Стивън Бруст
Дзур (10)

9
Изстудена дефрина

Михи прибра виното и донесе нова бутилка — и нови чаши, разбира се. Отново перото, ръкавицата, машите.

Дефрината е бяло вино с лека нотка на, представете си, череши. Сладостта, която обикновено щеше да ми е в повече, бе едва доловима, понеже Михи го беше изстудил специално за мен. Първата глътка каза едно весело „здрасти“ на ароматите, които вече танцуваха около езика ми, а след това се хлъзна надолу в гърлото ми, като все пак остави след себе си вкуса на пъстървата, но леко освежен, ако мога да се изразя така.

Отпуснах се блажено и изгледах дзура срещу мен.

— Забавно — повторих.

Той се ухили и кимна.

Първите няколко неща, които ми дойдоха на ума, бяха до едно саркастични, но сарказмът всъщност не върви с пъстърва на „Валабар“ и добро изстудено бяло вино. Затова казах:

— Можеш ли да обясниш това?

Телнан се намръщи, помисли малко, после отвърна:

— Знаеш ли, май няма да мога. Но ще се опитам.

Отпих глътка вино и зачаках.

— Виждаш ли — почна той. — Има го това чувство, което те обзема, щом нещата започнат да стават толкова бързо, че почти не можеш да се оправиш и ако допуснеш грешка, си мъртъв. И може да се побъркаш от страх, ако не си твърде зает. Разбираш ли какво имам предвид?

— Ами, знам как аз се чувствам в такива моменти. Не ме влече особено.

— Нима?

Хапнах хапка риба и отпих глътка вино.

— Всъщност не помня нито да ми е харесвало, нито да не е. Както ти каза, твърде съм зает.

— Ами да, точно това е.

— След това го мразя обаче.

Той се ухили.

Сигурно точно това е разликата.

„Ако изобщо има разлика“.

„Точно това си мислех, Лойош.“

— Разбира се, тук се намесва и каузата — добави той.

— Каузата ли?

— Причината да се биеш.

— О? Не е ли просто бой?

— Да, понякога.

— В смисъл, повечето пъти?

— Да, повечето пъти.

— Аха.

— Но във важните моменти.

— Мм. Би ли обяснил това?

— Не е трудно. Когато правиш нещо голямо, искаш да има значение. — Погледна ме. — Е, не е ли така?

— Обикновено не се забърквам в неща по свой план. Набутват ме в тях, а след това съм твърде зает с усилието да остана жив, за да мисля за важността на каузата.

Той кимна, все едно че е разбрал.

Хапнах още една хапка риба и отпих още една глътка.

Спомних си за един приятел, когото бях нарекъл Рикард — един от малкото ми познати, които не бяха свързани с Организацията. Беше източняк, як тип с оредяла коса и бяхме вечеряли заедно, напивахме се на лодката му в залива и спорехме за велики и дребни неща. Работеше десет часа на ден, четири дни седмично, правеше това, което аз се представях сега, че правя — поддържаше счетоводството на една кланица — а две-три вечери в седмицата свиреше някаква странна музика на цимбал в една странна къща в Южна Адриланка. На всеки два месеца спестяваше достатъчно сребро, за да ме заведе на вечеря във „Валабар“, а аз го водех след месец; можеше да си вземем гаджета ши пък не. Изпитваше удоволствие от хубавата храна повече от всеки друг мой познат, което го правеше много приятна компания. Точно в този момент от яденето щеше да ме погледне с широка усмивка и да каже:

— Ето защо трябва да се трудим толкова здраво.

 

 

Сандор — тоест аз, ако сте забравили — закрачи общо взето на юг, към района, където улиците започваха да се спускат към източните кейове на Адриланка. С настъпването на вечерта улиците наистина бяха по-оживени. Докато се разминавах с разни хора, за пореден път ме порази една дребна подробност, която бях забелязал преди, сравнявайки тази част на Адриланка с районите на така наречения Град. Белези. Нямам предвид нещо голямо или набиващо се на очи, но примерно този тип, когото подминах, с малкия белег над устната; друг имаше бяла резка над едната вежда. И да, тук-там липсваше и по някой крайник. Тоест виждах много неща, подсказващи за хора, които имат какво да разказват на внуците си. Но дори малките никога не ги виждаш сред драгарите, сред тези, които просто ще прескочат при лечителя и ще направят така, все едно нараняването изобщо не го е имало.

Драгари. Хората без белези.

„Какво му е смешното, шефе?“

„Нищо, Лойош. Просто си представих как отивам при Мороулан и му казвам: «Поздрави, о, Безбелезний».“

„И това е смешно?“

„Смешното е като си представиш физиономията му“.

Улиците в тази част на града бяха много тесни и по-криви от други места из Южна Адриланка. Бяха ми казвали, че било направено по план и имало нещо общо с оттичането на водата. Не мога да твърдя, че го разбирам, но имам смътни спомени, че съм бил тук веднъж-дваж като дете по време на обилни валежи и ми беше забавно да си играя във водата, рукнала надолу към морето.

Нямаше нищо, което да показва имената на улиците, но разпознах тази, която търсех, тръгнах по нея и отново започнах да се изкачвам. Освен там, където улицата се разширяваше и отваряше пространство за пазар, всичко си беше същото: евтини дървени къщи, всяка с една врата, стълбище отстрани, два прозореца на всеки етаж и стаи за четири семейства. Една след друга, просто така, все едно някой селянин ги е засадил в лехи, напоявал ги е, израснали са и просто чакат да ги оберат.

Намерих тази, която ми трябваше, и се качих по стълбището отстрани.

„Да не забравиш, шефе. Тупваш с юмрука, не пляскаш“.

„Помня“.

Тупнах с юмрук по вратата.

След малко вратата се отвори и Рикард застана на прага. Беше по опърпана бяла риза и къси панталони.

— Да?

— Здрасти, Рикард.

Изгледа ме накриво, после се ококори и ме зарадва с широката си усмивка.

— Влад! Влизай! Добрутро!

За Рик винаги е утро, по всяко време на деня. Така и не съм го питал защо — страх ме е от отговора.

— Бренди? — попита той, щом влязох.

— Винаги.

Много е трудно да откажеш на Рикард.

Жилището му, две стаи, украсени с пасторални акварели, с нещо като кухня, долепена до хола, е достатъчно удобно и не знам какво бренди ми предложи, но беше много по-меко от онова, което пия обикновено, може би с не толкова комплексен вкус, но нямаше спор, че е от праскови. А бе, беше просто чудесно. Отпих глътка и се усмихнах.

— Маскиран си — каза той, все едно че беше шега.

— Да — отвърнах, все едно не беше. — Мислех си дали няма да свириш някъде тая вечер.

— Утре.

Кимнах и попитах:

— Е, как вървят нещата?

— С мен ли? Прекрасно. Чувал ли си за Бастрай?

— Цигуларят? Естествено, даже съм го слушал.

— Отбих се да го послушам на Кривата улица, а накрая цяла нощ свирих с музикантите му.

— Сигурно е било забавно.

— Чудесно беше. — Рик се ухили.

— Трябва да те запозная с един образ, казва се Айбин. Той е от Острова.

— Свири ли?

— Барабанист е.

Рик кимна, но не изглеждаше ужасно въодушевен. Предполагам, че познаваше много барабанисти.

Отпихме мълчаливо. Рикард седеше отпуснат и изглеждаше почти сериозен, възможно най-сериозното за него, освен след катастрофа.

— Какво става, Влад?

— Трябва ми помощ.

— Това има ли нещо общо с бизнеса ти?

Рикард знаеше с какво се занимавах преди, поне отчасти, но никога не говорехме за това. Кимнах.

— Аз рискувам ли? В смисъл да ме убият?

Обмислих отговора грижливо.

— Едва ли. Не и за това, което искам да направиш, и ако стоиш настрана от останалото.

— Добре. Какво ти трябва?

— Знам, че познаваш доста хора.

Рик се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Покрай свиренето и прочие, срещаш се с много хора, нищо повече.

— Е, да.

— Приятели, познати, просто хора, които срещаш, научаваш имената им, хапвате заедно по гостилниците и така нататък.

— Аха.

— Трябва да говоря с някои от тях.

— Ъъ… що за хора ти трябват?

— Хора, на които им трябват пари и които нямат нищо против да поемат рискове, за да ги получат.

— Тоест да рискуват да ги убият?

— Да.

— Колко пари?

— Достатъчно, за да си купи всеки от тях парче земя.

Той се ухили.

— Може ли и аз да се включа?

— Не. Има риск.

Той отпи глътка бренди.

— Колко голям?

— Не мисля, че е чак много голям, но може и да греша.

— Тогава…

— Не, Рикард. Ако ти трябват пари, ще ти ги дам, но не искам да се замесваш в тона. Не бих могъл да го понеса, знаеш го.

Той въздъхна и кимна.

— Добре тогава. Освен нуждата от пари и да не ми пука, ако нещо стане с тях, някакви други квалификации трябват ли ти?

— Ами, няма да е зле ако не са пълни идиоти.

— Повечето хора са, знаеш го.

Ухилих се. Това бе едно от нещата, за които обичахме да спорим, когато сме твърде пияни, за да разсъждаваме разумно.

— Намери някои от изключенията.

Той се усмихна.

— Това го мога. Къде е Лойош?

— Хвърчи наоколо. Ако го видят с мен, край на маскировката ми.

— Е, предай му най-добрите ми пожелания тогава.

— Ще му предам. Предадох ги. Връща ти гущерските си поздрави и казва, че е недостоен за вниманието ти, но все пак ще е вечно благодарен за честта, която му оказваш.

„Шефе, просиш си го“ — каза Лойош.

— Мога ли да те черпя една вечеря? — попитах.

— Само да се облека — каза Рик.

— Когато сме навън, наричай ме Сандор.

— Сандор — повтори той. — Хубаво. Ще се помъча да го запомня. Отидохме в една кръчма, харесвана главно от докери. Взехме си пиле с вино на канапе от черен хляб. Простичко, но добро. Рикард предимно мълчеше. Накрая попитах:

— Нещо тревожи ли те, Рик?

— Мм? Не. Просто си мислех за онзи списък, дето го искаш.

— Смяташ ли, че ще можеш да ми намериш имена?

— О, да. Лесно. Само списъка ли искаш, или да ти ги събера накуп?

— Хубав въпрос. Бих предпочел да ги видя един по един.

Той се засмя.

— Цялата тази работа с дебненето можеше да ми хареса.

— Напомняш ми за последния образ, с който ядох.

— Сериозно?

— Беше дзур, тъй че вината не е негова. Но в „При Валабар“ му хареса.

— Ял си там и не си ми се обадил?

— Стана неочаквано.

— Е, как беше?

— Точно както го помня, само че по-добро.

— Следващия път да се обадиш.

— Обещавам. Сериозно.

— Само гледай да не забравиш. Иначе как са нещата при теб?

Не знам защо го казах — все пак винаги съм мислил за Рик като за приятел от онзи тип приятели, с които си прекарваш добре, но не ги товариш с грижите си. Но пък той попита и се чух как отговарям:

— Открих, или може би разбрах, че богинята ми се бърка в спомените ми.

— Какво?!

— Богинята ми…

— Богинята демон?

— Да де. Точно тя.

— Какво… какво е станало?

— Спомените ми. Изчезват и се връщат. Ставало е от години, предполагам, но нещо се случи и успях отчасти да сглобя картинката. Предимно дребни неща, но богинята демон го е направила и това ме кара ужасно да ми се ще да я убия, а не съм съвсем сигурен, че не мога. Всъщност мисля, че по-скоро мога. Искам го. Направо…

— Влад!

— Мм?

— Чуваш ли се какво говориш?

Въздъхнах.

— Да, добре. С малко късмет, сигурно не слуша. Всъщност както се чувствам точно в момента, почти се надявам да го чуе.

— Не и преди да имам възможност да се разкарам от квартала, моля те.

Свих рамене.

— За това с паметта — попита той. — Откъде знаеш, че го прави богинята?

— Просто знам.

— Просто знаеш?

— Аха.

— И какво прави?

— Дребни неща, но такива, дето… добре, казвал ли съм ти някога, че съм бил на Пътеките на мъртвите?

Той забрави да си лапне залъка и ме зяпна.

— Не. Някак си си пропуснал да ми го споменеш.

— Беше преди няколко години и…

— Но защо? Да не говорим за „как“.

— Беше свързано с бизнеса.

— И твоят бизнес е един…

— Да, хрумвало ми е същото от време на време. Все едно, посетих Пътеките на мъртвите и има откъслеци от пътуването, които непрекъснато изчезват и се връщат. Части, които не би трябвало да мога да забравя.

— Хм. Виж ти.

— Друг път се забърках в една бъркотия и я призовах.

— Това съм го правил. Тя отзова ли се?

— Да.

Той отново ме зяпна.

— Влад, не се майтапиш, нали?

— Не се.

Той въздъхна тежко.

— Интересен живот имаш, приятел.

— Щом казваш. Както и да е, някои откъслеци от тази аудиенция…

— Аудиенция?!

— Да. Точно така си беше. Прие ме в покоите си. Или ме накара да си мисля така, което всъщност се свежда до същото, нали? Та някои откъслеци от тази аудиенция започнах да си спомням едва отскоро.

— Например?

— Сряза ми дланта.

— Какво?

— Докато й говорех, взе един нож, накара ме да протегна лявата си ръка и ми поряза дланта. И събра кръвта в нещо като стъкленица. Не знам какво е направила с нея.

— Значи разполага с кръвта ти, така ли?

— Да.

— Богинята на вещиците разполага с кръвта ти?

— Не, онази е една от сестрите й.

— Сигурен ли си?

— Да съм сигурен? Та тя е богинята демон. Не съм сигурен за нищо.

— Началото на мъдростта. И какво друго?

— Това не ти ли стига?

Усмихна се и зачака да продължа. Не му стигаше.

— Близо до Пропадите на Портата на смъртта има статуя на Кийрон Завоевателя, пълководец от ранните времена на…

— Знам кой е.

— Добре. Значи типът, с когото бях — един дракон — се просна пред статуята. По едно време започна да говори, ломотеше несвързано, все едно разговаряше с нея. После стана и каза, че знае как да преминем през Пътеките на мъртвите, нещо, което не беше правил, казвам го просто за сведение.

— Хмм. И?

— Ами, виждаш ли, не помнех нищо от това допреди две години.

Рик кимна и каза:

— Мога да разбера защо е смущаващо.

— Да. Ами, това е, общо взето.

— Има ли още?

Свих рамене.

— От време на време се връщат някои дребни неща. Доста е…

— Притеснително.

— Да. Човек е склонен да мисли, че каквото си му е в главата, си е негово, независимо от всичко останало. Дори Кийра не може да ти открадне мислите, нали?

— Коя?

— Няма значение. Работата е, че цялата тази история ме пообърква. Всеки път, щом си помисля за това, се ядосвам и искам да намеря богинята и, е, казах ти.

— А по-конкретно?

— В смисъл?

— Освен това, което изпитваш, забравял ли си нещо важно?

— Ами точно там е номерът. Не знам. Трябва да… — Помъчих се да намеря подходящите думи. — При моята работа трябва да съм сигурен в решенията си. Трябва да открия всичко, което мога, и след това да изляза с план за действие, който е възможно най-добрият. Така действам.

— Така и трябва.

— Обаче сега не мога да съм сигурен дали няма важни неща, които не знам. И още по-лошото — ами ако не са само спомените? Ами ако, де да знам, тя се бърка в самия механизъм на мисленето ми? Как мога да направя каквото и да било, щом не мога да съм сигурен дали тя не се забърква в начина, по който взимам решенията си?

— Защо да го прави?

— А защо изобщо да прави нещо? Откъде да знам? Може да има планове за мен.

— Доста утешителна мисъл.

— Може би. Но разбираш проблема.

Той кимна и каза:

— Знаеш ли, моите бяха селяни.

— Какво общо има пък това?

— Когато бях малък, обработвахме земята на двайсетина мили оттук, за лейди Дрента.

— Добре де, и какво?

— Един ден тате ме заведе да ора. Сложи ми ръцете на ралото и посочи старата ни кранта, Чалки. Каза: „Започваш оттук и ореш натам, където е Чалки. Но, Рико…“ Рекох: „Да, тате?“ „Ако Чалки се премести, ореш към нея“.

Засмя се и аз също се засмях — от учтивост.

След малко станахме, отидохме в жилището му и той ми даде списък с имена, адреси и най-подходящото време да намеря всички от списъка.

— Благодаря, Рик.

— Ще ме държиш в течение как вървят нещата, нали?

— Ако чуеш, че съм умрял, значи не вървят добре.

Той поклати глава.

— Знаеш ли, май се радвам, че правя моите си неща, а не твоите.

— Което доказва, че не си дзур.

— Не знам какво точно значи това, но предполагам, че е добре.

— Добре е. И добре беше, че се видяхме, Рик.

— Да, добре беше. Обаче…

— Да?

— Лесно е да смяташ за ахмак всеки, който държи на неща, на които ти не държиш. Тогава кой излиза, че е ахмакът?

Пожелах му приятна вечер.

Шмугнах се в първата кръчма, която ми попадна, за да прочета списъка. Първото, което ме изненада, беше, че Рик познаваше Южна Адриланка по-добре, отколкото си мислех, че я познавам аз. В смисъл, имаше бележки от типа „третата къща южно от Порутения мост, на изток“. Ясни и точни.

Имаше двама, които можех да видя веднага, и нямах никаква причина да отлагам.

„Тук ли си, приятел?“

„Не къде да съм? Не мога да те оставя да обикаляш без мен“.

Първият, Ърнест, обикновено си бил вкъщи вечер. Не живееше много далечко. В Града по ъглите имаше глобуси, които да осигуряват светлина. Толкова бях свикнал с тях, че дори не се замислях. Тук обаче единствената светлина се процеждаше от прозорците. Беше достатъчна, за да не се спъвам в разни боклуци, да не пропадам в дупки и да не се блъскам в хората, но само толкова. Все пак успях да намеря това „вкъщи“ от описанието на Рик: една от онези сгради, строени да поберат десет семейства източняци в същото пространство, което щеше да побере може би три драгарски фамилии. А източняшките семейства по принцип бяха по-големи.

Спрях пред намерената врата и я тупнах с юмрук. След малко тя се открехна, две очи надникнаха навън и един глас каза:

— Да?

— Ърнест? Аз съм Сандор. Приятел съм на Рик.

— На кого?

— На Рикард. Свирачът на цимбал.

— А, да.

Вратата се отвори още малко и той се усмихна.

— Влизай. Щом си приятел на Рикард, носиш пиячка.

— Всъщност не нося, но ще те черпя едно, ако искаш.

— Само да си облека палтото.

Помислих си, че ако продължа да черпя с тази скорост, скоро няма да ме бива за нищо. Но когато си имаш работа с Рикард и с негови познати, е най-добре да си готов за сериозно пиене. Ако смеех да сваля амулета, можех да си направя заклинание за трезвеност. Е, ако смеех да сваля амулета, много проблеми нямаше дори да съществуват. Свих рамене. Засега бях наред.

Седнахме в дъното на една кръчма и му поръчах бренди. На мен си взех най-евтината бира, за да я пия с отвращение и дълго.

— Благодаря — каза Ърнест.

Беше нисък и набит, с широки рамене, от които ръцете му сякаш стърчаха, и имаше същия поглед като ония тъпаци орки, които едно време ме биеха само защото можеха. Инстинктивно не ми хареса. От друга страна, все трябваше да има нещо свястно в него, иначе нямаше да е приятел на Рик. Но пък Рик може би се надяваше да го убият.

— Рик ми даде името ти, защото ми трябва помощ с един проект и имам малко пари, които да потроша тук-там, за да стане работата — казах.

— Колко пари?

— Достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— Може би първо да поговорим за това, което искам да свършиш, а после, ако решиш, че идеята ти харесва, ще опитаме да се разберем и за парите.

Той сви рамене.

— Добре.

— Чувал ли си за Лявата ръка на Джерег.

— Не. Кои са пък те?

— Донякъде са като джерег, но използват магия и са замесени в най-различни далавери.

— Като например?

— Точно това искам да разбереш.

— И как?

— Трябва ми някой — всъщност няколко души — които да открият какво прави тая Лява ръка.

— Хм. Никога не съм…

— Ще ти кажа какво да правиш.

— Ами кажи де.

— Трябва ми информация, обаче без много шум. Нали разбираш, говориш с тоя-оня, събираш слухове, такива неща.

— Ъъ, как точно? В смисъл, с кого говоря? Кой би могъл да знае?

— Ще ти посоча няколко души, нека ги наречем „бегачи“. Щом…

— Бегачи ли?

— Хора, които тичат по задачи за тях и им доставят туй-онуй. Завърташ се покрай тях и гледаш да разбереш дали са склонни да говорят с теб. Или намираш хора, с които си приказват, и говориш с тях. Както си решиш.

— Аха, ясно. Разбирам какво имаш предвид.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш, без някой да разбере, че се опитваш да събереш информация?

— За можене — мога. Какво става, ако ме хванат?

— Не ти се плаща.

— В смисъл, ще ми направят ли нещо?

— Не, едва ли. Те не са като джерег, нямат биячи. Обаче остава проблемът как ще ми се предават сведенията.

— Че какво му е сложното?

— Ами, не може няколко души просто да идвате при мен открито, един след друг. Ще привлече внимание.

— О. Тогава какво правим?

— Как си с писането?

— Без проблеми.

— Значи написваш каквото имаш да съобщиш и го оставяш на перваза на спалнята си, забодено с нещо…

— С карфица става ли?

— Става.

— После какво?

— Аз ще уредя някой да го прибира.

„О, най-сладката работа пак за мен?“

„Млъкни, Лойош“.

— Ами, това май е всичко — казах на глас. — Интересува ли те?

Устата му се размърда беззвучно, веждите му се събраха. Смяташе нещо наум.

— Колко? — попита накрая.

Има си предимства в това да разполагаш с много пари. Съгласи се.

През следващите два дни проведох същия разговор още единайсет пъти. Никой не отказа. След това оставаше да им посоча бегачите, да наблегна колко е важно да не ги засекат и ги пусках на работа.

Докато приключа с последния, информацията от първия започна да капе. Щеше да мине известно време, докато събера достатъчно, за да върши работа, а през това време имах нужда да получа по-солидна подготовка. Правех нещо, което не бях правил никога: мое лично проучване. Прехвърлих се в Града и под същата маскировка влязох в Имперската библиотека.

По-точно в историческия сектор. Време беше да се образовам.