Стивън Бруст
Дзур (7)

6.
Сирене Серталия

Сиренето го правиш от млякото на някое животно като крава или коза.

Добре, вече знаете всичко, което знам за правенето на сирене.

Няма съмнение, че си е цяло изкуство, и сами казвали, че текла във всеки отделен район на империята си имат специални видове сирене, но да пукна ако знам какви са тънките им разлики или какво правят за овкусяването им, или защо един вид се троши, щом го погледнеш странно, докато друг си остава лепкав като покривчийска кал.

Това, което ни сервираха след супата, беше валабарска традиция, наречена серталия — много меко сирене, което мажеш, вместо да режеш. Има аромат, напомнящ за дива чубрица, с малко сладък привкус. Също тъй предизвиква съвсем леко изтръпване на върха на езика.

Поднася се върху сухар, за който не може да се каже нищо, защото няма никакъв вкус — просто една гола плочка, върху която би могъл да се изпише сортът сирене, който човек желае.

Сервираха сухарите в малките им чинийки, а сиренето в малките му гърненца, плюс малките ножчета точно преди да поднесат рибата. С други думи, точно преди първата истинска, съществена част от яденето — преди месното, ако ми е позволено да използвам метафора в почти буквалния смисъл. Това е последният ти дълбоко поет дъх преди гмуркането и идва точно когато си се приспособил към водата.

Но не яжте много. Предстоят още твърде много неща, а не бива да се засищате сега, инак няма да ви остане място да се изненадате от това, което е изненадващо, и да се насладите на това, което носи наслада.

Спах лошо и се събуждах на няколко пъти. Това е необичайно за мен, но ситуацията, в която се намирах, бе необичайна. Само че при всяко събуждане усещах присъствието на Лойош и Роуца, което бе успокоително. В един момент, макар и да не помня, че съм го правил, трябва да съм свалил канията на Лейди Тилдра от колана си и да съм я сложил до мен на леглото. Когато се събудих окончателно и видях утрото, процеждащо се през малкото прозорче, ръката ми беше на дръжката, а мислите ми се бяха върнали към момента, в който тя ме намери насред никъдето, помоли ме за помощ и задвижи кервана от събития, довели до смъртта й.

В това имаше ужасна тъга, но не идваше от нея. Беше си изцяло моя. Макар да усещах близостта й, не беше като да има някакви мисли или чувства, въпреки че Сетра бе намекнала, че един ден щяла да се „пробуди“. Чудех се като какво ли ще е. В главата ми можеше да стане ужасно претъпкано, с разните други неща вътре.

Станах и заявих:

— Клава. Трябва да намеря клава.

Няколко минути по-късно вече бях облечен като Сандор. На излизане от хана не видях никого, и почти никого, докато стигна до продавача на клава наблизо по улицата. Имаше и пресни кифлички. След още десет минути бях готов да се опълча на предизвикателствата на света, повече или по-малко.

„Добре, шефе. Какъв е планът? Или много питам?“

„Много питаш“.

Бях само на няколко крачки от Шестте кьошета и дюкянчето. Влязох и извиках:

— Якуб!

Излезе от задната стая, намръщи ми се и рече:

— Какво има?

Тонът му ми се стори доста рязък, сприхав почти.

Рекох:

— Мисля, че имаш някои неща за мен.

Изгледа ме изпод свъсените си вежди. Мисля, че долови в гласа ми нещо познато. Смъкнах баретата си и промяната в изражението му бе доста задоволителна — май всъщност мога да постигна прилична маскировка.

— Мило…

— Да, да. Приготви ли нещата ми?

— Готови са, милорд.

— Чудесно. Ще обуя ботушите, но увий в нещо ножницата.

— Тутакси, милорд.

Сандор изобщо не бе очаквал да се отнесат с него толкова почтително.

Якуб бръкна под тезгяха, извади ботушите, както бе обещал, след което отиде да донесе новата ми кания. Заобиколих тезгяха и седнах на столчето му, смъкнах старите си ботуши и навлякох новите. Докато се борех с левия, десният се наместваше по мен, нагаждаше се по формата на стъпалото ми. Гъделичкаше, особено докато се увиваше около прасеца ми. Якуб внимателно следеше лицето ми да види дали съм доволен от тях, или да ме хване, че се кикотя.

Ние, закоравелите хладнокръвни убийци, рядко се кикотим.

Отне едва около две минути, докато и двата приключат с нагаждането си. Якуб наистина бе добър в работата си. Върна се с канията. Огледах я, за да се уверя, че всички хубави малки екстри са си на мястото и са изработени според очакванията ми. Бяха. Кимнах и му я върнах. Той се поклони и я уви в хартия, с каквато увиват прясна риба на пазара.

— Това ли ще е всичко, милорд?

— Не съвсем — отвърнах.

Той се напрегна съвсем леко и зачака.

— В кой ден правиш доставките си в онази къща на Улицата на чужденците?

В домоднев, милорд.

— Натъквал ли си се на някой, който прави доставки същия ден?

— Понякога, милорд.

— Значи мога да приема, че по няколко души ходят там с пари всеки ден? В смисъл, не знаеш нищо, което да противоречи на това?

— Не, милорд.

Изгледах го да разбера дали таи нещо. Никога не мога да съм сигурен, но го правя все пак. Кимнах и му хвърлих още няколко монети отгоре, след което напуснах дюкяна.

Бързата разходка обратно до стаята ми, за да оставя канията, се оказа достатъчна, за да ме убеди, че ботушите ще ми харесат. Якуб бе свършил добра работа. Надявах се, че няма да се наложи да го убия. Излязох навън с намерението да се върна на Улицата на чужденците и да видя кой още ще се появи там. Стигнал бях някъде до средата, когато…

„Шефе…“

„Мм?“

„Някой…“

„Лойош?“

„Аз…“

Стомахът ми подскочи, а мозъкът ми изключи, но краката ме поведоха сами в първата малка странична уличка, до която стигнах, а след това през някакъв вход, тъй че до голяма степен се бях прикрил.

„Можете ли да дойдете при мен?“

Не отвърна нищо, но се чу плясък на криле и Роуца кацна на лявото ми рамо, а Лойош на дясното. За миг се почувствах малко по-добре, докато не осъзнах, че долавям чувство на паника от Роуца. Щом Роуца беше уплашена, и аз бях уплашен.

„Лойош, какво има?“

„Боря се…“

Помръдна на рамото ми и се вкопчи още по-здраво. Опитах се да отпратя мисъл към Роуца, да я попитам какво става, но не усетих да ме разбира. Усетих страха и объркването й, ехо на моите. Пипнах дръжката на Лейди Тилдра. После трябва да съм я извадил, защото беше в ръката ми и оглеждах празната улица. Леко изтръпване — почти като онова, което изпитвах от Маготрепача — пробяга нагоре по китката ми, до рамото, до…

„Благодаря, шефе. Това помогна. Вече съм добре“.

„Какво помогна? Кое какво направи? Какво стана?“

„Някой се опита да ме намери“.

„И ти го спря. Как?“

„Не знам“.

„Не знаех, че можеш да го правиш“.

„И аз. И за малко нямаше да мога“.

„Можеш ли да ми кажеш що за заклинание беше?“

„Искаш да кажеш, въз основа на огромните ми познания в магията?“

„Лойош, знаеш какво е усещането при вещерство“.

„Е, не беше това“.

„Добре“.

„Поне не точно“.

Въздъхнах.

„Трудно е да се опише, шефе. Усещането беше малко като онова, но…“

„Хубаво. Връщаме се в стаята“.

Прибрах Лейди Тилдра в канията, а Лойош и Роуца отново хвръкнаха във въздуха. Направих две стъпки и спрях. Знаех какво искам да направя. Изрових от джоба си молив и листче и надрасках бележка.

„Лойош“.

Той кацна на рамото ми и взе хартийката.

„Занеси това, където трябва“.

„После какво?“

„После действаш като водач“.

Долових няколко възражения, оформящи се в главата на познайника ми, но той ги остави неизказани и се понесе във въздуха. Роуца остана в района, за да наблюдава отгоре. Пообикалях малко, след като пресметнах, че на Лойош ще му трябват два часа.

Върнах се в стаята без произшествия. Докато стигна, Лойош бе изпълнил мисията си. Доказателство, за което бе индивидът, реещ се кръстосал крака на двайсетина сантима над пода. Само за секунда затворих очи. Предястията бяха приключили; предстоеше основното ястие.

— Здрасти, Деймар — казах. — Надявам се, че не те накарах да чакаш много.