Стивън Бруст
Дзур (19)

Епилог
Десертно Ейлорско

— Знаеш ли — каза Телнан — това място наистина ми харесва.

— Радвам се, че одобряваш.

Той се оригна. Казвали са ми, че в някои източняшки общества това е комплимент. Мен са ме учили да се извинявам. Драгарите просто го пренебрегваха.

— Благодаря ти, Телнан.

— О, не беше за теб. Просто храната…

— Не за оригването. За това, че ми помогна да разбера, че не съм, никога не съм бил и никога няма да бъда дзур.

— Притесняваше ли се за това?

— Не особено.

— О. Е, няма нищо. Радвам се, че Сетра ме прати при теб.

— Аз също — отвърнах. Вдигнах чашата си за наздраве и отпих.

Виното, което върви с десерта, винаги е едно и също: ейлорско, сервирано изстудено. Как мога да опиша продукта, произвеждан от ейлорските лозя на Фенарио? Поеми са посвещавани на него, а не притежавам това умение. Колкото до мен, ще кажа, че съм си мислил възможно ли е да съществува друго нещо, което да е толкова сладко, без да пресища. Поговорката в Изтока гласи: „Ейлорското вино не е създадено с магия, то е магия“. На фенарийски се римува.

Но ще са нужни поне десетима поети, за да опишат усещането от виното с палацинтата.

Думите не стигат.

 

 

Попитах:

— Къде е детето сега?

— С Ноуратар.

— Може ли да го видя?

— Влад…

— Мм?

— Сигурен ли си, че искаш?

— Защо не?

— Ами, ще заминаваш.

— Знам. Но все пак. Да, сигурен съм.

Тя кимна.

— Ще уредя да го донесат тук, за да се запознаеш с него.

— Тук ли? — Засмях се. — На Крейгар ще му е забавно да види, че сме превърнали кабинета му в детска стая. Как си го нарекла?

— Влад Ноуратар.

Преглътнах. Това, че чух името, го направи някак съвсем реално.

— Ноиш-па знае ли?

— Разбира се. Уведомих го по пощата при първата възможност.

— Възможност ли? О. Беше ли, ъъ, раждането трудно?

— Не. Алийра беше с мен. Беше леко и почти безболезнено.

— Радвам се. Съжалявам, че и аз не бях.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

— Ще си видя сина.

Тя се престори, че не чу какво направи гласът ми, докато го казвах.

— Имам предвид след това.

— Вероятно пак ще замина. Нищо не съм решил още.

— Къде?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Май е по-добре да не знам.

Кимнах.

— Разбирам, че благородникът дзур на Сетра те е спасил — каза тя.

— Мда.

— Как се чувстваш, когато те спасяват?

— Горе-долу толкова добре, колкото ти, когато аз трябва да решавам проблема ти.

— Да, точно това имах предвид.

— Знам.

— Влад…

— Да?

— Нищо. Ще ида за детето.

Кимнах.

Трябваше да навестя дядо си. Прадядото на Влад Ноуратар. Да, можех да направя това.

Можех да направя много неща.

Можех да направя всичко.

Е, всичко, което не включваше да съм в Адриланка. И всичко, което можех с амулета на врата ми. И стига да не се спирам на едно място.

Зачудих се колко ли дълго ще го изтърпя.

— Къде е Коути?

— Здрасти, Крейгар. Не забелязах, че влизаш. Не е ли забележително това?

— Удивително. Коути къде е?

— Да вземе сина ми.

— Да вземе твоя… добре.

Кимнах.

— Бързо го схвана, а?

— Не беше толкова трудно. Може ли и аз да видя момчето?

— Разбира се.

— Благодаря.

— После ще те заведа във „Валабар“.

— Мислиш ли, че е умно?

— Не, разбира се.

— Винаги можеш да отидеш маскиран.

Свих рамене.

— Ще поема този риск. Дзурското в мен ме подтиква.

— Да не се засегнеш, Влад, но не мисля, че в тебе има много дзурско.

— Няма всъщност. Благородниците дзур винаги са сами. При мен всичко е до това да имаш приятели. Точно затова ще те взема с мен във „Валабар“.

— Хубаво.

— И ще те представя на приятеля ми Рик. Обещах да му се обадя, когато намина там следващия път. Стига да нямаш нищо против, че ще те видят с двама източняци.

— Кой ще ме забележи?

— Сервитьорите, надявам се.

— Прав си.

— Ти, Сетра, Кийра, Алийра, Деймар, Марио, Мороулан…

— Мм?

— Добре е да имаш приятели.

— Аха. Какво ще правиш след това?

— Махам се от града. Жив, ако е възможно.

— Имаш ли някоя крайна цел? Не че питам коя е.

— В общи линии — да, мисля, че имам.

— Рано или късно, Влад, ще трябва да уредиш нещата с джерег.

— И с Лявата ръка.

— Да, и с Лявата ръка.

— В момента виждам само един начин на „уреждане“, който би могъл да свърши работа, и този начин не ми харесва особено.

— Мога да си представя защо.

— Хе.

— Сериозно ти говоря, Влад. Това ще трябва да се уреди.

— Не днес. Днес трябва да се срещна със сина си.

Той кимна.

Чух стъпки зад вратата. Беше Коути. Крейгар стана.

— Ще се видим след малко, Влад.

Понечих да заговоря, но не можах, тъй че само кимнах.

Ръцете ми трепереха.