратен, зает предимно от дървено бюро, което изглеждаше старо и дълго използвано, с вдлъбнатини и драскотини тук-там, и едва оставяше място за два стола, които бяха грозни и метални. На стената, там, където някога би трябвало да са висели картини или нещо такова, имаше бели петна. Някакъв официален документ в рамка висеше натрапчиво над и зад стола му.
Отвърнах:
— Бяхте ми препоръчан от лейди Ардвена. Аз съм Влад Талтош. Тук съм заради Алийра е’Кийрон.
— Заповядайте, влезте. — Отстъпи встрани, за да ме пропусне. Погледна отново Лойош и Роуца. — Интересни любимци си имате.
„Поздрави го от мое име, шефе. Обичам тъпите комплименти“.
Пренебрегнах го и пристъпих вътре.
— Нов ли ви е кабинетът?
— Да. Съвсем наскоро ми се разреши да се преместя в Дома от външен кабинет. — Спря, преди да се настани в стола си. — Как разбрахте?
Седна зад бюрото си. Аз се разположих в един от столовете. Беше грозен, но затова пък неудобен.
— Алийра — натъртих.
— Лейди Ардвена, за Алийра е’Кийрон — повтори той. — Интересно съотношение. Но пък, струва ми се, че съм чувал за вас.
Издадох някакъв звук, който можеше да означава всичко, и го оставих да говори. Всички адвокати, с които съм се срещал, неизменно са готови да ти говорят от домоднев до Северен пристан. Най-добрите обичат и да слушат също така.
Перисил кимна, сякаш отвръщаше на някакъв вътрешен глас.
— Имате ли документация?
— Не.
— Регистриран ли сте като приятел?
— Да, но не е потвърдено.
— Хм. Не иска да вижда приятелите си и не желае адвокат.
— Е, знаете ги драконите.
— Не много и не добре. Никога не съм имал клиент от тях.
— Господарите на дракони смятат, че има два начина да се реши, който и да е проблем и първият е да убият някого.
Той кимна и попита:
— А вторият?
— На повечето изобщо не им се налага да стигат до втория.
Той скръсти ръце и се отпусна назад.
— Трудна ситуация. Разполагате ли с пари?
— Да.
Назова едно число, което представляваше значителен процент от сумата, която взимах обикновено, за да убия някого. Помолих го за писалката, мастилото и попивателната, написах бележка до банката ми и му я подадох. Той я огледа внимателно, духна я, остави я настрана и кимна.
— Къде може да ви потърся?
— В Черен замък.
— Знам го. — Сплете пръсти и позяпа за миг в празното. — Прав ли съм, че не знаете защо отказва адвокат или да се види с когото и да било?
Отвърнах:
— Мога да предполагам, доколкото познавам Алийра.
— Разгневена е, оскърбена и изпълнена с повече гордост, отколкото баща й, преди да унищожи света?
— О, значи я познавате?
— Чувал съм за нея, разбира се.
— Дракони.
— Наистина.
— Може ли да обясните законите, които се прилагат в случая?
— Няма много за обясняване. Древната магия е забранена с имперски едикт.
— Мда. Какво означава това?
— Че не е кодифицирана традиция. Кодифицираните традиции са по-забавни.
— Забавни ли?
— За един адвокат. При нещо традиционно винаги можем да намерим интересен начин да реинтерпретираме традицията или да намерим исторически контекст за създаването й, който се е променил, или да оспорим как е кодифицирана. Този род неща винаги са забавни. Аз лично работя главно с едикти.
— О. Защо?
— Не знам. Така ми тръгна отначало, предполагам. Но ме устройва. Ако бях дракон, щях да кажа, че те са по-голямо предизвикателство. Всъщност предполагам, че повече ми допада не толкова тълкуването на закона, колкото установяването и оспорването на фактите. Повечето в закона включва детайлна работа и тънкости по интерпретацията. Едиктите са да или не, извършено или неизвършено.
„В този случай: извършено“, помислих си.
— Какво точно означава, че това е едикт?
— Означава, че е било изрично заявено от император в някой момент. Като статут, само че със силата на Империята зад него.
— Какво означава за нас? В практически смисъл.
— Означава, че няма как да се атакува самият закон. Единствените въпроси са: извършила ли е тя това и ако да, колко сурово би трябвало да е наказанието.
— Не може да се стигне доникъде с интерпретацията?
— Как, след като императрицата може просто да се консултира с Глобуса и да попита?
— О. Ясно. Смърт ли е максималното наказание?
— Да.
„Трябва да признаеш, шефе, че би било адски забавно, ако Алийра свърши на Звездите преди тебе“.
„Да, просто бих се пръснал от смях, Лойош“.
— Кое е минималното?
— Минималното ли? Предполагам, че минималното би било императрицата да каже: „Не прави повече така“.
— Разбирам. И какво може да се очаква според вас?
— Нищо не може да се каже. Императрицата познава Алийра, нали?
— Да.
Той поклати глава.
— Ако са приятелки, за императрицата ще е по-трудно да бъде снизходителна.
Кимнах. Политика. Той продължи:
— Ще е трудно, ако не мога да получа съдействието й, знаете.
— Знам. Мисля, че мога да ви осигуря съдействието й, стига да успея да вляза и да се видя с нея.
Той забърса назад черната си коса.
— Сигурно бих могъл да уредя това.
— Слушам ви.
— Нищо не казвам още. Нека да помисля малко.
Биваше ме в това. Можеше да мисли колкото иска. Гласът му не изглеждаше толкова нелепо, след като си го послушал известно време.
След малко той каза сякаш на себе си:
— Да, това би трябвало да свърши работа.
— Мм?
— Една възможност е да внесем тъжба, от ваше име, че е некомпетентна да ръководи сама делата си.
Изсмях се.
— О, това определено ще й хареса.
— Несъмнено.
„Аз ще свидетелствам, шефе. Твърдя го от години…“
„Млъкни“.
— Мислите ли, че ще се вържат?
Той се намръщи.
— Да се вържат?
— Искам да кажа, дали ще можете да убедите Империята, че е некомпетентна?
— О, не, разбира се. Не това е идеята. Идеята е да я убедим да приеме адвокат. Ако не го иска в спора с Империята, може да го приеме, за да докаже, че не е луда. Ако не, това би могло да я убеди да пожелае да се види с вас и да ви даде шанс да я убедите да приеме адвокатска помощ.
— Аха. Да, това може и да свърши работа. Или може просто да я направи още по-упорита. Тя ще го разбере, разбира се. — Помислих малко. — Трудно е да се предвиди как ще реагира.
— Хм. Има и друго нещо, което бих могъл да опитам първо. Във всеки случай ще е по-бързо.
— Ако е и по-малко вероятно да бъда убит, би било добре. Какво е то?
— Процедурно оплакване до Империята. Ако започнем с атака, винаги можем да отстъпим; ако започнем в защита, е по-трудно да променим посоката. — Пръстите му забарабаниха по бюрото. После кимна. — Да, ще опитам първо това. Бих могъл да уредя написването на тъжбата и внасянето й до един час. Може да получим резултати до края на деня.
— Тогава да не губим време.
— Не и с това. По някаква причина бързат с това дело.
— Мм, да. Така изглежда. А защо е така?
— Хубав въпрос. Ако искате да направите нещо полезно, открийте отговора.
— Какво ви навежда на мисълта, че мога да го открия?
— Името ви ми е познато.
— Предполагах. Известен съм.
— В известен смисъл.
— Можете ли да ми кажете къде да започна с търсенето?
— Бихте могли да попитате императрицата.
— Става.
Веждите му леко се вдигнаха.
— Не говорех сериозно.
— О?
— Познавате се с императрицата?
— Разговаряли сме.
— Е, ако смятате, че можете да я накарате да ви каже нещо, няма да ви спра.
— Добре. А ако това не свърши работа?
— Лорд Делвик, от моя дом, би могъл да каже някои неща, стига да пожелае да говори с вас. Той е нашият имперски представител.
— Хубаво. Един съвет: по никакъв начин не замесвайте връзката му с Империята. Имперският дом мрази това.
— Чувал съм — отвърна той.
— Добре, да започваме тогава.
Той отвори едно чекмедже, порови вътре и ми връчи нещо, което приличаше на медна монета със знака на дома Йорич.
— Покажете му това и му кажете, че аз съм ви изпратил.
Взех го, прибрах го и казах:
— Ще ви се обаждам от време на време.
— Разбира се.
Станах, удостоих го с поклон — той го прие с леко кимване — и напуснах кабинета.
Стигнах до изхода без голямо усилие с помощта на Лойош, който има доста добра памет за извивките и завоите.
Пратих го с Роуца навън, за да засекат дебнещи из района убийци. Увериха ме, че няма такива, и закрачих отривисто към входа на Двореца. Целта ми беше Имперското крило.
Винаги, когато попаднете в Имперското крило (добре, винаги, когато аз съм попадал там), ще видите забързани покрай вас пажове и вестоносци, всички със знака на Феникса, обикновено понесли зелена папка, макар че понякога може да е златиста, а понякога — нещо друго вместо папка. Винаги ги подминавам с пренебрежение, защото създават впечатлението, че си знаят пътя, което явно е невъзможно. Вратите, коридорите и стълбите се навсякъде и кривят под нелепи ъгли, все едно са планирани от луд. Нямаш друг избор, освен да помолиш някого да те упъти, обикновено пазач, който, разбира се, няма да пропусне повода да ти обясни какво точно мисли за източняци, които не могат да се оправят.
Дразнещо е.
От друга страна, намирането на залите, в които императрицата е на разположение за придворни, е една от по-леките задачи и само след няколко дребни унижения се озовах пред голямата зала без столове, която наричат Имперска зала за аудиенции, но неформално е известна сред джерег като Алея цуни ме по гъза.
Пред голямата двукрила врата стояха двама стражи и добре облечен мъж, който можеше да е роднина на лейди Тилдра — когато тя бе жива — застанал отпуснато, с полуусмивка на лицето. Понечих да докосна дръжката на Лейди Тилдра, но се сдържах. Вместо това се пласирах пред особата и се поклоних, все едно че го правя сериозно.
— Владимир Талтош, дом Джерег и граф на Шурке, на вашите услуги.
Върна поклона ми едно към едно с думите:
— Харнууд, дом Исола, на вашите, милорд.
— Боя се, че не знам процедурата. — Усмихна ми се окуражаващо. — Но бих искал да разменя няколко думи с нейно величество, която вероятно би желала да ме види.
И да беше изненадваща молбата ми, не го показа.
— Разбира се, милорд. Ако благоволите да дойдете с мен в чакалнята, ще попитам.
Отведе ме в една стая, боядисана в жълто, с пет-шест удобни стола, също жълти. Сигурно я наричаха Жълтата стая. Много са креативни в това отношение. Отново ме удостои с усмивка плюс поклон и затвори вратата след себе си.
Седях и чаках, и си мислех от колко отдавна не съм ял.
Мразя чакането.
Мразя да съм гладен.
Помръдвах в стола и си бъбрех с Лойош за предишната ни среща с нейно величество — беше ме удостоила с имперска титла заради някои неволно оказани й услуги. Подозирам, че знаеше, че са неволни, но счете за редно да ме възнагради по свои си лични причини. Случайно знаех, че един източняк й е любовник, и навярно това имаше нещо общо. Лойош направи няколко други предположения за причината, някои от които може би бяха изменнически.
Или може би не. Чувал съм, че в някои източни кралства е углавно престъпление ако не се отнасяш към краля с подобаващо почитание, но нямах представа дали това е в сила в Империята. Допусках, че мога да попитам Перисил и да ми се отговори много по-дълго, отколкото бих искал. Имперският закон, изглежда, действа така.
Толкова близо до Глобуса можех да усетя лесно връзката с него и разбрах, когато изтече час.
Малко след това Харнууд се върна с дълбоки извинения и бутилка вино, сушени плодове и вест, че нейно величество ме е помолила да проявя търпение, тъй като много искала да говори с мен. Сърцето ми заби малко по-ускорено, щом го чух. Не е ли странно това? Познавах се с Мороулан е’Дриен и със Сетра Лавоуд, дори се бях изправял лице в лице с Вийра, богинята демон, и въпреки това изпитах тръпка на възбуда, че тази жена иска да говори с мен. Странно. Показва какво могат да правят условностите, предполагам.
Харнууд напусна и пих вино, защото бях жаден, и ядох плодове, защото ми даваше нещо за запълване на времето и защото бях гладен. Лойош яде по същите причини, но малко (сушените плодове не са му любимата храна). Роуца като че ли нямаше проблем със сушени плодове.
После почаках още.
Мина почти още един час, преди Харнууд да се върне с още повече извинения и с думите:
— Ще ви приеме сега, лорд Шурке.
Това беше интересно. Искаше да види лорд Шурке, не лорд Талтош. Не знам какво бе значението на това, но бях абсолютно сигурен, че има значение. Това е проблемът с двора, разбирате ли. Всичко е важно, но не ти казват точно защо или как, или какво означава, докато не нагазиш дълбоко в него. Може би в следващия си живот ще съм лиорн и ще ме научат на всичко това, или исола — и ще го знам инстинктивно. По-скоро едва ли обаче.
Станах и открих, че седенето почти два часа е вкочанило тялото ми. Зачудих се дали не остарявам.
Последвах Харнууд навън и по коридора, подминахме вратата, пред която беше стоял, и после завихме наляво, през вход и в доста по-малък коридор, който свършваше при стълбище с осем стъпала — твърде малко, за да е стълбище — до следващия етаж. Не знам. Това така и не съм го проумял. Но горе имаше врата, която беше отворена, и след нея имаше дълго тясно помещение с няколко безразборно разхвърляни из него тапицирани стола. В отсрещния край бе нейно величество, разговаряше тихо с мъж в цветовете на дома Йорич и жена в цветовете на дома Дракон. При влизането ми всички извърнаха погледи към мен, с еднаква липса на изражение.
Глобусът, кръжащ около главата на императрицата, бе светлозелен, което трябваше да ми подскаже нещо за настроението й, но не ми подсказа нищо. Тя се обърна към двамата, с които говореше, и рече:
— Сега ни оставете. Желая да поговоря с този джентълмен.
Удостоиха я с дълбок поклон, мен — с доста по-плитък, обърнаха се и напуснаха през врата в другия край.
Императрицата седна на един от столовете и ми даде знак да застана пред нея. Подчиних се и зачаках, без да съм много наясно с етикета, и съжалих, че лейди Тилдра не е до мен в плът, за да ми каже какво се очаква да направя. Зерайка не показа с нищо, че съм нарушил някакъв протокол. Помислих си, че Империята прави някои неща много по-просто, отколкото се правят в Изтока.
— Талтош Владимир — рече тя и по устните й пробяга усмивка. Изглеждаше все така невероятно млада за императрица, но външността подвежда. — Какво е станало с ръката ти?
Погледнах лявата си ръка с липсващия пръст.
— Ухапване от малко насекомо, последвано от голяма инфекция.
Направих усилие да не поглеждам към Глобуса, докато го казвах. Глобусът, казвали са ми, засича лъжа само ако го попиташ за това, а дори и тогава може понякога да бъде надвит, както съм имал повод да разбера.
— Не можа ли да се изцериш с изкуствата си?
Докоснах увисналия на врата ми амулет.
— Не съм сигурен доколко ваше величество знае за…
— О, разбира се — прекъсна ме тя. — Бях забравила.
— Много мило от страна на ваше величество, че изобщо го помните.
— Да. Аз съм въплъщението на добротата, както и на милостта и справедливостта, които, както знаеш, винаги вървят редом. Какво те води обратно в столицата, предвид обстоятелствата?
Добре, да, знаеше за „обстоятелствата“. Бях изненадан само, че я интересува толкова, и се зачудих защо.
— Алийра е моя приятелка — казах.
— И моя — рязко отвърна тя.
Едва не подскочих. Не е добре, когато императрицата ти е ядосана — попитайте, когото щете.
— Ами, естествено, исках да я видя.
Тя като че ли се поуспокои и кимна.
— И да й помогна, ако мога — добавих. — Вярвам, че нямате възражения?
— Зависи — отвърна тя предпазливо — от това какво точно имаш предвид под „помощ“.
— Имах предвид да й наема адвокат, като начало.
Тя кимна.
— Не бих имала възражения за това, разбира се.
— Може би ваше величество ще благоволи да ми каже нещо?
— Може би.
— Възможно е да си въобразявам, но делото срещу Алийра, ъъ, като че ли се ускорява. Ако това е вярно…
— Не е — прекъсна ме тя. Беше напрегната. Беше ядосана. Лъжеше. Все пак не е малка работа да накараш една императрица да те излъже, нали?
Кимнах.
— Както каже ваше величество.
Гледаше сърдито, а аз се вторачих в една точка на стената над и зад дясното й ухо. Глобусът бе добил някакъв оранжево-червеникав оттенък. Зачаках. Това е една от онези ситуации, в които не е нужно да обяснявам защо непрекъснато си държа устата затворена.
Накрая тя махна към един от столовете.
— Седни.
— Благодаря, ваше ве…
— О, я млъкни.
Седнах. Столът беше удобен. Аз не се чувствах удобно.
Тя издиша бавно и дълго.
— Е, добре. Това вече му се вика ситуация.
Едно от нещата, които се бях надявал да намеря начин да й кажа, беше: „Виж, знаеш от години, че Алийра и Мороулан бъркат в Древната магия. Защо изведнъж се оказа толкова голям проблем?“ Вече бях убеден, че няма да получа възможност да я попитам това. Глобусът кръжеше около главата й, цветът му постепенно погасна до бледозелен оттенък. Сигурно е притеснително да не можеш да скриеш чувствата си.
— Глобусът предназначен ли е да показва височайшето настроение, или това е страничен продукт на нещо друго?
Престори се, че не е чула въпроса ми.
— Кого си наел за адвокат?
— Някой си Перисил.
— Не го познавам. Ще успее ли да те вкара да я видиш?
— Надявам се.
— Уведоми я, че ако признае, съдът ще прояви милост.
Понечих да отговоря, но бързо го промених във вид, който, надявах се, бе по-подходящ за пред височайшата особа.
— Ваше величество благоволява да се пошегува?
Тя въздъхна.
— Не, но те разбирам.
Опитвах се да си представя как Алийра е’Кийрон се моли за милост от когото и да било, по каквато и да е причина, и умът ми просто не можеше да го приеме.
Тя каза:
— Трябваше да го спомена преди, но се радвам, че не си… в смисъл, радвам се, че все още си жив.
— Аз също. В смисъл, благодаря, ваше величество.
— С кого си се видял, откакто се върна в града?
— С Мороулан, с никой друг.
— Той, ъъ, каза ли нещо?
— Имате предвид дали е направил нелоялни изказвания за своя владетел? Не.
— Бих могла да поставя Глобуса над теб и да те накарам да повториш това.
— Сигурно е хубаво, че можете да го направите, когато си поискате, ваше величество.
— Не е толкова хубаво, колкото си мислиш.
Покашлях се.
— С цялото ми дължимо почитание, ваше ве…
— О, зарежи почитанието. Какво има?
— Някой в моето положение едва ли би могъл да прелива от съчувствие към някой във вашето.
— Не молех за съчувствие — каза нейно величество.
— Знам.
— И знаеш по чия вина е затрудненото ти положение.
— Да. Мога ли да кажа същото за вашето?
— Не и без да приложиш метафизика, за което нямам търпение точно сега.
Усмихнах се възпитано.
— Мога да си представя ваше величество в библиотеката на Черен замък, как разпалено спори за метафизика с Мороулан.
— Аз също — отвърна тя с къса усмивка.
Беше ту сякаш съм поканен да си побъбря със Зерайка, ту сякаш говоря с императрицата. Трудно ми беше да се оправя. Казах:
— Сигурно е трудно в положението ви.
— Казах, че не моля за съчувствие.
— Извинявам се.
Тя въздъхна.
— Трудно е, да. Между това да затворя приятелка и да наруша… — Спря и поклати глава. — Добре, знаех в какво се въвличам, когато взех Глобуса.
И двамата премълчахме, че в момента, когато бе поела Глобуса, не бе имало, съвсем буквално, никой друг, който да го направи.
— Знаете, че винаги съм готов да служа на ваше величество.
— Нима?
— Да.
— Доколкото това не означава нелоялност към приятелите ти, както обикновено? — Прозвуча леко укоризнено.
— Да — отвърнах, без да издам, че тонът й малко ме ужили.
— Боя се, че това е случай, в който ще трябва да избереш на кого да помогнеш.
— Между приятелите ми и Империята? Съжалявам, но това едва ли е избор. Можете ли да ми дадете достатъчно ясна представа какво става, за да мога поне да разбера защо трябва да е така?
След малко тя каза:
— Знаеш ли, Влад, че според всичко, което ни е известно, изглежда почти сигурно, че поне пет от първоначалните шестнайсет племена са практикували човешко жертвоприношение?
— Не бях в течение…
— Мнозина допускат, че, след като имаме доказателства от петте, може да се предположи със сигурност и за останалите единайсет. Не знам дали са прави, но не мога да докажа, че грешат.
Покашлях се, все едно че имах да кажа нещо по въпроса. Тя ме погледна с очакване, тъй че трябваше да измисля нещо.
— Мм, как са избирали щастливеца?
— Различно в различните племена. Пленници в битка, избрани като особена чест, наказание, награда, поличби.
— Кога е прекратено?
— Когато била създадена Империята. Обявено е за незаконно. Това е бил първият имперски едикт.
— Акт на доброта от страна на вашата предшественичка. Добро за начало.
— Всъщност не е точно доброта. Говорила е с боговете и е разбрала, че боговете или са безразлични или враждебни към въпросната практика. Тъй че наречи го практичност. Споменавам го, защото… — Замълча, замръзна за миг, а Глобусът запулсира син над главата й. — Извинявай. Май трябва да ръководя империя.
Станах.
— Благодаря ви, че ме приехте. — Направих най-изящния поклон, на който бях способен. Казвали са ми, че е ужасно лош.
— Винаги е удоволствие, граф Шурке.
Отстъпих заднешком няколко стъпки (има точен брой стъпки, но не ги знам) и се обърнах. Тя каза зад мен:
— А, и благодаря ти, Влад.
— За…?
— За документите за правене на хартия. Казаха ми, че са ценни.
— О! Бях забравил… Как разбрахте, че съм ги пратил аз?
Тя се усмихна.
— Досега не го знаех.
Споменаването за правене на хартия върна низ от заплетени спомени и някои откъслечни спомени, с които не ми се щеше да се занимавам точно сега. Но беше добре, че тя го спомена. Отвърнах й, надявах се, с приятелска усмивка през рамо и напуснах.