Иван Ефремов
Часът на Бика (6)

ГЛАВА ТРЕТА
НАД ТОРМАНС

„Екваториална скорост на планетата гама 1 дроб 16, период на завъртане 22 земни часа…“ — докладваше суматорът, произнасяйки думите с нечовешка яснота. Широката лента на записите се поемаше от приемателя на пътния дневник. Автоматите на „Тъмен пламък“ грижливо изследваха Торманс, без да пропущат нито една подробност.

— Учудва ме количеството въглероден окис в долните слоеве на атмосферата — каза Тор Лик. — А колко ли още е разтворен в океаните! Това ми прилича на палеозойската геологическа ера на Земята, когато въглеродният окис още не бил свързан частично с процесите на карбонизация.

— Дали не е оранжериен ефект? — осведоми се Сол Саин.

— Тук климатът, общо взето, е мек и постоянен. Екваторът на Торманс стои „вертикално“ в сравнение със земния, тоест перпендикулярно към плоскостта на еклиптиката, а оста на въртене е ориентирана по голямата полуос на орбитата…

— Недостигът на вода може да унищожи тези предимства — намеси се Гриф Рифт, който четеше кривите от сондирането на повърхността, — площта на океаните е петдесет и пет на сто, а медианното отклонение на колебанията за дълбочината — един-два километра.

— Само по себе си това още не говори за недостиг на влага — каза Тор Лик, — ние ще изследваме баланса на изпаряването, наситеността с водни пари, разпределението на това изпаряване от въздушните потоци. При такъв климат големи запаси от лед на полюсите не могат да се очакват — ние изобщо и не ги виждаме. Липсват и полярни фронтове, и изобщо силни размествания на въздушните маси.

Хората продължаваха работата си край приборите. От време на време те хвърляха поглед към шахтата за визуален обзор, която беше им отворил Ген Атал. Тази шахта пронизваше дебелите стени на кораба, завършваше с широк прозорец от прозрачна итриева керамика и чрез система от огледала позволяваше да се наблюдава планетата с просто око.

В прозрачния прозорец под звездолета планетата се движеше едва забележимо. „Тъмен пламък“ се въртеше малко по-бавно от планетата, на височина двайсет и две хиляди километра; така беше по-удобно да се наблюдава повърхността на Торманс. Облачната покривка, която отначало беше се сторила на земляните загадъчно плътна, на екватора бе значително разкъсана. Под големите пролуки преминаваха оловни морета, кафяви равнини, наподобяващи степи или гори, жълти вериги и масиви на разрушени ниски планини. Наблюдателите постепенно свикваха с изгледа на планетата и все по-голям брой подробности по снимките започнаха да им стават ясни.

Торманс, който беше почти еднакъв по размери със Земята и й приличаше по много общи черти от планетарен характер, рязко се различаваше от нея в подробностите на своята планетография. Моретата заемаха обширна област на екватора, а континентите бяха изместени към полюсите. Разделени от меридиални проливи, по-точно морета, континентите образуваха нещо като два венеца, всеки от четири сегмента, разширяващи се към екватора и стесняващи се към полюсите, подобни на земната Южна Америка. Отдалеч и отгоре повърхността на планетата създаваше впечатление за симетричност, рязко различаваща се от сложните очертания на моретата и сушата на Земята. Големите реки течаха предимно от полюсите към екватора и се вливаха в екваториалния океан или в неговите заливи. Между тях се виждаха обширни клинове ненапоявана суша, очевидно пустини.

— Какво ще каже планетологът — по навик присви очи

Сол Саин, — чудновата планета, а?

— Няма нищо чудновато! — важно му отговори Тор Лик. — По-древна е от нашата Земя, но се върти по-бързо. Следователно полярната ондулация на континентите е протекла по-бързо и е отишла по-далеч, отколкото при нас. Симетрията — по-точно приликата между едното и другото полукълбо — е въпрос на случайност. Вероятно дълбините на Торманс са по-спокойни от земните — не са толкова резки издиганията и спусканията, липсват или са малко действуващите вулкани, по-слаби са земетресенията. Всичко това е закономерно, учудващо е друго…

— Обогатяването с въглероден окис, съчетано с високо съдържание на кислород, нали? — възкликна Гриф Рифт.

— Прекалено много естествено гориво са употребили тормансианите. Тук ще ни бъде трудно да дишаме и ще трябва да избягваме дълбоките вдлъбнатини на релефа. За сметка на това наситеното с въглероден окис море ще е прозрачно като през най-древните геологически епохи на Земята… сигурно с голямо количество варовикова утайка по дъното. Всичко това не съответствува на броя на населението, който са констатирали цефеяните преди двеста и петдесет години.

— Тук съществуват доста противоречия между планетографията и демографията — съгласи се Гриф. — Може би не си струва да правим опити да ги разгадаваме, докато не слезем на ниска орбита. Щом като липсват изкуствени спътници, то освен рискът да бъдем открити нищо не ни пречи да обиколим планетата на каквато си искаме височина.

— Особено след като сме събрали всичко още от първата орбита — разпалено го подкрепи Тор Лик.

— Чеди и Фай още са заети. Нашата лингвистка можа да получи текстове с достатъчна дължина, за да си изясни структурата на езика по метода на Кам Амат. Фай Родис иска, когато наближим планетата и започнем да гледаме телевизионните предавания, вече да разбираме говора на тормансианите.

— Това е разумно! Да се избягнат неточните асоциации, от които се образуват устойчиви шаблони, спъващи разбирането.

— О, вас, планетолозите, добре ви подготвят! Дори и по психология.

— Отдавна е било забелязано несъвършенството на физикокосмолозите, които са се съсредоточавали само върху своята област. Без представа за човека като фактор от планетен мащаб са били допускани опасни грешки. Сега за това се държи сметка — каза Тор Лик, стана и спря ленивото движение на жълтата лента.

— И в същото време вие значително сте напреднали в специалността си. Едва завършили Херкулесовите подвизи, вие сте изобретили хипсоболометъра и сте открили от спътник гигантския медно-живачен пояс, за който геолозите и до ден-днешен спорят като за твърде рядко изключение — добави Гриф Рифт.

Младият планетолог се изчерви от удоволствие и за да прикрие смущението си, добави:

— А това изключение се простира на дълбочина двайсет километра едва ли не под целия Синайски щит!…

Планетологът не трябваше да чака дълго. Само след няколко дена (нощите на такава височина на обиколките бяха много къси) „Тъмен пламък“ неусетно се спусна на орбита, висока по-малко от половината диаметър на Торманс, и за да не изразходва много енергия, увеличи относителната си скорост.

Чеди и Фай Родис окачиха по стените на кръглата зала хипнотаблици на езика на Торманс. Щом свършеше пряката си работа, всеки член на екипажа идваше тук и потъваше в съзерцаване на схемите, като същевременно прослушваше и запомняше подсъзнателно звученето и смисъла на думите от чуждия език. На не съвсем чуждия — по семантиката и алдеологията си той много приличаше на древните езици на Земята и представляваше странна смесица на думи от Източна Азия и от разпространения в края на ЕРС английски език. Също като земния, езикът на Торманс беше общопланетен, но с някакви остатъчни диалекти в различните полукълба на планетата. Земляните трябваше да им измислят условни наименования, аналогични със земните. Полукълбото, с което Торманс вървеше напред по орбитата си, те нарекоха Северно, а задното — Южно. Както се изясни по-късно, астрономите на Торманс ги наричаха съответно главно и опашно — полукълба на Живота и Смъртта.

Всеобщността на езика улесняваше задачата на изследователите, но промяната на височината на звука и носовото, ту провлечено, ту ускорено произношение се оказа много по-трудно от земното, с неговия ясен и чист изговор.

— За какво служи това? — ядосваше се Гриф Рифт, най-изоставащият от всички ученици на Чеди. — Нима човек не може да изрази нюанса на мисълта си с една дума в повече, вместо да вие, кряка и мяука? Не представлява ли това връщане към онези наши прадеди, които са скачали по клоните?

— За тях е по-просто да произнесат една и съща дума по различен начин, променяйки смисъла — възрази му Тивиса, която според израза на командира „мяукаше“ виртуозно.

— А на мен ми е по-лесно да запомня десет думи, отколкото да вия по средата или в края на вече известната — мръщеше се недоволно Гриф. — Не е ли все едно дали думите ще бъдат сто или сто и петдесет хиляди?

— Не е все едно, когато правописът толкова се различава от произношението, както е при тормансианите — авторитетно заяви Чеди.

— Как е могло да възникне толкова глупаво раздалечаване?

— От недалновиден консерватизъм. То се е наблюдавало и у нас през времената преди световния език и преди рационализацията на разноречието, извършването на която било наложено от появата на преводните машини. С ускореното развитие на обществото езикът започнал да се променя и обогатява, а правописът си оставал на предишното равнище. Дори се вършело нещо още по-лошо: правописът настойчиво бил опростяван, за да се улесни езикът на мързеливите или тъпите хора, докато общественото развитие изисквало все по-голямо усложняване.

— И в резултат на това езикът губел фонетичното си богатство, нали?

— Неизбежно. Всъщност процесът е бил по-сложен. Например всеки народ на Земята едновременно с издигането на своята култура е обогатявал и битовия си език, който изразявал чувствата, описвал видимия свят и вътрешните преживявания. След това, когато се задълбочило разделението на труда, се появил техническият, професионалният език. С развитието на техниката той ставал все по-богат, докато броят на думите в него не надхвърлил общоемоционалния език, който, напротив, обеднявал. И аз подозирам, че общоемоционалният език на Торманс е също толкова беден, колкото нашият в края на ЕРС, и дори още по-беден.

— Означава ли това превес на професионалния живот над свободното време?

— Без всякакво съмнение. При всеки човек времето за самообразование, изкуство, спортуване и дори просто за общуване с другите хора е било малко. Много по-малко, отколкото за неговите задължения към обществото и необходимите за живота му работи. Възможно е и друго — неумението да използува свободното си време за самообразование и самоусъвършенствуване. И едното, и другото са признаци на лоша организация и ниско равнище на общественото съзнание. Фай родис казва, че в прочетените от нас текстове на радиопредаванията на Торманс има толкова малко смисъл, както у нас през древните исторически периоди от ЕРС, когато отпечатаните на листове лошокачествена хартия ежедневни бюлетини с новини, телевизионните и радиопредаванията съдържали не повече от три до пет процента полезна информация. Освен това Родис подозира от наличието на голям брой семантични стереотипи, че писмеността на планетата, кой знае защо, е на ниско равнище на развитие. Но ние още не сме я виждали, тъй като разшифровахме езика по записите на паметните машини.

— И писмеността ли ще учим? — шеговито въздъхна Вир

Норин. — Тогава има много да се въртим над Торманс!

— Няма да е чак толкова много — утеши го Чеди. — Сега работата ще стане по-интересна. Днес Ола Дез започна да засича телевизионните предавания и вероятно най-късно утре ние ще видим живота на Торманс.

Те го видяха. Телевизията на Торманс не беше достигнала твърде прецизната ендопластична техника на Земята, но предаванията се оказаха ясни, с добра цветова гама.

Екипажът на „Тъмен пламък“, с изключение на дежурните, се настаняваше пред грамадния стереоекран и с часове наблюдаваше чуждия живот. Хората на Торманс толкова приличаха на земните, че вече никой не се съмняваше в правотата на предположението на историците за съдбата на трите звездолета от ЕСО. Странно чувство завладяваше екипажа, сякаш гледаха собствените си масови представления на исторически теми. Те виждаха гигантски градове, пръснати далеч един от друг по планетата. Като същински въртопи те бяха всмукали в себе си основната маса на населението. Вътре в тях хората на Торманс живееха в теснотията на големите сгради, под които в лабиринтите на подземията се извършваше ежедневната техническа работа. Всеки град, заобиколен от пояс келяви горички, ги разсичаше с широки пътища също като с пипала, проточени към обширните ниви, засети с някакви растения, които приличаха на земните соя и картофи и се отглеждаха, в огромни количества. Най-големите градове се намираха близо до бреговете на екваториалния океан, на онези участъци от делтите на реките, където каменистата почва даваше опора на големите сгради. Отдалечените от реките и от обработените ниви колосални площи суша бяха заети от сухи степи с рядка тревоподобна растителност и безкрайно еднообразни храсталаци.

В поясите от обработена земя поразяваше липсата на постоянни селища. Някакви скучни постройки, дълги и ниски изморяваха окото с повтарянето на еднообразието навсякъде — и в главното, и в опашното полукълбо, край големите градове и около по-малките концентрации на населението. Тежки машини се движеха сред облаци прах; те обработваха почвата или прибираха реколтата; не по-малко тежки каруци с грохот се носеха по гладките и широки пътища.

Земните наблюдатели дълго не можеха да разберат защо вдигат такъв шум тези огромни машини, докато не се сетиха, че чудовищният грохот се дължи просто на лошата конструкция на двигателите и лошото пасване на частите.

Час след час, без да смеят да нарушат мълчанието, за да не пречат на другарите си, обитателите на Земята наблюдаваха живота на далечната планета, замаяни от изобилието на първите впечатления. От време на време ту едни, ту други членове на екипажа на „Тъмен пламък“ ставаха и се оттегляха в онази част от кръглата зала, зад тънката преградка, където на дълга маса се сервираше храната. Там хората разменяха впечатления, ядяха и пак се връщаха при екраните. защото ги беше страх да изпуснат дори един час от времето. през което работеше телевизията на Торманс. Фактически не на Торманс, а на планетата Ян-Ях, както се наричаше тя на тормансиански език. Но името Торманс бе заседнало толкова здраво в съзнанието на членовете на експедицията през всичките тези месеци, когато то беше главният ориентир на размислите им, че продължаваха да го използуват.

Разбраха и кой е главният град на планетата, чието име, преведено на езика на Земята, означаваше Средище на Мъдростта.

И преди всичко се потвърди предположението на Фай Родис, че писмеността на Торманс представлява система от сложни знаци — идеограми, за чието усвояване дори на острите умове на земляците щеше да е необходимо много време. За щастие съществуваше опростен комплект от писмени знаци, който се използуваше в ежедневния живот и в банализирания език на печатните новини. Нови таблици украсиха стените на залата в „Тъмен пламък“. Украсиха, защото изписването на знаците отговаряше на естетическото чувство на екипажа на звездолета. Техните сложни плетеници приличаха на изящни абстрактни рисунки. Текстовете се пишеха или с черно на яркожълта хартия, или пък с интензивна тъмнозелена боя върху бледосинкав фон.

— Колко е красиво в сравнение с жалката простота на нашата линейна азбука! — възхищаваше се Ола Дез. — Може би след завръщането си трябва да предложим азбуката на Торманс в СВУ — Съвета за всеобщи усъвършенствувания.

— Не мисля така — възрази й Фай Родис, — азбуки от този вид вече са били използувани на Земята, и то векове наред. Консерваторите на всички времена и народи изтъквали тяхното предимство пред чисто фонетичните, подобни на онези, които са дали началото на нашата линейна писменост. Те доказвали, че в качеството си на идеограми тези знаци се четат с общ смисъл от народи, които говорят на различни езици…

— И буквите стават не само абстрактни знаци или символи с конкретен смисъл — поде Ола Дез. — Ето защо те са толкова много!

— И твърде малко за целия обем на експоненциално разширяващата се човешка мисъл — добави Чеди Даан.

— Вие правилно сте забелязали главното противоречие — потвърди Фай Родис, — всяко нещо на този свят се плаща, и предимствата на идеографската писменост започват да стават нищожни с развитието на културата и науката. За сметка на това стократно се засилва недостатъкът й — смисловата вкаменелост, която спомага за изоставането на мисленето, за забавянето на неговото развитие. Сложната красива писменост, изразяваща хиляди нюанси там, където са нужни милиони, се превръща в архаизъм, в подобие на пиктограмите на хората от каменния век, от които тя безспорно е произлязла.

— Аз отдавна се предадох, Фай! — засмя се Ола Дез. — В СВУ сто на сто ще ме обявят за привърженичка на пещерното мислене. Благодаря ви, че ме избавихте от позора.

— Едва ли в СВУ ще се отнесат толкова безпощадно към вас — със същия тон й отговори Фай Родис. — В този Съвет мнозинството са мъже, и при това скептици. Едно съчетание. неустойчиво пред лицата от нашия пол, особено с вашите данни.

— Вие се шегувате — сериозно каза Чеди, — а на мен ми се струва трагично толкова дългото съществуване на идеограмите на Торманс. Това сочи неизбежна изостаналост в мисленето…

— По-точно, забавяне на прогреса и архаика на формите — поправи я Родис, — изостаналостта предполага сравнение. С кого? Ако приемем, че с нас, то на какво историческо равнище? Нашето съвременно е значително по-високо. Отминали са толкова векове на добър, разумен и задружен живот, на жадно опознаване на света, на щастие от обогатяването с красота и радост. Кой от нас би отказал да живее през тези времена?

— Аз — обади се Вир Норин. — Нашите прадеди са знаели толкова малко. Аз не бих могъл…

— И аз — съгласи се Фай Родис, — но пред нас също се простира безграничният океан на познанието, както и пред тях. Емоционална разлика няма. А личното достойнство, мечтите и любовта, приятелството и разбирателството — всичко, което ни отглежда и възпитава? По това ние сме еднакви. Защо тогава да отричаме на Торманс правото на сходно стъпало? Само заради изостаналата писменост ли? Още повече, че главното доказателство за тормансианството очевидно отпада. Нашите демографи не потвърждават колосалната численост на населението, установена от цефеяните. Разликата е десетократна!

— Невероятно! — поклати глава Гриф Рифт. — Във всичко друго цефеяните се представиха като добри планетографи. Грешка ли е това, или…

— Рязко спадане на числеността — довърши Фай Родис. — Може би. Но тогава това е катастрофа, а ние не забелязахме нищо особено.

— Катастрофата не е задължителна — възрази Тивиса Хенако.

— От посещението на цефеяните са се минали повече от два века. Нека вземем средната продължителност на живота, характерна за началото на ЕСО — седемдесет години. През един период, равен на четворна продължителност на живота, населението на Торманс е могло да намалее още по-значително или, напротив, да нарасне по чисто вътрешни причини.

— На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!

Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.

По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.

Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.

Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.

Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.

Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.

— Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.

Фай Родис мълчеше, наведена към екрана, както правеше всеки път, когато видяното я смайваше. Чеди Даан затули лицето си с длани и започна да повтаря набързо преведения напев, чиято мелодия отначало беше им се харесала:

— „Висша мъдрост е да прегърнеш смъртта, докато си пълен със здраве и сили, и да избегнеш тъгите на старостта и неизбежните страдания, които ни дава жизненият опит…

Така си отиват хората в топлата нощ, след като са се събрали вечерта с приятели…

Така си отиват в свежата утрин след прекарана с любимите нощ, тихо затваряйки вратата на цъфналата градина на живота.

А могъщите мъже — опора и закрила — излизат, затръшвайки вратата. Последният удар отеква в мрака на подземията на времето, които крият както бъдещето, така и миналото…“

Чеди спря да превежда, погледна учудено Фай Родис и добави:

— Те пеят, че дългът на смъртта идвал на двайсет и шестата година! Сега изпращат онези четиримата до Храма на нежната смърт.

— Как може да съществува подобно общество? — с негодувание извика Ола Дез, забравила добрия тон. — На колкото по-високо стъпало са социалната структура и науката, толкова по-късно узрява човек.

— Тъкмо затова ние, биолозите, още от древността на ЕРС преди всичко сме си поставяли за цел продължаването на живота, по-точно — на младостта — каза Нея Холи, без да откъсва поглед от изкачващата се по стъпалата тормансианска процесия.

— У нас човек поради сложността на живота и огромния обем на информацията се смята за дете, докато не извърши

Херкулесовите подвизи. Още двайсет години продължава младостта, зрелостта настъпва едва към четирийсетата година. След това ние имаме пред себе си седемдесет години или дори цял век зрелост, изпълнена с енергия, могъщ труд и опознаване на живота. Вместо десет-двайсет години — както в древността. Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.

— И човекът е умирал, без изобщо да научи нещо за многообразието и красотата на света! — възмутено се обади Вир Норин. — Но за онази древност, когато деветдесет процента от хората не са можели дори да четат, това не е учудващо. Дългият живот е бил обременителен, просто ненужен. Умрелите на младини били наричани любимци на боговете. Но на Торманс има доста висока техническа цивилизация. В такъв случай как могат да секат дърветата, които още не са дали плод? Това е безумие и гибел!

— Вир, забравяте, че имаме пред себе си не комунистическо и дори не социалистическо общество, а класова социална структура. Според мен чудовищният обичай на ранната смърт има пряка връзка с пренаселеността и с изтощаването на ресурсите на планетата — възрази Родис.

— Разбирам — каза Чеди, — ранната смърт не е за всички!

— Да. Онези, които движат техническия прогрес, трябва да живеят по-дълго, да не говорим вече за управляващата върхушка. Умират неспособните да дадат на обществото нищо друго освен живота си и елементарен физически труд, тоест негодните за високо равнище на образованието. Във всеки случай на Торманс има две класи: образовани и необразовани, над които стоят управниците, а някъде между тях са хората на изкуството — забавляващите, украсяващите и оправдаващите.

— Те също не умират на двайсет и пет години! — възкликна Ола Дез.

— Естествено. Но като че ли за артистите там, където се изискват младост и красота, пределът на живота не е доста по-висок.

А по ТВФ на звездолета загърмя рязка, диво ритмична музика, прекъсвана от напевите на марша, тоест от съгласувания ритмичен вървеж на човешкото множество. Пискливите звуци на непознати инструменти пресичаха едва доловимата нишка на скокливата и неспокойна мелодия. Започваше филм на историческа тема.

По просторните, обрасли с висока трева степи се точеха тромави каруци, запрегнати с рогати четирикраки, наподобяващи земните преживни — нещо средно между антилопи и волове. Яхнали по-дългокраки, приличащи на елени животни, през степите препускаха почернели от слънцето тормансиани и размахваха брадви или механизми, аналогични с огнестрелното оръжие от древността на Земята. Ездачите смело се бранеха от глутници пълзящи късокраки хищници, от гъмжила ужасни змии с високи, сплескани отстрани глави. В престрелката загиваше или пътуващият през степта керван, или нападателите, или и едните, и другите.

Бързо разбраха, че гледат филм за разселването на тормансианите по планетата. Не им стана ясно само какви са нападащите разбойници. Те не можеха да бъдат сметнати за туземци, защото по нищо не се различаваха от преселниците.

Екипажът на „Тъмен пламък“ успя да види голям брой филми, постановки и картини на тема героичното минало и покоряването на новата планета. Яростните побоища, надпрепусквания и убийства се редуваха с удивително плоско елементарно разкриване на духовния живот. Навсякъде и винаги възтържествуваха младите мъже, надарени с качествата, които се смятаха за особено ценни в този въображаем свят на забавните илюзии. Това бяха свадливостта, силата, бързата реакция и умението да стрелят с примитивно оръжие във вид на тънка тръба, от която при силно разширяване на газовете изхвръкваше тежко късче метал.

Подобни теми се разглеждаха в различни вариации и много бързо омръзнаха. Но те все пак продължаваха да ги гледат заради откъслеците автентична хроника на древните времена, често пъти вмъкнати в крайно глупав сюжет. В тези стари откъслеци прозираше лицето на една девствена и богата на живот планета, още недокосната от намесата на човека. Същата, само че с още по-могъщ животински и растителен свят, е била предисторическата Земя. Повтаряше се картината, известна в някогашната земна история по времето на заселването на Америка от бялата раса. В покрайнините — пионери волни, необуздани, зле спазващи законите, а в по-старите центрове — пазители на вярата и обществения ред. След това настъпваше обуздаване на пионерите, което завършваше с пълно смазване на свободното общество. И не случайно столицата на планетата се нарича Средище на Мъдростта. Това име е възникнало през пионерските времена на завладяването на планетата Торманс.

На Торманс степите открай време са преобладавали над горите. Природата на планетата не е създала животни-гиганти като слоновете, носорозите или жирафите на Земята. За най-едри от сухоземните четириноги са се смятали рогатите създания, големи колкото среден земен вол, които вече бяха изчезнали. На времето колосални стада от бикоподобни и антилопообразни същества наводнявали огромните степи. Плитките, стоплени от лъчите на червеното слънце морета, обрасли с гъсталаци от водорасли, гъмжали от риба, поразително приличаща на земните.

Липсата на силни ветрове на планетата се потвърждаваше от това, че по високите части на екваториалното крайбрежие едно време са расли дървета с немислими за Земята размери. В по-близките до полюсите зони някога са съществували обширни блата, покрити с гъсталаци от еднообразни дървета, приличащи на земните таксодии, само че с кафеникави дребни и тесни, подобни на сплескани борови игли листенца.

Всичко това е съществувало на Торманс, както неоспоримо свидетелствуваха заснетите в далечни времена филми. Но сега земляните навсякъде виждаха или обработени ниви, или безкрайни площи с ниски храсталаци, напечени от слънцето и лишени от каквато и да било друга растителност. Дори слабите ветрове на Торманс вдигаха и въртяха над храстите гъсти облаци прах. По-приятна гледка представляваха сухите степи, но и там тревата изглеждаше ниска и рядка, напомняйки по-скоро полупустините, разпространени на времето в областта на пасатните пръстени на Земята.

Може би филмите за миналото на планетата утоляваха естествената носталгия на тормансианите по някогашното разнообразие на родната им природа! Огромното мнозинство от населението живееше в грамадни градове, където, естествено, лесното надпрепускане и стрелбата в степните простори и редовните експедиции във вековните гори под ярките и чисти звезди бяха останали завинаги в невъзвратимото минало.

Трудно се поддаваха на обяснение зрелищата от друг характер, в които красиви жени частично се разголваха, правейки еротични движения и замирайки в прегръдките на мъже в откровени до извратеност пози. В същото време земляните нито веднъж не видяха пълна голота или чистата непринуденост на Ерос, толкова обикновени на родната им планета. Тук непременно нещо оставаше скрито, изопачаваше се, потулваше се, намеквайки за някакви забранени или тайни качества, вероятно с цел да се възбуди слабото въображение или да се придаде пикантност на омръзналите и престанали да будят интерес отношения между половете.

Този специфичен еротизъм се съчетаваше с неизвестна на Земята задължителност на облеклото. Никой не смееше да се появи на обществено място или да се намира у дома си в присъствието на други хора другояче освен с напълно покрито тяло.

Жените най-често носеха свободни къси ризи с широки дълги ръкави и тясна права яка, стегнати с мек, обикновено черен колан и с широки панталони, а понякога с дълги до глезените поли. Приблизително същото беше и облеклото на мъжете, но с по-къси ризи. Само младите се появяваха с къси над колената панталони, много приличащи на земните. За обществени събрания или празненства те се обличаха с дрехи от ярки и пъстри платове и се намятаха с къси плащове или пелерини с великолепно везмо.

Облеклото се стори на земляните удобно и просто за изработка, то отговаряше на топлия климат на планетата и на разнообразните трудови условия. Красивите съчетания на нюансите на червеното и жълтото, изглежда, се харесваха на повечето жени и отиваха на мургавия тен на кожата и на черните им коси. Мъжете предпочитаха сивовиолетовите и пурпурните цветове с контрастни гарнитури по яките и ръкавите. Една част от тормансианите носеха от лявата страна на гърдите си, над сърцето, нашивки във форма на удължен хоризонтален ромб с някакви знаци. Както беше забелязала Чеди, на онези. в чийто ромб блестеше нещо като око, се оказваше особена почит. А, общо взето, уважението един към друг като че ли липсваше. Безцеремонната блъсканица по улиците, неумението на хората да си правят едни на други път или да помогнат на спънал се минувач смайваха астронавтите. Дори нещо повече — дребните нещастия от рода на падане на улицата караха случайните свидетели да се смеят. Достатъчно беше някой да строши чуплив предмет или да разсипе това, което носи, и хората веднага се усмихваха, сякаш се радваха на малката беда.

А ако се случеше голямо нещастие — телевизионните предавания понякога показваха катастрофирали коли или летателни апарати, — то веднага се струпваше голяма тълпа.

Хората наобикаляха пострадалите и стояха мълчаливо, наблюдавайки с жадно любопитство как облечени с жълти дрехи мъже, очевидно лекари и спасители, помагат на ранените. Тълпата се увеличаваше, от всички страни прииждаха нови зрители със същото жадно, животинско любопитство на лицата. Това, че хората тичаха не да помогнат, а само да позяпат, най-много ги учудваше.

Когато предаването се извършваше непосредствено от някой стадион, завод, съобщителна станция, градска улица или дори жилище, гласът на говорителя или музиката неизменно се съпровождаха от еднообразен глух рев, който астронавтите отначало сметнаха за дефект на предаването. Оказа се, че на Торманс никак не се грижат за премахването на шума. Моторите на колите ревяха и бучаха, небето се разтърсваше от шума на летателните апарати. Тормансианите разговаряха и крещяха, без да се стесняват ни най-малко от околните. Хиляди малки радиоапарати вливаха в общия рев нестройна смесица от музика, песни или просто висок и неприятно модулиран говор. Как можеха да издържат жителите на планетата неспиращия нито за минута, утихващ едва късно през нощта отвратителен шум, оставаше тайна за лекаря и биолога на „Тъмен пламък“.

Вниквайки постепенно в чуждия живот, екипажът откри една странна особеност в предаванията на общопланетните новини. Тяхната програма толкова се отличаваше по съдържание от общата програма на предаванията на Земята, че заслужаваше да бъде специално изучена.

Нищожно внимание се отделяше на постиженията на науката, на представянето на изкуството, на историческите находки и открития, които заемаха основно място в земните предавания, да не говорим за новините от Великия пръстен, които изобщо липсваха на Торманс. Нямаше общопланетни обсъждания на каквито и да било промени в общественото устройство, на усъвършенствувания или проекти за големи строежи, на организиране на крупни изследвания. Никой не повдигаше никакви въпроси, не ги поставяше, както на Земята, пред съветите или лично пред някои от най-добрите умове на човечеството.

Много малко място заемаше представянето и обсъждането на новите проблемни постановки на театъра, които се опитваха да доловят възникващите промени и поврати в общественото съзнание и в личните достойнства. Големият брой филми за кървавото минало, за покоряването (по-точно, за изтребването) на природата и масовите спортни игри заемаха най-много време. На хората от Земята им се струваше чудно как можеха спортните състезания да събират такова огромно количество неучаствуващи в състезанията зрители, които, неизвестно защо, невероятно се възбуждаха, когато съзерцаваха борбата на спортистите. Едва по-късно земляните проумяха същината на въпроса. В спортните състезания участвуваха грижливо подбрани хора, посветили цялото си време на настойчива и тъпа тренировка в своята спортна дисциплина. За всички останали нямаше място в състезанията. Слабите физически и духовно тормансиани съвсем като малки деца обожаваха своите видни спортисти. Това изглеждаше смешно и дори неприятно. Сходно положение заемаха артистите от стереопластиката и театъра, певците, танцьорите и акробатите. От милионите хора се подбираха единици. На тях се предоставяха по-добри условия за живот, правото да участвуват във всякакви постановки, филми и концерти. Техните имена служеха като примамка за безброй зрители, състезаващи се за места в театрите, а самите тези артисти, които се наричаха „звезди“, бяха подложени на същото наивно обожествяване като спортистите. Постигнатото от „звездата“ положение я лишаваше от всякаква друга дейност. Тук всеки друг човек, съумял самостоятелно да достигне върховете на изкуството, изглежда, не можеше, както на Земята, да се изявява като артист. Изобщо отпечатъкът на тесния професионализъм личеше върху целия живот на Торманс, обеднявайки чувствата на хората и стеснявайки кръгозора им. Възможно беше това да е само впечатление на астронавтите, възникнало в резултат от подбора на събитията и материалите в информациите. Едва прекият допир с народа на планетата можеше да реши този въпрос.

В телевизионните предавания и в радиоинформацията извънредно голямо внимание се отделяше на една малка група хора, на техните изказвания и пътувания, съвещания и решения. Най-често се споменаваше името на Чойо Чагас, чиито мнения по различни въпроси от обществения живот, и на първо място по икономическите, будеха прекомерен възторг и се възхваляваха като висша държавна мъдрост. Но може би изказванията на Чойо Чагас, нямащи нищо общо с истинската прозорливост на гения, който обхваща цялата дълбочина и широта на проблемата, бяха с нещо много важни за обитателите на Торманс? Как можеха да съдят за това пришълците, които се рееха на височина шест хиляди километра?…

Фай Родис и Гриф Рифт напомняха това на своите разпалени и резки в съжденията си млади другари. Странно беше, че независимо от постоянните съобщения за речите и пътуванията на Чойо Чагас и още трима души, най-близките му помощници, които образуваха Съвета на Четиримата — върховния орган на планетата Ян-Ях — още нито един астронавт не бе успял да ги види. Споменавани най-често, тези хора сякаш присъствуваха навсякъде и никъде.

Само веднъж в едно предаване от град Средище на Мъдростта тълпата, която беше заприщила улиците и площадите, приветствуваше с възторжен рев пет автомобила, промъкващи се през навалицата тежко, като бронираните коли от древните времена на Земята. През тъмните стъкла не се виждаше нищо, но обзетите от масова психоза тормансиани крещяха и жестикулираха като на спортните си състезания.

Земляните разбраха, че тези четиримата начело с Чойо Чагас са истинските господари на всички и всичко. Както при повечето древни народи, у жителите на Торманс преобладаваха еднообразните имена и затова всеки от тях трябваше да притежава по три имена. Понякога се срещаха хора с две имена. Изглежда, двуименните образуваха висшите класи на обществото на планетата. Тормансианските имена звучаха донякъде като земните, но в труден дисонанс на сричките. Чойо Чагас, Гентло Ши, Кандо Лелуф и Зетрино Умрог — така се наричаше четворката от върховните управници. Освен името на Чойо Чагас всички останали можеха да се съкращават. Ген Ши, Ка Луф и Зет Уг се повтаряха с натрапчиво еднообразие в неизменен ред след името на Чойо Чагас, което звучеше като магическо заклинание на дивите ни прадеди.

Ола Дез на шега заяви, че всички земляни, с тяхната система от двойни безкрайно разнообразни имена, на Торманс трябва да спадат към върховната класа.

— Но ти ще поискаш ли, няма ли да те е срам? — попита Чеди Даан.

— Бих получила възможност да видя истинските господари на живота и смъртта на всеки човек. Още в училището от втори цикъл мен ме увличаха историческите фантазии. Най-много ме грабваха книгите за могъщите крале и завоевателите, за пиратите и тираните. С тях са пълни всички приказки на Земята независимо на коя от древните страни са принадлежали.

— Това е несериозно, Ола — каза Чеди, — най-големите страдания на човечеството са причинени тъкмо от тези хора, които почти винаги са били прости и жестоки. Едното е тясно свързано с другото. В зле уреденото общество човек или трябва да развива в себе си здрава, безстрашна психика, служеща за самозащита, или, което се случва значително по-често. да се надява само на външна опора — на бога. Ако нямало бог, възниквала вярата в свръхчовеците, със същата потребност от прекланяне пред слънцеподобните вождове, пред всемогъщите монарси. Онези, които играели тази роля, обикновено били съмнителни политикани, те можели да дадат на човечеството само фашизъм и нищо повече.

— Между тях също е имало мъдреци и герои — не се смути Ола Дез. — Аз бих искала да се срещна с подобни хора. — Тя отметна ръце зад главата си, опря гръб на облегалката на канапето и мечтателно присви очи.

Фай Родис се загледа внимателно в инженера по съобщенията.

— Чеди е права в един аспект — каза тя, — в действията на всички тези владетели освен обусловеността е имало и липса на разбиране на далечните последици. Това е пораждало безотговорност, която водела до трагичен резултат. И аз разбирам Ола Дез…

— Как? — едновременно възкликнаха Чеди, Вир и Тивиса.

— Всеки човек на Земята е толкова предпазлив в постъпките си, че съпоставянето му с властелините от нашата древност не е в негова полза. Той не притежава външни признаци на могъщество, макар в действителност да е като предпазливо стъпващия исполински слон пред летящия направо през гъсталаците наплашен елен.

— Властелин — и наплашен? — разсмя се Ола. — Едното противоречи на другото.

— И следователно образува диалектическо единство — заключи Фай Родис.

Дискусиите от подобен род се повтаряха много пъти, но внезапно дойде краят на спокойното изучаване на планетата.

Нощният дежурен по радиопредаванията — този път беше Ген Атал — вдигна по тревога Родис, Грифт и Чеди. И четиримата се събраха край тъмния екран, прорязан само от светещата индикаторна линия със зъберите на нейните осцилации. Преводната машина беше изключена, тъй като звучащите от обертонната фуния думи вече бяха разбираеми за астронавтите:

„Съобщението на главната обсерватория на Юга е потвърдено от следящите станции. Около нашата планета се върти неизвестно небесно тяло, вероятно космически кораб. Орбитата му е кръгова, ъгъл спрямо екваториалната плоскост 45, височина 200, скорост…“

— Те знаят да изчисляват и орбити — промърмори Гриф Рифт.

„Размерите на космическото тяло по предварителни данни са значително по-малки, отколкото на звездолета, които ни е посетил през Века на мъдрия отказ. Вторият доклад на следящите станции ще бъде предаден в осем часа сутринта.“

— Ето че ни откриха — малко тъжно каза Гриф Рнфт на Фай Родис. — Какво ще предприемем?

Родис не успя да му отговори, когато светна големият екран и на него се появи познатият им говорител.

— Спешно съобщение! Всички да слушат! Да слушат град Средище на Мъдростта! — Тормансианинът говореше отсечено, рязко и по средата на изреченията сякаш излайваше: — В десет часа сутринта ще говори съратникът на Великия Чойо Чагас, самият Зет Уг. Всички да слушат град Средище на Мъдростта.

— Какво ще правим? — повтори Гриф Рифт, след като намали звука на повторното съобщение.

— Ще говорим с Торманс! След речта на Зет Уг ще прекъснем предаването и на всички екрани ще се появя аз с молба за кацане. Ола Дез се е подготвила за такава възможност. — По бузите на Фай Родис изби руменина от лекото вълнение.

В определения час целият екипаж на звездолета се събра край екраните. Беше настъпил най-важният момент. Заради него те бяха изпратени от Земята и извършиха целия невероятен полет с прав лъч. Всичко зависи от това, какви отношения ще установят гостите, за съжаление неканени, с тормансианите, по-точно с техните управници. Защото решението на тази малка групичка хора, а може би дори и само на Чойо Чагас, ще определи „волята“ на Торманс и успеха на експедицията на земните жители.

Сигналният часовник над крилото на отражателя на стереоекрана беше сверен с времето на главния град на Торманс. фай Родис, която временно беше се отдалечила в каютата си, се появи приблизително четвърт час преди речта на Зет Уг. Вероятно тя предварително си беше приготвила рокля с любимия тормансиански цвят — червен със златистооранжеви примеси — от пухкав, придаващ дълбочина на тона плат. Подчертани от тази рокля, непознатите черти на Фай Родис бяха станали по-непреклонни и по-твърди, почти страшни, а плавните й движения приличаха на лъчи от червеното слънце на Торманс. Тя беше отрязала косата си още по-късо и беше открила напълно гордата си шия. Грижливо сресана. с къдрици черна коса на страните, без нито едно украшение, Фай Родис седна в креслото пред екрана, без да размени нито дума със спътниците си. Тихата привична песен на приборите за ОЕВ не нарушаваше напрегнатата тишина на кораба.

Кънтящи удари с метален тембър, сякаш някой удряше огромен боен щит, възвестиха началото на речта на един от управниците на планетата. За известно време екранът остана празен, след това на него се появи дребен човек с червено наметало, избродирано с причудливо нагърчени златни змии. Неговата кожа изглеждаше по-светла, отколкото на повечето хора на Торманс. Някаква болезнена подпухналост смекчаваше резките гънки около широката му уста с тънки устни, в малките му умни очи светеше решителност, но същевременно те се въртяха неспокойно, сякаш тормансианинът се страхуваше да не би да забрави нещо.

Ола Дез сподави въздишката си на недоумение и разочарование и погледна крадешком към Фай Родис. Тя продължаваше да е безстрастна, сякаш външността на този човек не я изненадваше.

Зетрино Умрог прокара малката си ръка по високото плешиво чело, набраздено от напречни бръчки. Някой услужливо му подаде лист с красиви писмени знаци.

— Нагоре на Ян-Ях! Великият Чойо Чагас ми възложи да те предупредя за опасността. В нашето небе се е появил пришълец от мрака и студа на вселената. Управляем кораб на враждебни сили. Ние обявяваме по цялата планета извънредно положение, за да отблъснем врага. Нека последваме примера на нашите прадеди, нека проявим тяхната мъдрост от времето, когато управлявал Ино Кау, и мъжеството на народа, който прогони неканените пришълци през Века на мъдрия отказ. Да живее Чойо Чагас!

— Може би му стига толкова? Управникът се изказа ясно — прошепна Ола Дез иззад пулта.

Фай Родис кимна в знак на съгласие и Ола завъртя синьото топче докрай, включвайки на пълна мощност предварително настроената апаратура на ТВФ. Изображението на Зет Уг затрептя, разкъса се на цветни зигзаги и изчезна. За част от секундата Фай Родис успя да забележи израза на уплаха върху лицето на управника, стана и отиде в кръга на главния фокус. Тя не откъсваше очи от ромбчето на централния лъч, н със страничното зрение можеше да се вижда на екраните като в огледало.

Вместо разкривеното и разкъсано изображение на Зет Уг, пред изумените тормансиани се появи удивително приличаща на тях прекрасна усмихната жена с нежен и силен глас.

— Хора и управници на Ян-Ях! Ние идваме от Земята, планетата, която е родила и отгледала вашите прадеди. Случайността ви е запратила в доскоро недостъпна за нас дълбочина на пространството. Сега ние сме способни да я преодолеем и идваме при вас като кръвни преки сродници, за да обединим усилията си в постигането на по-добър живот. Ние никога не сме били ничии врагове и сме изпълнени с добри чувства към вас, с които нищо не ни разделя, а можем да постигнем абсолютно разбирателство. Ние молим за разрешение да кацнем на вашата планета, да се запознаем с вас, да ви разкажем за живота на Земята и да ви предадем всичко полезно и добро, което знаем. Екипажът на нашия кораб се състои само от тринайсет души, хора като вас; това е нищо в сравнение с многото жители на Ян-Ях. Ние няма да представляваме никаква опасност за вас, ако ни приемете като гости на вашата планета. Ние изучихме вашия език, за да избегнем грешките и недоразуменията.

Екранът се покри със сива трепкаща мрежа, която го направи плосък и празен. От дълбините му се появи пресеклив виещ звук, с който се надвикваше с все сила познатият вече на земляните глас на говорителя от град Средище на Мъдростта:

— Предаването… прекъсваме предаването… слушането се забранява… забранява!

Фай Родис се спогледа с Гриф Рифт, отстъпи назад и седна на предишното си място. Ола Дез посегна към топчето на изключвателя, но Родис я спря с жест. Тя се наведе над приемника и заговори високо и звънливо, без да обръща внимание на воя и писъка на смущенията:

— Звездолетът „Тъмен пламък“ зове Съвета на Четиримата. Зове Съвета на Четиримата! Повтаряме молбата си — разрешете ни да кацнем! Молим това да се доведе до знанието на Чойо Чагас, председателя на Съвета на Четиримата. Чакаме отговор на косвената честота на вашите навигационни предавания. Чакаме отговор!

Ола Дез изключи ТВФ. Грейна синята светлинка на елипсовидната антена. След воя на лаещите викове в кръглата зала настъпи мъртво мълчание. Наруши го самата Родис.

— Не мога да смятам началото за успешно — загрижено каза тя.

— Аз бих казал, че опитът да запознаем Торманс с нас се провали — сдържано се усмихна Гриф Рифт.

— И това ми били управници! — възмутено възкликна Чеди. — Страх ги е.

— От същото, от което са се страхували всички, възпитани при капитализма, пропити от завистта на принудителното неравенство. Страхуват се от конкуренция — тъжно отговори Фай Родис.

— Искате да кажете, че ги е страх да не им отнемем властта ли? — попита Чеди.

— Разбира се!

— Но това е глупаво и безсмислено. За какво ни о власт в един чужд свят?

— Това е ясно на нас, на цялата Земя, на Великия пръстен, но едва ли мнозина хора на Торманс го разбират.

— Тогава защо изобщо да молим за кацане? Очевидно ние няма да се разберем — вдигна рамене Чеди.

— За онези, които могат да разберат. А и ние трябва да ги разберем, дори тия странни управници! — твърдо каза Родис.

— Ще настоявате ли?

— Ще се опитам!

Синьото око светеше час след час, но планетата мълчеше.

Звездолетът вече беше откъм нощната страна, когато Фай Родис стана и покани свободните си от дежурство спътници в столовата.

Всички се нахвърлиха енергично на тъмнокафявите тухлички от хранителна смес, достатъчно вкусна, за да поддържа апетита, и достатъчно еластична, за да създаде работа на зъбите и челюстите, едно наследство от прадедите, които са яли всевъзможни твърди и трудно смилаеми храни. Фай Родис се ограничи с чаша гъсто КМТ — маслиненозелено питие. Гриф Рифт отпи само няколко глътки чиста вода.

Чеди Даан, която беше останала да дежури по засичането на телевизионните предавания, наблюдаваше възобновяването на общопланетните новини. Пред очите на телекамерите се появяваха улици и площади от различни градове на Торманс, зали за събрания и учебни аудитории. Навсякъде възбудени тормансиани жестикулираха, крещяха отдалеч или изригваха потоци от думи в непосредствена близост до приемателните апарати. Задаваше се въпросът: „Какво да правим със звездолета?“, и най-често се повтаряха думите: „Долу, вън, няма да допуснем, ще ги унищожим!…“ На широката издатина пред една сграда, която приличаше на астрономическа обсерватория, се появи млад човек със синя дреха. Говорителят съобщи, че ще се изкаже един от Стражите на небето, организацията, натоварена да охранява неприкосновеността на планетата Ян-Ях. Човекът със сините дрехи се разкрещя: „Вие чухте долната лъжа на онази непрокопсаница, очевидно главатарка на шайката междузвездни разбойници, която с неописуемо нахалство посмя да се нарече кръвна сестра на нашия велик народ. Опасните пришълци подлежат на наказание дори само за това кощунство. Нашите учени отдавна са установили и доказали, че прадедите на Ян-Ях са се появили от Белите звезди, за да покорят природата на забравената планета и да създадат тук живот, изпълнен с щастие и спокойствие…“

Увлечена от нелепата реч на оратора, произнесена с патос, непривичен за земляните, с ту потреперващ, ту издигащ се до вик глас, Чеди Даан не забеляза как зад гърба й се появи Фай Родис и включи преводната машина. Но дори и тя не можа да намери еквиваленти на думите „долен“, „шайка“, „разбойници“, „непрокопсаница“, „кощунство“. Родис отиде да направи справки, а Чеди, прибягвайки от време на време до диференциалното увеличение, продължи да се вглежда в тълпата — млади лица, само млади, с оня непроницаем и откъснат от света израз, какъвто имат само фанатиците или тъпите, равнодушни хора.

Внезапно предположение накара Чеди да включи на сигналната си гривна кода на Ола Дез. Тя дотича, зачервена от отблъскването на атаката, извършена срещу нея едновременно от Вир Норин, Тивиса и Нея Холи за романтичното й пристрастие към „властелините“. След нея влезе Фай Родис, тя носеше листче, току-що изкопирано от „звездичката“ с речника на древните понятия.

— Намерихте ли загадъчните думи? — не се сдържа и попита Чеди, колкото и да й се щеше да изкаже собственото си предположение.

— Ругатни, тоест думи, смятани на ниското равнище на развитие за обидни спрямо онези, до които са адресирани.

— Защо? Нали те нищо не знаят за нас?!

— Те прилагат метода за проникване в психиката на човека чрез подсъзнанието, които на времето са били забранени у нас със закон, но широко са се използували в демагогията на фашистките и лъжесоциалистическите държави от ЕРС. Страшният престъпник Хитлер, който смятал народа си за стадна сбирщина от маймуни, действувал точно като тези тормансиански оратори. Той викал, крещял, почервенявал в яростни припадъци, изригвал ругатни и думи на омраза, заразявайки тълпата с отровата на несдържаните си емоции. „В тълпата инстинктът стои по-горе от всичко, а от него започва вярата“ — това са негови думи, използувани по-късно в олигархическия лъжесоциализъм в Китай. С противниците не се спори. На тях трябва да им крещиш, трябва да ги оплюваш, биеш, а в случай на нужда — и да ги унищожаваш физически. Вие сами виждате, че за ораторите на Торманс не съществува нищо друго освен понятията, натъпкани в главите им. Те апелират не към здравия разум, а към животинското безсмислие, затова нека не ви смущават тези ругатни — те са само похват от разработената система за мамене на народа.

Чеди стана и се заразхожда пред стената от екрани и пултове, със свити от нетърпение юмручета.

— А аз като че ли разбрах — бавно заговори тя, — дори извиках Ола, преди вие да дойдете — за експеримент…

Родис и Ола погледнаха Чеди очаквателно.

— Те разполагат с втора мрежа за общопланетни новини. Онази, която ние приемахме ежедневно, се контролира и филтрира също като нашата Световна мрежа. Но ако ние го правим, за да подбираме най-интересното и най-важното, подлежащото на незабавно разгласяване, то тук това се прави със съвсем друга цел.

— Разбирам — кимна Фай Родис, — за да се покаже само онова, което искат управниците на Торманс. Чрез подбирането на новините се създава „определено впечатление“. А може би се създават и самите „новини“.

— Безспорно е така. На мен това ми хрумна, когато гледах „негодуването“ на народа. Групите хора, които се изказват абсолютно еднакво, с престорено настървение. Те са подбрани в различните градове. А истинския обзор на хората и мненията ние не виждаме, както не го вижда и населението на планетата.

— Ако е така… — започна Фай Родис.

— Трябва да съществува и друга мрежа — продължи Чеди. — По нея върви истинската информация. Управниците не гледат фалшификата. Това е не само безполезно, но дори вредно за управлението.

— И вие искате да се настроим на втората мрежа? — попита Ола Дез. — Съществуват ли предположения за нейните параметри?

— Не помните ли, че хванахме нощните рапорти на обсерваториите?

Ола Дез се наклони над апарата за вълнов разрез и стрелките на индикаторите се съживиха, опипвайки каналите на предаванията.

Фай Родис прегърна Чеди през раменете и я притисна леко към себе си. И двете не откъсваха очи от слепия екран. По него плуваха или стремително се мяркаха размити контури или блясваха ясни линии. След няколко минути зазвуча висок говор и едновременно с него на синия екран се появи обширно помещение, запълнено с наредени една до друга маси, върху които бяха разгърнати таблици и чертежи. Хора, съвсем неприличащи на буйствуващите по улиците, с кафяви и тъмносиви дрехи, се бяха събрали в кръг на заден план. Те бяха значително по-възрастни от екзалтираните младежи.

— Не мога да разбера тази паника — каза един от тях, застанал в центъра на събралите се. — Би трябвало да приемем звездолета. Помислете си само колко много можем да научим от тях, хора с явно по-висока култура, които толкова много приличат на нас…

— Там е работата — прекъсна го друг, — че не знаем какво да правим с мита за Белите звезди.

— Че кому е притрябвал той сега? — сърдито се намръщи първият.

— На онези, които твърдяха за непоклатимостта на истината в книгите на най-великия гений Цоам, докарани от Белите звезди. А ако ние сме дошли от планетата на тези пришълци и там толкова се е променило всичко, тогава…

— Стига! Четиримата навсякъде имат очи и уши — прекъсна го първият мъж, — да мълчим.

Също като по сигнал хората се разотидоха по местата си зад масите. Окото на телекамерата се превключи на нещо друго — на една лаборатория с апаратура и стена от замрежени клетки, в които се мърдаше нещо живо. Тук стояха възрастни хора с жълти престилки и разговорът се въртеше пак около звездолета на земляните.

— Необикновеното най-сетне се случи — каза една жена със смешни плитчици, които на Земята биха подхождали на момиченце. — Ние хилядолетия наред отричахме разумния живот с висока култура около нас или го смятахме за изключителна рядкост. Във Века на мъдрия отказ дойде един звездолет. а сега се появи втори, и при това с наши преки сродници. Как може да не го приемем?

— Ш-ш! — съвсем по земному направи знак за мълчание един стар, превит от възрастта тормансианин. — Там — той вдигна пръст нагоре — още нищо не са казали.

И пак по безмълвна команда хората се разотидоха. Камерата се превключи на една висока зала с огромни стълбообразни машини, тръби и котли. И изведнъж всичко угасна. Синьото око на приемника угасна, прозорчето на филтратора се озари от зеленикава светлина и се дочу креслив тормансиански говор. Земляните, които бяха се забавили в столовата, побързаха да се присъединят към наблюдателите.

— Пришълци от чуждата планета. Пришълци от чуждата планета. Съветът на Четиримата ви кани на преговори. Влезте в двустранна видеовръзка по специалния канал. Техникът ще ви обясни начина за включване!

Тъмният стереоекран пак светна. В една тясна кабинка, приличаща на обикновената автоматична апаратура за ТВФ, седеше възрастен тормансианин със сини дрехи. Той започна да говори през малкия рупор пред себе си, опитвайки се да обясни на земляните параметрите на специалната линия. Ола Дез мигновено включи вече настроения ТВФ на „Тъмен пламък“. Тормансианинът се отдръпна назад и замръзна от смайване, когато видя на екрана си хората от звездолета.

— Звездолет „Тъмен пламък“ е готов за преговори — с едва доловима тържествуваща нотка каза Ола Дез, леко препъвайки се в тормансианското произношение.

Техникът със сините дрехи най-сетне дойде на себе си от изненадата и каза тихо и неясно нещо в кубчето с гъвкаво краче, изслуша отговора и вдигна пребледнялото си лице.

— Пригответе се. Изберете измежду вас човек, който може да говори добре на езика на Ян-Ях и знае да се изразява почтително. Свързвам ви с Обителта на Съвета на Четиримата!

На екрана се появи огромна стая, цялата драпирана с вертикални гънки от тежка тъкан с наситен малахитовозелен цвят. На преден план се виждаше кръгла маса с масивни, украсени с дърворезба крака във формата на ноктести лапи. Върху масата самотно стоеше светлосиньо опалесциращо кълбо. Четири кресла от същия зелен плат бяха сложени върху ярък слънчев жълт килим. На задната стена се забелязваше астрономическа карта, която светеше слабо над един черен шкаф, чиито вратички бяха украсени с пъстри и изящни рисунки. Върху шкафа гореше висока лампа с бледосинкав абажур със зелен кант и хвърляше светлина върху четиримата души, които бяха се разположили в креслата с неприлична важност. Трима се криеха в сянка, отпред седеше възслаб висок човек с бяло наметало, с непокрита глава и щръкнала като четка сивочерна коса. Суровата уста не хармонираше с възтъпия къс нос, а проницателните тесни очи — с високо вдигнатите, сякаш стремящи се да проумеят нещо вежди. Но Ола Дез можеше да бъде доволна. Чойо Чагас правеше впечатление на властелин и безспорно беше такъв.

Фай Родис, пак с червенооранжевата си рокля, стъпи върху кръга на главния фокус. Чойо Чагас се изправи и дълго разглежда жената от Земята.

— Приветствувам ви, макар че се появихте неканени! — каза той най-сетне.

„За да си издействуваме «покана» и да получим отговор биха отишли няколко хиляди години!“ Устните на Родис трепнаха в едва забележима усмивка, която предизвика също такава бърза реакция — веждите на властелина се помръднаха леко.

— Нека оня, който е ваш владетел и на когото е възложено да представя управниците на вашата планета, ми обясни целта на пристигането ви — продължи Чойо Чагас.

Фай Родис кратко и точно разказа за експедицията, за източниците на сведенията за планетата Ян-Ях и историята на изчезването на трите звездолета от Земята в самото начало на ЕСО. Чойо Чагас слушаше безстрастно, отпуснат назад и сложил върху мека подставка краката си с бели гети. И колкото по-надменна ставаше позата му, толкова по-ясно четяха земляните объркването, което настъпваше в душата на председателя на Съвета на Четиримата.

— Не ни стана ясно от чие име говорите, пришълци. Всички вие сте прекалено млади! — каза Чойо Чагас, щом Родис привърши съобщението си с молба за приемането на „Тъмен пламък“.

— Ние сме хора от Земята и говорим от името на нашата планета — отговори Фай Родис.

— Виждам, че сте хора от Земята, но кой ви е наредил да говорите така, а не иначе?

— Ние не можем да говорим иначе — възрази му Родис, — тук ние сме частица от човечеството. Всеки от хората на Земята би говорил същото, само че може би с други изрази или по-ясно.

— Човечеството? Какво е това?

— Населението на нашата планета.

— Искате да кажете, народ?

— Понятието „народ“ е съществувало у нас в древността, докато всички народи на планетата не се слели в едно семейство. Но ако решим да използуваме това понятие, ние говорим от името на единния народ на Земята.

— Как може народът да говори през главата на законните си управници? Как може неорганизираната тълпа и особено простолюдието да изразява единно и полезно мнение?

— А какво разбирате вие под термина „простолюдие“? — попита предпазливо Фай Родис.

— Неспособната за висшата наука част от населението, която се използува за възпроизводство и за най-елементарна работа.

— При нас няма простолюдие, няма тълпа и управници. А за законно ние смятаме само желанието на човечеството, изразено чрез сумиране на мненията. За тази цел съществуват точни машини.

— Не ми стана ясно каква ценност има съждението на отделните неуки и некомпетентни личности.

— При нас няма некомпетентни личности. Всеки голям въпрос открито се изучава от милиони учени в хиляди научни институти. Резултатите се правят достояние на всички. Дребните въпроси и решенията по тях се вземат от съответните институти, дори от отделни хора, а се координират от съветите по главните насоки на икономиката.

— Но нали все пак имате върховен управляващ орган?

— Нямаме. При нужда, в случай на извънредни обстоятелства, властта взема според компетентността си един от съветите. Например по Икономиката, Здравето, Честта и Правото, Звездоплаването. Нарежданията се проверяват от академиите.

— Виждам, че при вас цари опасна анархия, и се съмнявам дали общуването с вас ще бъде от полза за народа на Ян-Ях. Нашият щастлив и спокоен живот може да бъде нарушен… Отказвам да приема звездолета. Върнете се на вашата планета на анархията или продължете да скитате из бездните на вселената!

Чойо Чагас стана, изправи се с цял ръст и насочи показалеца си право към Фай Родис. Останалите трима членове на Съвета на Четиримата скочиха и едновременно вдигнаха ръце с изправени като мечове длани — жест, който на Торманс изразяваше висше одобрение и възторг.

Фай Родис пребледня и също простря напред ръка с успокояващия жест на Земята.

— Моля ви да си помислите само още няколко минути — каза тя звънливо на Чойо Чагас. — Аз съм длъжна да се свържа с нашата планета, преди да започна решителни действия…

— Ето че се разкри истинското лице на пришълците! — живо се извърна към съратниците си Чойо Чагас. — Какви решителни действия? — Той сви заплашително тесните си очи.

— Зависи от това, какво ще ми разреши Земята! Ако…

— Но как можете да се свържете? — нетърпеливо я прекъсна Чойо Чагас. — Нали току-що разказвахте за недостъпността на разстоянието? Или всичко това е лъжа?

— Ние никога никого не сме лъгали досега. В най-крайни случаи, изразходвайки огромна енергия, ние можем да пронижем пространството с прав лъч.

Спътниците на Фай Родис се спогледаха смаяни. Чеди Даан дори се накани да отвори уста, но Гриф Рифт стисна рамото й, заповяда й с поглед да мълчи.

Ола Дез невъзмутимо се приближи до Родис и погледите на четиримата управници се съсредоточиха върху новата представителка на Земята. Ола подаде на Родис един обикновен микрофон за разговори вътре в кораба и насочи рамката на ТВФ към екрана в дъното на залата, където обикновено екипажът на звездолета гледаше взетите от земята стереофилми и ейдопластични представления. За астронавтите беше извън всяко съмнение, че двете жени действуват по предварително съгласуван план.

Фай Родис започна да вика по микрофона Съвета по звездоплаването. Късите и мелодични думи на земния език звучаха за тормансианите като заклинания. Четиримата властелини останаха прави извън светлината на лампата и Фай Родис не можеше да наблюдава израза на тъмните им лица.

На екрана, съвсем реални в триизмерна пластика и естествени цветове, се появиха хората на Земята. В голяма зала се провеждаше заседание на един от съветите, по всяка вероятност откъс от кинопреглед.

Чеди Даан рязко освободи рамото си изпод пръстите на Гриф Рифт.

— Недостойна измама! — произнесе тя с висок глас.

Фай Родис не трепна, а продължи, наведена напред, без да сваля очи от властелините на Торманс.

— Превеждам въпросите си до Земята на езика на Ян-Ях! — И тя започна да говори последователно ту на земен, ту на тормансиански език. — Уважаеми членове на Съвета, принудена съм да моля да ми се разрешат извънредни мерки. Управниците на Торманс, без да се допитват до мнението на народа и в разрез с желанието на много хора от планетата, отказаха да приемат нашия звездолет по погрешни и маловажни мотиви…

— Лъжа! Нима не видяхте от общопланетните предавания как негодува народът и настоява не само да не ви пущаме при нас, а направо да ви унищожим? — повелително я прекъсна Чойо Чагас.

— Ние се включихме във вашата специална мрежа и видяхме и нещо друго — невъзмутимо го парира Родис и продължи: — Затова моля да ни разрешите да изтрием от лицето на планетата главния й град — центъра на една самовластна олигархия — или да извършим общопланетна наркотизация с индивидуален подбор.

Чойо Чагас се отпусна на края на масата, а останалите трима се втурнаха напред и размахаха ръце.

Ола Дез неусетно премести кадрите на ендопластиката. На екрана ТВФ председателят на Съвета заговори енергично, сочейки нагоре към картата. Членовете на Съвета закимаха утвърдително. Обсъждаше се въпросът за построяването на тренировъчна школа за бъдещите изследователи на Тамас. Отстрана можеше да се помисли, че Фай Родис е получила необходимото разрешение.

— Нечувано! Аз не мога повече! — Чеди Даан избяга от залата, втурна се към каютата си и се заключи там, страдайки жестоко.

След нея тръгнаха Ген Атал, Тивиса и Мента Кор, но бяха спрени от повелителния тон на думите на Фай Родис:

— Аз получих разрешение за извънредни действия. Моля ви пак да си помислите. Ще чакам два часа по времето на Ян-Ях. — Фай Родис се обърна, за да излезе от главния фокус.

— Чакайте! — извика Чойо Чагас. — За кое действие получихте разрешение?

— За което и да е от двете.

— И какво решихте?

— Засега нищо. Чакам вашия отговор.

Родис загаси обратната връзка на ТВФ и остави властителите на Торманс пред тъмния екран на тяхната секретна линия. Те не се досетиха да се изключат веднага и земляните можаха да наблюдават няколко минути техния спор и неспокойните им, изплашени жестове.

— Положението е опасно! — каза един тормансианин с изгърбен нос и кръгли изпъкнали очи — както разбраха по-късно земляните, първият помощник на Чойо Чагас Ген Ши. — Могъществото на пришълците е безспорно.

— Колкото и да лъжат, звездолетът притежава огромна сила и без съмнение мощно оръжие. Без него никой не би тръгнал на далечен път към незнайни планети — боботеше Зетрино Умрог, — но кацналият на планетата звездолет…

— Е съвсем друга работа! — каза Чойо Чагас и изкрещя нещо настрана. Екранът се изключи.

Родис се отпусна изморено в креслото и прокара няколко пъти длани по лицето и косата си отдолу нагоре, сякаш се миеше. Гриф Рифт й подаде една чаша с КМТ и тя я пое с благодарна усмивка.

— Представлението мина блестящо! — доволно каза Ола Дез и разкъса бента на негодуващото мълчание.

— Това е недостойно! Срамно! Хората на Земята не бива да разиграват лъжливи сцени и да си служат с измама! Никога не сме очаквали, че ръководителката на нашата експедиция е способна на нечестна постъпка! — заговориха един през друг Тивиса Хенако, Мента Кор, Ген Атал и Тор Лик. Даже непоклатимият Див Симбел гледаше Фай Родис осъдително, докато Нея Холи, Вир Норин, Сол Саин и Евиза Танет не криеха възхищението си от нея.

Фай Родис остави чашата, стана и отиде при другарите си. Погледът на нейните зелени, големи дори за жена от ЕСР очи беше печален и твърд.

— Мненията ви за моята постъпка се разделиха почти поравно — може би това е доказателство за правилността й… Излишно е да се оправдавам, защото самата аз съзнавам вината си. Пред нас, както хиляди пъти досега, отново възниква все същият въпрос: намеса или ненамеса в процесите на развитие или, както са казвали на времето — в съдбите на отделните хора, народи, планети. Престъпни са натрапените насила готови рецепти, но не по-малко престъпно е хладнокръвното наблюдение на това, как страдат милиони живи същества, все едно дали животни, или хора. Фанатиците или обзетите от мания за собственото си величие психопати без колебание и без угризения на съвестта се намесват във всичко. В индивидуалните съдби, в историческите пътища на народите, убивайки наляво и надясно в името на своята идея, които в огромното болшинство от случаите се оказва рожба на ограничения ум и на болната воля на параноик. Нашият свят на тържествуващия комунизъм преди повече от две хилядолетия е сложил край на страданията от психическите грешки и невежеството на властта. Естествено, на всеки от нас му се иска да помогне на онези, които още страдат. Но въпросът е дали няма да се подхлъзнем при прилагането на древните методи за борба — силата, измамата и тайната? Нима не е очевидно, че когато ги прилагаме, ние заставаме на едно равнище с онези, от които искаме да спасяваме хората, А когато стоим на същото равнище, какво право имаме да съдим, щом като загубваме знанието? Така и аз направих една крачка по този път и самите вие ме упреквате, че съм извършила недопустима постъпка.

Фай Родис седна до масата, подпря по навик брадичката си с ръка и огледа въпросително смълчаните хора. Тя не намери сред присъствуващите Чеди Даан, разбра причината и очите й станаха още по-печални.

— Нима е възможно изцяло да се отрича намесата — попита Гриф Рифт, — когато от детските години — и през целия им социален живот — обществото води хората по пътя на дисциплината и самоусъвършенствуването? Без това човек няма да е човек. Една крачка по-горе и стигаме до народа — до усъвършенствуването на неговия социален живот, а след това и до съвкупността от народи, до цялата страна или планета. Какво друго представляват стъпалата към социализма и комунизма, ако не намеса на знанието в организацията на човешките отношения?

— Да, това е вярно, но ако се създава отвътре, а не отвън — възрази му Тор Лик, — а тук ние сме чужди, пришълци от съвсем друг свят.

— Не сме чужди! И ние, и те сме деца на Земята! — възкликна Нея Холи.

— Близо две хилядолетия те са вървели сами, без нас. И ние нямаме нито честта, нито правото да разглеждаме сега тормансианите като свои — рязко възрази Тивиса.

— Бива ли един биолог и антрополог да разсъждават толкова повърхностно? — намръщи се Евиза Танет. — Две хиляди години без нас, а милиони с нас, включително и целият последен, най-труден път от варварството и феодализма до ЕСО. Всички жертви, кръв, сълзи и мъки по великия път — заедно с нас. Как може да са ни чужди? Нима сте забравили, че човекът е кулминацията на три милиарда години естествен подбор, на сляпата игра на оцеляването и инферното, завесата над което пръв вдигна Дарвин. Посредством нашите гени историческата приемственост ни свързва с целия животински живот на нашата планета, а следователно това важи и за тормансианите. Нима ние можем да се отречем от нашите корени, както, по неизвестни за нас причини, са направили прадедите на съвременните обитатели на Ян-Ях? Те отдавна също като нас са знаели, че човекът е потопен в неосезаемия океан на мисълта, на натрупаната информация, който бил наречен от великия учен от ЕРС, Вернадски, ноосфера. В ноосферата са събрани всички мечти, догадки и вдъхновени идеали на онези, които отдавна са изчезнали от лицето на Земята, разработените от науката методи за опознаване, творческото въображение на художниците, писателите и поетите на всички народи и векове. Ние знаем, че човекът на Земята е почерпил в психиката си огромна сила, която се реализирала в построяването на комунистическото общество: възхищението и преклонението пред красотата, уважението, гордостта, творческата вяра в нравствеността, да не говорим за основата на всички основи — любовта. Това, че тормансианите са прекъснали тази приемственост, е ненормално. Не виждаме ли тук нарушение на първия закон на Великия пръстен — за свободата на информацията? Ако е така, вие знаете, че имаме пълномощия за най-сурова намеса…

— Убедително! — каза Сол Саин.

— И все пак това не е оправдание на методите на древността! — каза Тор Лик.

— Аз вече казах, че не е оправдание — отвърна му Фай Родис. — Но нека си представим блюдата на везните. Нека хвърлим на едното възможността да помогнем на цялата планета, а на другото — разиграната от мен лъжлива комедия. Кое ще натежи повече?

— Излишно е да спорим — съгласи се Мента Кор, — но същината на въпроса не е в съотношението между доброто и злото, между мъката и радостта, които, както знаем, са абсолютни само по мяра, а не при сравняване. Доколкото разбирам, зърното на опасността тук се крие в нивото на постъпката, защото, ако тръгнем по пътя на лъжата и сплашването, къде да определим мярката и онази граница, която не можем да прекрачим, без да паднем?

— Мента, вие много точно изразихте общото мнение — каза внезапно появилата се в залата Чеди Даан, — лъжата ще предизвика съответно лъжа, сплашването — опити да бъдем сплашени ние, за чието преодоляване ще са необходими нови лъжи и заплахи, и всичко ще се срути като неудържима лавина от ужас и мъки.

— Убедена съм, че вие правилно формулирате същината на противоречието, но последните споменати стъпала засега са далечна абстракция — каза Фай Родис.

Синьото око угасна. Планетата Ян-Ях викаше „Тъмен пламък“. Светнаха екраните на кораба и в Обителта на Съвета на Четиримата.

Чойо Чагас седеше неестествено изправен, със скръстени на гърдите ръце, и гледаше земляните право в очите.

— Разрешавам ви да посетите планетата и ви каня да бъдете мои гости. След едно денонощие ще бъде подготвено и посочено мястото за кацане на кораба.

Фай Родис стана и се поклони, като вложи в това движение едва доловимо кокетство и женска подигравателност.

— Благодаря ви от името на Земята и на моите спътници. Излишно е да бързаме с кацането. Ние трябва да преминем през имунизация, за да не ви донесем такива болестотворни начала, срещу които вие нямате противотела, и да създадем имунитет за себе си. Сега, след като получихме разрешение, ние ще вземем проби от земята, водата и въздуха…

— Без да кацате?

— Да, за тази цел съществуват апарати — ние ги наричаме драскащи ракети. Мисля, че след десетина дена ще бъдем готови да кацнем. Освен това… — Фай Родис се запъна за секунда.

— Освен това? — остро светнаха очите на Чойо Чагас.

— Ще повикам втори звездолет. Той ще се върти на висока орбита около Ян-Ях и ще ни чака — в случай че стане авария с нашия звездолет.

— Нима онези, които управляват корабите на Земята, са толкова неопитни? — ядосано попита Чойо Чагас, докато останалите членове на Съвета на Четиримата си размениха обезкуражени погледи.

— Пътешествениците из космоса, или скитниците по вселената, както ни нарекоха Стражите на небето, трябва да са готови за всякакви случайности — подчерта последната дума Фай Родис.

Владетелят на Торманс кимна неохотно и телеаудиенцията приключи.