Стивън Бруст
Дзур (15)

14.
Телешки гърди

Телнан поклати глава в почуда.

— Как могат да правят толкова хубава храна?

— Всъщност не е чак толкова трудно — отвърнах му. — Стига да знаеш как да направиш пиперения сос и да си гений.

Тъкмо му бях подал малка хапка от телешкото ми. Изражението му бе на човек, който току-що е открил, че храната може да бъде сюблимна. Да, познавах това изражение и завиждах на въодушевлението му.

Пообщувах си известно време с гърдите, което ме ангажира твърде много, за да завиждам. Малко по-късно той попита:

— Как се прави пипереният сос?

— Наистина ли държиш да знаеш?

— Щом е свързано с това, да, определено.

— Стапяш две лъжици гъша мас, разбъркваш няколко лъжици стрит на прах източняшки червен пипер. Разбъркваш, но не го оставяш да загори. Получаваш наситен пиперен вкус.

— О. Да, много е наситено. Направо е…

Търсеше думата.

— Сюблимно — предложих му.

— Да.

Започват с телешките гърди. Не знам какви точно връзки имат, но телешкото им винаги е такова, каквото дори дядо ми не успяваше да намери. Основния сос го правят с лук, чесън, източен червен пипер, сол и съвсем малко домат. И накрая пипереният сос с горчива сметана. В общи линии, това е.

Удивително, нали? Толкова просто и елементарно — и такъв ефект. Тук някъде има поука.

 

 

Върнах се в Южна Адриланка безопасно и тръгнах по познатите ми улици към Двора на Донър. Тук нямаше много хора, а малкото, които имаше, не обръщаха никакво внимание на безобидния дребен Сандор.

„Шефе, какво правим?“

„Сега е моментът, в който убивам богинята демон“.

„Сега е моментът, в който ме уверяваш, че не се шегуваш“.

„Ще се върна след малко. Не се отдалечавай“.

Извадих Лейди Тилдра.

„Шефе, какво…“

Положих я на олтара.

Нещо затрептя някъде вътре и извън мен, със стържещ звук и усещане, което не беше болезнено, но като че ли трябваше да бъде. Последва пауза с неизвестна продължителност, в която виждах само едно ужасно яркосиньо, а когато то помръкна, дясната ми ръка май трябваше да се е превърнала в златно блещукащо копие, което почти моментално се преобрази просто в ръката ми, все още държаща Лейди Тилдра.

— Здрасти, богиньо — казах.

Получи се по-добре, отколкото бях очаквал: стоях в Залите й точно както ги помнех, а тя беше може би на четири стъпки от мен, И Богоубиец бе оголен в ръката ми. Забелязах как се отпусна леко, докато ме гледаше.

— Не знаех, че можеш да правиш това. Трябва да се погрижа да запечатам този портал.

— Ако имаш шанс.

— Ако имаше намерение да ме убиеш, нямаше да ми говориш — отвърна ми тя.

— Все още не е много късно.

— Не се пазаря със смъртни.

— Дори смъртни, които имат силата да те унищожат?

— Особено с тях.

— Върши ли ти работа тази политика?

— Зависи. Къде ти е познайникът?

— Остана си в реалния свят. Гледа да хвърка по-далече от гнева ти.

— Умно. Та какво пъхна чеп под седлото ти?

— Какво под кое?

— Прощавай. Все те мисля за фенариец. Какво сложи щръбка на ножа ти?

— Някои спомени се върнаха.

— Откъде?

— Оттам, където си ги била скътала.

— Аз? Много ме надценяваш, фенариецо. Или подценяваш.

— Не мисля. Запомнил съм, че бъркаше в главата ми.

— Не бях аз…

— Лъжеш.

— … точно. И не ме наричай лъжкиня. И би ли имал нещо против да прибереш това нещо?

— Предпочитам да си ми е в ръката. Вдъхва ми повече увереност.

— Дори с него, не вярвам, че можеш да ми навредиш. Не и тук, не и след като ми даде време да се подготвя. А за тези няколко мига имах време да се подготвя.

— Може би си права. Вероятно не мога да ти навредя. Но докато обмисляме този въпрос, хайде да си побъбрим малко. Искам да знам какво стана със спомените ми. С мисловните ми процеси. Искам да знам какво ми направи и защо. И освен ако не държиш да пробваме онова „може би“…

— Талтош Владимир, не можеш да влезеш в Пътеките на мъртвите и да очакваш едновременно да съхраниш всичките усещания, които си получил, и да запазиш разсъдъка си. Намесих се, за да те предпазя да не полудееш.

— Тук има нещо повече, богиньо.

— Да речем.

— Е?

— Какво „е“?

— Имаш план за мен. Или съм част от план, който включва още нещо, нещо твърде мащабно, за да мога да го проумея, и твърде деликатно, за да ми го довериш, и твърде важно за мен, за да рискуваш.

— Не е невъзможно.

— Кажи ми за него. Нека да го разбера. Довери ми го. Поеми риска. Един от нас трябва да поеме риск. Ако ти не щеш, ще го направя аз.

Погледа ме замислено, както аз бих погледал замислено телешки гърди, в които се каня да забия едни остри неща. Беше по-висока от драгар, което означаваше много по-висока от мен. Лицето й беше скулесто, тъмната й коса изтеглена назад и имаше по една става повече на всеки пръст. Най-сетне проговори:

— Казах всичко, което смятам да кажа, и заплахите ти не ще ме принудят да кажа повече. Опиташ ли се да изпълниш заканата си, ще те унищожа напълно. Ти си в моите Зали, източняко. Не ме принуждавай да ти показвам на какво съм способна.

Беше странно. Усещах онзи ужасен гняв в корема си. Исках да проверя за онова „може би“. Исках го по най-лошия начин. Беше ми все едно дали аз ще я докопам, или тя ще ме довърши, просто исках веселбата да започне. Но ставаше и още нещо. Нещо, което задържаше капака. Нещо, което опази гласа ми спокоен. Нещо, което…

Нещо, което бе Лейди Тилдра.

И някак си сякаш от разстояние се зачудих дали се радвам, или съжалявам, че беше тук.

— Дължиш ми, богиньо. Не съм сигурен за какво или колко, но ми дължиш.

— Въпрос на гледна точка. Има и други.

— Богиньо, сред моя народ се разказват истории за теб и дженоините.

— Какво по-точно?

— Би ли се отнесла с мен така, както те с теб? Или очакваш да реагирам другояче?

— Не си го и помисляй. Случаите са съвсем различни.

— Струва ми се, че…

— Но от друга страна…

Замълчах и изчаках да продължи.

— Възхищавам се на куража ти да дойдеш тук така — каза тя след малко. — Не е типично за теб.

— Напоследък общувам с дзур.

— Но не дойде, за да ме унищожиш. Какво всъщност искаш?

— Обяснение.

— Знаеш, че няма да го получиш. Какво искаш?

— Аз…

— Не ме разигравай, Талтош Владимир. Трябва ти помощ, а си твърде ядосан, за да ме помолиш за нея, както е редно. Добре, склонна съм да ти помогна по няколко причини, най-вече защото, както знаеш, имам планове за теб. Но трябва да ми съдействаш. Трябва да ми кажеш какво точно искаш. Иначе не мога да го направя.

— Богиньо, не ме познаваш толкова добре, колкото си вярваш.

— Наистина ли възнамеряваш да ме убиеш?

— Как мислиш?

— Какво желаеш от мен?

— Не сме приключили с това, между другото.

— Знам го по-добре от теб. Междувременно, какво искаш?

Всъщност не бях мислил за това. Но…

— Не съм сигурен. Ако взема, че вляза в една къща, пълна с магьоснички от Лявата ръка, всички решени да ме убият, би ли могла да ме защитиш?

— Не мога да се меся във вътрешните дела на Великите домове.

— Страхотно.

— Не пряко поне.

Усмихна се, богинята му с богиня.

— Ако знаеш някой косвен метод да ме измъкнеш оттам жив, ще се радвам да го чуя. Мислел съм си за разбиване на телепортен блок.

— Не, това би било пряко.

— Предполагам, че божествената поява е изключена?

— Боя се, че да.

— Е, тогава какво?

— Доста добра съм в пращането на сънища.

— Мда. Пращала си ми няколко, нали?

— Да.

— Последният ме отпрати на Изток и ми струва един пръст.

— Той не беше последният.

— О.

— Е? Какво ще кажеш?

— Май схващам накъде клониш.

— И?

— Става.

— Тогава ще те върна.

— Добре, кажи ми какво ще…

Дотам успях да стигна, преди Залите на Вийра около мен да изчезнат и да се озова пред олтара й в Южна Адриланка.