Иван Ефремов
Часът на Бика (15)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
КРИСТАЛНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Преди да излезе на улицата, Вир Норин се погледна в огледалото. Той се стараеше да не изпъква сред жителите на столицата и им подражаваше дори и в походката. На Торманс хората с отлично телосложение и могъща мускулатура не бяха, общо взето, чак толкова редки: професионалните спортисти — борците, играчите на топка, цирковите атлети. Но един наблюдателен поглед все пак би различил Вир Норин и от тях по мълниеносната реакция, с която той си проправяше път сред тълпата.

Вир Норин отиваше в медикобиологическия институт. Учените на Ян-Ях бяха слели тези два клона на естествените науки.

На улицата всичко се подчиняваше на забързания безкраен поток от минувачи, обвзети от постоянен страх да не закъснеят поради неумението да разпределят времето си, поради лошата работа на транспорта и на местата за разпределяне, по-точно — за продажба на стоки. Неспокойно бързаха мъжете; тънките като стъбълца жени вървяха с неритмична походка, развалена от неудобните обувки, мъкнейки непосилни за тях чанти с продукти. Те бяха „джи“. „Кжи“ вървяха значително по-бързо. Сенки на умора вече набраздяваха лицата им, под очите им се издуваха торбички, бръчки от мъка заобикаляха сухите им, напукани устни. Обикновено всички жени се изгърбваха, за да крият гърдите си, защото се срамуваха от тях. Вървящите прекалено гордо и изправено принадлежаха към онези, които се продаваха за пари или за осигурен живот, а обикновена жена, вървяща смело, с красива осанка, всеки момент можеше да бъде подложена на оскърбления.

Тази сексуална диващина бе поразително съчетана със съществуването на разкошно обзаведени Домове на храната, където до късно вечер и срещу скъпо заплащане танцуваха, пееха и дори сервираха храна съблечени до кръста и даже съвсем голи момичета. Много неуравновесените, неустойчиви обществени и лични отношения, в които чувството за човешко достойнство и грижи се редуваха със злоба и долни псувни, необяснимата смесица от добри и лоши хора — всичко будеше във Вир Норин асоциацията с нерегулиран прибор, когато зад стъклото на изпробвания индикатор върховете и спадовете се редуват в причудлив танц.

Вир Норин винаги се радваше, ако сред многото срещнати минувачи, еднакво смазани от умора или от тревоги, видеше чисти, мечтателни очи, изпълнени с нежност или тъга. Така без никакъв ДПА добрите хора можеха да бъдат различени от опустошените и пречупени души. Той каза това на Таел. Инженерът му възрази, че едно толкова повърхностно наблюдение е годно само за първичен подбор. Неизвестни остават психологическата устойчивост, дълбочината и сериозността на стремежите, опитът от миналия живот. Астронавигаторът се съгласи, но продължаваше да търси жадно тези признаци на истинския живот в хилядите срещани минувачи.

Институтът, който беше поканил Вир Норин, заемаше нова сграда с проста и ясна архитектурна форма. Всичко говореше, че в него би трябвало да са добре съчетани удобствата за работа и обслужването. Грамадните прозорци даваха доста светлина. („Твърде много — помисли си Вир Норин — при липсата на затъмняващи устройства и светофилтри.“) Но тънките стени не спасяваха от уличния шум, таваните бяха ниски, а вентилацията — лоша. Впрочем навсякъде задухата и теснотията бяха неизменни спътници на живота в град Средище на Мъдростта. Старинните сгради, построени преди началото на жилищната криза, поне имаха масивни стени и високи етажи, затова в тях беше по-тихо и по-прохладно.

Лилавият страж във вестибюла скочи с лакейска пъргавина, щом видя картата от Съвета на Четиримата. Първият заместник-директор слезе от горния етаж и любезно тръгна да разведе земния гостенин из института.

На третия — биофизическия — етаж изчислителни машини пресмятаха прибори, които по действието си бяха аналогични с ретикуларните компаратори на Земята. Астронавигаторът бе въведен в един осветен с матови възрозови лампи коридор, чиято лява стена представляваше прозорец от монолитно, кристално, прозрачно стъкло, дълго няколко метра, което отделяше коридора от помещението на лабораторията. Грамадната зала, изобщо лишена от естествена светлина, ниска, подпряна с четири квадратни колони, щеше да прилича на изчерпан хоризонт на подземен рудник, ако не бяха ивиците на синкавите светещи тръби по тавана и сребристосивата облицовка на гладките стени. Тъжно еднообразие: редици еднакви маси и пултове, мъже и жени с жълти престилки и кепета, приведени над масите в крайно съсредоточени пози. Вир Норин успя да забележи, че хората заеха тези пози, щом в коридора се появи заместник-директорът. Тормансианинът се изкикоти доволно.

— Удобно измислено! Ние, администраторите, на минаване оттук наблюдаваме всеки работещ. Много безделници има, трябва да ги стряскаме от време на време!

— Други методи не знаете ли? — попита Вир Норин.

— Този е най-добрият и най-хуманният.

— Такъв ли е редът във всички лаборатории?

— Във всички, ако институтът е настанен в нова сграда. Старите са обзаведени много по-зле и на нас, началниците, ни е по-трудно. По време на работа учените непрекъснато си приказват за всевъзможни глупости, не скъпят времето, което принадлежи на държавата. Там човек трябва по-често да ги проверява.

Очевидно беше, че науката на Ян-Ях, както и всички други видове дейности, имаше принудителен характер. Раздробеното на ситни късченца знание интересуваше хората не повече от всяка друга работа, в която не виждаш смисъл и цел. Имаха значение само научната степен и длъжността, която им даваше привилегии. Откъслеците от научни сведения, получени в обикновените институти, се обработваха и използуваха от учени от по-висока класа, които работеха в по-добре обзаведени и недостъпни като крепости институти, охранявани от „лилавите“. Всички горе-долу талантливи учени бяха събрани в столицата и в два-три големи града на двата бряга на екваториалния океан. Тъкмо в такова учреждение от по-висока категория беше дошъл Норин, за да открие истински интелигенти, търсачи на знанието в името на щастието на човечеството на Ян-Ях, подобни на инженер Таел и неговите другари.

Астронавигаторът и заместник-директорът обиколиха зданието. Всички лаборатории бяха построени еднотипно, те се различаваха само по апаратурата и по броя на работещите.

— Нека се върнем в секцията с изчислителните машини — предложи Вир Норин, — заинтересува ме апаратът, който пресмятаха. Ако разрешите, ще поразпитам биофизиците.

— Те не ще могат да ви кажат кой знае какво. Сега са заети с характеристиката на потоците на входа и изхода. На пръв поглед проста работа, но все още не могат да хванат количествените съотношения.

— А вие знаете ли предназначението на прибора?

— Разбира се. Нямам данни за вашата компетенция, но ще се опитам да ви го обясня — важно отбеляза заместник-директорът. — Мрежестата или ретикуларната структура на главния мозък прехвърля в съзнанието устойчивите асоциации…

— Извинявайте, но на Земята това отдавна е известно. Мен ме интересува само предназначението на апарата. Ние използуваме нещо подобно за подбиране на най-ефективното съчетание на хора в работните групи с тясно предназначение.

— Много е сложно това! На нас ни трябва прибор за разпознаване и отсяване на възвратните асоциации, които неизбежно се повтарят у всички хора без изключение. При мнозина те са толкова силни, че създават устойчива съпротива срещу внедряването на мъдростта и култивирането на любов към Великия. — Заместник-директорът автоматично се прегъна във вежлив поклон.

— Всичко ми е ясно — каза с леден тон Вир Норин, — благодаря ви. Наистина е безсмислено да ходя в лабораторията.

— Нашите учени искат да се видят с вас — побърза да каже заместник-директорът, — но сега са пръснати по работните си места. Ще трябва да почакате, докато се съберат всички. Защо не дойдете в нашата „работилница“? Така се наричат нашите вечерни сбирки, където ние се забавляваме, провеждаме дискусии или уреждаме представянето на някакви зрелища.

— Добре — усмихна се астронавигаторът, — изглежда, аз ще ви бъда и развлечение, и зрелище, и дискусия.

— Какво говорите, какво говорите! — смути се заместник-директорът. — Нашите хора искат да поприказват със земния си колега, да ви поразпитат и да отговорят на вашите въпроси.

— Добре — съгласи се Вир Норин и реши да не отнема повече времето на администратора с въпросите си, защото разбра, че той трябва да проведе съответната подготовка, — ще дойда довечера.

Той тръгна към централната поща. Там, както с гордост разказваха жителите на столицата, действуваха съвременни машини. Те раздаваха писмата по шестозначни символи и мигновено сортираха пристигналата кореспонденция за онези, които не искаха да използуват видеомрежата от страх, че ще бъдат разгласени личните им тайни. Хората не знаеха, че при най-малкото подозрение писмата се прехвърляха в съседната машина, която с помощта на проникващи лъчи ги преснемаше на лента. При избирането на кода получателят автоматично се фотографираше на същата лента…

Други машини правеха всевъзможни справки и дори определяха способностите и даваха съвети при избирането на нужен в столицата вид работа.

Старинната, добре построена сграда на пощата се състоеше от гигантска зала, покрай стените на която бяха наредени пултовете на автоматичните машини. Леко светещите йероглифи над всеки пулт подробно обясняваха какви манипулации трябва да се извършат, за да се получи кореспонденция, съвет или справка. Очевидно в тормансианските училища децата не се обучаваха да боравят с машините за обществено ползуване. Из залата се разхождаха инструктори с кафяви униформи, готови да се притекат на помощ на посетителите на пощата. Те крачеха с надменно недостъпен вид, подражавайки на двамата „лилави“, застанали в срещуположните краища на залата. Вир Норин не забеляза някой посетител да се обърне към тези високомерни и сърдити консултанти. Чеди беше права, когато казваше, че те й правят отблъскващо впечатление, че от тях лъха злоба и душевна пустота.

Това са „вампири“ от древните руски приказки, външно с човешки образ, но с душа, която изцяло е разрушена с помощта на специална подготовка. Те вършат всичко, което им бъде заповядано, без да мислят и без да усещат нещо.

Вир Норин се приближи към машината за определяне на способностите, стремейки се да се проникне от чувствата на тормансианин, пристигнал в столицата отдалеч (с отдалечаването от центъра спадаше и равнището на образованието и бита), за да намери тук обнова на своя живот. Той направи изброените в таблицата манипулации. В горното прозорче пламна оранжева светлина и един безстрастен глас изрева така, че се чу в цялата зала: „Умствени способности ниски, психическо развитие под средностоличното, тъп и глупав, но с превъзходна мускулна реакция. Съветвам те да търсиш работа като шофьор в местния транспорт.“

Вир Норин погледна автомата учудено: индикаторите на високия пулт угаснаха, изчезна и светлината в горното прозорче. Зад него се чу смях, астронавигаторът се озърна. Неколцина души се приближаваха към автомата. Когато забелязаха объркването на Вир Норин, те го изтълкуваха по своему.

— Какво стоиш като ударен? Шофьорската работа ли не ти харесва, я се виж какво яко говедо си! Разкарвай се, не ни бави! — развикаха се те и започнаха да избутват астронавигатора. Вир Норин поиска да им каже, че подобна характеристика не отговаря на представата му за самия него, но разбра, че е безполезно да им обяснява, и се дръпна в почти безлюдната част на залата, където се продаваха книги и вестници.

Впрочем той бързо разбра мнимата безсмисленост на изводите на автомата. Машината е програмирана в съответствие с нормите на Торманс, тя не е в състояние да разбере показатели, надхвърлящи най-горното равнище, и неизбежно ги е сметнала, че стоят под най-долното равнище. Същото би се случило и с тормансианин с изключителни способности — това е закономерност на капиталистическото общество, водеща към Стрелата на Ариман. В тукашната литература пишат много повече за лошото, отколкото за хубавото. Една дума за лошото и тъмното носи повече информация, отколкото за хубавото и светлото, понеже ежедневният опит количествено набира повече от лошото. По същата причина по-лесно се вярва на лошото и злото: злото е по-убедително, по-осезаемо, повече действува на въображението. Филмите, книгите и стиховете на Торманс говорят несравнимо повече за жестокости, убийства и насилия, отколкото за доброто и красотата, които освен това по-трудно се описват поради бедността на думите, отнасящи се за любовта и прекрасното.

Стълкновенията и насилието бяха станали основа, съдържание на всяко произведение на тукашното изкуство. Ако те липсват, жителите на Торманс не проявяват интерес към книгата, филма или картината. Наистина съществува едно задължително условие. Всичко ужасно, кръвта и страданията трябва или да се отнасят за миналото, или да се изобразяват стълкновения с нахлули от Космоса врагове. Прието беше настоящето да се изобразява като спокойно и невероятно щастливо царство под мъдрото управление на властелините. Само така и не иначе! За тормансианина изкуството, отнасящо се за днешния ден, е лишено от всякакъв интерес. „Пълната скука от това изкуство е плъзнала по цялата планета“ — беше казала веднъж много точно Чеди.

Причината за всички тези явления е една: лошото в този свят винаги е било повече от доброто. Според приблизителните пресмятания на земната Академия на мъката и радостта през ЕРС количеството на трудностите, нещастията, отчаянието и мъката са надхвърляли щастието, любовта и радостта от петнайсет до осемнайсет пъти по диагоналния разрез на средното ниво на духовните потребности. Вероятно на Торманс сега е същото. Опитът на поколенията, който се натрупва в подсъзнанието, е предимно негативен. В това именно се състои силата на злото, мощта на Сатаната, както са казвали в древността религиозните хора. Колкото по-древен е бил един народ, толкова повече негативен опит се е натрупвал в него, също като ентропията. Тормансианите — потомци и братя на земляните — бяха преживели в повече две хилядолетия в един неуреден свят под ударите на Стрелата на Ариман и в отричането на доброто те са къде по-древни от земното човечество…

Вир Норин въздъхна огорчено, огледа се и срещна погледа на някакво момиче, облегнато на една издатина на стената близо до книжарския щанд: грамадни очи, тънка като на дете шия и много малки ръце, които нервно си играеха с листчетата жълта хартия, очевидно писма. Нейното чувство на тревожна мъка се предаде на Норин. Редките едри сълзи се отронваха една след друга изпод дългите ресници на момичето. Остро, неизпитвано досега състрадание прободе астронавигатора. Той не се решаваше да заговори направо непознатата и започна да мисли как да й помогне в нейното нещастие. Кожата й, по-мургава, отколкото на столичните жители, подсказваше, че тя е обитателка на опашното полукълбо. Късата и лека рокля откриваше стройни силни крака. Странният цвят на косата — черен с пепеляв оттенък — изпъкваше сред обикновените черни с червеникав отблясък глави на тормансианите и хармонираше със сивите очи на момичето. Наоколо сновяха посетителите на пощата. Мъжете понякога я оглеждаха с нахални погледи. Момичето се извръщаше или навеждаше глава, преструвайки се на задълбочено в писмото.

Колкото повече Вир Норин наблюдаваше непознатата, толкова повече чувствуваше в нея душевна дълбочина, каквато рядко беше срещал в тормансианите, обикновено лишени от самовъзпитание и психическа култура. Той разбра, че тя явно е изправена пред голямо нещастие.

Вир Норин знаеше, че тук не може просто да се доближиш до човек, който ти е харесал, и да го заговориш. Душевната нежност, толкова естествена на Земята, на Торманс пораждаше само подозрителност и студенина. По-възрастните „джи“ се страхуваха, че заговорилият ги човек може да се окаже таен шпионин на държавата, провокатор, издирващ мними антиправителствени заговорници между онези, които са минали през изпитанието на „Срещата със змията“. По-младите жени се страхуваха от мъжете. Докато размишляваше, Вир Норин пак срещна погледа на непознатата и й се усмихна, влагайки в тази усмивка цялата внезапно породена симпатия и готовността да й се притече на помощ.

Момичето трепна, за миг лицето му стана сериозно и в очите му падна непроницаема завеса. Но добротата, която излъчваха очите на землянина, излезе по-силна. В отговор момичето се усмихна печално и слабо и на Вир Норин му се стори, че вижда героиня от историческите фрески в музея на Последна Елада на остров Хиос. Сега пък тормансианката го гледаше внимателно и учудено.

Вир Норин се приближи до нея толкова бързо, че момичето отстъпи уплашено и протегна ръка, сякаш се канеше да го отблъсне.

— Кой си ти? Изглеждаш съвсем друг. — Тормансианката отново погледна астронавигатора и повтори: — Съвсем друг.

— Няма нищо чудно — усмихна се Вир Норин, — аз пристигнах отдалеч. От много далеч! Но тук аз съм в безопасност, а какво заплашва вас? Каква беда ви е сполетяла? — и той посочи листчето на писмото.

— Колко смешно говориш, аз да не би да съм от столичните големци — усмихна се момичето и борейки се с напиращите сълзи, добави: — Всичко рухна. Трябва да се връщам, а пък… — То млъкна, извърна се и вдигна глава към летия чугунен фриз, преструвайки се, че разглежда сложната плетеница от йероглифи и змии.

Вир Норин хвана малката изпръхнала ръка. Тормансианката погледна собствената си длан, сякаш се чудеше защо тя се е озовала в такава голяма ръка.

Много скоро Вир Норин научи всичко. Сю Ан-Те, или Сю-Те, беше пристигнала от опашното полукълбо, от неизвестен на астронавигатора град, където по някакви важни причини (той не я попита какви) тя не можела да остане повече. Беше дошла в столицата при брат си, който работел в един леярски завод. Братът бил единственият човек, когото си имала Сю-Те на този свят, той мечтаел да я нареди в столицата, да я изучи за певица и танцьорка. В случай на успех тя би могла да стане „джи“. Това била стара мечта на брата й, който беззаветно обичал сестра си — едно доста рядко явление в семействата на тормансианите. Кой знае защо, братът много искал Сю-Те да живее дълго, въпреки че самият той се оказал неспособен да получи необходимото образование, за да стане „джи“.

Докато Сю-Те пътувала за столицата, брат й получил сериозно нараняване в производството и предсрочно бил изпратен в Двореца на нежната смърт. Жалкото му имущество и най-важното — спестяванията, които той правел, очаквайки пристигането на Сю-Те, били разграбени от съседите. Преди да умре, той изпратил на Сю-Те прощално писмо, защото знаел, че с пристигането си тя ще отиде на пощата, за да получи инструкция как да го намери в столицата. И ето… — Сю-Те протегна жълтите листчета.

— Какво смятате да правите сега? — попита Вир Норин.

— Не знам. Първата ми мисъл беше да отида в Двореца на нежната смърт, но там ще сметнат, че съм твърде млада и здрава, и ще ме изпратят някъде, където ще е по-зле от там, откъдето идвам. Особено защото… — тя се запъна.

— Защото сте красива ли?

— По-добре кажете: будя желание.

— Нима е трудно да се намери един добър човек в толкова голям град и да се помоли за помощ?

Сю-Те погледна землянина с известно съжаление.

— Ти наистина трябва да си много отдалеч, може би от горите, които казват, че растели по склоновете на Червените планини и Напречната верига.

Когато видя учудването на Вир Норин, Сю-Те поясни:

— Мъжете на драго сърце биха ми дали пари, които аз ще трябва веднага да отработя.

— Да отработите?

— Ами да! Нима не разбираш! — нетърпеливо възкликна момичето.

— Да, да… Ами жените?

— Жените само биха ме оскърбили и биха ме посъветвали да отида да работя. Нашите жени не обичат младите момичета, по-привлекателни за мъжете от самите тях. Жена за жената винаги е враг, докато не се състари.

— Сега ви разбирам. Чужденец съм и затова ме извинете за глупавия въпрос. Но може би вие ще се съгласите да приемете помощ от мен?

Момичето се напрегна цялото, размишлявайки и изучавайки лицето на Вир Норин, след това слаба иронична усмивка разтегли детската му уста.

— Какво разбираш ти под „помощ“?

— Сега ще отидем в хотел „Лазурен облак“, където живея аз. Там ще ви намерим стая, докато се настаните в града. Ще обядваме заедно, ако искате да ми правите компания. След това вие ще се заемете с вашите работи, а аз — с моите.

— Ти трябва да си голям човек, щом живееш в горната част на града, в хотел, и аз просто не знам защо разговарям толкова смело с теб. Може би ме бъркаш с някоя друга? А аз съм най-обикновена глупава „кжи“ от забутан край! И нищо не мога да правя…

— А да пееш и да танцуваш?

— Малко. И да рисувам, но това кой не го може?

— Три четвърти от град Средище на Мъдростта!

— Странно. У нас в затънтената провинция пеят старинни песни и много танцуват.

— И въпреки всичко аз не ви бъркам с друга. Аз не познавам нито една жена в столицата.

— Не може да бъде! Ти си такъв… такъв…

Вместо отговор Вир Норин хвана момичето подръка, както имаха обичай да правят жителите на столицата, и го поведе стремително към хотела. Сю-Те беше чевръста, сръчна и веднага се нагоди към походката на астронавигатора. Те се изкачиха на хълма при жълтобялата сграда на „Лазурен облак“ и влязоха в ниския вестибюл, който беше затъмнен толкова силно, че дори и денем се осветяваше със зелени лампи.

— Сю-Те има нужда от стая — обърна се Вир Норин към дежурния.

— Тая ли? — безцеремонно посочи с пръст момичето младият тормансианин. — Документите!

Сю-Те покорно и развълнувано порови в малката чантичка на колана си и извади една червена хартийка.

Дежурният чак изсвири с уста и не поиска да я вземе.

— О-хо, ами къде ти е картата за приемане в столицата?

Девойката смутено започна да му обяснява, че картата е трябвало да бъде приготвена от брат й, но той…

— Все едно! — грубо я прекъсна дежурният. — Никой хотел в град Средище на Мъдростта няма да те пусне! Изобщо недей ми се моли, безполезно е!

Сдържайки накипялото си възмущение, което беше съвсем неприлично за един земен пътешественик. Вир Норин се залови да убеждава дежурния. Но дори и всесилната му карта на гостенин на Съвета на Четиримата не помогна.

— Ще си загубя службата, ако пусна човек без документи. Особено жена.

— Защо „особено жена“?

— Не бива да се поощрява развратът.

Вир Норин за пръв път изпита на собствения си гръб робската зависимост на тормансианите дори и от най-дребните началници, обикновено отвратителни хора.

— Но аз нали мога да приемам приятели?

— Разбира се. Във вашата стая — моля! Но през нощта „лилавите“ могат да дойдат на проверка и тогава ще си имате неприятности — впрочем не вие, а тя! Но къде е тя?

Вир Норин се озърна. В разгара на спора той не беше забелязал кога е изчезнала Сю-Те. Чувството за огромна загуба го накара да изхвръкне мигновено на улицата, с което смая дори отракания дежурен. Изострената нервна чувствителност тласна Вир Норин наляво. След една минута той видя Сю-Те пред себе си. Тя вървеше с наведена глава и продължаваше да стиска в юмручето си своя безполезен червен „документ“.

Никога досега Вир Норин не беше изпитвал такъв срам за неизпълнено обещание. Към това се прибавяше още нещо — неясно и крайно неприятно, може би древното чувство за мъжко достойнство, което е било потъпкано пред очите на прелестна жена, изпаднала на всичко отгоре в беда.

— Сю-Те! — повика я той.

Момичето се обърна, мигновена радост се мярна по лицето му и вдигна леко крайчетата на скръбно стиснатите устни, само при вида на които сърцето на землянина се сви. Той й подаде ръка.

— Елате!

— Къде? Аз вече ти създадох достатъчно неприятности. Виждам, че тук ти си също толкова чужд, колкото и аз, и не знаеш кое може и кое е забранено. Сбогом!

Сю-Те говореше с дълбока убеденост. В големите й очи грееше мъдра тъга, непоносима за земния човек, който от рождение беше възпитан да се бори против страданието.

Астронавигаторът не искаше да прилага психическа сила, за да подчини момичето на волята си, но той нямаше с какво да го убеди.

— Ще се отбием в стаята ми. За малко! Докато поговоря с моите приятели и намеря стая за вас, а същевременно и за мен. Досега хотелът ми беше безразличен, но вече ми стана отвратителен.

Сю-Те се покори. Те пак влязоха във вестибюла, където дежурният ги посрещна с цинична усмивка. Вир Норин реши да го накаже: след няколко секунди дежурният допълзя до Сю-Те и й подаде ключа от стаята на Вир Норин. На Торманс всички обществени учреждения и стаи се заключваха грижливо — слаб опит за борба с чудовищно разпространената крадливост. С ласкателна физиономия дежурният целуна прашния крак на девойката. Тя се слиса и хукна да бяга. Вир Норин я хвана за ръката и я заведе в своя двустаен апартамент, който се смяташе от гостите на столицата за разкош.

Той настани своята изморена и потресена до дълбините на душата си гостенка на мекото кресло. Като забеляза, че тя нервно облизва пресъхналите си устни, даде й да пие; сложи ръка на горещото чело на Сю-Те, успокои я и едва след това повика изпод кревата деветоножката. Тъмносиният СДФ тихо забръмча и Сю-Те скочи, местейки поглед от машината към Вир Норин със смесено чувство на уплаха и възторг.

Вир Норин поиска да се свърже с Таел, но намери само дежурния за връзка със земляните, един от съмишлениците на инженера. Вир помоли дежурния да му намери подслон сред „джи“.

След привършване на разговора той превключи СДФ на приемане, седна до Сю-Те и започна да я разпитва, докато не почувствува, че тя се е успокоила и се бори само с тежката умора. На него не му струваше нищо да потопи в дълбок сън момичето, което послушно беше се свило на кълбо в креслото. Самият Вир търпеливо чакаше да заговори СДФ и също си почиваше преди посещението на „работилницата“ на медикобиологичния институт. Минаха се повече от два часа. Раздаде се едва доловим сигнал за повикване и на екрана се появи разтревоженият Таел, който винаги се страхуваше от нещастия.

Вир Норин веднага получи адрес. В кварталите, застроени с къщи на „джи“, където живееше един самотен професор от Обединението на архитектите, бяха предоставени на разположение на земляните две удобни стаи. Районът беше заселен предимно с представители на техническата интелигенция, сред която значителна роля играеха съмишлениците на Таел, числящи се към зрителите на филмите от „Тъмен пламък“.

Сю-Те се събуди. Тя започна да се озърта и да смъква върху колената си измачканата рокля.

— Вървете се измийте — весело й предложи астронавигаторът — и ще отидем да обядваме, а после — в квартирата. Намериха ви стая, само че тя ще е до моята. Нали това няма да ви пречи?

Сю-Те радостно плесна с ръце.

— Никак! Толкова бързо? Ох, колко дълго съм спала!

Последните две нощи пътувах права в коридора, бях си свършила парите…

— Но тогава вие сте много гладна! Хайде да вървим!

Те се отбиха в един голям Дворец за хранене, добро според представите на Ян-Ях здание със стъклени врати в железни рамки и облицовка от полиран камък.

Сю-Те се смущаваше от леката си евтина рокля — в тези часове жените обикновено ходеха с панталони, — затова се свря в един ъгъл и оттам с любопитство наблюдаваше непознатата обстановка и поведението на столичаните. Вир Норин също обичаше да прави това през свободните си минути. Поднесоха им обеда. Поглеждайки крадешком спътничката си, той се учудваше колко красиво, без лакомия и без превземки ядеше това без съмнение много гладно момиче. Съвсем като жителка на Земята. Вир Норин едва по-късно научи, че Сю-Те не е получила възпитание и че приятните й маниери се обясняват с вродена душевна деликатност.

Близо до тях край полираната колона от сив изкуствен мрамор една шумна и разпасана компания от младежи беше се разположила на няколко съединени маси. Вир Норин и Сю-Те можеха свободно да разменят впечатления, без да привличат ничие внимание. Между масите с танцуваща походка се движеше едно момиче с червенокафява рокля и с толкова хубава фигура, че чак не приличаше на тормансианка. Тя вървеше изправено и гордо, умното й лице със замислен и тъжен израз бе гримирано предизвикателно. Сред посетителите и сервитьорките тя правеше впечатление за нещо рядко, но един лек нюанс на вулгарност прикриваше изящните й маниери.

Краката на момичето със златни обувки на висок ток стъпваха леко и безшумно.

— Вижте какви красиви крака! — възкликна Сю-Те.

Астронавигаторът крадешком погледна малките ходила на своята спътничка, обути със сандали-подметки с две каишки, които се срещаха между палеца и втория пръст. Равните като на дете крака на Сю-Те изглеждаха боси и беззащитни. Тя ги скри под масата и повтори:

— Погледнете я колко е тъжна. Това е участта на всички красиви момичета. Може би трябва и нея да я утешите като мен?

Астронавигаторът не каза нищо и си помисли, че Сю-Те не случайно беше обърнала внимание именно на това момиче. И едната, и другата изпъкваха със сериозността си сред другите млади жени с тяхната нервна кресливост и префърцуненост, които се смятаха за модерни в столицата на Торманс.

— Чувствувам, че ти си съвсем необикновен човек. Може би — в очите на Сю-Те се мярна уплаха — си преоблечен „змиеносец“.

— Вие чували ли сте някога поне един „змиеносец“ да е помагал на първия срещнат? — усмихна се Вир Норин.

— Никога! — зарадва се момичето. — Но защо не ми говориш на „ти“, както е прието у нас? Защо?

— После ще ви обясня.

Краят на обеда премина в мълчание. Притихналата Сю-Те тръгна подир Вир Норин да търсят къщата с обещаното жилище. Те се заблудиха в старата част на града, с тесни, криви улички. Вир Норин спря един минаващ „кжи“.

— Поеми надясно — каза му той, — ще видиш квартали от сиви къщи като от тухли. Щом те залаят кучета, смятай, че си стигнал.

В кварталите с къщи на „джи“ Вир Норин и преди това беше виждал доста кучета, разхождани на верижки от жени. Другаде из града той не беше забелязал никакви домашни животни. За землянина нямаше съмнение, че кучетата са били докарани тук от неговата родна планета, тяхната поразителна прилика със земните не можеше да е случайна.

— Колко много кучета! — учуди се Сю-Те. — За какво са?

— Сигурно дългоживеещите имат време да се занимават с животните. На мен кучетата винаги са ми се стрували пленници на тесните къщи и стаи, подходящи може би само за котки…

— И за хора — добави Сю-Те.

— Да, за съжаление. Най-възторжени любители на кучетата понякога са самотните неврастеници или обидените от нещо хора. За тях привързаността на кучетата представлява опора, тя сякаш ги убеждава, че и те са за някого висши същества. Странно, колко многолик е този стремеж да си висше същество! Една опасност, подценена от психолозите на древността.

— От нашите психолози в древността? Ти знаеш ли историята?

— Горе-долу.

— Колко би ми се искало да я знам по-добре! За мен историята беше най-интересният предмет в училище…

Стопанинът на апартамента си беше в къщи. Високият стар „джи“ се поклони ниско на астронавигатора, стисна предпазливо ръката на Сю-Те. В тъмното тясно антре Вир Норин обърна внимание на масивната входна врата с няколко сложни ключалки.

— Това не е срещу крадци — поясни стопанинът, — ако поискат, те, все едно, ще се вмъкнат.

— Нима?

— Разбира се. Аз мисля, че малцина си дават сметка колко безпомощни сме ние, „джи“, пред хулиганите и крадците, Ние не можем да се отбраняваме. Дори ако имаме оръжие! Карат ни да отговаряме за раните, които сме нанесли, даже ако ни нападат с нож. Учудва ме, че „кжи“ толкова малко използуват предоставените им от държавата възможности: да нахлуват в квартирите, да бият, да обиждат.

— Но какъв интерес има държавата да поощрява безобразията?

— Много просто. Това представлява отдушник за недоволните от живота и някаква привидна свобода. Крадците не са толкова страшни, те ще се ограничат с някой и друг предмет. Много по-опасни са „Очите на властелина“! Те подбират ключове, тършуват по апартаментите ни с надеждата да намерят забранени книги, песни, лични дневници, писма.

— Всичкото това забранено ли е?

— Вие да не сте паднал от небето! Ах, извинете, наистина!… — Стопанинът се смути.

Вир Норин го помоли да ги заведе в стаите им. Квадратни, драпирани с килими и завеси, те се сториха на Сю-Те много уютни. Когато избра по настояване на стопанина стаята, издадена във вид на еркер към улицата, тя едва сдържаше своите сълзи от благодарност.

— Знам, че младите момичета обичат да мечтаят, наблюдавайки минаващия покрай тях живот — неочаквано ласкаво каза професорът.

— Имате ли дъщеря? — попита Сю-Те.

— Имах… Умря в Двореца на нежната смърт: излезе

„кжи“ по способности и не поиска да се възползува от моето право.

— Какзо е то? — тихо попита Вир Норин.

— Правото да запазя един човек от моето семейство дори ако той е „кжи“. Да се грижи за бъдещия старец, който още е нужен на държавата. И ето че не ми остана никой…

Вир Норин промени темата на разговора, като помоли за разрешение да доведе СДФ по-късно, за да не привлича вниманието.

Стопанинът одобри тази предпазливост.

— А вас, Сю-Те — каза Вир Норин, — ще ви помоля да не излизате никъде, преди да получите необходимите за пълноправен живот в столицата документи и карти.

— Не се тревожете! Аз ще се погрижа за нея и никъде няма да пусна вашата птичка. Нали тя прилича на гитау?

Вир Норин си призна, че няма представа за това същество.

— Мъничка, с чернопепелява главичка и опашка, с вишневи гърдички, а гърбът и крилата й са яркосини, лазурни. Нима не сте я виждали?

— Не.

— Моля да ме извините, стар човек съм. Все забравям, че не сте наш.

Вир Норин забеляза как трепна Сю-Те.

До института Вир Норин стигна едва след като се стъмни,

„Работилницата“ току-що беше се събрала. Както винаги идването на землянина предизвика нескривано любопитство, което сред учените беше особено остро.

Вир Норин помнеше предупреждението на Таел. На всяко събрание, освен че присъствуваха тайни агенти на Съвета на Четиримата, можеха да бъдат монтирани прибори за записване на речите и за подслушване на разговорите. Бедността на ресурсите не позволяваше това да се прави на всяко събрание, но там, където присъствуваше земен гост, сигурно се правеха звукозаписи. И той реши да не предизвиква опасни за събеседниците си разговори.

За голямо учудване на астронавигатора присъствуващите се държаха непринудено и се изказваха доста остро. След като ги послуша какво говорят за произвола на олигарсите, Вир Норин чак се разтревожи. За такива приказки учените трябваше незабавно да бъдат натикани в затвора. Едва по-късно той проумя психологическата тънкост на политиката на Чойо Чагас: нека се изказват — те, все едно, не могат да не мислят за положението на обществото, — нека бълват празни приказки, затова пък няма да създават конспиративни организации, борбата с които би довела до нежелателни арести сред ценните за държавата интелигенти.

Пръв взе думата един млад учен с аскетичен вид, с гневен поглед в очите и издадена напред брадичка. Той говореше за безполезността от по-нататъшното развитие на науката: колкото по-широко се разгръща нейният фронт и по-дълбоко навлиза тя в тайните на природата, толкова по-големи усилия и материални разходи са нужни за всяка крачка. Бързият напредък на отделни индивиди е невъзможен. Познанието се оказва твърде многостранно, все по-сложните експерименти забавят хода на изследванията и освен това трупат купища от неизползувана информация. При незначителните средства, изразходвани за науката, няма никаква надежда, че тя ще може да реши стоящите пред нея задачи, да проникне в дълбоките противоречия на биологичните механизми и социалното развитие. Излиза, че те, учените, получават от държавата привилегии за нещо, което не могат да направят, тоест представляват паразити, живеещи от рентата на получените звания. Раздробеното познание се задълбочава във въпроси, които практически вече не са нужни, тъй като резервите на планетата са изчерпани. Ученият завърши с призив към присъствуващите да се откажат от жреческата си амбиция и да обърнат погледи към небето, откъдето се появяват звездолетите на могъщи цивилизации, които са съумели да не разграбят наследената природа, и преди всичко на земляните, така братски приличащи на хората на Ян-Ях.

Седналият до Вир Норин заместник-директор поклати глава и прошепна:

— Опасна реч, много опасна.

— Заплашва ли го нещо?

— Сериозни последици.

— Ще бъде ли наказан от държавата?

— Не мисля. Но колегите няма да му простят това саморазобличаване.

Пред масата, където заседаваше съветът на „работилницата“, се изправи друг учен, бледен и навъсен, който произнасяше отсечено думите с жлъчна усмивка.

— Не бива да викаме на помощ други цивилизации от Космоса. Те ще дойдат като завоеватели и ние ще станем техни роби. Това е било предвидено от великия Ино-Кау през Века на мъдрия отказ, тоест в момента на първия контакт с другопланетни култури. Нека ми прости земният гостенин, но това е становището на реалиста, а не на романтичния мечтател!

— Не се учудвам! — обади се Вир Норин. — На Земята още през Ерата на разединения свят прочутият китайски учен

Янг настоявал да не отговаряме на повикванията, ако те дойдат от други планети. По същото време германският астроном Хернер заявил, че в установяването на връзки с други светове той вижда последната възможност за избягване на общопланетното самоубийство. Той подразбирал войната с използуване на най-страшното оръжие, изобретено по онова време от науката.

Заместник-директорът на института взе думата и изброи благодеянията, направени на биологичната медицина от учените от института: лекарствата, особено халюциногенните наркотици. и методите за преустройване на психиката.

— Ето едно реално опровержение на инсинуациите на първия оратор, който твърди, че науката не била ефикасна в социалните въпроси. Тя има пряко отношение към благата за човечеството.

— Простете на чуждоземеца — намеси се Вир Норин. — По какъв начин?

— Информацията, колкото и обширна да е тя, сама по себе си не поражда мъдрост и не помага на човека да преодолее затрудненията си. Безграничната човешка глупост не дава възможност да се разбере истинското естество на нещастията. С помощта на нашите апарати и химикали ние набиваме в тъпите глави основните решения на социалните проблеми. По искане на великия и мъдрия Чойо Чагас ние създадохме хипнотичната змия, която разкрива замислите на враговете на държавата. Нашият институт създаде машини за насищане на въздуха с мощни успокоители и халюциногени, нищожно количество от които е способно да промени хода на мислите и на най-отчаяния човек и да го примири с несгодите и дори със смъртта…

— Да, но науката дори не съумя да изясни смисъла на съществуването на човека — внезапно прекъсна заместник-директора един нов оратор, човек с рядка и тясна брада, който приличаше на древните монголци. — Хората разбират целта на живота не повече от ужасните животни от сушата и океана, които са изчезнали от лицето на планетата Ян-Ях, и затова аз не съм склонен да тържествувам като нашия високоуважаем началник. В очите на невежите хора, били те „кжи“ или от висшите слоеве на обществото, науката винаги е права, разбивайки съществуващите открай време представи. Те мислят, че науката сама по себе си е най-благородният инструмент на човека и е извратена единствено от неговата долна природа, че тя е най-ефикасната сила на живота. Накъсо казано, според техните представи ние винаги трябва да вървим само по научния — магическия — път, превръщащ учения във вълшебник и оракул! Каква ирония! Трябва ли да споменаваме какъв горчив урок получиха благодарение на този предразсъдък народът ни и самата планета Ян-Ях като цяло?!

Пропастта между народа на Ян-Ях и науката е била толкова голяма, че породила пълната некомпетентност на повечето хора, които се отнасят към учените със суеверна боязливост. А ние им се отплащаме с липсата на каквато и да било грижа за съдбата на народа.

Заместник-директорът направи знак на председателя и той прекъсна оратора.

— За втори път тази вечер изказванията получават недопустимата форма на клевета по адрес на науката и нейните честни труженици. Нека по-добре чуем нашия гостенин, неговото мнение за науката, преценката му за днешните изказвания, макар че те не бяха направени в нужната насока.

Вир Норин стана, извини се, че може би не е разбрал точно изказалите се, и заяви, че ще се опита да изложи мнението на земляните за науката в най-общи линии.

— Науката не познава и не може да познава цялата необятност на света. И вярата в това, че тя вече е намерила решение на всички проблеми, ще доведе до катастрофа. Така могат да мислят само хора, заслепени от догматизъм или от безкритичен ентусиазъм. Нито едно откритие, нито един от най-великите закони не са окончателни. За пълнота и завършеност на науката обикновено мислят догматичните умове в математиката, но това звучи по същия начин, както ако някой историк реши, че историята е завършена. Колкото повече се развива нашето знание, толкова повече тайни на природата се изправят пред нас. Богатството на най-баналните явления е безгранично, неизчерпаемо в своето разнообразие, в криволичещите пътища на историческото развитие. Ние на Земята си представяме науката като необятна работа, устремена на милиарди парсека напред и на хиляди векове в живота на бъдните поколения. Вселената е толкова сложна и загадъчна, че през изтеклите хилядолетия от развитието на науката ние сме загубили високомерието на древните учени и сме свикнали да бъдем скромни. Една от основните мисли, които внушаваме на децата си, е: „Ние знаем само нищожна част от това, което трябва да знаем…“

Лек шум на учудване премина през стаята, но учените умееха да слушат и Вир Норин продължи:

— Природата, в която живеем и част от която сме, се е формирала в продължение на стотици милиони години, чрез историческа смяна на уравновесени системи. В сегашния си вид тази сложност е толкова огромна и дълбока, че ние не бива да си играем с природата, имайки на разположение съвсем ограничени научни данни. Печалбата ще бъде много рядка, случайна, а загубите — безброй. Много отдавна хората на Земята, поддавайки се на желанието да получават нещо без труд и усилия срещу нищо, играели на ценности. Една от разпространените игри била рулетката: леко въртящо се колело с прегради, заобиколено от неподвижен лимб. На колелото хвърляли топче и спирането на колелото или на топчето — сведения за това не са се запазили — срещу определена цифра на лимба е донасяло печалби. В обратния случай парите се прибирали от собственика на машината. По онова време хората нямали никаква представа за законите на тази игрална машина и макар да подозирали цялата случайност на съвпаденията, продължавали да играят, пропилявайки цялото си имущество, ако не напущали навреме игралния дом.

Ние също не бива да си играем с природата, която от своя страна милиарди години играе наслуки, понеже това е неин метод, констатиран още преди седем хилядолетия в древна Индия и наречен Раша-Лила — „божествена игра“. Нашата задача е да намерим изход от игралния дом на природата. Само свързването на всички страни на човешкото познание ни е помогнало да се издигнем над тази игра, тоест над боговете на Индия. Ние сме могли и да не сполучим, понеже в сгъстяващото се инферно на нашата планета Стрелата на Ариман е могла да причини непоправими щети. Аз употребих един термин, който може би не е ясен за вас — сгъстяване на инферното. За да не се впущам в обяснения, нека го определим така: когато човек неумело проявява мнимата си власт над природата, той нарушава вътрешната хармония, постигната с цената на квадрилиони жертви на олтара на живота. „Когато разберем, че синчецът и пшеницата образуват единство, тогава ние ще поемем наследството на природата в добри, разбиращи длани“ — е казал един учен. Такова е, в най-общи думи, отношението към науката на Земята.

Какво мога да кажа за вашата наука? Преди три хилядолетия мъдрецът Ерф Ром е писал, че науката на бъдещето трябва да стане не вяра, а морал на обществото, в противен случай тя не ще може да замести изцяло религията и ще остане празнота. Жаждата за знания трябва да замести жаждата за преклонение. Струва ми се, че при вас тези съотношения са един вид обърнати с главата надолу и дори кардиналния въпрос за вечната младост вие сте съумели да решите посредством ранната смърт. Как ми се видя науката в институтите и на днешната дискусия? Струва ми се, че неин главен недостатък е нехайството спрямо човека, което е абсолютно недопустимо у нас на Земята. Хуманизмът и безчовечността в науката вървят рамо до рамо. Дели ги съвсем малък интервал и човек трябва да е изключително чист и честен, за да не сгреши. Нещо повече, в развитието си хуманизмът се превръща в безчовечност и обратното — такава е диалектиката на всеки процес. Спасяването на живота на всяка цена се превръща в жестока подигравка, а ДНС тогава става благодеяние, но, погледнато от друга страна, може ли някой да оспорва безчовечността на ДНС? Вие правите опити с животни и затворници, но защо не си служите с психиката, която е неизмеримо по-богата и по-широка от всяко химическо средство? Защо не предпазвате психическата атмосфера от злобата и лъжата в угода на каквото и да било, от обърканите мисли и празните думи? Дори и най-важните научни теории в духовно и морално отношение се намират на равнището на мисленето на каменния век, ако не бъдат издигнати до съзнателната мъдрост на човечния морал, както например много открития са били предвидени пророчески в древната индийска и китайска философия.

Съществуването на психическата атмосфера е станало известно още през ЕРС, когато един от най-големите учени на Земята, Вернадски, я нарекъл ноосфера. За ноосферата трябва да се полагат по-големи грижи, отколкото за атмосферата, а вие сте занемарили и едната, и другата. Вашите болници са уредени без разбиране на психологическото въздействие на средата и аз се чудя как хората могат да оздравяват в тях.

— И още как оздравяват! — увери го заместник-директорът.

— Разбирам. Хората на Ян-Ях по-лесно понасят инферналните условия. Те нямат друг изход. Тук ние много бързо бихме станали жертва на бързината на реакциите, на напрегнатостта на чувствата и натоварването на паметта си.

Благодеянията, за които стана дума тук, според мен са убийствени и не са оправдани от никаква държавна потребност. Успокояващите средства, които примиряват хората с недостатъците на живота, приличат на коса, отрязваща до корен всичко: цветята и плевелите, хубавото и лошото. Очевидно вашата биологическа наука цели да потисне вътрешната свобода, за да постигне повърхностна стандартизация на индивидите, тоест да създаде тълпа. Всички изброени от вас изследвания са ориентирани именно така. Но как е възможно да подберете прекрасното и да изплетете от него гирлянди от човешки съдби, да помагате на хората да намират и ценят всичко светло в живота, когато заглушавате емоциите и унищожавате душата?

След страшните сътресения и дехуманизацията на ЕРС ние сме започнали да разбираме, че действително можем да унищожим душата, тоест психическото „аз“ на човека, посредством ненужно и самопревъзнасящо се умуване. Възможно е хората да се лишат от нормалните емоции, от любовта и психическото възпитание и да се замени всичко това с кондиционирането на една мислителна машина. На времето се появили множество подобни „изроди“, които били много опасни, понеже на тях били поверени научните изследвания и надзорът над истинските хора и природата. След като измислил митичния образ на княза на злото — Сатаната, човекът сам се превърнал в Сатана, особено за животните. Представете си за момент стотиците милиони ловци, които избивали животните само за удоволствие, гигантските скотобойни, клетките с опитни животни в институтите. Оттам остава една крачка до самия човек — и растат хекатомбите от трупове в концлагерите, започва дрането на човешка кожа, плетенето на въжета и килимчета от женски коси. Това е исторически факт, човечеството на Земята не може да избяга от него и винаги ще помни епохите, когато учените оправдавали злото. А колкото по-дълбоко е знанието, толкова по-голяма вреда може да бъде причинена! Пак по онова време били измисляни методи за създаване на биологични чудовища от рода на мозъците, живеещи в разтвори отделно от тялото, или комбинациите от човешки части и машини. Общо взето, това е същият метод за създаване на „изроди“, у които от всички чувства би се запазил единствено стремежът към безгранична садистична власт над истинския човек, неизбежно предизвикан от огромната им непълноценност. За щастие ние навреме сме сложили край на тези безумни намерения на новоизпечените сатани.

— Противоречите си, пратенико на Земята! — каза един от присъствуващите, източвайки дългия си врат, на който се крепеше голяма глава с плоско лице и злобни, тесни като цепнатини очи. — Ту природата е прекалено безмилостна, когато играе с нас жестоката игра на еволюцията, ту човекът допуща непоправима грешка, като се отдалечава от природата. Къде е тогава истината? И къде е сатанинският път?

— Диалектически: и в едното, и в другото. Докато природата ни държи в безизходицата на инферното, издигайки ни в същото време от него посредством еволюцията, тя върви по сатанинския път на безмилостната жестокост. И когато отправяме призив за връщане към природата, към всичките й дивни примамки на красотата и лъжливата свобода, ние забравяме какво се крие зад това и ставаме слуги на Сатаната, ако ми разрешите да използувам този древен образ. Но когато се хвърляме към другата крайност, ние забравяме, че човекът е част от природата. Той трябва да е заобиколен от нея и да не нарушава своята природна структура, иначе ще загуби всичко, защото ще се превърне в безименен механизъм, способен на всякакво сатанинско действие. До истината може да се стигне по острието между тези два погрешни пътя.

— Чудесно казано! — извика първият оратор.

— Нека ми простят колегите, учените на Ян-Ях, ако не съм можал да изразя мъдростта на Земята, обединена с гигантското знание на Великия пръстен на Галактиката. В края на краищата аз съм най-обикновен астронавигатор. Само липсата на други, по-достойни хора ме кара да говоря пред вас. Не мислете, че съм изпълнен с гордост от неизмеримо по-големия кръгозор на науката на нашия свят. Аз се прекланям пред героичния стремеж към знание на една самотна, откъсната от всички планета. Всяка ваша крачка е по-трудна от нашите и затова е по-ценна, но само при едно абсолютно условие: ако тя е нарочена към намаляване на страданията на човечеството на Ян-Ях, към излизане от инферното. За нас това е единственият критерий за ценността на науката.

Вир Норин се поклони ниско на присъствуващите, а те мълчаха, неизвестно дали от смайване или от възмущение.

Заместник-директорът благодари на Вир Норин и каза, че може би земната мъдрост е велика, но той не е съгласен с нея. Необходимо е да се продължи дискусията, която е много важна.

— Аз също няма да се съглася с вас — усмихна се астронавигаторът, — ръководейки се от земната мъдрост. На времето и при нас на Земята са се водили безброй дискусии по милиони въпроси, били издавани милиони книги, в които хората спорели с противниците си. В края на краищата ние сме се заплели в тънкостите на семантиката и силогизмите, в дебрите на милионите философски определения на нещата и процесите, в изключително сложната плетеница на математическите изследвания. В литературата протичал аналогичен процес на натрупване на изтънчени словесни извъртания, на натрупване на празна, нищо несъдържаща форма.

И в примките на тези измислени лабиринти раздробеното съзнание създало също такива безсмислени фантастични творения на изобразителното изкуство и музиката, където всички достоверни черти на заобикалящия ни свят били подложени на чудовищна дисторзия. Прибавете към това, че шизоидната пропукана психика неизбежно бяга от реалността и се стреми да се затвори в своя собствен свят, свят, породен от болния мозък, и вие ще разберете силата на тази вълна в историческия път на земното човечество. Оттогава нас ни е страх от изтънчените дискусии и избягваме прекаленото уточняване на дефинициите, които, общо взето, са ненужни в бързо променящия се свят. Ние се върнахме към много древната мъдрост, изразена още в индийския епос „Махабхарата“ преди няколко хиляди години. Героят Арджуна казва: „С противоречивите си думи ти ме объркваш. Говори ми само за онова, посредством което аз мога да достигна Благото!“

— Почакайте! — извика заместник-директорът. — Да не би да смятате за ненужни и математическите определения?

— Математиката е нужна само на своето място, което е много тясно. Вие самите сте се изложили на глад, болести и духовно обедняване поради нехайството си към човека и природата, поради трите неверия: във възможността за борба срещу вредителите и повишаване на плодородието с чисто биологични средства вместо с химията; във възможността да се създаде пълноценна изкуствена храна; във великата дълбочина на мисълта и духовните сили на човека. Вие сте обърнали гръб на истинското опознаване сложността на живата природа, като сте се оковали с веригите на едностранчивата и опасна линейна логика и от волни мислители сте се превърнали в сковани от измислените от самите вас методи роби на тесните научни дисциплини. Същата първобитна вяра в силата на знака, цифрата, датата и думата господствува над вас в трудовете и формулите ви. Хората, които смятат, че са опознали истината, фактически са се оградили със същото суеверие, което личи в примитивните лозунги и плакати за „кжи“.

Аз още много малко познавам вашата планета, но засега не съм видял у вас истинска наука. Онова, което тук наричате с тази дума, е само технология, тесен професионализъм, отдалечен от самоотвержения труд в опознаването на света, както занаятчийският навик от истинското майсторство. Вие се надпреварвате в областта на ефимерните приложни открития, каквито у нас се правят със стотици хиляди всеки ден. Това, разбира се, е важно и нужно, но не изчерпва цялата наука. Синтетичното познание и просвещаването на народа у вас дори не се смятат за задължителни компоненти на научното изследване, а всъщност това са основните стълбове на науката. Затова именно се получават онези купища евтина информация от недозрели открития, получена без обмисляне и дълъг подбор, които ви пречат да обгърнете с поглед широките простори на света на познанието. В същото време надменността на младите изследователи — фактически това са необразовани технолози, които си въобразяват, че са учени, — стига дотам, че те мечтаят за преустройство на вселената, без дори да са се доближили до представата за сложността на нейните закони.

— Преувеличение! — извика заместник-директорът.

— Напълно вярно! — съгласи се Вир Норин и отклони опита да бъде въвлечен в спор за оценката на научната дейност на института.

Той излезе на улицата. Както винаги напущането на зле проветряваната сграда му достави удоволствие. Навън вече беше се спуснала ранната тормансианска нощ с нейния плътен беззвезден мрак, в който потъваше мътната сива луна. На ъгъла, над кубчето на лавката, където се продаваше упойващо питие, светеше фенер. Там се тълпяха мъже, чуваха се прегракнали ругатни. Ветрецът донасяше смесена миризма на питието, дима от пушенето и нощта.

Вир Норин отиде в хотел „Лазурен облак“, „събуди“ СДФ и го изведе по страничната стълба на улицата. След това погледна за последен път неуютния си подслон и с радост си помисли за апартамента с многото ключалки и за срещата с нежната като спомена за нея Сю-Те. Докато крачеше, съпровождан от деветоножката, по пустинната алея на повехналата градина, той си спомни думите на професора за гитау и реши да се отбие в Природонаучния музей. Но кога? Утре пак му предстои работа с Таел над изпратените с дисколета материали. После трябва да отиде на срещата с учените от физикоматематическия институт. Те жадуват за нечувани досега откровения, а той нищо не ще може да им разкаже дори за познатите му области на космофизиката. Разликата в начина на мислене би могъл да намали някой виден педагог или популяризатор, но не и той, Вир Норин. Освен това тази жажда за откровения в науката е метафизична.

Астронавигаторът се спря като закован. До него вдигна крак деветоножката му. Напреки на алеята стояха шестима тормансиани, осветени от далечния живачен фенер. Вир Норин се замисли да продължи ли насреща им, или да изчака. Той не се страхуваше от нищо, дори ако вървеше съвсем сам, а в присъствието на СДФ не съществуваше изобщо никаква опасност. Но отбранявайки се, той би могъл да навреди на тормансианите и това трябваше да се избегне.

— Ти от Земята ли си? — отсечено го попита един от младежите, очевидно „кжи“, приближавайки се към землянина. Вир Норин кимна утвърдително.

— Тогава ти ни трябваш. Вие имате една страшно красива жена. Видях я в крайградския парк. Казва се Евиза Танет. Евиза Танет — повтори, по-точно мечтателно пропя тормансианинът.

— Това е лекарката на нашата експедиция, медик от Звездния флот.

— Ух! — неопределено възкликна „кжи“. — Та тя ми каза да съм отидел при вашата владетелка. Тя също има красиво име, не толкова като на Евиза, но звучи приятно: Фай Родис. Каза ми непременно да съм поговорел с нея, защото било важно и за нас, и за вас. Защо — не знам. Но аз й обещах. А излезе, че аз, известният на всички Гзер Бу-Ям, пред когото треперят „кжи“ и „джи“, не мога да изпълня обещанието си. Цяла армия лилави гадове охраняват Фай Родис, а „джи“ не ми вярват. Мислят, че съм подкупен от „змиеносците“. А за какво ми е на мен тоя подкуп?

— Сигурно за нищо — усмихна се Вир Норин.

— Тъй ами. Можеш ли да ми повярваш и да ми уредиш разговор с владетелката?

— Вярвам и мога.

— Кога?

— Сега. Да идем някъде, където никой не минава и има стена, зад която мога да скрия светлината на екрана.

— Браво, ти ми харесваш! — с удоволствие възкликна „кжи“ и поведе Вир Норин встрани от главната алея, където имаше дълга, забита в земята напреко на алеята плоча, изпъстрена с назидателни сентенции. Такива плочи имаше на много места из града, но Вир Норин никога не бе видял поне един човек да чете надписите.

Вир Норин знаеше дневната програма на Родис. Тя трябваше да е горе. И наистина Родис се обади на повикването на неговия СДФ почти незабавно. Тя се появи на импровизирания екран върху каменната плоча не с черната тормансианска дреха, която носеше обикновено в Хранилището на историята, а с къса бяла рокля със сини гарнитури.

— Ух! — изтръгна се от тормансианина смаяно-възторжено възклицание.

Астронавигаторът й разказа за „кжи“, който иска да се срещне с нея по молба на Евиза Танет. Родис извика Гзер Бу-Ям в осветеното поле на предавателя, взря се в него и след няколко секунди каза:

— Елате!

— Кога и как?

— Искате ли сега? Идете, без да привличате вниманието, при паметника на Всемогъщото време, свийте вдясно и стигнете до осмата къща на улица „Последна война“. Първия път елате сам. Колко време ще ви трябва? Аз ще ви чакам и ще ви заведа в жилището си.

Родис изключи връзката и Вир Норин веднага угаси своя СДФ.

— Браво бе! — зарадвано възкликна „кжи“. — Виж колко просто е всичко у истинските хора! Добре, кажи много здраве от мен на Евиза Танет! Жалко, че няма да я видя повече.

— Но защо? Когато отидете при Родис, помолете я да ви свърже със звездолета и да повика Евиза Танет.

— Не думай! Ами за какво ще приказвам с нея? — уплаши се изведнъж „кжи“.

— Поне ще я зърнете!

— Вярно бе. Ей, приятел, благодаря ти! Аз трябва да тръгвам. — Тормансианинът подаде ръка на Вир Норин и здраво стисна дланта му.

Вир се усмихна. Не беше малко да получиш благодарност от жител на столицата на Ян-Ях.

Сега, дори ако астронавигаторът повторно се залуташе в уличките на стария район на столицата, до целта би го завел острият му землянски слух. Кучешкият лай се чуваше отдалеч, защото кучетата бяха зле възпитани също като стопаните си.

Щом чу тракането на отваряните ключалки, Сю-Те дотича в антренцето. С възгласа „Благодаря, благодаря!“ тя се втурна към Вир Норин и изведнъж замря, победена от своята стеснителност. Оказа се, че вече са я снабдили с късчето синкава пластмаса с нужните знаци и печати, което й даваше право да живее в столицата.

Вир Норин се зарадва, когато чу своеобразния глас на момичето, по-нисък от гърлените фалцетни гласове на тормансианите, но по-висок и по-звънлив от гръдните мецосопрани на жените от звездолета. С майчинска грижа, присъща на жените от Ян-Ях, които бяха длъжни преди всичко да хранят мъжа, Сю-Те беше приготвила вечеря от запасите на стопанина и се огорчи, когато разбра, че Вир Норин вечер нищо не яде, а само пие, и то някакво специално питие. Ако астронавтът знаеше с какъв труд беше свързано за тормансианите приготвянето на храната върху техните примитивни нагревателни прибори, той би се постарал да хапне нещо. Но тъй като не знаеше нищо за горещите печки и за вечно замърсяващите се тенджери, той спокойно отхвърли храната. Девойката го помоли да й разреши да отиде при него, когато той си почине. Имала много важен въпрос.

„Важният въпрос“ беше зададен още щом тя се появи на прага и Вир Норин не можеше да се измъква или да хитрува пред открития поглед, който от все сърце жадуваше за истината.

— Да, Сю-Те, аз не съм жител на Ян-Ях, а съм от съвсем друга, безкрайно далечна планета, от Земята. Да, аз съм от същия оня звездолет, за който сте чували, но, както виждате, ние не сме банда космически разбойници и шпиони. Ние сме от една кръв, преди повече от две хиляди години нашите общи прадеди са живели на една планета — Земята. Вие всичките сте оттам, а не от някакви си Бели звезди.

— Аз си знаех! — възкликна с гордо тържество Сю-Те. — Ти си съвсем особен и аз веднага го разбрах. Затова ми е леко и радостно с теб, както никога досега! — Момичето коленичи, сграбчи ръката на астронавигатора, притисна я до бузата си и замря със затворени очи.

Вир Норин издърпа ръката си с нежна предпазливост, вдигна малката тормансианка и я настани на креслото до себе си.

Той й разказа за Земята, за тяхното появяване тук, за гибелта на тримата земляни. В СДФ имаше няколко „звездички“ за съвсем първоначално запознаване с живота на Земята.

Така започнаха съвместните им вечери. Неутолимото любопитство и възхищението на милата слушателка въодушевяваха Вир Норин и пропъждаха предчувствието, което го измъчваше от известно време, че той никога вече няма да види родната си, безкрайно любима Земя.

От първите минути след стъпването на Торманс той с цялата си кожа беше почувствувал враждебната психическа атмосфера. Общата недоброжелателност, подозрението и най-вече изключително глупавата и смешна завист се състезаваха с желанието на тормансианите на всяка цена да се отличат от общата маса. Земляните си обясняваха последното като отзвук от предишното колосално умножаване на народа, всред милиардите на който личностите потъвали и образували безименен и безличен океан. Психическата атмосфера на Ян-Ях приличаше на лоша вода, в каквато понякога попада невнимателният плувец. Вместо спокойствие и свежест те обзема чувство на отвращение, сърбеж и мръсотия. Едно време на Земята такива места се наричали „мъртва вода“. Навсякъде, където реките не течели от слънчевите планини, където ручеите не се освежавали от изворчетата, от горите и чистия дъжд, а, напротив, застоявали се в блатата, в мъртвите ръкави и затворените заливи и се насищали с гниещи останки от живот. Същото е и в психическата атмосфера — хилядолетният застой, тъпченето на едно място, натрупването на лоши мисли и застарели обиди води към това, че се изгубва „прясната вода“ — тоест ясните чувства и възвишените цели — там, където липсва „вятърът“ на търсенето на истината и прощаването на несполуките.

Вероятно пребиваването в лошата „психическа“ вода беше породило смътно чувство за трагичен край.

Вир Норин си спомни за катастрофалните последици, станали на различни планети, включително и на предишната, предкомунистическата Земя, когато цивилизацията непредпазливо издигала на повърхността вредните за живота остатъци от архаичните периоди от развитието на планетата. Газовете, нефтът, солите и спорите на още живи бактерии, сигурно погребани под многокилометровите геологически пластове, били извлечени на бял свят и отново включени в кръговрата на биосферата, отравяйки водите на моретата, просмуквайки се в почвата, натрупвайки се във въздуха. И това продължавало хилядолетия наред. В сравнение с тази дейност опасната игра с радиоактивните вещества в Часа на Бика на родната му планета, преди изгрева на висшето общество, беше кратковременна и не чак толкова значителна. А тук, на Торманс, след като разрушили равновесието на природата, хората бяха се заловили за човешката психика и я разрушаваха с отвратителната неуреденост на живота. Също като нефта и солите от недрата на планетата, тук изпод свлеченото покривало на възпитанието и самодисциплината от дълбините на душите бяха се надигнали архаични останки от животинската психология — отживелици от първобитната борба за живот,

Но за разлика от първобитния звяр, чието поведение стриктно се определяло от железните закони на дивия живот, поведението на невъзпитания човек не е обусловено. Липсата на благодарност към всичко произтича от съзнанието: „Светът е за мен“ — и представлява главната грешка във възпитанието на децата. За сметка на това от завист човек се старае да навреди на ближния си, а този „ближен“ е свикнал да отмъщава с цялата сила на скотския си комплекс за непълноценност. По този начин в целия живот на Торманс се е натрупвало всеобщо и постоянно озлобление, усещането за което болезнено шибаше чувствата на израслите в добронамерената психическа атмосфера на Земята астронавти.

Толкова по-смайваща изглеждаше на Вир Норин Сю-Те, цялата излъчваща грижа, доброта и любов, които, кой знае как, се бяха породили в света на Ян-Ях. Момичето го уверяваше, че то не е само, че такива са хиляди жени по планетата.

Това плашеше астронавигатора, защото в жизнения си път такива хора страдат по-силно от другите. През очите на Сю-Те Вир Норин видя дълбочината на една душа, която бе надвила мрака в себе си и отчаяно се бранеше от заобикалящия я мрак.

Трудно покълваха в землянина бдителната нежност и нараняващото съжаление, чувства, които на времето били толкова характерни за неговите прадеди и които бяха изчезнали вече поради ненужността си през светлата епоха на комунистическите ери.

На третия ден по време на закуската Вир Норин забеляза, че Сю-Те е необикновено развълнувана от нещо. Четейки в разтворената й душа, той разбра нейното страстно желание да види нещо, за което мечтае отдавна, но не смее да го помоли за това. Вир Норин й се притече на помощ и заговори уж между другото, че тая сутрин е свободен и с голямо удоволствие би се разходил с нея, където тя пожелае. И Сю-Те си призна, че би искала да отидат до Пнег-Киру, което е близо до града; брат й бил й писал, че това е мястото на най-голямата битка на древността, в която загинал някакъв техен прадядо (на Торманс хората не знаеха родословието си), и обещал непременно да я заведе там. На нея й се иска да посети това място в памет на брат си, но за само момиче, което не познава столицата, такава разходка е опасна.

Вир Норин и Сю-Те се вмъкнаха в претъпкания вагон на обществения транспорт, който се движеше сред дим, с рев и чести тласъци напред-назад поради нервния, а по-скоро груб нрав на водача. През напращелите прозорци се виждаха прекалено дълги еднообразни улици, тук-там покрай сградите бяха засадени ниски полуизсъхнали дръвчета. Във вагона беше непоносимо задушно. Много рядко, след шумна кавга, се отваряха прозорците, във вагона нахлуваше горещ прах, пак се чуваха ругатни и прозорците отново се затваряха. Вир Норин и Сю-Те стояха, притиснати от всички страни, вкопчени в проточените над тях пръчки. Астронавигаторът бе изблъскан настрана от спътничката си. Той забеляза как Сю-Те с всички сили се старае да се отмести от един младеж с широк нос и асиметрично лице, който безсрамно се притиска към нея. Друг един, застанал пред нея, още юноша, със скрити дълбоко под веждите очи на фанатик, натискаше с гръб момичето към своя приятел. Сю-Те срещна погледа на Вир Норин, изчерви се от срам и негодувание и изви лице, защото явно не искаше да забърква землянина в разправия с пътниците. Може би в нея още беше твърде жив споменът за нахалния дежурен от хотела, който тогава се видя принуден да целува унижено крака й. Само за част от секундата астронавигаторът разбра всичко, протегна ръка и откъсна нахалния младеж от Сю-Те. Той се обърна, видя високия, силен човек, който го гледаше без злоба, изпсува и направи опит да се освободи. Но беше го хванала не човешка ръка, а стоманена машина — така поне му се стори. С животински страх тормансианинът почувствува, че пръстите се впиват все по-дълбоко в мускулите му, че прекъсват и парализират кръвоносните съдове и нервите му. Зави му се свят, колената му се подкосиха и младежът ужасено изпищя: „Вече няма, извинете, вече няма!“ Вир Норин пусна нахалника. А той се развика, за да го чуе целият вагон, че насмалко не са го убили заради едно момиче, което не струва пукната пара.

За учудване на Вир Норин повечето пътници застанаха на страната на лъжеца. Всички започнаха да крещят, да заплашват, да размахват юмруци.

— Да слезем по-скоро! — прошепна пребледнялата Сю-Те.

И те разблъскаха хората, слязоха в пустинните, нажежени от слънцето покрайнини на града. Сю-Те предложи да продължат пеш. Малките й крака вървяха бодро и неуморно. Тя пееше на землянина старинни песни и бойни химни от едно време, които рязко се различаваха от накъсаната мелодия на разпространените в столицата песни. Понякога Сю-Те се спираше, за да илюстрира с танц мелодията, и той се любуваше на нейната фигурка и на изящните й движения. По сухата равнина в подножието на планината те неусетно изминаха оставащите дванайсет километра до каменната верига, обрасла със стари редколисти дървета, които почти не правеха сянка. Западната страна на веригата завършваше неочаквано в една широка падина — дъното на пресъхнало езеро. Слабият ветрец вдигаше там кафеникави стълбове прах.

Един обелиск от синкав камък, изписан с черни, дълбоко врязани знаци, стоеше на границата на полето на някогашната битка, а неодялани каменни плочи, пръснати навсякъде, означаваха местата на братските могили. Те бяха много. Обширното поле, което се простираше почти до хоризонта, на времето било нарязано от окопи и редути. Времето беше ги унищожило, бавно растящите дървета на Торманс много пъти бяха се сменяли на наторената с трупове почва и сега под тънката мрежа на сенките, на сухата, прашна земя стърчаха само камъните. Тъжна местност, полумъртви дървета, напукана земя…

Горещият вятър шумолеше в клоните, някакви зелени насекоми мързеливо пълзяха край корените. Сю-Те си избра един голям, пирамидално заострен очукан камък, оцветен в кафеникавочервения тон на засъхнала кръв, и коленичи пред него. Допряла пръсти до слепите си очи и свела глава, тя шепнеше молитви. Вир Норин я изчака да свърши обреда. Когато момичето се изправи, той попита:

— Кой се е бил тук и кой кого е победил?

— Преданието говори за сражение между владетелите на главното и опашното полукълбо. Загинали стотици хиляди хора. Победил владетелят на главното и по цялата планета била установена единна власт. Тази битка се нарича победа на мъдростта над дивите опашни народи.

— Вашите прадеди са участвували в сражението на страната на победените, нали?

— Да.

— Ами ако бяха победили те, а не главните? Щеше ли да се промени животът?

— Не знам. Защо трябва да се променя?! Столица сигурно щеше да е Кин-Нан-Те. Къщите щяха да се строят иначе, както е прието у нас, с кули. Може би моите прадеди са щели да станат „змиеносци“…

— А вие бихте ли искали да принадлежите към тази върхушка?

— О, не! Вечно да ме е страх, да се озъртам, да презирам всички и всички да ме мразят! Може би аз съм просто неука и глупава, но не бих искала да живея така. По-добре никак…

Това „по-добре никак“ пронизваше цялото съзнание на младите тормансиани от класата на „кжи“ и обуславяше неизкоренимия им фатализъм. „Защо?“ за тях беше необорим аргумент.

Вир Норин още веднъж обгърна с поглед опърленото плато. Могъщото му въображение го изпълни с грохота на бойни машини, с воплите и стоновете на стотици хиляди ранени, с купища трупове по изровената камениста почва. На този фон вечните въпроси: „Защо? За какво?“, ставаха особено безпощадни. И измамените хора, вярвайки, че се сражават за бъдещето, за „своята“ страна, за своите близки, умирали, създавайки условия за още по-голямо издигане на олигарсите, за още по-висока пирамида на привилегиите и бездна на потисничество. Безполезни мъки, безполезна смърт…

Вир Норин с въздишка каза на спътничката си:

— Да вървим, Сю-Те!

Землянинът и тормансианката слязоха от хълмовете. Вир Норин предложи да тръгнат напреко и да избягнат завоя на стария път, като се ориентират по кръглия хълм със сивата ниска запустяла сграда, която се мержелееше в далечината. Те бързо стигнаха до хълма. Вир Норин забеляза, че Сю-Те се е изморила, и реши да си починат в сянката на развалините. Сю-Те легна на земята и подпря глава на дланите си. Вир Норин седна до нея и тъкмо се накани да я попита нещо, когато забеляза, че тя разглежда втренчено стената и бърчи чело. мъчейки се да си спомни нещо забравено. Сю-Те скочи и обиколи развалините. След това дълго разглежда надписите и барелефите, изобразяващи огромна ръка, протегната с жест на съчувствена помощ. Малко поуспокоена, тя пак седна до Вир Норин, обхвана коленете си с ръце, в поза, която живо му напомняше за Чеди, и дълго гледа мълком далечината, миражите на сините езера, затулени от прашния дим над град Средище на Мъдростта.

— На колко си години? — попита неочаквано Сю-Те.

— По вашите години, които са с един месец по-къси, отколкото на Земята, на четиридесет и две.

— У вас това много ли е, или малко?

— За предишната Земя, на вашето равнище на развитие, това е средна възраст, нито млада, нито стара. Сега тя се е приближила към младостта. Аз съм приблизително на двайсет и две — двайсет и три години, а Родис — на двайсет и пет. При нас детството е дълго. Не инфантилността, а именно удълженото детство — в смисъл възприемането на света. А вие на колко сте?

— На двайсет. Аз наближавам нашата средна възраст и ми остават пет години до времето, когато ще вляза в Двореца на нежната смърт. А теб отдавна щяха да са те изпратили там. Не, какви глупости приказвам, нали си учен, ти и тук щеше да живееш дълго, ти си „джи“!

— Никак не мога да си представя този ужас!

— Защо ужас? В това има дори нещо хубаво. Ние не прекарваме детството си в задушните училища като бъдещите „джи“, които там се тъпчат с ненужни за живота знания. И не боледуваме, защото умираме в разцвета на силите си.

— Огорчена ли сте, Сю-Те? Погледнете ме в очите!

Сю-Те премести върху Вир Норин печалния си поглед, който сякаш казваше: „Виждам целия си жизнен път чак до края“.

— Не — бавно каза тя, — добре ми е, просто днес за втори път се срещнах с древната смърт.

— Как? И това ли е паметник? Какво е имало тук?

— Не паметник, а храм. През Епохата на глада и убийствата е живял прочутият лекар Рце-Юти. Той изобретил средството за нежната смърт. Неговите последователи и помощници построили този храм на Ръката на Приятеля над един бездънен кладенец от незапомнени времена. Рце-Юти казал на всички слаби, неизлечимо болни, изморени от живота, преследвани и наплашени: „Елате тук и аз ще ви дам нежна смърт. Тя ще дойде при вас ласкава и прекрасна, млада и зовяща. На планетата сега никой не може да ви даде нищо по-добро и вие сами ще се убедите в лъжливостта на празните обещания.“

И много хора идвали при него. В първата стая те се освобождавали от мръсотията, насъбрана из пътя, хвърляли дрехите си и голи влизали във втората сводеста зала, където, унесени в сладък сън, умирали неусетно и безболезнено… Бездънният кладенец поглъщал телата им. Но съсипаните от страданията хора, загубилите надежда, здраве и близки, не преставали да идват, възхвалявайки мъдрия лекар. Това било отдавна…

— И от това благодеяние е възникнало държавното задължение да се умира. Дворците на нежната смърт, разделянето на народа на „кжи“ и „джи“ — могъл ли е мъдрецът Рце-Юти да предвиди тези ужасни последици?

— Не знам — безпомощно му отвърна Сю-Те.

— Остави. — Вир Норин помилва разчорлената й от вятъра коса.

А тя се пресегна към лицето му и нейната потреперваща предпазлива длан сякаш докосна самото сърце на Вир Норин. Той си представи гигантските тъмни стени на инферното, заграждащи Сю-Те, отвъд които за нея нямаше нищо, никаква опора за вярата и душата й.

С усилие на волята той пропъди видението, усмихна се и й каза, че е умна и очарователна и че я харесва.

Сю-Те го погледна, доверчива и сияеща, и се изправи чевръсто и бързо като жителка на Земята. Те тръгнаха към забуления в здрач град и звънливият глас на тормансианката се разнесе над пустинната равнина:

— „Догодина няма да съм жива, досега да срещна не можах мил приятел, нито бях щастлива…“ — Звънливата и летяща мелодия напомни на Вир Норин за нещо много познато, чувано още през ранното му детство.