Стивън Бруст
Йорич (1)

Пролог

Дори ако нещата не сработят както си го планирал, добре е, когато можеш да извлечеш нещо полезно от опита.

Скочиха ми точно на влизане в едно малко селце, наречено Бяла воденица, в южния край на Пустата. Бяха се скрили зад ниския разбит плет покрай пътя, преди той да се превърне в единствената улица на селцето. Беше добро място за нападение. Селцето бе на около четвърт миля, а и тъкмо се стъмваше.

Бяха трима, драгари, двама мъже и жена, без отличителните цветове на някой определен дом. Всички носеха саби и ножове. И си разбираха от работата: ключовият момент в убеждаването на някого да ти даде парите си е да си бърз и много, много агресивен. Не стоиш просто ей така и не обясняваш на клиента си защо трябва да направи това, което искаш да направи, опитваш се да го вкараш в положение, в което, преди да е имал време да помисли, още по-малко да реагира, вече е в ръцете ти и се надява някак си да се измъкне жив от това. Когато ти връчи кесията си, би трябвало да се чувства благодарен.

Роуца пое мъжа вдясно, Лойош влетя в лицето на жената. Извадих сабята си и обезоръжих този пред мен със спиращо посичане в китката, после му влязох и го шибнах в носа с ефеса. Направих още една стъпка и го изритах отстрани по коляното.

Той падна. Опрях върха на гърлото му и казах:

— Решили да грабят, решили да нападат, нападат, а не могат да си изберат подходящата жертва. Лош ден за вас.

Гледаше ме опулен.

Дадох му приятелски съвет:

— Пусни си кесията.

Другият мъж бягаше; Роуца летеше след него. Жената правеше онова, което наричам „танца на Лойош“ — махаше безпомощно със сабята си към него, докато той налиташе в лицето й и се отдръпваше бързо от обсега. Можеше да го прави цял ден.

Типът на земята успя да развърже кесията си, макар че пръстите му трепереха. Клекнах и я вдигнах, без върхът на сабята ми да се отмества от гърлото му. Казах на познайника си:

„Върни Роуца. Другия го пуснете“.

„Идва, шефе“.

Роуца се върна, кацна до главата на падналия и изсъска.

— Стига да не мърдаш, няма да те ухапе — казах му. Той замръзна. Отидох до жената, която още махаше из въздуха със сабята и вече бе изпаднала в паника. Казах й:

— Пусни я.

Тя погледна Лойош, после мен, след това — към приятеля си на земята.

— Ама джерегът…

— Няма да ти направи нищо, ако пуснеш оръжието си. Аз също.

Сабята й тупна на земята, а Лойош се върна на рамото ми.

— Кесията ти — подканих я.

Отвързването я затрудни по-малко от приятеля й. Подаде ми я.

— Просто я пусни на земята.

Беше много послушна.

— Сега се махай оттук. Ако те видя пак, ще те убия. Ако се опиташ да ме проследиш, ще те видя.

— Как успя да… — почна тя.

— Оставям те да се чудиш.

„Нелоша работа за днес, шефе“.

„Късмет, че ги забеляза“.

„Да бе. Късмет. Хе“.

— Може ли да остана да помогна на приятеля ми?

— Не. Той след малко ще стане и сам. Можете да си вземете оръжията, след като се отдалеча.

Мъжът проговори чак сега. Много впечатляващ и дълъг низ от ругатни, който завърши с:

— И как му викаш на това, а?

— Счупен нос — отвърнах и му хвърлих приятелска усмивка, която може и да не успя да оцени.

Жената ме изгледа злобно, после просто се обърна и тръгна. Вдигнах кесията й и подхвърлих на оня със счупения нос:

— Друг път внимавайте с източняци с джереги.

Той изсумтя нещо нечленоразделно и сърдито.

— Дори ако нещата не станат, както си ги планирал, трупането на опит е полезно — уверих го приятелски.

Продължих към селото, което разполагаше с полагащия му се хан. Оказа се грозно нещо, на два етажа и безформено, сякаш частите му бяха добавяни безразборно. Помещението, в което влязох, бе голямо и пълно с текла, които миришеха на тор и пот, смесено с миризмите на пресен хляб, печена кетна, тютюнев дим, омайваща трева и тук-там лъх на опиум, издаващ, че между текла трябва да има и по някой благородник. После забелязах, че има и няколко търговци. Странно. Зачудих се на това — дори в селските ханове обикновено няма такава мешавица. Тезгяхът беше дълъг, с глинени и дървени чаши на лавиците зад него. В единия му край имаше голям нож, оставен просто да лежи там — почти със сигурност беше ножът, с който гостилничарят режеше плодове, за да ги сложи във винения пунш, но такива неща един убиец ги забелязва.

Привлякох много погледи, защото бях човек и имах по един джерег на всяко рамо, но никой от погледите не бе заканителен, защото имах сабя на кръста и по един джерег на всяко рамо. Сдобих се с чаша вино и тихо място в ъгъла. За стая щях да попитам по-късно.

Разговорът наоколо си вървеше. Изключих го.

„Мирише на истинска храна, шефе“.

„Дамм. След малко“.

„От кога не сме яли истинска храна?“

„Около месец. След малко“.

„Какво изкарахме?“

Оставих чашата и проверих кесиите, като ги прикрих тялото си от любопитни очи.

„Не е кой знае какво, но пък си е чиста печалба. Странно място“.

„Всички си говорят“.

„Да“.

Наистина беше интересно — обикновено в гостилниците търговците и селяните рядко си говорят, или пък благородниците и търговците. Дори в Изтока, където е по-обичайно да видиш смесване на класи в един и същи хан, не си говорят много. А тук дори не забелязвах някаква особена враждебност между явните аристократи и разните текла. Странна работа. Тук вероятно имаше някаква история.

Заради чистото любопитство си набелязах двама търговци — и двамата в цветовете на цалмот — и ги черпих по едно пиене. Изгледаха ме с подозрение, щом се приближих, но търговците винаги си дават сметка, че може би говорят с бъдещ клиент, тъй че гледат да не обиждат.

— Извинете ме за натрапването — казах им. — Аз съм Влад.

Казаха ми имената си, но не ги помня. Звучаха почти еднакво.

Всъщност те и изглеждаха почти еднакво — може би бяха братя.

— Просто съм любопитен — заговорих им. — Не съм свикнал с ханове, където има такава мешавица.

— Мешавица ли? — учуди се единият, чието име свършваше с по-твърда съгласна.

— Текла, търговци, благородници — всички в една гостилница.

— О. — Усмихна се. — Тук се разбираме по-добре, отколкото по други места, така си е.

— Странно изглежда — казах.

— Това е, защото всички мразим флотата.

— Флотата ли?

— Да.

Това не обясняваше нищо — Бяла воденица бе на стотици мили от най-близкото пристанище.

Отне ми още няколко въпроса, но в крайна сметка се оказа, че по някаква си причина Империята е дала контрола над местните канали на Имперската флота вместо на местния инженерен корпус, който обикновено се грижи за такива неща.

Случило се много отдавна, когато орка били по-нависоко в Цикъла и можели да оказват повече икономически натиск, и така и не било отменено дори през Междуцарствието.

— Целият район преживява от тези канали, най-вече за напояване на нивите.

— А флотата не ги ли поддържа?

— Справят се съвсем добре всъщност, Когато се наложи.

— Все пак не…

— Флотата — повтори той. — Всички са орка.

— Да, знам.

— Орка — повтори той, все едно пропускам нещо.

Озърнах се към една от благородните особи в помещението, жена, която водеше оживен разговор със съдържателя. Носеше цветовете на тиаса.

— Аха. Бароните са тиаса, а трябва да се разправят с орки.

Той кимна и поясни:

— А орките искат да изсмучат всеки меден петак, който могат.

— И всички ги мразят повече, отколкото се мразят помежду си?

Събеседникът ми се намръщи.

— Не се мразим помежду си.

— Извинявай. Просто е малко странно.

— Щеше да го разбереш, ако беше напоявал от флотски канал или превозваше стока на флотска баржа.

— Вече разбирам — отвърнах. — Знам ги орките.

Двамата се усмихнаха и предложиха да ме черпят пиене. Приех. В случай че не знаете, домът Орка е дом на моряци и морски войни, в което само по себе си няма нищо лошо, само че е предимно дом на банкери и финансисти. Никой не ги обича. Дори не мисля, че орка обичат други орка. Разменихме си истории за орки, които сме познавали и мразили. Двамата много вежливо подпитаха за моя живот и занаят, но не настояха, щом насочих беседата в друга посока.

Запознаха ме с няколко неща, които не бях чул, след като бях откъснат за известно време от „цивилизацията“: бунт на няколко дребни земевладелци на северозапад, който щял да повиши търсенето на предена вълна; отскорошното отменяне на данъка за комини в дома Цалмот, което бе само капка в морето; скорошното решение на „Чарлсом ей там, късметът да се усмихне на слабините му“ да разреши кръчмите да продават местно варена бира без акциз; и предлагания имперски земеделски заем, който явно щеше да е катастрофа за селяните, без помощта на земевладелците или бедствие за земевладелците без помощта на селяните, или просто нямаше да има никакъв ефект върху нищо. Всичко бе от гледна точка на дребния търговец, което щеше да ме заинтересува повече, ако бях такъв. Кимах и се усмихвах много, докато мислех за други неща.

Разговорът наоколо бръмчеше — никакви ясно доловими думи, само непрекъснат шум от гласове с различни височини и тонове, накъсван от смях и кашлици. Винаги е странно, когато слушаш някой да говори на език, който ти е непознат, защото непрекъснато изскачат имена на хора или места, които познаваш. Чуваш: „дъра-дъра-дъра град Драгара дъра-дъра“ и само за миг си помисляш, че всъщност разбираш този език. Та и тук беше точно така.

И изведнъж сред бръмченето и жуженето на безсмисления шум чух, ясно като изсвирване, думите „Сетра Лавоуд“. Моментално се стегнах.

Извърнах се на стола си, но това не помогна — говорещият бе на една маса точно зад двамата Цалмот. Погледнах приятелите си на чашка и попитах:

— Знаете ли за какво говорят?

— Кои?

Посочих към масата, от която бяха долетели думите.

— Това, което казват, ме изненадва изключително и бих се удивил, ако разбера, че е вярно.

Просто за да не добиете погрешна представа — боговете да ме пазят дано да не създавам никога погрешно впечатление — не бях чул абсолютно нищо, освен думите „Сетра Лавоуд“.

Те се заслушаха за миг — все пак бяха малко по-близо до говорещия — и кимнаха.

— А, това ли? Съвсем вярно е. Братовчед ми е пощенски инспектор и ми каза, когато се отби на път за Гейтхол от Адриланка.

— Сериозно? — вметнах, като се направих на силно впечатлен.

— Всички говорят за това. Изненадан съм, че не си го чул.

— Има ли повече подробности?

— Не. Само арестът.

Арест?

— Простете, но правилно ли разбрах? Сетра Лавоуд е арестувана?

Той поклати глава.

— Не, не. Казват, че се е съгласила да бъде свидетел.

— За?

— По обвинението срещу Алийра е’Кийрон.

— Алийра е’Кийрон.

Той кимна.

— Арестувана.

Отново кимна.

— За какво?

В този момент и двамата заговориха едновременно. Отне ми известно време, докато схвана историята, но изглежда Алийра се бе опитала да убие императрицата, беше развихрила демон в дома на Дракон и бе направила опит да предаде Империята на източняшка армия. Останах с впечатлението, че точно в тази част от историята не бяха сигурни. Но като че ли имаше едно нещо, в което бяха:

— Процесът започва следващия месец.

— Интересно, наистина — рекох. — Колко далече сме от Реката?

В тази част на империята „Реката“ може да означава само река.

Адриланка. Моята река.

— Около две левги. Оттук не се налага да взимаш флотска баржа, ако отиваш натам.

— А най-близкият кей?

— Нагоре по реката, на половин миля.

— Много благодаря. — Сложих два глобуса на масата. — Пийте още по едно от мен.

Станах, обърнах им гръб и тръгнах към тезгяха, преди да почнат да задават въпроси, на които не исках да отговарям.

Поговорих със съдържателя и си уредих стая за нощта.

Виж ти. Алийра арестувана. Това определено бе интересно. Трябваше да е направила нещо доста забележително, та императрицата — нейна добра приятелка — да позволи това да се случи. Или сама да го нареди?

Първата ми реакция бе да се върна в Адриланка и да видя дали бих могъл да помогна на Алийра. Бързо можех да стигна там. На всеки в Адриланка щеше да му трябва повече от месец, за да стигне до мен тук, като изключим телепорт или достъп до наистина ефикасна пощенска мрежа. Но аз бях само на няколко дни от Адриланка. Реките действат така.

Съвсем малко размисъл бе нужен, за да осъзная колко глупава е идеята — дори Лойош не намери за нужно да го изтъква. Адриланка беше столичният град и сърцето на Империята, и центърът на операции на една криминална организация, която много искаше да съм мъртъв. Вече от няколко години ги отбягвах — успешно, с едно или две изключения.

Връщането ми щеше да означава да се навра право в ръцете им, акт, заради който Алийра щеше да ме сгълчи. А и в каквато и неприятност да се бе забъркала тя, бездруго едва ли щях да мога точно аз да направя каквото и да било.

Глупава идея, разбира се.

Три дни по-късно слязох от една лодка на Северен пазарен кей номер четири в Адриланка, вмирисан на риба и търсещ си белята.