Стивън Бруст
Дзур (14)

13.
Вино Дескани(продължение)

Ако следваш препоръките на сервитьора, нещо, което почти винаги правя във „Валабар“, виното, което върви със салатата, е и виното, което съпровожда птичето блюдо. Всъщност не знам причината за това, макар да допускам, че вероятно има нещо общо с преходите.

В едно добро ядене преходите са важни независимо дали вкусът има съвсем деликатни разлики спрямо предишния, както между рибата и гъшия корен, където маслото и лимонът определят вкуса, ши разликите са драстични, както между салатата и пилешкото.

В този случай виното осигуряваше приемствеността и напомняше на устата ми, че колкото и да се променят нещата, и колкото и един момент да е напълно различен от предишния, те все пак са моменти в един непрестанен поток, продукт на всичко станало досега и пораждащи онова, което ще последва: задържащата се студенина на виното, съчетана ту с пълнотата на червено, ту с елегантността на бяло, която ни кара леко да се отдръпнем от неустоимото настояще на пилешкото и прогласява вечния контекст на живот или ядене.

Мда, ако все още не сте го разбрали, яденето ме настройва философски. Поетично също така. Примирете се.

Но искам да подчертая нещо: виното, което пиете със салатата, е различно от виното, което пиете с птичето блюдо. Едно и също е, но това, което се случва на небцето ви, е толкова различно, че и виното е различно. Както когато поздравите определен господин с едни и същи думи и един и същи тон предишния ден и в деня, в който сте се съгласили да го светнете: контекстът променя важността на поздрава.

Различието в храната правеше и виното различно; променяше всичко.

— Това е доста добро — отбеляза Телнан.

Не беше толкова поетичен като мен.

Липсата на поредно ястие е част от яденето, също както паузите между нотите са част от музиката. Всъщност последната част нямаше и да я знам, ако не беше ми го казал Айбин. Но мога да удостоверя, че е вярно за едно добро ядене.

След птичето знаеш какво предстои, защото е точно това, което всъщност си поръчал — преди половин живот сякаш. Поръчката ти си седи закътана някъде в ума ти през цялото ядене. Всяка глътка, всяка хапка е била наслаждение сама по себе си и същевременно подготовка за предстоящото.

По този начин, разбира се, в „При Валабар“ те карат да поизчакаш, докато си пиеш виното, което върви с птичето блюдо.

Разчистват масата, като ти оставят половин бутилка вино и чашите. След това наминават и ти дават съвсем нов комплект прибори. Не мога да се сетя за някаква друга причина да го правят, освен че бавят преднамерено, за подсилване на напрежението. Ако това е причината, мога само да кажа, че действа. Нови чинии, нови поставки, нови чаши за вино. Звукът — тих, но безпогрешен — от всеки поставен на масата прибор е като музика. Или, предполагам, като онова, което би била музиката за хора, изпитващи към нея същото, каквото аз към храната.

— Какво следва? — попита Телнан.

— Каквото си поръчал.

— О.

Той се намръщи.

— Вече не помня какво съм поръчал.

— Тогава получаваш удоволствието да бъдеш изненадан.

Той кимна.

— Върши работа.

— Приемаш с охота това, което предстои, нали?

— Не е ли така с всеки?

— Не в смисъла, който имам предвид.

— А-а. Мисля, че разбрах.

— Това типично ли е за дзур, или си е просто твоя черта?

Той примига. Не мисля, че знаеше отговора. Накрая се спря на:

— Защо искаш да знаеш?

— Хубав въпрос. Не съм сигурен.

— Опитваш се да разбереш какво е да си благородник дзур, нали?

— Може би да.

— Защо?

— Телнан…

— Мм?

— Опитваш ли се да разбереш какво е да си, ами, като мен?

— Разбира се.

— Защо?

— Мое право си е.

— О. Добре.

 

 

„Добре, Лойош. Готови ли сме за нова дълга разходка“.

„Ние ще летим, ако е все едно за теб. Къде отиваме?“

„В Града“.

„О. Време ли е за онази задачка?“

„Крайно време, мисля“.

„И кой отива? Ти или Сандор?“

„Сандор. Не мисля, че аз бих се справил“.

„Точно това си мислех и аз“.

Минахме през реката по Каменния мост, което удължи доста ходенето. Все едно, нямах какво друго да правя. Денят бе студен и вятърът малко щипеше, но ми беше приятно да ходя с новите ботуши. Когато бях напуснал града, с джерег по петите и с объркан живот, трябваше да отделя време да си взема нови ботуши. Но сега нещата бяха различни. Сега животът ми беше объркан, а джерег бяха по петите ми.

Мда.

Някои пътници по Каменния мост ми хвърляха бегли погледи, но държах очите си наведени и нищо не се случи. Каменният мост, разправят, бил най-старият от мостовете, свързващи двете части на Града. Определено е най-тесният и в днешно време най-малко използваният. Не знам защо е поставен там, където е, освен ако двете части на града не са се разраснали в различни посоки от предвижданото. Което е нелогично — човек би си помислил, че щом мостът е вдигнат, тъкмо той би трябвало да предопредели как ще расте Градът. Но това е било много отдавна и просто отива в списъка на нещата, които не разбирам.

Мостът винаги е вдъхвал стабилност обаче. Какво повече може да иска човек?

Заобиколих Имперския дворец отдалече — по-точно крилото на джерег, отчасти заради казаното от Кийра. Не съм съвсем освободен от предразсъдъци. Лойош бе милостив и се въздържа от коментари по въпроса.

На свечеряване тръгнах по улица Долен Кийрон и през стария си квартал. Настръхнах. Долавях, че и Лойош е още по-нащрек. Непрекъснато ми се искаше да отпусна ръка на дръжката на Лейди Тилдра, но успях да се сдържа.

Още по-трудно беше да не спра пред стария си офис и да позяпам малко към него. Отново устоях. Направо влязох вътре: безвреден източняк, който и норска не може да застраши, това бях аз. Или по-скоро Сандор.

Мисля, че след два месеца в ролята на Сандор би трябвало да си прережа гърлото.

Собственикът на билкарския дюкян вежливо ме попита какво ще желая. Това беше удовлетворително. Явно няколкото години работа за източняк бяха оставили следа. Отвърнах му с широка усмивка:

— Търся нещо за подарък за чичо ми.

Не реагира веднага. От друга страна, фразата не беше чак толкова необичайна. Попита:

— Какви билки пие обикновено?

Покашлях се и повторих, много бавно:

— Търся нещо за подарък за чичо ми.

— О! — Зяпна ме, но дори и втораченият поглед не можа да пробие през маскировката. Което беше странно — не беше кой знае каква маскировка. — Какъв точно подарък имате предвид?

— Всичко, което продавате, би било идеално.

Той ме изгледа странно и рече:

— Не сме използвали тоя шифър от три години.

— О. Съжалявам. Кой е нови… не, все едно. Извинявай.

Той кимна и минах покрай него в следващата стая.

Играта „шереба“ си вървеше и можех да се закълна, че същите пънове си бяха в същите столове, в същите пози, със същите купчини монети, натрупани по същия начин, както при последното ми влизане тук. Ако бях погледнал лицата им, несъмнено щях да видя разлики, но не си струваше. Дежурният „мускул“ ми хвърли поглед. Посочих многозначително към отсрещната врата и леко кривнах глава. Той ми кимна и отидох до стълбището.

Непознат джерег стоеше облегнат на стената на горната площадка. Спрях на средата и казах:

— Крейгар вътре ли е?

— Така мисля. За кого да кажа…

— Кажи му, че е дошъл един със съобщение от Кийра Крадлата.

Той почти се ококори и мисля, че си спечелих известно уважение.

Изкачих познатите стъпала и ми хрумна, че това място, някогашният ми кабинет, е може би единственото учреждение в Империята, където един източняк би могъл да очаква, че ще се отнесат с него вежливо. Като завещание, можеше и да е по-зле.

Не познавах типа, който седеше зад някогашното бюро на Мелестав, преди Мелестав да се поддаде на изкушението. Кимна ми и рече:

— Оная врата. Влизай направо.

Да, позната ми беше „оная врата“. Някога беше моята врата. За около половин секунда изпитах раздразнение, че Крейгар е заел кабинета ми, после осъзнах колко е нелепо. Много внимателно огледах, щом влязох, и ето го и него, седнал зад бюрото и ме гледа с универсалната си самодоволна усмивка, за разлика от самодоволната усмивка при разпознаване.

— Аз съм Крейгар — каза ми. — Сядай. Носиш съобщение от…

— Мда, излъгах за тая част. Нещо против да затворя вратата?

— Влад!

Приех го за „да“ и затворих вратата.

— Какво си…

— Нещо против да отвориш прозореца, Крейгар?

— Защо? О!

Отвори прозореца. Лойош и Роуца влетяха и заеха позиции на раменете ми. Лойош изсъска за поздрав към Крейгар, който затвори прозореца след тях.

— Добре дошъл, Влад. Какво си…

— Ти — прекъснах го — си просто най-потайният кучи син, когото познавам.

— Какво съм направил пък сега?

— Това, което си правил от години и така и не си ми го казвал.

— Ъъ… Влад, не съм сигурен, че…

— Кажи на собственика, че товарът му е готов и че може би ще му трябва повече място, за да складира всичко.

Челюстта на Крейгар увисна, което ми донесе малко удовлетворение.

— Как си… Не знам кой въпрос да задам първо.

Кимнах и казах:

— Животът ми често е такъв.

— Влад…

— Добре, можем да се върнем на въпросите ти след малко. Първо имам една работа за теб.

— Каква?

— Да възложиш поръчка.

— Каква поръчка?

— Кажи на собственика…

— В смисъл, сериозен ли си за това?

— Какво те кара да мислиш, че се шегувам?

— Мм, добре. Сериозен си. Трябва да… Циците на Вийра, Влад! Просто идваш тук и… Добре. Имаш ли име?

— Сандор.

— Добре, къде го намирам този Сандор?

— Не, не. Това е моето име. Докато съм маскиран.

— Това маскировка ли е? Мислех, че просто си променил кройката на дрехите си.

— Млъкни — предложих му.

— Хубава барета обаче. Стои ти.

— Млъкни.

— Добре де, хубаво, вече знам как да те наричам, докато не отговаряш на въпроса ми.

— Искаш да кажеш името на обекта.

— Да, може да е от полза.

— Критнак. Магьосничка. Лявата ръка.

— Добре. Някаква друга информация?

— Сестра й е мъртва.

— Ясно. Това важно ли е?

— Съмнявам се.

— Какво друго?

— Много е добра. Успя да ме намери, когато не би трябвало да може.

— Сигурен съм, че това ще го стресне. Нещо друго?

— Откога си му свръзка, Крейгар?

— Около, ъъ, деветдесет години някъде.

— Как се запозна с него?

— Един общ приятел ни запозна.

— Приятел? Мислех, че Алийра не може да те понася.

Той се изкиска.

— Едно на нула за теб, Влад.

— Крейгар, не ми ли каза веднъж, с безкрайно много думи, че не знаеш как може да се стигне до Марио?

— Ъъ, не помня да съм казвал такова нещо. Може само да съм намекнал.

— Хе.

— Но също така го попитах дали иска да се включи тогава — добави той. — Не искаше.

— Защо не?

— Изобщо не помислих да го питам. Обикновено не го правя.

— Добре.

— Изчакай тук — каза Крейгар. — Трябва да свърша една работа.

— Става.

Седнах да чакам.

„Мислиш ли, че ще го направи, шефе?“

„Искаш да кажеш, вместо да изтича да си вземе наградата за главата ми?“

„Да“.

„Вярвам му. А ти?“

„Да, но най-вече защото ако не занесе съобщението на Марио, Марио ще го убие“.

„Правилно“.

Погледнах отворената врата и се зачудих дали да не я затворя. Но не, това вече не беше моят кабинет. Огледах се. Липсваше ми, да. Може би не чак толкова много, но ми липсваше.

— Добре, Влад. Сега мога ли да задавам въпроси?

Подскочих почти до тавана и изгледах Крейгар свирепо.

— Не питай защо така и не съм те убил, защото не мисля, че знам отговора.

Той се усмихна. Може би така и не го бях убил, защото бе единственият, който винаги знаеше кога се шегувам.

„Ами аз?“

„Ти ми се върза дори вчера“.

— Е, та къде беше, Влад?

— Имаш предвид последните няколко години?

— Е, не, имах предвид последните няколко дни. Но съм любопитен и за последните няколко години също.

— Къде ли не. Връщах се в Изтока, бях на северозапад… навсякъде.

— Ясно. Но тия няколко дни… О. Бил си в Южна Адриланка, обикалял си по улиците като източняк.

— Точно така. Свикна ли да въртиш нещата?

— Обичам парите.

— Да, тази част е приятна. Някакви проблеми?

— Да намеря някой толкова глупав, че да е готов да прави за мен това, което винаги правех за теб.

— Трудна работа, а?

Той кимна и попита:

— Е, та какво викаш, че става? Не съм чувал…

— Работил си за Марио през цялото това време, потайно копеле.

— Е, да.

Поклатих глава.

— А най-лошото е, че всъщност те забавлява, че съм толкова смаян.

Той се усмихна невинно.

— Кучи син! — възкликнах.

— Означава ли това, че няма да ми кажеш какво става?

— Наистина ли държиш да се забъркаш в работите ми повече, отколкото вече си?

Той сви рамене.

— Защо не?

— Ами, първо, защото ще те убият.

— Добре. След това какво?

— Най-вероятно това ще е всичко.

— Значи само едно, което да ме притеснява? Не е толкова много.

— От колко време казваш, че си свръзка на Марио?

— Около деветдесет години. И предпочитам израза „бизнес агент“.

— Имаш предвид пратеник.

— Нещо такова, да.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Та какъв е планът, Влад?

Погледах го мълчаливо. Той се намръщи.

— Влад, чудиш се дали можеш да ми се довериш ли?

— Всъщност не.

— Хубаво.

— Знам, че мога да ти се доверя. Имам обаче сериозни притеснения, че може да те убият.

— Защо? Преди нямаше.

— Това е различно и го знаеш.

— Кое му е толкова различното?

— Това, че е моргантско. И е целият проклет джерег. И е замесена Лявата ръка. Мен ме няма. Духнал съм оттук. Ако научат, че си с мен в това и го преживееш, после и ти ще трябва да духнеш. Не можеш да се върнеш и да продължиш бизнеса.

— Това не е ли мое решение?

— Не е толкова просто.

— Просто е.

— Не и за мен.

— Защото усложняваш всичко.

— О. Това ли ми е проблемът?

— Един от многото.

— Ще ми дадеш ли целия списък?

Той се ухили.

— Само ако помолиш.

Въздъхнах.

— Задвижих неща, които не мога да контролирам. Започнаха неща. Аз…

— Току-що ли? С моята задача?

— Малко преди това всъщност. Всичко се съсредоточава около Южна Адриланка.

— Да, това го разбрах.

— А знаеш ли защо?

Усмихна се щастливо.

— Представа нямам.

— Първо, Терион.

— Какво Терион?

— Натиска се за първото място на Съвета.

— Добре. И?

— Включил е помощта на Лявата ръка.

— Как го е направил?

— Любовницата му е от тях.

— Аха. И как мисли да се натисне за първото място?

— Като наложи контрол на Южна Адриланка.

— Защо там?

— Това е най-рентабилният район за свиване. Вече се борят за него. Имам предвид джерег. Тоест Дясната ръка.

— Трупове появяват ли се?

— Не. Но една от страните се опита да започне малко предприятие сред източняците. Дребна операция, но ако беше тръгнало, можеше евентуално да раздразни Лявата ръка и да им попречи на бизнеса там.

— Можеше?

— Потуших го в зародиш, така да се каже.

— Добре, значи Терион.

— Доколкото знам. А съм почти убеден, че го знам добре.

— И връзката на Терион с Лявата ръка е любовницата му. Коя е… чакай. Критнак.

— Да.

— Терион няма да се зарадва.

— С малко късмет, Терион няма да е жив.

— Взел си му мярката?

— Да.

— Как?

— Обичайното.

— Влад, обичайното не включва защита от Лявата ръка.

— Те не го защитават, Крейгар. Просто му помагат да вземе Южна Адриланка.

— Откъде знаеш?

— Ами…

Намръщих се.

Мамка му.

— Проклет да си, Крейгар.

— Аз ли?

— Ти. Преди да кажеш това, си мислех, че имам план.

— А-ха. Като оня, дето открил, че стените му са кухи, когато видял една катерица да си прави гнездо в тях, и рекъл: „Проклета катерица, мислех си, че си имам хубав дом, докато не се появи“.

— Точно така, да. Мислех си, че имам план.

— Адски добър при това. Кой точно проблем откри току-що?

— Маскиран съм.

— Тъй че?

— Тъй че типът, който се опитвам да изкарам от бърлогата му, няма да може да ме намери.

— А следващият план?

— Има една къща в Южна Адриланка, на Улицата на чужденците. Лявата ръка движи операциите си от нея. Мислех си да вляза и да видя колко гърла мога да прережа, преди да ме свалят.

— Хмм. Обезсърчени сме, така ли?

— Малко.

— Какво ще кажеш за резервен план, в случай че ти дойде умът, преди да опиташ тоя?

— Измисли ли нещо?

— Не. Плановете са твоят ресор. Моят е разбиването им.

— Добре. Радвам се, че уредихме разпределението на труда.

Като изключим, че седеше на моята страна на бюрото, усещането бе съвсем като по-рано. Щях да му се насладя повече, ако не бях толкова зает с усилието да измисля как да се измъкна от кашата, в която се бях забъркал.

След няколко минути размишление казах:

— Нещата вече са задвижени. Трябва да разкараме Терион. Щом светнем любовницата му, Лявата ръка ще ме подгони, в добавка към всички останали. — Въздъхнах. — Тъжно е. Всички искат смъртта ми.

— Вярно си е.

— А съм такъв страхотен тип.

— И това е вярно. Всички го казват. Можеш ли да ми кажеш защо всъщност си се забъркал в това?

— Заради Коути — отвърнах.

— О.

Имаше неща, които не обсъждахме с Крейгар, и Коути беше повечето от тях. Той се покашля в умерено неловкото мълчание и рече:

— Добре. Значи ти трябва нов план.

— Всъщност може би просто една-две малки модификации в стария.

— Какво имаш предвид?

— Да те помоля за помощ.

Крейгар се усмихна. Изглеждаше доволен. Понякога му се чудех.

— Искаш да разбера кой в Съвета току-що се е изнервил, че схемата му в Южна Адриланка е била провалена.

— Да. Можеш ли да го направиш, без никой да разбере, че работиш за мен?

— Не бери грижа.

Изругах наум.

— Нещо друго? — попита Крейгар.

— Може би…

— Да?

— Можеш ли да намериш Терион?

— Предполагам. Но може да отнеме време.

— Добре. Просто се постарай никой да не разбере, че го търсиш.

— И как точно си представяш, че мога да направя това?

— Не знам. Никога не съм знаел как точно работиш. Просто се погрижи никой да не разбере.

Той само ме гледаше.

— Проклятие, Крейгар, не схващаш ли? Не разбираш ли в какво се забъркваш? Ако научат, че ми помагаш, ще те убият.

— Ами…

— Ще те убият, Крейгар. Не знам как ще те намерят, но ще те намерят и ще те убият. Няма да живея с това на съвестта си. Ако не можеш да измислиш как да го намериш, без да разберат, че го търсиш, изобщо не го търси.

— И ще си го намериш ти, така ли? Как?

— Ще измисля начин.

— Хм.

— Това не е отговор. Искам съгласие.

— Вече не работя за теб. — Той се ухили. — Не можеш да ми заповядваш.

Намерих приложение на няколко по-изобретателни ругатни, които бях научил от един орка, с когото бях пътувал за кратко. Крейгар ме изчака търпеливо да свърша.

— Предполагам, че заплахата да те убия ще е контрапродуктивна — казах накрая.

— А изпълнението й ще е съвсем неуместно.

— Мда. — Пръстите ми забарабаниха по облегалката на стола.

После се отпуснах.

— Добре. Да се върнем в началото и да огледаме нещата отново.

Той кимна и зачака.

— Какво става, ако убия Терион?

— Не получава шефския стол в Съвета. Има правила за умрелите…

— Мда. Друго какво?

— Не знам кой го получава. Вероятно Демона. А може би не.

— А Южна Адриланка?

— Какво Южна Адриланка?

— Кой я гушва?

— Без Терион предполагам, че Лявата ръка ще се разкарат. Може би ще я гушне тоя, дето вземе мястото. Или пък ще я даде на някой, който го е подкрепил.

— Да, така би трябвало да стане. Друго какво?

— Ами, няма да се опитват да те убият повече, отколкото вече се опитват, тъй че никаква промяна в това отношение.

— Позна.

— Влад, ако наистина искаш да ти помогна, трябва да имам по-ясна идея какво става.

— Да, знам.

— Непрекъснато казваш „задвижени са неща“, но не казваш какви неща.

Кимнах.

— Е, няма ли да ми кажеш?

— Не ми се ще.

— Влад…

— Добре. — Вдишах дълбоко. — Лявата ръка, изглежда…

— Изглежда?

— Крейгар, давам ти най-добрите си предположения. Ако ще ми искаш твърди доказателства, по-добре да спрем.

— Ясно. Давай нататък.

— Лявата ръка, изглежда, подкрепя Терион в домогването му за Съвета, защото любовницата му е от тях. Те — Лявата ръка — се опитват да поемат бизнеса в Южна Адриланка, защото смятат, че това ще наклони везните в полза на Терион. Следиш ли мисълта ми дотук?

— Не е трудно.

— Радвам се. Сега идва забавното.

— О, отдавна чаках за забавното.

— Е, какво става, когато хвърлиш силите си срещу определена част от вражеските линии?

— Влад, със Сетра ли си си губил времето?

— Добре, извинявай. Но пък Терион всъщност е нахлул в Южна Адриланка и можем да я погледнем като бойно поле.

— Хубаво. А другият замесен. Оня, за който се очаква да разбера. Как те намирам, щом разбера?

— Хмм. Хубав въпрос. Има един обущар, Якуб. Остави бележка при него.

— Сигурен ли си, че няма да я прочете?

— Смешен си.

— Знам. Значи казваш, че Южна Адриланка е станала бойно поле. И тъй, докато изкарваш от бърлогата оня тип…

— Точно. И в същото време тъкмо съм дал поръчката на Марио…

— Да убие любовницата на Терион.

— Аха.

— Значи научаваш кой движи операцията в Южна Адриланка и убиваш Терион, объркваш и Лявата ръка, когато Марио убие оная магьосничка… ъъ, и после какво?

— Това е проблемът. Вече не съм сигурен.

— А ако направиш всичко това и оставиш Терион жив?

— Това какво ми носи?

— Дава ти сила да се пазариш.

— Как… О, вярно. Още някой заинтересован.

— Ще имаш какво да им дадеш.

— Може би си прав.

— И премахва проблема как точно да стигнеш до него, преди някой друг да е стигнал до теб.

— Да, тоя проблем още не бях го решил.

— Значи се спираме на този вариант?

— Признавам, че има доста добри страни…

— Но?

— Но всъщност ми се ще да убия Терион. Гадно копеле е.

— Гадни копелета бол.

— Мда. Прав си, знаеш ли. Това просто може да се окаже най-добрият вариант да измъкна Коути от цялото мазало.

— Дава ти лост, но как ще го използваш…

— А, това вече съм го измислил.

— Тъй ли? Е, сега вече ме заинтригува. Какъв е великият план?

— Това е по другата ти част.

— А-ха.

— И поне още едно лице ще трябва да научи, че работиш с мен.

— Добре.

— А това няма да е безопасно.

— Схванах го.

— Добре. Уреди ми среща с Демона.

Той ме гледаше безизразно.

— Ще го убиеш ли?

— Не.

— Попитах просто защото съм сигурен, че той ще те убие.

— Да.

— Ти… добре.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Не веднага.

— А кога?

— Трябва да изчакаме нещата да се поразбъркат.

— Имаш предвид, да се разчуе.

— Мда.

— А ще се получи ли?

— Може би.

— Избор на време и място, а?

— Да.

Той се ухили.

— Хубаво е отново да се работи с теб, Влад.

— Надявам се все още да си във форма да кажеш това след два дни.

Той кимна замислено.

— Да, би било добре… А, между другото…

— Да?

— Какво получавам за това?

— Ще те черпя едно ядене във „Валабар“.

— Става — каза Крейгар.