Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Iorich, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валери Русинов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Бруст
Заглавие: Влад Талтош — убиец на свободна практика
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2010
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-201-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1853
История
- —Добавяне
12.
В: Заявете своето име и дом.
О: Алийра е’Кийрон, дом на Дракона.
В: Какво беше положението ви по време на инцидента в Тирма?
О: Доколкото мога да възстановя момента, седях…
В: Моля кажете ни официалното си положение по отношение на Империята.
О: Затворник.
В: Моля кажете ни официалното си положение по отношение на Империята по време на инцидента в Тирма.
О: Главнокомандващ, макар и, по отношение на Империята, във въпросния момент под известно напрежение.
В: Действаха ли имперските войски в Тирма по ваши заповеди?
О: Аз бях Главнокомандващият.
В: Приемам това за положителен отговор и го вземам под…
О: Можете да го вземете и да си го… Да, действаха по мои заповеди.
В: Какви заповеди дадохте във връзка с въстанието в херцогство Карвър?
О: Да го потушат.
В: Бяхте ли изрична относно начините за потушаването му?
О: Мислех, че може би едно хубаво букетче петунии около бутилка „Ейлор“ ще свърши работа.
В: Съдът напомня на свидетелката, че разполага с копия от нейните заповеди.
О: Свидетелката се чуди защо в такъв случай Съдът си прави труда да задава въпроси, чиито отговори знае.
В: Напомня се на свидетелката да не се отнася към Съда с неуважение.
О: Свидетелката напомня, че уважението трябва да се заслужи.
„Искаш ли да ми кажеш нещо за това, шефе?“
Просто за да съм непредсказуем, го запознах с това, което бях сглобил. След като приключих, той помълча малко. Може би от стъписване. После каза:
„Добре, сега какво?“
„Можеш ли да се сетиш за някаква причина Лявата ръка да е заповядала тази къща да се наблюдава, освен за това, което си мисля? Те натискат за имперско разследване, а Лявата ръка не иска това да се случи. Пропускам ли нещо?“
„Шефе, не знаеш нищо за тези хора. Натискат за разследване, така ли? А ако правят нещо съвсем друго?“
„Например какво?“
„Откъде да знам?“
„Наистина ли мислиш, че е нещо друго?“
„Не, мисля същото като теб. Но казва ли ти някой?“
„Тогава да тръгнем засега по тази диря и да видим къде ще ни отведе. Ако Империята разследва, сделката приключва и джерег, орка и Лявата ръка губят. Точно затова не искат разследване“.
„Но то вече се води и няма нищо общо с някакви си хора в някаква си малка къщичка. Къде ни води нас това?“
„Точно това се опитвам да разкрия“.
„Ами давай де“.
„Как според теб се спира имперско разследване?“
„Знаеш ли, шефе, това не ми го преподаде в тренировъчния ми курс“.
„Не можеш да притиснеш императрицата пряко, няма нищо, с което да я притиснеш“.
„Шефе не схващам тя защо изобщо го прави това?“
„За да може да се измъкне от джерег. Да изглежда добре пред благородниците и може би пред народа, не знам“.
„Добре, това го разбирам“.
„Другият ход е да се дискредитира разследването“.
„И как става това?“
„Например със слухове, че зад него стоят тези източняци? Или с някое изфабрикувано доказателство“.
„Вероятно“. Не беше убеден. Аз също, впрочем.
„Шефе, къде отиваме всъщност?“
Спрях. Докато разсъждавах в движение, краката ми ме бяха пренесли през Каменен мост и ме връщаха към стария ми район — най-лошото място, където можех да се озова. Шансовете джерег да ме засекат бяха твърде високи, за да се чувствам спокойно, където и да е из града. За стария ми квартал пък да не говорим.
„Ъъ, никъде. Връщаме се в Двореца“.
Смених посоката. Лойош се въздържа от коментар.
Стигнах до Двореца без произшествия, влязох през крилото на дракон просто за да им направя напук и защото бях в настроение да гледам кръвнишки. Намерих си нещо за ядене, след това отидох до Дома на йорич.
Почуках и Перисал за пореден път открехна вратата само колкото да надникне с едно око, след което ме пусна да вляза. Някой ден трябваше да го попитам защо го прави това.
Седнах и казах:
— Императрицата започва разследване на събитията в Тирма.
— Да — отвърна ми. — Май си спомням, че аз ти го казах това. Та какво?
— Смяташ ли, че е реално разследване?
— За разлика от какво?
— Не знам. Тичане насам-натам, свидетелстване при закрити врати, водещо до резултат, какъвто иска императрицата.
— Съмнявам се. Не и тази императрица. Трябва да разбера кой го ръководи. Това би могло да ни подскаже нещо. — Стана. — Мога да го направя веднага.
— Да почакам ли тук?
— Да, но се разположи удобно. Може да отнеме известно време.
Кимнах. Той се измъкна навън. Отпуснах се в стола и затворих очи. Предполагам, че съм заспал или поне задрямал. Имах някакъв смътно тревожен сън, който не мога да си спомня, и се събудих, когато Перисил се върна.
— Спеше ли? — Изглеждаше развеселен.
— Само оставих очите си да отпочинат. Какво научи?
— Ръководи се от съдия Десаниек. Лейди Десаниек.
Седна зад бюрото си и ме загледа с очакване.
— Съжалявам. Името ми е непознато.
— Тя е от Висшите съдии. Вярвам, че знаеш какво означава това?
— Повече или по-малко.
— Познавам я. Не е продажна. Малко е прибързана и фриволна в тълкуванията на традициите, но безупречна, що се отнася до преценка и отсъждане.
— Значи според теб разследването е коректно.
— Вероятно. Щеше да е странен избор, ако императрицата всъщност не иска да научи какво е станало и защо.
— Възможно ли е да има други видове натиск върху нея, в смисъл, по-косвен от пряката заповед да го фалшифицира?
Той се поколеба.
— Може би.
— В такъв случай как може да се спре?
— Да се спре ли? Защо ти е да го спираш?
— Не аз. Други.
— Кои?
— Да кажем, властови интереси. Как биха подходили, за да го спрат?
— Не мога да отговоря на това, ако не ми дадеш повече информация. Какви интереси? Защо ще искат да го спрат? Властови в какво отношение?
— Все хубави въпроси.
Замълчах, докато обмисля какво точно мога да му кажа. Беше отчайващо. Почти със сигурност можеше да ми каже полезни неща, ако не се налагаше да се притеснявам какво могат да го принудят да издаде.
— Просто да предположим, че съществува някоя голяма престъпна организация.
Той като че ли се поколеба. Гледаше ме и ме слушаше неподвижно.
— И да предположим — продължих аз — че им е хрумнала страхотна идея законът да се промени така, че да могат да спечелят много пари, и че действат съвместно с определени други мощни интереси.
— Колко мощни?
— Толкова мощни, колкото може да са на дъното на Цикъла.
— Продължавай.
— И да предположим, че тази идея с промяната на закона изисква оказване на натиск върху императрицата и че това разследване има голяма вероятност да облекчи този натиск.
— Следя мисълта ти.
— Как би подходила такава хипотетична организация, за да прекрати или саботира разследването?
Той помълча минута-две. Почти можех да чуя как бълбука мозъкът му. После каза:
— Не мога да измисля никакъв начин.
— Тъй ли? Да предположим, че убият Десаниек?
— Биха ли направили това?
— Биха.
— Пак няма да подейства. Императрицата ще намери друг съдия, също толкова добър, и ще се погрижи да няма второ убийство, и ще залови извършителя на първото.
— Най-вероятно. Все едно, извинявам се. Разбирам, че това е извън обичайната насока на работата ти.
Той сви рамене и по лицето му пробяга усмивка.
— Но е приятно отклонение от това да мислиш за правила на доказване и форми на аргументиране.
— О? Доставя ли ти удоволствие работата?
— Да, определено. Но е отегчителна понякога. Целият този случай е малко извън обичайното за мен и го оценявам.
— Радвам се за теб. Не мога да си представя, че върша твоята работа.
— И аз, че… в смисъл… все едно.
— Интересува ли те всъщност дали лицето, което защитаваш, е невинно или виновно?
— Невинност и вина са правни термини.
— Отбягваш въпроса.
— Трябваше да си йорич.
— Благодаря.
— Домът е постановил, че каквото и да е направило или не едно лице, има право на защита. Това е достатъчно за мен.
— Но ако ти каже, че го е направил, това не…
— Никой не би ми казал това, защото съм задължен да дам показания за въпросния факт.
— Ясно, това го знаем. Но, да речем, ако лицето само го намекне, косвено…
— Въпреки това му осигурявам най-добрата защита, която мога, защото това са правилата на дома Йорич и това постановява и имперският закон.
— И си удовлетворен от това?
Погледа ме озадачено около минута.
— Ти нямаше ли да си удовлетворен?
— Кой, аз ли? Бих се чувствал по-добре, ако нещастното копеле е виновно. Но аз не съм йорич.
— Да, не си.
— Значи е приятно, ако някой тип се измъкне, така ли?
— Накъде биеш?
— Наникъде. Просто водя разговор и оставям мозъкът ми да работи по тоя проблем.
— О. — Погледна ме странно и каза: — Приятно е да изложа най-добрите аргументи, които мога, и е приятно, когато понякога се окаже, че това наистина има нещо общо със справедливостта.
— Справедливост ли? Какво е пък това?
— Въпросът сериозен ли е?
— Не, но ми отговори, все едно че е.
— Не знам. Не навлизам в по-дълбоките, мистични аспекти. Някои го правят. Но справедливост? Едикгите понякога имат нещо общо със справедливостта, но постановленията почти никога.
— Ъъ, те с какво имат общо?
— С практичността. Например тук, в Адриланка, когато пакетирането на месо се разрасна и се превърна в голяма индустрия, издадоха местни постановления, според които всеки селянин, който не си е платил данъците, може да бъде изхвърлен от земята му. Благородниците надигнаха вой, но нямаха власт да направят нищо по въпроса.
— Не разбирам какво общо има това с пакетирането на месо?
— Изритваш селяните от земята и получаваш достатъчно работна сила за пакетиращите цехове. Наред с многото източняци, разбира се.
— О. Толкова ли са, де да знам, явни с това?
— Понякога. В района около езеро Шаломар — точно където е Тирма — откриха сребро. Първото, което се случи, беше приток на миньори, второто беше приток на търговци, продаващи на миньорите. Тъй че херцогът издаде постановление за облагане с данък на продажбите и покупките на минно оборудване, наложи абсурдно висок данък и военна повинност за всеки, който не може да го плати. Така си събра армията. Не мисля, че би могъл да наречеш това справедливост.
— Хм. Май наистина не мога.
— Има и по-лоши случаи. Близо до Корлаф, северно от Пустата, откриха калай и имаха сериозен недостиг на работна сила. Графът се развилня с постановления и накрая не само притежаваше всички рудници, но и издаде най-абсурдните закони, благодарение на които арестува няколко хиляди местни и ги осъди да работят в рудниците.
— Може да направи това?!
— От време на време някой с достатъчно могъща фамилия и достатъчно пари успява да внесе определен случай на вниманието на Империята и някои закони биват променени.
— А аз си мислех, че джерег са корумпираните.
— Законът е отражение на обществото, справедливостта е отражение на идеализацията на това общество.
— Цитираш някого.
Той кимна.
— Юрстов, император йорич от Петия цикъл, който се опита да създаде истински справедлива законова система. Провали се, но свърши и нещо добро.
— А ти си избрал едиктите, защото не са толкова гадни?
Той се намръщи.
— Предполагам, че отчасти е това, макар да не съм го мислил в същите термини. Веднъж имах клиент, който беше ядосал някого и въпросният някой го нагласи да изглежда, все едно че е извършил престъпление. Спасих го. Това го чувствам като справедливост.
— А беше ли? В смисъл, какво беше направил, за да го ядоса?
Перисил сви рамене.
— Не знам. Както казах, по-дълбоките нива оставям на други. Но за мен това е справедливост. Да допуснем, че някой нещастен глупак текла открадне пиле от господаря си, защото е гладен. А някой могъщ орка скрои план да измами персонала си с половин заплата. Ако първият се отърве с два камшика, а вторият отиде на Звездата, е, това за мен е справедливост.
— Колко често се случва това?
— Не знам. Не се занимавам с подобни случаи. Те са свързани с традиционния закон, аз работя с едикти. По-често е обратното, предполагам. Има ли смисъл от всичко това, лорд Талтош?
— Просто съм любопитен. А ти си… странен.
— Никога ли не си виждал адвокат?
— Виждал съм, но само интересуващи се от пари.
— Аха. Ясно всъщност.
Станах.
— Извинявай, ще те оставя да работиш.
— А ти?
— Аз трябва да разсъждавам като джерег.
— Допускам, че ти е по-лесно, отколкото да разсъждаваш като адвокат.
— Съвсем малко по-лесно. О, още нещо. Десаниек. Къде мога да я намеря?
Очите му се присвиха.
— Защо?
— Не съм сигурен. Но нямам намерение да я убивам.
— Ако изобщо говориш с нея…
— Съмнявам се, че ще се стигне до това.
Той се поколеба за миг, после каза:
— Докато води разследването, ще работи в кабинета на Имперския съдия в Имперското крило.
— Как изглежда?
Отново се намръщи. Явно не му харесваше посоката, в която тръгна разговорът.
— Наистина — уверих го. — Нямам намерение да я убивам. Нито да я бия. Не знам какво ще направя, но е възможно накрая да й спася живота. Зависи как ще се разиграят нещата.
— Добре. Но не съм много добър в описването на хора.
— Кое е първото, което забелязваш в нея?
— Хм. Лицето?
— Нещо особено в начина, по който се облича или какво носи…
— Държи косата си прибрана нагоре и винаги носи игла в нея, с много малки диаманти.
— Благодаря. Би трябвало да е достатъчно. Не се притеснявай, нищо няма да й се случи.
Изнесох се от кабинета и се върнах на партерния етаж на Дома. Трябваше да помисля и трябваше да намеря къде да го направя. Отидох до крилото на йорич, зяпнах за миг скулптираното същество и се зачудих какво символизира, а накрая се оставих краката ми да ме понесат към затворите, докато умът ми се опитваше да намести нещата.
Когато стигнах пред големите врати, не бях стигнал доникъде с нещата. Пред тях стоеше същият пазач.
— Искате да видите Алийра?
— Да.
Трябваше само да подпиша и подпечатам един документ, потвърждаващ, че същото, което бях подпечатал преди, е в сила.
Пазачката ме пусна при Алийра с думите:
— Един час.
Алийра беше на същото място и в същата поза като преди. Имах чувството, че не е помръднала, откакто я бях оставил. На масата пред дивана имаше няколко бутилки от вино. Щом казвам „от“, ви е ясно, че бяха празни, нали?
— Е? — каза Алийра и ме изгледа кръвнишки.
— Вийра! — възкликнах. — Първо Сетра, сега и ти. Страхотно.
— А?
— Когато говорих със Сетра, и тя беше пияна.
— Че какво друго да правя, освен да пия?
— Да отговориш на въпросите ми.
— Задай ги.
— Първи въпрос: знаеш ли, че императрицата започва разследване на събитията в Тирма?
— Първи отговор: защо трябва да ме интересува?
— Защото нежеланието да се проведе такова разследване е довело до арестуването ти.
— Така казваш ти. И между другото, знам, да. Някаква йорич дойде тук и почна да ми задава въпроси по него.
— И ти беше в точно същата форма като сега, нали?
Тя сви рамене.
— Идеално. Можеш ли да си спомниш какво искаше да научи тази йорич?
— Естествено. Искаше да научи дали избиването на невинни текла ми доставя удоволствие.
— С толкова много думи ли те попита?
Алийра махна пренебрежително с ръка. Казах:
— Вероятно си твърде пияна, за да има някаква полза от това, но трябва да ти изтъкна, че ако Империята разследва истината, не е необходимо да ти отправят фалшиви обвинения.
— И все пак съм тук — отвърна тя.
— Да. Точно това се опитвам да оправя.
Тя се прозя.
— Дръж ме в течение как се получава.
— Ако се върна утре, ще бъдеш ли трезва?
— Ако остана пияна, ще стоиш ли настрана?
Можех да изтъкна, че не ми помага особено, но започвах да добивам чувството, че това едва ли ще е убедителен аргумент. Би трябвало да има по-добра дума от „упорит“, за да се опише дракон с накърнена гордост, и още по-добра, за да се опише Алийра.
— Тогава кажи на мен. Доставя ли ти удоволствие избиването на невинни текла?
Зяпна ме за миг, след което избухна в смях. След като допусках, че или ще е това, или ще ме убие, все пак останах доволен. Смя се много по-дълго, отколкото си струваше, но това си го обясних със състоянието й. Накрая избърса очите си и каза:
— Да, но не и чрез посредници.
— Съмнявам се, че йорич биха приели това за отговор.
— Знае ли човек. Биха могли. Ще питам адвоката си дали да не основем защитата на това.
— Ами попитай. Аз ще питам императрицата какво мисли.
— Ами попитай я. Любопитна съм какво стои зад всичко това.
— Аз също. Точно затова съм тук.
— Мислиш, че мога да ти кажа нещо ли?
— Почти сигурно. И дори би могла да поискаш да ми го кажеш, ако знаех какво да попитам.
Тя разклати виното в чашата си и заби поглед в него.
— Може би. Какъв точно е проблемът, който се опитваш да решиш?
Описах й набързо как виждам нещата.
— Значи смяташ, че джерег ще саботират това разследване?
— Знаеш ли някога те, или орка, да са се отказвали от възможност за облага, ако има начин да не се откажат?
— Не. Но не виждам какво могат да направят, без ударът да се върне върху тях.
— Всъщност не си пияна, нали?
— Не съм.
— Вероятно трябва да кажа на Ноуратар или на императрицата какво мисля, че става.
— Вероятно.
— Освен ако не го направиш ти.
— Защо да го правя аз?
— Не знам. Начин да кажеш, че между вас няма лоши чувства?
— Какво те кара да мислиш, че няма лоши чувства?
— Въпрос на политика тогава? Моите проблеми не са такива, че да могат да се решат, като накарам императрицата да ми дължи нещо.
— Всъщност не ме интересува. — Тя се поколеба. — Но благодаря за предложението.
— Д’скитна.
— Какво?
— Не ми дължиш дълг.
— Знам какво означава. Кога научи сариолски?
— Само две думи. — Усетих, че се изчервявам. — Срещнах един бард, който… Все едно, няма значение.
Тя сви рамене.
— Нещо друго, или мога да се върна към кроежите си за бягството ми от затвора?
— Можеш да се върнеш към кроежите си. Мога ли да ти внеса тайно малко синьо камъче или нещо такова?
— Всъщност са морави и да, ще взема три.
— Хе.
Станах да си тръгвам. А тя каза:
— Влад.
— Мм?
Очаквах да ми благодари за усилията ми. Или може би да ми заяви нещо дълбоко, например да ми разкаже за видение на богинята демон, което е имала. А тя каза:
— Не възразявам дъщеря ми да си играе със сина ти.
— Хм. Добре, благодаря.
Повиках пазачката да ме пусне навън.
След като тъй или иначе бях в Двореца, отидох при същия продавач и купих наденички, които не бяха много зле, и хляб, който можеше да е и побаят, а след това се върнах до стаята си. Лойош каза, че е празно, тъй че влязох. Изтегнах се на леглото и се опитах да помисля. Стомахът ми леко изръмжа. Зачудих се дали не съм вече много остарял да живея на хляб и наденички. Щеше да е тъжно.
Както си лежах, усетих, че ръката ми гали малките златни халки по дръжката на Лейди Тилдра. През годините, откакто я имах, я бях използвал само два пъти. Някак си мислех, че е доволна от това. Тези мисли ме поведоха към друг исола, когото познавах, но ги изтласках настрана: трябваше да се съсредоточа върху работата.
Ръката ми продължаваше да гали дръжката на Лейди Тилдра.
„Ей, чуваш ли ме? Някакви идеи? Можеш ли да помогнеш?“
Нищо.
Изведнъж много остро усетих, че ми липсва — в смисъл, истинската лейди Тилдра. Много хубаво беше да си мисля, че личността й е съхранена в едно оръжие, но първо, така и не го бях почувствал, за да съм сигурен. И второ, не вярвах напълно в това. Чудно дали щеше да каже, че избиването на тайфа текла е проява на лошо възпитание. Зачудих се дали това, че не ме интересува особено, ме прави лош. Вероятно.
„Аз пък се чудя дали щеше да каже нещо за лежането на леглото с ботуши“.
„Вероятно“.
Умът ми блуждаеше, което е добре, защото понякога се скита до мястото, където трябва да стигне, и открива точната жила. В този случай се заскита до висшия съветник Перисил. Интересен тип. Онова, което му казах, беше истина: никой от адвокатите, с които си бях имал работа, нямаше друг интерес, освен да се обогати. Това не бива да се приема като казано за дома Йорич изобщо: характерно е за тези, които работят за джерег. Не знам, може би джерег оказват влияние на някои хора, променят ги. Или може би хората с подобни наклонности, в който и да е дом, са по-податливи да работят за тях, по-податливи към взимане и даване на подкупи, към мушкане на хора в гърба, натопяване на някое нещастно копеле, както беше казал Перисил…
О.
Ами да. Това май щеше да свърши работа.
„Мислиш ли, шефе?“
„Защо не? Какво би станало?“
„Не знам. Ти прецени“.
„Вече го направих, Лойош. Разследването ще се прекрати, поне за известно време, и ще последва всевъзможен шум за задържане и потискане на текла и източняци, и благородниците ще обвинят Зерайка, че го е изтървала от контрол, и ще се залага дали ще успее отново да удържи нещата под контрол, или ще се наложи се огъне пред джерег, за да облекчи натиска“.
„Точно тази част не разбирам, шефе. Как съгласяването с джерег облекчава натиска върху Зерайка?“
„Ето това е един чудесен въпрос, мой прекрасни приятелю джерег. Мисля да ида да я попитам“.
„Сега?“
„Вероятно ще трябва да чакам часове, за да я видя. Можеш ли да измислиш някоя причина да не започна чакането?“
„Щом така или иначе ще чакаме, не мога“.
Тъкмо започваше да се стъмва. Не знаех какъв дневен режим поддържа нейно величество, но нямаше да навреди да питам, стига някой да не ми видеше сметката по пътя от хана до Двореца.
Лойош и Роуца наблюдаваха бдително, минах по обиколния път както преди и се добрах до Двореца без произшествия. Няма да ви отегчавам с повторение как се стига до Алея Цуни ме по гъза. Харнууд отново беше там. Също като Алийра, сякаш не беше мръдвал от мястото си.
— Граф Шурке — каза сухо.
Поклоних се.
— Почитаеми лорд Харнууд, би ли било възможно да разбера дали нейно величество би се съгласила да ме приеме?
Лицето му не издаде с нищо, че в молбата ми може да има нещо странно.
— Спешно ли е?
— Няколко часа или ден ще е без значение — отвърнах. — Но имам нова информация.
Не попита за това. Може би знаеше, но по-вероятно знаеше и че не е негова работа.
— Ще проверя. Моля, седнете.
Седнах и почаках някъде около половин час.
— Императрицата ще ви приеме.
Тръгнах да го последвам, спрях и казах:
— Когато отстъпвам заднешком от нейно величество в края на аудиенцията, колко крачки трябва да направя, преди да се обърна?
Той се усмихна. Мисля, че въпросът го зарадва.
— Ако сте тук като личен приятел на нейно величество, тогава пет. Ако сте като граф Шурке — седем. Ако е барон Талтош — десет.
— Благодаря ви.
Ако имах избор между това да се опитвам да разбера един исола и да разбера един йорич, мисля, че щях да избера да му дремна.
Харнууд ме преведе по друг маршрут, по-къс, и до по-уютна стая. Имах силното чувство, че е част от покоите й, което означаваше, че ми се оказва почит или че е раздразнена, или и двете. Очакваше ме. Харнууд се поклони дълбоко на нейно величество, не толкова дълбоко на мен. Аз се поклоних на нейно величество, тя ми кимна. Беше точно като танц.
Не ми предложи стол. Казах:
— Ваше величество, благодаря ви, че ме приехте. Не бях разбрал, че познавате Некромантката.
Тя се намръщи.
— Как го… — После заби поглед надолу в златните си принадлежности. — Виждал си се със Сетра наскоро.
— Дедуктивните способности на ваше величество са…
— Остави това. Каква е тази нова информация?
— Ще бъде направен опит да се спре разследването на събитията в Тирма.
Тя се намръщи.
— Какъв опит и как го научи?
— Моля приемете комплиментите ми, ваше величество. Тези въпроси са добри. Разпознавам добрите въпроси, защото аз самият мога да ги поставям.
Веждите й се събраха.
— Пазариш ли се с мен, Талтош?
— Не, ваше величество. Във всеки случай, ще отговоря на вашите. Надявам се, че благодарността на ваше величество ще…
— Разбрах. Ще помисля над това.
Да си императрица означава да можеш да прекъсваш всекиго и по всяко време. Лейди Тилдра нямаше да го одобри, но трябва да призная, че за първи път тази работа дори ми се стори привлекателна.
Казах:
— Ще бъде извършен опит за покушение върху живота на съдия Десаниек. Знам го по дедукция, от намеци, които получих, и защото знам как действа джерег.
Тя се ококори.
— Джерег ли? Защо ще…
— Ще прилича на опит от страна на група източняци и текла. Една от онези групички на политическо брожение. Ще е много убедително.
Тя се отпусна в креслото и притвори очи. Глобусът над главата й забави и стана тъмночервен. Не го бях виждал да забавя. Зачудих се какво ли означава това. След около минута тя вдигна очи към мен.
— Какви са въпросите ти, Талтош?
— Само един: защо биха го направили?
— А?
— Знам за опита им да ви накарат да издадете декрет за забрана на определени химикали…
— Как научи това?
Отговорих на въпроса, който искаше да зададе, а не който зададе.
— От страната на джерег, ваше величество, не от някого, на когото сте го доверили.
— Това е добре.
— Както казах, знам за това. И разбирам, че ваше величество…
— Стига с тези официалности, Талтош. Твърде съм уморена и твърде раздразнена.
Глобусът бе станал наистина леденосин. Поклоних се и казах:
— Разбирам, че се опитвате да излезете от капана, като разкриете истината за събитията в Тирма, и се възхищавам на това. Но не разбирам другата му страна. Тоест как, ако съдействате на джерег, ако издадете декретите, които искат те, и така нататък — как това сваля натиска от вас?
Тя мълча дълго. Глобусът постепенно преля от синьо до невзрачно зелено.
— Първият ми дълг — заговори тя бавно — е да поддържам функционирането на Империята. За да ръководя Империята, ми трябва съдействието на всички онези, които не мога да заставя, и да заставя онези, които не искат да съдействат. За да правя това, ми е нужно доверието на благородниците и принцовете. Ако загубя доверието на благородниците и на принцовете, не мога да ръководя Империята.
— Изглежда съвсем просто. Могат ли наистина джерег да направят така, че благородниците и принцовете да загубят доверие във вас?
— Допреди седмица мислех, че биха могли. Сега… — Сви рамене. — Сега предполагам, че ще го подложа на проверка.
Поклоних й се, отстъпих заднешком седем стъпки и напуснах.