Стивън Бруст
Джегала (9)

8.

БОРААН (свива рамене): Той е джегала. Не можем да знаем как ще реагира един джегала, докато не знаем в кой стадий е.

ЛЕФИТ: Наистина. Така се разбира обикновено. БОРААН: Неефикасно, безспорно.

ЛЕФИТ: Дразнещо.

БОРААН: Отчайващо.

ЛЕФИТ: Влудяващо.

БОРААН: Чудовищно.

ЛЕФИТ: Трябва да ги задължат да носят знаци.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие I, Първа сцена

Дойде вечерта и започна да става по-оживено, понеже вече беше много тъмно да се работи по нивите. Кръчмата на другия хан сигурно вече се пълнеше с работници от завода. Всички — и на двете места — уморени, потни, вмирисани и решени да забравят мизерния си живот. Събери ги наедно, поразмешай ги, колкото искаш — каква е разликата? И това бяха хората, заради които Коути ме беше отхвърлила. Как си го обяснявате това?

Предполагам, че изобщо не си го обяснявате, просто се примирявате с него. Много такива неща има в живота.

Излязох навън и тръгнах на запад. Няколко крачки и вече бях извън градчето. Продължих още четвърт миля натам, откъдето бях дошъл. Удивително беше колко бях сам. Малкото светлини от Бурз не можеха да разсеят тъмнината. В лицето ми духаше лек ветрец и нямаше никаква воня. Погледнах нагоре. Звезди, малки светлинни, блещукаха горе, на катраненочерното небе на тези човешки земи.

Не знам колко дълго съм стоял така, но по някое време Лойош рече:

„Някой идва, шефе“.

След миг чух стъпки. Сигурно трябваше да се подготвя, да извадя кама или нещо такова, но бях в особено настроение. Все едно, не ме нападнаха.

Стъпките спряха. Някой имаше добро нощно зрение.

— Лорд Мерс?

Беше мъжки глас, непознат. Не се обърнах.

— Да.

— Търсех ви.

— И ме намери. Трябва да ми кажеш как го направи. Аз например не намерих нищо от това, което търся, откакто стъпих в това проклето градче.

— Не сте толкова труден за намиране. Аз съм Дани.

— Приятно ми е, Дани. Каква е твоята роля във всичко това?

— А, това е големият въпрос, нали? Твърде много фракции и на никоя не може да се довери човек.

— Не бих могъл да го кажа по-добре. В говора ти има нещо, което…

— Не съм тукашен, да. Родом съм от едно малко кралство на изток, където жените са по-хубави, но храната не е толкова добра.

— Винаги избирай храната — посъветвах го. — Така не можеш да сбъркаш.

— Така и направих.

— Разумно.

— Да, несъмнено. Но като стана дума за разум, поставили сте се малко в ситуация, да го наречем, нали?

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че всичко си тече гладко.

— Мога да помогна.

— Добре, цял съм слух.

— Първо вероятно ще искате да знаете защо трябва да ме изслушате.

— Ни най-малко. Слушам те, защото ми харесва акцентът ти.

Той се засмя.

— Двамата с вас бихме могли да се разберем добре, лорд Мерс. Добре. В такъв случай — защо трябва да ми вярвате?

— Това ще е малко по-трудно, да.

— Тук съм в услуга на един приятел.

— Името му?

Отново се засмя.

— Не очаквате да отговоря на това, нали?

— Да, не очаквам.

— И тъй, този приятел смята, че може би сте в състояние да направите нещо добро за него и че той също би могъл да направи нещо добро за вас в замяна.

— Продължавам да слушам.

— Предполагам, че повече от всичко ви трябва информация.

— Добро предположение.

— Е, затова съм тук. Питайте. За предпочитане неща, които можете да проверите.

Добра идея. Само че не беше толкова просто. Човек може да научи много от това, което някой иска да научи, а не бях склонен да позволя на този тип да научи много. Дотук не беше направил буквално нищо, за да ме убеди, че мога да му вярвам.

„Някой друг наоколо, Лойош?“

„Не, шефе“.

— Добре — казах. — Кажи ми: защо този град е толкова странен?

— Хмм. Не сте били дълго във Фенарио, нали?

— Не съм.

— Този град не е по-странен от който и да било друг в тази страна. Всеки си има идиосинкразии.

— Идиосинкразии.

— Кралят рядко упражнява голям контрол над графствата. Всяко си е отделно и особеностите на продукцията определят характера на всяко графство. Виж, ако искате да видите наистина странно място, идете на изток в планините, недалече от моята страна. Там има едно място, Туз, където обучават кози да пренасят контрабанда, като ги карат да…

— Добре. Схванах идеята. Всяко графство си е само за себе си.

— Да. А на това му дошло ред, мм, не знам, преди няколкостотин години може би, когато един селянин намерил стара рецепта за правене на истински добра хартия, и то в големи количества. Продал я на графа — вероятно срещу талига с два коня, за да се махне от града — и оттогава…

— Кажи ми каквото можеш за този твой приятел. Какво си мисли, че мога да направя за него?

— Имате общ враг, а това винаги е добра основа за някакъв съюз.

— Добре. Кой е врагът?

— Не знаете ли?

— Не си играй игри с мен, Дани.

— Мм, всичко това е една голяма игра, лорд Мерс. Точно затова съм тук. Играя игри добре, защото винаги мога да намеря пролуки в правилата.

— И винаги внимаваш да не издадеш какви са правилата на други играчи, които не ги знаят.

— Точно.

— Ами, добре. Радвам се за теб. Забавлявай се. Кой е врагът?

— Съжалявам, лорд Талтош.

Има много начини да се оправиш с някой, който се опитва да измъкне информация от теб и който смяташ, че може да е достатъчно добър, за да я измъкне. Помислих за най-простия: да го убия на място. И можех да го направя при това. Не можех да го видя, но Лойош знаеше къде е. Много близо бях. Щеше да се окаже грешка, със сигурност — нямах никакъв реален повод, а ако имах, нещата щяха да тръгнат другояче, да го кажем така. Но го исках.

— Обърни се и си иди — казах му.

Изглежда, долови нещо в тона ми, защото не каза и дума повече. Чух как се отдалечиха стъпките му.

„Лойош, проследи го. Искам да съм сигурен, че не ме причаква някъде“.

Лойош излетя и го направи. Съобщи ми, че Дани се е върнал в града и че го видял да влиза в една къща. Описа ми я и се върна. След това се погрижи да се върна в града, без да се объркам.

„Така. Това определено беше интересно. Получихме ли повече информация, отколкото издадохме?“

„Ти си експертът по това, шефе. Аз съм само очи и криле“.

„И добър усет за тайнственото“.

Вече бяхме пред вратата на „Шапката“.

„Това въпрос ли е? Не, не засякох никакво вещерство“.

„Добре“.

Изругах наум. Странната практика с Изкуството в това странно градче бе едно от нещата, които трябваше да разбера.

По това време имаше малко клиенти и съдържателят водеше тих разговор с двама от тях.

Слугинята си бе отишла, тъй че прекъснах Инчай, колкото да ми налее бира, с която толкова се гордееше. Бях гладен, но не исках да ям. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Бях ядосан, но нямаше кого да убия. Безразборни убийства, жадни за власт гилдии, вещери с практики — или най-малкото вярвания, — които ми бяха непонятни. Наистина дразнещо. Просто ставаха твърде много неща. Не знаех подробностите на нито едно от тях и не знаех кои се напасват и как. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям, хапех устна и се мъчех да осмисля всичко.

„Шефе…“

Съдържателят се беше вторачил в мен. Усмихнах му се мило и прибрах камата. Иначе трябваше да го нарежа с нея, а не ми се ставаше.

„Колко дни вече сме тук, Лойош?“

„Години, шефе. Тук сме от години“.

„Точно такова е усещането, нали?“

„Означава ли това, че мислиш да си тръгваме?“

„Още не“.

„Добре“.

„Роуца как се оправя?“

„Прихвана настроението ми, шефе. Съжалявам“.

„Няма нищо. На всички ни е трудно“.

„Но защо…“

„Трябва да го направя това“.

„Винаги можеш да поразбуташ наоколо, да поразбъркаш нещата без никакъв план и да видиш какво ще стане“, каза той. Имаше предвид, че правя точно това.

„Много си забавен“, отвърнах. Имах предвид, че не е.

Прав беше, разбира се. Лутането и разбъркването на неща може да са ефективни до определен момент. Могат да свършат работа. Тоест да понаучиш това-онова. Но понякога, когато го правиш, убиват хора и понякога — не хората, които го заслужават.

Лойош ме подуши по врата.

„Мда, знам“, казах му.

Взех хляб и сирене от Инчай и се насилих да хапна, дадох и на Лойош и Роуца. Сиренето беше прекалено солено. Не обичам прекалено солено сирене. Взех си още една бира, за да го прокарам. Сигурно точно затова продаваше толкова солено сирене. Кучият му син.

— Кажи ми нещо — казах му, докато взимах халбата. — Какъв вид вещерство практикуват тука?

— Хм. — Изгледа ме с присвити очи. — От чистия вид, читавия, доколкото знам. Но аз лично не практикувам. Питай някой, който го прави.

— И кой да е той?

— Мм?

— Кой практикува Изкуството? Посочи ми някой.

— От тия тук ли?

— Ами да.

В кръчмата имаше само четирима, всички сами, пиеха кротко. Двама ни гледаха, другите двама бяха пияни.

— Не ги знам — отвърна той. — А и да знаех, нямаше да кажа на чужденец, Ясно?

Свих рамене.

— Тогава нека те попитам нещо друго.

Той присви очи и ме изгледа подозрително.

— Какво?

— Нарочно ли продаваш солено сирене, та хората да си поръчат още бира?

Той помълча, после се засмя и се премести в другия край на тезгяха. Върнах се на масата си.

„Е, какво ще кажеш? Пробваш прекия подход и действа. Ще трябва да го запомня това“.

„В какъв смисъл действа, шефе?“

„Не си наблюдавал очите му“.

„Посочи ти някого с очи ли?“

„Неволно“.

„Кой?“

„Онзи с дългото сиво палто и къдравата коса, дето изглежда, сякаш всеки момент ще изключи“.

„Да го проследя ли, като си тръгне?“

„Може би ще е малко прекалено очевидно да го последвам навън и после да се върна с един джерег по-малко“.

„Тогава да се качим горе. Ще наблюдавам вратата от покрива“.

„Бива“.

Допих бирата, оставих халбата и се качих в стаята си. Отворих кепенците и Лойош излетя. Седнах да чакам.

Само десетина минути, толкова отне. Лойош влетя през прозореца, все едно нямаше никаква грижа на света.

„Готово, шефе. Щях да се върна по-рано, ако не падна два пъти по очи, докато се прибере“.

„Хмм, значи вече сигурно спи“.

„Мисля, че го нарече изключване“.

„Тъй че ако… да. Добре, води ме в къщата“.

„Готово, шефе“.

И тъй, отново по стъпалата и навън, в тъмното и вонята. И ако почва да ви омръзва да слушате колко вонеше, представете си на мен колко ми беше омръзнало да вървя и да я дишам. Фу.

Лойош, който имаше по-добро нощно зрение от мен — което значи, че имаше поне някакво, — полетя съвсем малко пред мен и ме поведе по средата на поредната изненадващо широка улица на градчето. Бързо загубих представа накъде отиваме и къде сме спрямо хана, но много скоро Лойош заяви:

„Тука“.

Вслушах се и чух хъркане. Пробвах вратата. Отключена. Не вдигна много шум, докато я отварях, и след това бях вътре.

„Една стъпка напред, шефе. Още една. Протегни си ръката. Така. Още малко. Ето. Това е свещ“.

Като че ли имаше стена между мен и хъркането.

„Някой в тази стая?“

„Не“.

Удивително е колко ярка може да е само една запалена свещ и колко много може да те заболят очите. Има едно просто заклинание за нагаждане на очите към тъмното или светлото. Но, разбира се, нямаше да си сваля амулета заради него, тъй че изчаках.

Хъркането спря и един пиянски глас измърмори:

— Мм, какво?

Напрегнах слух и чух шепнене, после отново пиянския глас:

— Ост’ви мме да спя.

Отново шепотът и този път успях да различа думите:

— Ланчи, има някой в къщата!

Помислих да извикам в отговор: „Не, няма!“, но не ми се стори особено умно. Угасих свещта.

Очите ми се бяха пригодили достатъчно, за да мога да застана до вратата. Обърнах се настрани и вдигнах яката на наметалото си. Чух как някой става в стаята и когато вратата се отвори, успях да хвърля поглед вътре достатъчно, за да забележа кое и кой къде е.

Напомних си, че при хората на гърлото е по-плашещо, отколкото на тила. Не знам защо е така, но е от нещата, които човек си струва да знае.

Трябваше да действам бързо. Ножът, който носех на колана си, беше с най-тежката дръжка, тъй че избрах него. Щом мъжът мина покрай мен, го тупнах отзад по главата. Нямах представа дали изгуби съзнание, но предвид състоянието му трябваше да е достатъчно, за да го изключа съвсем. Докато падне на пода, вече бях до леглото и притисках тъпата страна на острието в гърлото на жената. Хладна стомана на гърлото ти в тъмното обикновено привлича вниманието, а с тъпата страна можех да натисна силно, без да опръскам с кръв навсякъде. Заговорих спокойно:

— Нито звук, нито движение, нито шепот, или и двамата сте мъртви.

Моментът, в който жената можеше да изпищи, дойде и си отиде. Чух как мъжът простена.

„Дръж го под око, Лойош“.

„Ясно, шефе“.

На глас казах:

— Нямам намерение да ви убия, нараня или дори да ви открадна нещо. Не прави нищо, което да ме накара да премисля. Имам въпроси. Ще отговориш на тях и ще си отида. Кимни, че си съгласна.

Тя кимна. Очите й бяха ококорени.

— Мъжът ти е вещер. И ти ли си вещица?

Очите и се разшириха още повече. Повторих въпроса.

Тя кимна отново. Добре, това спести някои неприятности.

— Членове ли сте на вещерското сборище?

Колебание, после ново кимване.

— Кой го води?

— Ние… аз… не знам.

— Не знаеш?

— Главите на Сборището… те се избират помежду си, тайно. Носят качулки. Когато те поканят, всички са закачулени и никога не знаеш кои са.

Аха. Ноиш-па ми бе споменал, че понякога е така. Поне бях потвърдил, че съществува вещерско сборище. Това беше напредък.

— Трябва да разбера за двата вида вещерство в този град. Ще ми го обясниш.

Светлината на свещта в съседната стая бе достатъчна, за да видя объркването й. Отдръпнах ножа от гърлото й, но го задържах в ръката си.

— Не бързай, помисли си малко. За мен е важно да го разбера, а никой не иска да отговори на въпросите ми. Ти ще отговориш на въпросите ми. Нали?

— Не разбирам — прошепна тя.

— Не е нужно да разбираш, трябва само да ми кажеш това, което искам да знам.

— Кой си ти?

— Този с ножа. Някой каза нещо за вещери, които следвали светлината, и други, които следвали мрака. Какво означава това?

Изпитвах известно съчувствие към тази жена. Събуждаш се посред нощ, мъжът ти е мъртвопиян, някакъв непознат, нахлул в къщата ти, го удря по главата и след това държи да ти задава езотерични въпроси за естеството на тайните изкуства. Не може да е лесно да схванеш всичко това наведнъж достатъчно добре, за да предложиш смислен отговор, колкото и да ти се ще, тъй че когато устата й се отвори и затвори няколко пъти и видях паника в очите й, казах:

— Добре, хайде да пробваме нещо по-лесно. Защо повечето от фамилията Мерс напуснаха града?

— Фамилията Мерс ли?

— Да. Които не бяха убити вчера.

— Но те са напуснали преди години.

— Знам. Защо?

— Не знам. Било е преди години. Преди да се родя. Само съм чувала за това.

— Какво си чувала?

— Че са били последните следовници на тъмния път.

— Какво правят следовниците на тъмния път, а следовниците на светлия път — не?

— Практикували са забранена магия.

— Каква магия е забранена?

— Призовавали са демони.

Доколкото можех да преценя, наистина го вярваше. Беше вещица и вярваше в това. Как може човек да практикува Изкуството и въпреки това да остане такъв невежа за него? Беше пълна глупост, разбира се. Има такива неща като демони и да, може да бъдат призовани, но не с вещерство. Призоваването на демон изисква да пробиеш преградите, които отделят реалностите… и не, за мен това не звучи по-смислено, отколкото за вас, освен ако не сте изучавали некромантика, в който случай знаете много повече по материята от мен, тъй че защо ме питате? Но работата е, че изкуството на вещера е просто да се използва енергията на ума за манипулиране на вероятности и има строго ограничени начини, по които това може да се направи. Е, да, веднъж накарах един малък предмет да се пренесе до мен от хиляди мили разстояние с помощта на магия и знам, че човек не би трябвало да може да прави и това. Но все пак е много по-различно от огъването на цялата форма на реалността в дадено пространство, за да се направи разлом към нещо, което на всичкото отгоре не съществува.

Освен това в този момент бях отчаян. Не искам да мисля за това.

Важното беше не дали „тъмните“ вещери наистина са правили това, важното бе, че тази жена мислеше, че са могли. И цялата тази работа с „тъмно“ и „светло“ намирисваше много на завода — в смисъл че вонеше, ако ви прозвуча прекадено деликатно. Тъмният път? Светлият път? Кой разсъждава така? Кой вижда света в тези понятия? Не е нещо, в което да повярва човек с капка здрав разум — в това можеш да убедиш само лековерници.

Което всъщност беше отговорът, нали? Някой се опитваше да върже много хора. И ако се съдеше по тази жена, номерът вървеше.

В такъв случай, защо? В чий интерес беше да се вярва, че съществува група хора с такава сила? Някой доста се беше потрудил, за да пробута такава опашата лъжа, и за това трябваше да има причина.

И роднините ми се бяха оказали жертва на тази голяма лъжа. Поне тези, които не се бяха махнали…

— Чакай. Каза, че са напуснали, преди да се родиш?

Тя кимна.

— Мислех, че са напуснали само преди десетина-петнайсет години.

— А, онези ли? Не мисля, че бяха вещери. Просто напуснаха, защото, ами, защото не е лесно да носиш фамилията Мерс тук. Мисля, че отидоха в Града. Не бях аз! — изхлипа изведнъж, отново уплашена. — Искам да кажа, нищо лошо не съм им направила, нито съм казала нещо за тях. Другите бяха.

— А онези, които са били вещери?

— Напуснали са страната. Някои казват, че били отишли на запад да продадат душите си на елфите.

Мда, интересна формулировка.

— А тези, дето ги убиха… кой го направи?

— Не знам! — Прозвуча на ръба на паниката.

— Не те обвинявам. Но все трябва да имаш някаква идея, някакво предположение. Чула си за това, значи не може да не си си помислила кой може да е.

Тя поклати глава.

Имаше ли някакъв начин да измъкна повече информация от нея? Вероятно не. Можех да изчакам един час, за да се успокои, и тя пак нямаше да поиска да назове някого. А ако приложех натиск, щеше да е много по-склонна да излъже, вместо да посочи с пръст някой, който го заслужава. Това все пак можеше да е полезна информация обаче. Бях в настроение да приложа натиск дори само заради удовлетворението да видя как някой се поти. Но трябваше да свърша нещо и щях да получа по-голямо удоволствие от натиска, ако го приложа върху подходящото лице.

Което ме върна към момента, че тази жена като нищо можеше да знае кое е това лице, стига само да можех да намеря начин да я убедя да ми го каже. Без да хабя цялата нощ за това. Проклятие.

— Ще ме убиеш ли?

Осъзнах, че от доста време стоя, без да предприемам нищо.

— Не. Вещерското сборище къде се събира?

— Източно от града, в горите. Не знам точно. Отиваме на едно място до потока, после ни връзват очите и ни взимат един по един.

Сигурно. Че как иначе?

— Добре. Приключих с теб. Можеш спокойно да кажеш, на когото си щеш за визитата ми и за въпросите, които ти зададох. Не се съмнявам, че някой ще се ядоса и някои хора ще ме подгонят. Когато го направят, ще ги убия. После ще се върна и ще убия теб. Ако смяташ, че това е добър аргумент да си държиш устата затворена, вероятно си права, но си зависи от теб. Във всеки случай бих те посъветвал да не напускаш къщата, нито да издаваш звук най-малко за около час, но това също си зависи от теб. Междувременно, лека нощ.

Прибрах ножа. Мъжът на пода хъркаше. Сериозно помислих на излизане да го сритам, но се отказах. Мушнах се през вратата и отново бях навън, в осеяната със звезди нощ на Фенарио.

„Е, Лойош?“

„Какво «е», шефе? Ако ще призоваваш демон, аз съм пас“.

„Мда, и аз не съм много навит. Но пък имаме информация. Трябва да я обмисля. Ако изобщо е важна. Лойош, Сетра не каза ли веднъж нещо за лъжа, която е временна? Как точно се изрази?“

„Не помня. Но, шефе, не мисля, че лъжата ти е проблемът“.

„И вероятно си прав. Просто поредното нещо за добавяне в списъка. Доста дълъг списък взе да става, Лойош. Но ще намеря името, което трябва да стои най-отгоре в него“.

„Тук наляво. Ето, онази светлина вдясно от теб е ханът“.

Прибрах се благополучно. Наложи се да потропам на вратата, за да убедя съдържателя да ме пусне. Можех и сам да си отключа и да махна резето, но не държах да се разбере, че мога да го правя. Той отвори и ме изгледа ядосано. Отвърнах му с топла усмивка, минах покрай него, качих се в стаята си, смъкнах си горните дрехи и се проснах на леглото. Последното, което помня, бяха Лойош и Роуца, кацнали един до друг на стола и увили вратовете си един в друг. Болезнено ми напомни за нещо, но заспах, преди да си спомня какво е.