Стивън Бруст
Дзур (5)

4.
Гъбено-ечемичена супа

Имаше няколко различни супи, които можеше да се появят в този момент и от които страстно обичам всички, освен супата с цвекло. Днес бе една от любимите ми. Надуших гъбено-ечемичената още преди Михи да пристигне с нея. Купите бяха широки, бели и от тях се вдигаше чудесна пара.

Гъбено-ечемичената супа на „Валабар“ е нещо, което почти съм в състояние да сътворя. Най-малкото, доближавал съм се до истинския ефект повече, отколкото мога с повечето от менюто им.

Първо нарязвам цяло пиле на четири части. После го мятам в едно котле с лук, чесън, керевиз, сол, пипер и малко шафран. Почиствам материала и го поръсвам с шафран на прах. Сварявам ечемика в същото котле (отне ми известно време, докато го съобразя) и хвърлям вътре малко накълцан чесън и дребен лук, който съм запържил в стопена гъша мас, и дървесни гъби, гъби нефета или дълги гъби, или каквото изглежда добре на пазара същия ден. После просто го варя, докато уври хубаво.

Това е почти като на Валабар. Така и не успях да установя разликата. В смисъл, открил съм я отчасти. Пробвах с морска сол вместо с каменна и се доближих още. После използвах бял пипер вместо черен и това също помогна. Трябваше да си поиграя с количеството шафран и мисля, че накрая почти го улучих. Но все още има нещо, което не е съвсем същото. Би могло да е в начина, по който запържвам лучеца: една нищожна разлика във времето тук може да промени много.

Беше малко дразнещо, но не толкова, че да ми попречи да се насладя на това, което бе пред мен. Първия път вкусът просто те удря, нали разбирате, и докато ароматът изпълва ноздрите ти, бульонът — съвсем лекичко мазен от гъшата мас — се хлъзга по езика ти.

Чудесно е.

— Това наистина е добро — каза Телнан. — Как я правят?

— Представа нямам. Радвам се, че ти харесва, обаче.

— Значи живееш наблизо?

— Преди време. Защо?

— Ами защото май добре познаваш тази кръчма.

— А, да. Ял съм тук много, много пъти.

— Къде живееш сега?

— Мм. Интересен въпрос. Имам някакъв имот край езерото Шурке, но не живея там. Живея… никъде всъщност.

— Как така никъде?

— Попътувах известно време.

— О, разбирам. Винаги ми се е искало да пътувам.

— Дано ти донесе много радост.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Къде е езерото Шурке?

— На изток. Близо до Забранената гора.

— Чувал съм за нея. Защо я наричат Забранената гора?

— Попитах веднъж Сетра за това. Каза, че някога била собственост на един херцог, който особено се дразнел от бракониери.

— Не са ли всички такива?

— Предполагам, че особено е държал да ги хваща и наказва.

Телнан кимна.

— Но пък Сетра може и да ме е излъгала — добавих.

Предназначението на супата, на този етап, е като последния

комплект прибори, предполагам. Не изпитваш отчаяна нужда от храна, защото пред теб е било блюдото и хлябът. А след това си се подготвил за предстоящото с шамито. Сега се появява супата и докато се задържаш над нея, започва да те осенява в какво преживяване си се въвлякъл. Едновременно предвкусваш онова, което предстои, и си в състояние да го изчакаш по-търпеливо. Супата е топла и е, ако мога така да се изразя, чувствена, и осигурява известно усещане за уют. И докато изчезва, лъжица след благодатна лъжица откриваш, че си в съвършена форма за онова, което може да дойде след нея. Всичко вече е готово.

Вили ни донесе бутилка вино, показа мия и сипа по чаша на двама ни. Едва бяхме отпили от предишната бутилка, но отдавна съм се научил, че е грешка да се опитваш да довършиш всичкото вино. Понякога известно прахосване е просто необходим елемент за подсилване на удоволствието.

Споходи ме смущаващ сън, в който „При Валабар“ бе изцяло забъркан с Лявата ръка, а части от Шестте кьошета изникваха в двора на Черен замък. Освен общото усещане, че съм в опасност, поне доколкото помнех след събуждането, нямаше нищо, което да свърже съня с онова, в което бях нагазил. А ако сънят целеше да ме уведоми, че съм в опасност, беше излишно усилие: сам го бях разбрал вече.

Събудих се и примигах, за да прогоня съня. Картината ми напомни, че съм в Дзур планина, и постепенно си спомних какво се бях съгласил да направя. Помислих да стана, реших, че ще е по-добре да полежа и да си планирам деня, осъзнах, че не мога да планирам без малко клава в стомаха, и измърморих недоволно наум, че ми се налага да си търся клава в чужд дом.

Калпав гостенин съм, разбирате ли, най-вече защото изпитвам ужасен страх да не се окажа калпав гостенин. Притеснявам се дали няма ненужно да изцапам нечия кърпа или да изместя нечия табуретка, или да опразня нечий бойлер, или да използвам последната им газ. Веднъж пътувах насам-натам с един млад драгар и когато го върнах на семейството му, настояха да остана за няколко дни у тях — спях на пода на къщурката им. Преживяването бе по-неприятно дори от няколкото опита за покушение срещу живота ми, един-два, от които успешни. Сега бях на гости у Сетра, която наричах приятелка, но все пак ме ужасяваше мисълта, че ставам и ровя в кухнята й за клава.

Тъй че се позадържах в леглото няколко минути, докато си преповторя вчерашното ядене, и това ми пооправи настроението. После станах, облякох се и заситних из коридорите на Дзур планина в търсене на неуловимия Туко, прочут с това, че обитава близо до гнезда на клава.

„Наистина си странен, когато се събудиш, шефе“.

„Колко години ти трябваха, докато го разбереш?“

Най-сетне спипах Туко близо до кухнята и измърморих тайната парола, която щеше да ми донесе клава. Докато се лутах обратно към дневната, осъзнах, че бях чул съсъка на клавоварката още преди да съм помолил. Дневната стана по-светла, щом влязох, макар че не можах да открия източника на светлината. Това е един от онези фокуси, които всъщност харесвам, въпреки че стана по-ярко, отколкото бих предпочел.

Десет дълги минути по-късно в ръката ми имаше чаша, парата се вдигаше, посвоему също тъй чудесна като супата на „Валабар“. След още десет минути осъзнах, че започвам да се събуждам.

„Връщаме ли се днес в Южна Адриланка, шефе?“

„Не виждам начин да го избегнем“.

Роуца хвръкна от рамото ми (дори не бях забелязал, че е там, но това е само защото съм свикнал с нея) и прелетя няколко пъти из стаята, преди да кацне на гърба на един стол.

„Лойош?“

„Просто е неспокойна“.

„Добре“.

Отне ми един миг, докато си припомня какви оръжия бях скрил по себе си. Не беше като преди години, когато имах десетки и знаех къде е всяко, без да мисля за това, нито като по-скорошния период, когато носех само два ножа. Сегашното бе между едното и другото, и доста неудобно.

Пиех клава и обмислях следващия си ход, което неизбежно ме доведе до размишления за всичко, което не знаех. Ръката ми погали дръжката на Лейди Тилдра. Също като преди, някакво усещане за кроткото й, топло присъствие пропълзя нагоре по пръстите ми. От всички неща, които не знаех, тя беше може би най-важното. Отчасти вярвах, че докато тя е с мен, мога да отида навсякъде без риск за живота си, че джерегите не могат да ми направят нищо лошо. Но ги имаше и думите на Сетра от предния ден, а и нещо повече, паметта ми непрекъснато се връщаше на гледката с Мороулан, лежащ мъртъв на пода в една кръчма в Адриланка. Носеше Чернопрът. И беше убит.

От магьосница от Лявата ръка.

А Алийра бе убита с най-обикновена старомодна кама в сърцето, докато с нея бе Пътедир.

И самата Сетра се бе завърнала, немряща, от краищата отвъд Портата на смъртта, тъй че и нея трябваше нещо да я е убило в някой момент.

Статистиката не бе особено окуражителна.

Вляво бяха онези реплики на Телнан, които непрекъснато се въртяха в ума ми. Изглеждаше твърде чистосърдечен, за да е лицемерничил. Да, знам, всичко това можеше да е било заблуда. Но не мислех, че е така.

„Кажи ми, Тилдра. Какво точно можеш да правиш?“

Не отвърна. Не съм сигурен как щях да реагирам, ако го бе направила.

Добре, най-добре да приемем, въпреки вчерашния опит, че за измъкването от неприятни ситуации разчитам само на себе си. По този начин всякакви изненади ще са приятни, нещо, което винаги съм чувствал, че е за предпочитане.

Довърших клавата и се озърнах за Туко, за да мога да помоля за още. Нямаше го. Запътих се към кухнята, намерих каквото ми трябваше и се заех с ритуала по приготвяне на клава, после се върнах в дневната, седнах и се отдадох на размисъл за непосредственото бъдеще.

Зарязах голямата стратегия и се съсредоточих за известно време върху някои практически детайли.

— Добро утро, Влад. Ще пратя Туко да почисти и да ти донесе още клава. Изгори ли се?

Оставих камата настрана.

— Добро утро, Сетра. Не особено.

— Много се беше умислил нещо. Или просто си неспокоен?

— И двете. — Седнах отново. Лойош се върна на рамото ми. Роуца ме погледна обидено и си остана кацнала на един стол. — Мъчех се да отгатна как точно ще си замина от тук. Никак не ми се ще да махам амулета, при положение че ме търсят, а това означава, че не мога да телепортирам.

Тя се намръщи.

— Не бях помислила за това. Прозорецът на Мороулан може да те върне в Адриланка съвсем лесно.

— Колко е до Черен замък оттук?

— Един ден езда.

— Езда?

— Държа няколко коня тука. Мога да ти заема един.

— А. Да. Коне.

— Да поръчам ли да ти почистят панталоните?

— Не, благодаря. Беше само клавата.

— А петната от клава не се ли броят?

— Знаеш ли, Сетра, понякога забравям, че си жена.

— Не знам как би трябвало да реагирам на това.

— Мм. Е, забрави, че го казах.

Туко се появи с нова чаша, постави я до мен, изгледа ме накриво и се захвана да почисти счупения фаянс.

— Каквото и да правиш, може би ще е по-лесно, ако избереш Черен замък за база на операциите си, въпреки че, разбира се, си добре дошъл тук по всяко вре…

— Няма да го причиня това на Мороулан.

— Какво да му причиниш?

— Джерег, бягащ от джерегите, да се укрива в Черен замък. Не ти ли звучи някак познато? Ако не, питай Кийра. Тя ще ти обясни.

— О. — Сетра се намръщи. — Да, разбирам проблема.

Кимнах.

„Тя е права, шефе“.

„За кое?“

„Започна да си дъвчеш палеца“.

Спрях да си дъвча палеца.

— Сетра, можеш ли да направиш, не знам, нещо, което да им попречи да ме засичат поне за малко, докато амулетът ми е свален?

— Какво имаш предвид?

— Да се върна там, без да губя седмици за това и без да ме убият в мига, в който се появя.

— Искаш да кажеш, да те телепортирам някъде и да ги объркам за местоположението ти достатъчно дълго, докато си го сложиш пак?

— Достатъчно дълго, за да си го сложа пак и да се поотдалеча от мястото, където съм кацнал, да.

— Колко време мислиш, че ще ти трябва?

— Двайсет минути?

— Сигурно бих могла. — Не изглеждаше убедена обаче.

— А десет?

Сетра кимна.

— Мога да ти дам десет.

— Това би трябвало да свърши работа.

— Къде искаш да отидеш?

— Трябва да помисля. Някъде, където ще им е трудно да ме намерят след десет минути.

— Но все пак в Южна Адриланка, нали?

— Да. Някъде с повече дюкяни, но не Шестте кьошета, защото е най-вероятно да се озова там.

Кимна, все едно че е разбрала. Най-вероятно беше.

Потърках кесията, която носех в наметалото си, и опипах монетите вътре. Да, с парите бях наред. Щеше да е смущаващо да ми свършат, а достъпът до останалите ми запаси щеше най-малкото да е свързан с неприятности или направо проблематичен.

— Да, знам едно място.

— Когато си готов, само кажи.

— Хубаво. Като си изпия клавата. Или пак я разлея.

— Мислил ли си да се връщаш тук?

— Не вярвам, че ще мога да го направя безопасно повече. Смятам да се задържа в града, докато този проблем се уреди.

— Безопасно ли е това?

— Мисля, че ще мога да се справя. Надявам се.

— Имаш план значи.

— Да, нещо такова.

— Е, добре.

Отпих от клавата. Сетра помълча, докато прехвърлях наум всяка своя стъпка в няколкото минути, с които щях да разполагам, щом пристигнех. После отново го превъртях, възстановявайки вида на входовете, през които трябваше да мина. Убивал бях хора с по-малко планиране от това. Беше късно преди обед: не ужасно оживено време в Южна Адриланка. Това трябваше да работи в моя полза.

Туко не беше разбъркал добре клавата и на дъното на чашата беше останал малко мед. Оставих я и станах. Извадих два ножа от наметалото си, пъхнах единия в ботуша си, а другия оставих на масата. Извадих кесията си и я вързах на колана. Опипах наметалото, за да се уверя, че не съм оставил нищо вътре, след това го стегнах на вързоп и го сложих до ножа.

— Добре — казах на Сетра. — Готов съм.

Тя кимна и извади Ледоплам. Едва не потръпнах инстинктивно, защото близостта до оголено оръжие като това прави разни неща с ума ти. И наистина направи нещо. Но този път нещото беше различно отпреди. В миналото беше гола заплаха, усещане, че си в близост до някаква враждебна и невероятно могъща сила, а бе все едно ме напада дракон, а аз съм беззащитен и няма накъде да побягна.

Но този път изпитах нещо по-различно. Не по-малко могъщо, заплахата все още бе налице, но този път не бе насочена към мен. Познавах я, усещах я, но беше по-скоро като куче пазач в дома на приятел, което си познавал години наред; даваш му да подуши ръката ти и преставаш да се притесняваш от него.

Отгоре на това обаче имаше и оттенъци, едва доловим аромат. Долавях, макар и някак от разстояние, връзката на Ледоплам към Сетра, към Дзур планина. Беше… хм, всичко това беше доста объркващо за едно простичко източняшко хлапе.

Дотолкова се бях увлякъл в усилието да си обясня тези странни усещания, че почти ми убягна от внимание това, което правеше Сетра. Убеден съм, че включваше конвулсивни движения на пръстите и мърморене под нос. После изведнъж съвсем ясно осъзнах, че Ледоплам е намесен в процедурата, а в следващия момент чух Сетра да казва:

— Готово, Влад.

— Добре. Давай.

— Влад, трябва да свалиш амулета.

— О. Да.

— Съсредоточи се върху мястото, където искаш да стигнеш. Колкото може по-ясен образ и всякакви други сетивни впечатления, които имаш за него — миризми, звуци, каквото и да е. С намесата, която пораждам, трябва да ми е особено ярко, за да съм сигурна, че няма да се озовеш на хиляда стъпки под океана или някъде другаде, където не би искал да си.

Много убедителна е приятелката ми Сетра.

Измъкнах амулета си през главата, спрях за миг, за да се уверя, че планът все още е в нея, измърморих едно „благодаря“ на Сетра и го прибрах в магозащитната кутийка. След това зрението ми се замъгли. Поне си помислих, че зрението ми се замъгли, но след миг стана ясно, че не са очите ми, а по-скоро нещо ставаше със светлината в стаята. В същото време осъзнах, че чувам странни шумове, като ниско и глухо трумм, придружено от много смътни писукания.

Стоях насред малък пазарен площад в Южна Адриланка. Леко залитнах, но се окопитих бързо. Мисля, че двама души — човеци — се озърнаха към мен, щом се появих, но не виждах достатъчно добре, за да съм сигурен.

„Точно отзад, шефе“.

„Добре“.

Нахлузих камъка Феникс на врата си, изчаках да усетя пулсирането му, обърнах се кръгом и бързо закрачих. Лойош ме поведе: или бе останал незасегнат от заклинанието на Сетра, или можеше да прибягва до други средства.

„Просто имам по-добро зрение от теб, шефе“.

„Млъкни“.

Почти бях стигнал до целта си, когато зрението ми рязко се проясни, а звуците в ушите ми изчезнаха. Каквото и да бе направила Сетра, беше се изчерпало.

Шмугнах се покрай завесата на един вход отляво, бързо огледах и награбих едно дълго кафяво палто с големи джобове. Взех и една барета. Хвърлих монета на дюкянджията, казах му да не връща ресто и напуснах. Отне ми около минута. Следващият дюкян беше на около деветдесет стъпки и ми осигури бяла риза и някакви торбести светлозелени бричове. Кръчмата до него имаше външен клозет, който вонеше ужасно, но бе достатъчно голям, за да мога да си сменя дрехите. Прехвърлих няколко неща в палтото и се преоблякох. Ризата ми отиде там, откъдето нямаше да поискам да я измъквам. Резервният нож от кончова на ботуша ми се озова в джоба на палтото. Кесията отиде във вътрешния джоб.

„Никой няма наоколо, шефе. Мисля, че се получи“.

Дръпнах баретата надолу тъй, че почти да скрие очите ми, излязох и вдишах с благодарност зловонния, но не чак толкова зловонен въздух на Южна Адриланка.

Влад Талтош, майсторът на маскировката.

„Добре, Лойош. Двамата с Роуца трябва да стоите високо. Или поне да не сте с мен. Прекалено се набивате на очи“.

„Ясно, шефе. Ще се навъртаме наоколо“.

Вече можех да се поотпусна малко, тъй че закрачих към Шестте кьошета и спрях срещу една къща, която познавах добре. Беше променена: малкия чардак с черги на пода и отчасти ограден със завеси, го нямаше, а към съборетината имаше нова врата. Освен това беше пребоядисана. Всъщност нищо не издаваше кой живее вътре.

Не се съмнявах, че ако вляза или дори ако стъпя там, където беше някогашният чардак, ще усетя психичните следи от присъствието на дядо ми. Живял беше тук много години, преди да успея да го убедя да се премести в земи, които никога не бях виждал. Зачудих се дали му липсва обкръжението на собствената раса, или го забавлява ролята на господар на имение. Това е тънката част в правенето на добрина на някого: не можеш винаги да си сигурен дали наистина е добрина.

„Шефе, какво точно правим тук?“

„Отдаваме се на сълзлива сантименталност“.

„О. Добре. Колко дълго предвиждаме да правим това?“

„Никога ли не ти липсва времето, когато си могъл да изпитваш носталгия?“

„Какво?“

„Няма значение“.

Обърнах се, доволен, че най-после съм измъкнал една точка от Лойош. Запътих се към Шестте кьошета, след това завих на север по една малка безименна уличка. След няколкостотин крачки стигнах до двуетажна дървена къща с малка табела над входа. Примижах към табелата. Да, някога бе имало нещо нарисувано на нея, което, предполагам, би могло да мине за рог, както и за всичко друго. Влязох. Щях без никакво усилие да се слея с тълпата клиенти, само дето нямаше никакви клиенти.

Домакинът, тантурест тип, седеше зад нещо като тезгях, с клюмнала глава и похъркваше. Покашлях се. Той се стресна, отвори очи, избърса слюнка от ъгълчето на устата си и рече:

— Да?

— Казвам се Сандор. Имаш ли стая за мен за някоя и друга нощ?

— Обикновено не ги даваме нощем.

— Казах, че се казвам Сандор.

— А? О. Да. Добре. — Помисли малко. — Никакво свирене на инструменти след стъмване.

— Разбира се.

— Три и три за нощ.

Дадох му достатъчно за две нощи и му предложих да ми каже, ако потрябват още. Изсумтя в съгласие и отново затвори очи. Покашлях се и той ги отвори.

— Стаята?

— А, да. — Съдържателят се намръщи. — Отзад, нагоре по стълбите, втората врата отляво. Трябва ли ти помощ за багажа?

— Не. Благодаря. Лек сън.

Последвах указанията му и влязох в стаята си, която щеше да е домът ми поне за следващите няколко дни.

Имаше малко прозорче. Лойош и Роуца влетяха през него и кацнаха на раменете ми. Огледах стаята да видя какво още има вътре.

„Има легло, шефе. Това вече е нещо“.

„И умивалник. Това предполага, че може и вода да има някъде. Една истинска врата щеше да е хубаво обаче“.

Роуца помръдна нервно на рамото ми.

„Кажи й да свиква, Лойош“.

„Вече го направих, шефе“.

Надникнах навън през прозореца. Изгледът беше към голата стена на съседната къща, на около три стъпки разстояние. Явно е била боядисана червено някога. Долу на земята имаше разни парчета дърво, като че ли от стол, останки от стар дюшек със следи от изгоряло и разни други неща, които не държах да оглеждам подробно. Щях да дръпна пердето, ако имаше такова.

„Мисля следващия път да дам на Айбин по-изрични указания“.

„Следващия път, шефе“.

„Междувременно ще свърши работа“.

„Ще свърши ли?“

„Ще свърши. Сега излизаме. Ще трябва все така да сте по-далече от мен, докато сме навън“.

„Признай си, просто те е срам да те виждат с нас“.

Излязох, без да пипам нищо, и прекарах деня в купуване на още дрехи за преобличане и наемане на две хлапета, които да почистят добре стаята. Платих на една местна вещица да разкара всякакви дребни форми на живот, които можеше да са се подслонили в леглото. Купих един евтин стол, най-вече, за да имат къде да кацат Лойош и Роуца, масичка, на която да поставя умивалника, и брус и масло за точене.

Наред е всичко останало исках да поупражнявам новата си външност и самоличност. Поработих над различна походка, различно положение на главата и най-вече над това да изглеждам безобиден, жизнерадостен и леко стеснителен. Проведох няколко разговора с хора в махалата и открих, тъй като се чух сам да го казвам, че съм писар в една от кланиците. Не ми беше съвсем ясно какво прави един писар в кланица, но знаех, че има такива неща, и не допусках, че е професия, която поражда много въпроси. Къде съм отседнал? В „Ловният рог“ засега, защото в старата ми квартира имало пожар. Или скоро ще се върна там, или ще намеря ново място. Да знаете някъде стаи под наем? Държа да е чисто, видите ли, и да не е много далече от квартала на кланиците, защото превозът всеки ден до работа и обратно, както е с мен сега, гълта ужасно от дохода ти. Дали съм женен? Не, още не съм срещнал подходящата жена. Защо, да не би да знаете някоя? Винаги съм чувствал, че човек трябва да си има семейство, не мислите ли?

И тъй нататък. Усмихвах се на всички и си обличах Сандор като маскараден костюм.

Взех си малко хляб, наденички и делва евтино вино от един уличен продавач. Мъкненето на стола и другите неща през пивницата не ми спечели нещо повече от вдигната вежда от страна на съдържателя (този път полубуден), нито от двамата източняци, с които говореше. Поставих стола близо до входа и масичката под прозореца.

Разделих си хляба и наденичките с познайниците ми, щом влязоха през прозореца и се настаниха на стола.

„Не е зле, шефе“.

„Малко бледнее пред гъбено-ечемичената супа обаче“.

„Така и не ми даде от супата“.

„Нямаше да я харесаш“.

„Прав си. Ечемикът не е храна. Ечемикът е храната, която храната яде“.

„А-ха“.

„Роуца е съгласна с мен“.

„Е, значи е така“.

„Хубава наденица обаче. И хлябът ми харесва“.

„Да. Много добър хляб. Чудя се дали има ечемик в него“.

„Много си забавен, шефе“.

„Част от чара ми“.

Извадих бруса и маслото и наточих всичките си ножове, по-скоро за да правя нещо, отколкото, защото имаха нужда от точене.

„Какъв е планът сега, шефе?“

„Предпочитам да те изненадам“.

„Ъъ, шефе? Наистина ли сме в безопасност тук?“

„Де да знаех. В по-голяма безопасност сме, отколкото ако не бях маскиран, ако нямах камъка Феникс и ако бяхме в центъра на Адриланка. По-важното обаче е, че имаме място, откъдето да атакуваме“.

Лойош прелетя до прозореца, изпъна навън дългия си змийски врат, после се обърна, подскочи до стола и се кротна до Роуца. Вратовете им се извиха и двамата се спогледаха. Зачудих се какво ли си казват. Сигурно бе по-добре да не знам.

Ударих две здрави глътки от виното. Толкова се различаваше от предлаганото във „Валабар“, че ми се стори нередно да използвам същото наименование. Но Сандор нямаше да може да направи разликата, затова и аз се престорих, че не мога.

Навлякох си грозното палто и шапката и след като Лойош и Роуца изскочиха през прозореца, дръпнах завесата и излязох за вечерта.

На половин миля оттам, на Улицата на чужденците, имаше една червена тухлена къща. Сандор се запъти натам все едно няма никакви грижи и определено никакъв повод да очаква опасност.