Стивън Бруст
Дзур (8)

7.
Риба

Има един бог наречен Пъстърва, който пребивава в Залите на Съда. Знам, че го има, защото съм го виждал, но това е друга история. Всъщност много малко знам за него, освен че начинът, по който се произнася името му, и символите, с които се представят тези звуци, са идентични на рибата.

Никакви богове не поднесоха на масата; просто риба. Но пък според някои вкусването на риба е съпоставимо с общуване с боговете. Като си помисля, това не би могло да е вярно. Общувал съм с боговете и яденето на пъстърва в „При Валабар“ е много по-богато, по-удовлетворително и носещо по-дълбоко просветление изживяване.

И определено е по-приятно.

Изобщо не познавам ритуалите, свързани с култа към бога Пъстърва, но ритуалът за рибата в „При Валабар“ започва с един младеж, който ненатрапчиво ти прибира паницата за супа, миг след това се връща и поставя бяла чиния с малко синьо цветче, изрисувано на ръба, което наглася настрана от теб. Когато видиш тази чиния, изведнъж пулсът ти леко се ускорява. Не знаеш що за риба ще се появи, но чинията ти казва: „Това е сериозно, време е да се залавяш за работа“.

После, след едно безкрайно дълго очакване от може би половин минута, Михи се появява със сребърен поднос в лявата ръка и две лъжици за сервиране в дясната. На подноса има две големи риби и няколко стръка гъши корен.

Телнан изглеждаше обзет от любопитство. Аз се отпуснах назад и се усмихнах. Михи ми смигна, което не беше част от ритуала, но няма лошо.

— Пресноводна пъстърва — обяви Михи — от река Адриланка, пълнена с резенчета морков, пресен розмарин, сол, смлян черен пипер, щипки източняшки червен пипер, скълцан чесън и лимонови резенчета. Придружена от пресен гъши корен, бързо запорен в лимоново масло.

След това, боравейки с лъжиците за сервиране като с маши, благоговейно ни сервира.

Аз благоговейно започнах да ям.

Не мога да ви кажа много за пъстървата извън вече казаното от Михи, освен че, както г-н Валабар веднъж се изтърва, я увиват в устойчив на топлина пергамент, тъй че всъщност я сготвя парата. Ако знаех повече, щях сам да си я правя, доколкото мога. Голяма част от изкуството в „При Валабар“, разбира се, се състои във влагането на изумително количество усилие всяка съставка да е най-прясната и най-съвършената, която може да се намери. Всичко е в детайлите, също като в поръчково убийство. Само че с хубава риба залогът е по-висок.

— Ако ще ставаш герой — заговорих — мисля, че е важно да обръщаш внимание на детайлите.

— Мм? — отвърна Телнан.

— Нищо. Просто разсъждавах на глас.

— О! Това наистина е страшно вкусно.

— Да.

— Най-важното нещо при героизма е подготовката.

— Мм?

Той преглътна и заговори:

— Ако се каниш да влезеш някъде, където численото превъзходство срещу теб е ужасно, същественото е да се доведеш до състояние, в което нямаш нищо против да умреш, но можеш да се потрудиш да го предотвратиш, и всичките ти заклинания да са готови в ума ти, и да си сигурен, че всичко, което можеш да направиш, е в готовност. Това е подготовката, за която говорят. Това ли имаше предвид под героизъм?

Кимнах, въпреки че не бях имал предвид нищо особено. Но умът ми задъвка думите му така, както устата ми правеше с рибата.

— Единственото, което не мога да разбера — казах след малко — е защо.

Телнан преглътна и попита:

— Защо?

— Защо трябва да се поставяш в положение, в което шансът да оцелееш е нищожен?

— О. — Той сви рамене. — Забавно е. — И пак се зае с рибата.

Би трябвало да ви кажа повече за Деймар. Би трябвало, само че не съм сигурен дали мога. Деймар е от дома на Ястреба и въплъщава много от Ястреба: проницателен, умен и, както казват, с глава толкова затънала в Облака, че той се е просмукал в нея. Висок, длъгнест, леко изгърбен, когато ходи. Харесва ме по причини, които така и не съм разбрал, особено щом си спомня първата ни среща. Уменията му… е, за тях ще разберете по-натам.

— Здрасти, Влад. Няколко минути, не повече. Какво мога да направя за теб?

— Лойош.

— Моля?

— Лойош, Това можеш да направиш за мен.

Повдигна вежда, което бе може би единственото му по-особено изражение.

— Какво Лойош?

— Някой опита някаква форма на засичащо заклинание над него.

— Каква форма?

— Това е проблемът. Не знам.

— Не беше ли чародейство?

— Не.

— Значи мислиш, че може да е психика?

— Възможно ли е?

— Е, не точно. Не можеш да използваш психика, за да откриеш къде е някой. Тоест, във физическия смисъл.

— Но можеш да го локализираш в нефизически смисъл?

Деймар кимна.

Постарах се да запазя лицето си безизразно.

— Какво точно означава това? В смисъл, щом не можеш да го локализираш физически, какво можеш?

— Да го локализираш умствено.

— А. Разбирам. Локализираш го умствено, но това не ти казва къде е той физически.

— Точно така.

„Доста ярко, шефе“.

„Мм?“

„Образът в ума ти, на Деймар с вътрешностите му, пръснати из цялата стая“.

„О. Не знаех, че можеш да го засечеш това“.

„Обикновено не мога, но този беше доста силен“.

„Мда“.

Покашлях се.

— Деймар?

— Мм?

— Роднина ли си с Айбин?

— Боя се, че не го познавам.

Въздъхнах.

— Добре, да опитаме отново и да видим дали можеш да ми помогнеш да разбера.

— Какво да разбереш?

Пак въздъхнах.

— Какво означава да локализираш някого, без да знаеш къде е?

— А…

Деймар изглеждаше леко объркан. Предполагам, че това е другото му по-особено изражение. След миг мълчание заговори бавно.

— Запознат си с тенденцията на психичната акумулация да оформя духовна координатна мрежа, нали?

— Уверявам те, в рибарското селце, където съм се родил, това оформя почти единствената тема за разговор.

„Не беше смешно и първия път, когато го каза, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Седнах на леглото и добавих:

— Но няма да навреди, ако ми припомниш нещата в общи черти.

Той примига.

— Добре. — Скръсти ръце. Реенето над пода със скръстени ръце му придаваше малко нелеп вид. — Всеки ум, способен да произвежда определено количество психична енергия, създава един вид образ, който специалистът може да долови. Достатъчно от тях в една и съща психична локализация създават нещо подобно на координатна…

— Чакай малко.

Той кривна глава към мен.

— Да?

— Мисля, че точно този израз, „психична локализация“, е някъде в сърцевината на объркването ми.

— О. Да обясня ли?

— Не. Обичам да съм объркан.

— Добре.

Затворих очи.

— Хайде обясни де.

— Всеки ум, който излъчва енергия, го прави със свои собствени характеристики.

— Окей, това мога да го приема.

— Една характеристика е колко е силен. Моят е, ами, доста силен.

— Аха.

— Друга характеристика трябва да е свързана с усещането за ума — благодарение на това можеш да достигнеш до някого телепатично, след като си го опознал добре.

— Ясно.

— Друга пък е свързана с формата, или с начина, по който умът възприема своята форма, което се използва… все едно. А още по-друга е, мм, да я наречем мирис.

— Добре, ще я наречем.

— Можеш да си го представиш, като свързано не с това как изглежда умът, а с облика на излъчваната от него енергия. Енергията идва на вълни и когато се обучаваш духовно, се обучаваш да засичаш тези вълни и да боравиш с тях. Сега се пообърка, нали?

— Не съвсем. Продължавай.

— Добре, когато говоря за мирис, говоря за това колко пространство има между тези вълни. Съществува голямо разнообразие от възможности за количеството пространство, но броят не е безкраен. Ясно ли е?

— Ъъ… донякъде.

Той кимна, помълча и след това каза:

— Добре тогава. Представи си здание с много етажи.

— Хубаво, това го мога.

— Умовете, способни да излъчват енергия — тоест почти всеки ум — могат да го правят на всякакъв брой етажи. Когато има достатъчно от тях на един определен етаж, етажът може да бъде видян от експерт.

— Добре.

— Представи си всеки отделен мирис като отделен етаж.

— Заболява ме главата, Деймар.

— Извинявай.

— Извинен си. Продължавай.

— Психична локализация означава да намериш етажа и къде на етажа се намира точно определен ум.

Помислих.

— Знаеш ли, май го разбрах донякъде.

— Съжалявам. Ще опитам отново.

— Не, не. Продължавай.

— Знам, Влад. Беше шега.

— О. Не знаех, че се шегуваш.

— Понякога.

— Добре. И така, има ли начин да се премине от това, ъъ, психично локализиране към физическо локализиране?

— Определено.

— Как?

Той ме погледна озадачено.

— Не знам, Влад. Ти си този, дето го направи.

— Аз съм го направил?

— Да.

— Кога?

— Неотдавна. Помниш ли как локализирах един умствено? А ти закрепи умствената му локализация в един кристал, за да мога да я прехвърля във физическа локализация?

— А, да. Това ли беше?

— Мислех, че го знаеше.

— Ъъ. Предполагам, че да, по някакъв начин. Но не знаех за зданието.

— Зданието ли?

— С всичките етажи.

— О.

— Е, добре. Да се върнем на това, което се случи.

— На опита да локализират Лойош?

— Да. Ако не могат да преминат от, мм, зданието към физическо локализиране, какво правят тогава?

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Бих могъл да погледна в главата на Лойош.

Кимнах.

— Нещо такова мислех и аз.

„Шефе…“

„Не боли“.

„Правили ли са ти го?“

„Е.“

„Добре, шефе. Дължиш ми едно“.

„Готово“.

— Давай, Деймар.

Деймар се намръщи.

— Трябва малко да се отдалечи от теб.

„Шефе…“

„Знам. Но все пак го направи“.

Познайникът ми прехвръкна до перваза на прозореца. Деймар кимна и се обърна към него. След миг по лицето му пробяга изненада и той каза:

— Това е интересно.

— Какво, направи ли го вече? Какво откри?

„Това ли беше всичко?“

— Не съм сигурен — отвърна Деймар.

— Признавам, че много ме удовлетвори.

— Мм?

— Нищо. Какво можеш да ми кажеш?

— Някой е опитал заклинание, каквото не съм срещал никога. — Каза го почти доволно.

— Можеш ли да определиш какво е трябвало да направи?

— Да намери Лойош, разбира се. Но не разбирам как е възнамерявала да постигне прехода от умствена…

— Тя?

— Да.

— Знаеш, че заклинателят е жена?

Той примига.

— Определено.

— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— Какво би искал да знаеш?

— Обича ли пъстърва?

— Да.

— Това друга шега ли беше?

— Да.

— Добре. Искам да знам дали е в Лявата ръка на Джерег.

— Какво е това?

— Добре. Тогава можеш ли да ми кажеш нещо за състоянието на ума й?

— Хладна ярост — каза Деймар.

— Сериозно? Можеш да уловиш това?

Той кимна.

— Хладна ярост — повторих.

„Шефе, това го прави много лично“.

„Да, точно това си мислех“.

„Кого си обидил напоследък?“

„Деймар, мисля“.

— Деймар, ако е успяла да локализира Лойош, би ли могла да нападне мен, имам предвид през него?

Той се намръщи.

— Може би. Предполагам, че е възможно. Не знам достатъчно за естеството на връзката ти с Лойош.

Кимнах.

— Ясно. Нещо друго забеляза ли?

— Ами, мога да я открия отново, ако желаеш.

— Мм, да. Под „откриване“ не разбираш действителна локализация, нали? Имам предвид физическа.

— Е, да. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не направиш онова, което направи преди.

— Кое?

— Когато с помощта на източняшката магия намери един…

— А, онова.

— Да.

— За жалост точно сега е невъзможно.

— О. Е, хубаво.

Въздъхнах.

— Добре, Деймар. Благодаря, че намина.

— Защо?

— Ъъ, защо ли? Ами, помогна ми да разбера какво…

— Не, защо е невъзможно?

Потупах висулката на гърдите си.

— Докато нося това, не мога да извършвам вещерство.

— Затова ли не мога да усетя психичното ти присъствие?

— Аха.

— О. Ами защо не го свалиш?

— Не мога, Деймар.

— О?

Мисля, че „о“ и „да“ са любимите думи на Деймар. Наслаждава им се така, както аз се наслаждавам на пъстървата в „При Валабар“.

— Ако го махна, загивам.

— О.

Зачаках нетърпеливо неизбежния въпрос, след като осмисли последното. Можех да продължа и да му отговоря, преди да го е задал, но предполагам, че по някакъв извратен начин се забавлявах.

— Какво ще те убие?

— Джерег се опитват да ме намерят и убият.

— О.

— Моргантско.

— О.

Кимнах.

— Защо? — рече той.

— Ядосах ги.

— Трябва да ми напомниш да не ядосвам джерег — каза той.

— Ще накарам Лойош да го отбележи. Той се оправя с тези неща. — И добавих наум: „Мълчи, Лойош“.

„Аз…“

— Разбира се, ако искаш, мога да те заслоня, докато правиш заклинанието — каза Деймар.

— Можеш ли?

— Определено.

— Можеш да направиш това, което прави амулетът?

— Е, не точно. Но мога да запазя локализацията ти скрита.

— Не разбирам. За какво точно говориш?

— Казвам, че мога да им попреча да те намерят, ако си свалиш онова нещо.

— Да ме намерят, ъъ, в зданието? Или в тази стая?

— И двете — отвърна той с малко прекалена убеденост според мен.

— Също така блокира магия. Можеш ли да им попречиш да ме намерят така?

— О. Не, боя се, че за това уменията ми не стигат.

Помислих малко.

— Предполагам, че мога да отделя двете части на амулета и да оставя само…

„Шефе…“

„Мм?“

„Това е Деймар“.

„Какво имаш предвид?“

„Шефе, в какво е добър той?“

„Какво имаш предвид?“

„И какво ще се случи, когато свалиш амулета?“

„О. Добър аргумент, приятел“.

— Деймар, имам идея.

„Кой имаше идеята?“

— Каква е идеята, Влад?

— Кажи ми дали това ще свърши работа. Когато сваля амулета… Обясних. Той примига. Не бих могъл да кажа дали беше тип мигане „трябваше да се сетя за това“, или „никога не съм срещал по-тъп тип“.

— Е?

— Мога да го направя.

— Сигурен ли си?

— Да.

Отпуснах се и казах:

— Много добре.

— А магията?

— Рискуваме. Направи го бързо обаче.

— Добре, бързо. Искаш ли веднага?

— Един момент.

Отпуснах се и премислих разните варианти това да се обърка. Освен възможността за ужасна смърт, ако Деймар бе надценил умението си, друго не можа да ми хрумне. А вярвах на Деймар. Често пъти въпреки здравия си разум, но му вярвах.

Наистина му вярвах.

— Добре — казах. — Давай да го правим.

Деймар кимна и каза:

— Свали си амулета.