Стивън Бруст
Дзур (1)

Пролог
Блюдо по селски

Вили вдигна очи, извърна глава към интериора и каза най-невъзмутимо:

— Клава с мед за лорд Талтош. — После отново се обърна към мен с думите: — Обичайната ви маса е на разположение, милорд.

Щом Вили нямаше да прави никакъв коментар около факта, че не съм се вясвал от години, че ми липсва един пръст и че цената, обявена за главата ми, е достатъчна, за да накара всеки наемен убиец да му потекат лигите от алчност, какво пък, аз определено нямаше да го обсъждам. Последвах го вътре.

„Валабар и синове“ се намира в една част на Адриланка, която изглежда по-зле, отколкото е. Улиците са тесни и пълни с коловози, криволичещи между дупките. Жилищата са малки и на повечето възрастта им личи отдалече. А населението тук — градски текла с малко криота — не създава никакво впечатление за богатство или дори за удобство. Но, както казвам, изглежда по-зле, отколкото е. Малко от живеещите тук всъщност са бедняци: повечето са търговци или работят за търговци и повечето семейства са живели тук от хилядолетия, някои — цели Цикли. „Валабар“ си е съвсем на място.

Слизаш надолу три ниски стъпала и ако си драгар (какъвто не съм) или изключително висок човек (какъвто не съм), си навеждаш главата. Щом отново я вдигнеш, моментално те удря миризмата на прясно опечен хляб — удря те и се предаваш. Защо при всичките миризми, от които гъмжи в заведението, надушваш точно хляба, не знам. Съществуват безброй миризми, които не забелязваш, когато си навън. Но вътре е хлябът.

Намираш се в помещение с единайсет маси, най-голямата, от които е достатъчно голяма, за да побере компания от шестима. Между масите има доста пространство. Стените и покривките са бели, столовете — в някакво светло жълто. На всяка маса има жълто цвете, бяла чинийка със ситно смляна сол и прозрачно стъклено шишенце със стрит на прах източняшки червен пипер.

Последвах Вили до другото помещение, също като първото, но с пространство само за девет маси. Тези две помещения изчерпват всичко. Повечето вечери са пълни. Стигнахме до любимата ми маса, двойка в задния ъгъл, която ми харесва не от някакви съображения за сигурност, а просто защото ми е забавно да гледам какво ядат всички останали.

Столът изглеждаше добре — познат. Устата ми се напълни със слюнка и стомахът ми изръмжа. Седнах, Михи дойде с клавата ми, отпих малко и ето ви веднага проблем: бих могъл да ви разправям толкова дълго само за клавата, че няма да ми остане време за нищо друго. Усетих вкуса на канела, монра, мед и тежка сметана, усмихнах се неволно и отпих. Лойош, моят познайник, и Роуца, самката му, бяха затихнали от уважение към удоволствието ми — рядкост, особено в случая с Лойош.

До стола ми поставиха малък мангал, като го разположиха внимателно, за да не мога да се блъсна случайно в него. В мангала имаше маша за вино, грижливо поддържана сгорещена. До мангала имаше ведро със заледена вода, а в леда — едно дълго бяло перо.

Щеше да има вино тази вечер. О, да.

Бях подранил. В този час нямаше много вечерящи, едно каре и някакъв дръвник. Карето — всички криота — говореха тихо. „Валабар“, изглежда, насърчава тихия разговор, макар че не знам защо. Дръвникът приличаше на валиста. Хвърли ми един поглед на влизане и отново се залови със своите картофи „Пепелява планина“. Добър избор. Но пък, доколкото знам, „Валабар“ никога не предлага лош избор.

Бях направил добрия си избор случайно, появявайки се в ранния следобед. „Валабар“ ми харесва, когато е пълен с народ, но да съм почти сам съответстваше на настроението ми. Отпих от клавата и усетих, че съм затворил за миг очи, наслаждавайки се на това, което беше и което скоро щеше да е. Усмихнах се.

Час по-рано бях в Дзур планина. Час преди това се борех за живота си и за душата на един приятел срещу…

Значи, точно в момента имам проблем. Ти ме виждаш, но аз не те виждам. Не зная кой си. Има те там някъде, но си невидим, като Съдбата, ако решиш да вярваш в нея; като Боговете Съдници, дори да не вярваш в тях. Познаваш ли ме? Срещали ли сме се? Нужно ли е да обяснявам кой съм, или да приема, че си същият индивид, който ме слуша през цялото време?

Добре, предполагам, че все едно няма смисъл да ти разправям какво се случи преди това. Ако си бил с мен преди, знаеш. Ако не си, изобщо не би го повярвал. Аз самият едва го вярвам. Но докоснах дръжката на Лейди Тилдра, увиснала на лявото ми бедро, и усещането за присъствието й бе толкова остро, че не можех да се усъмня, колкото и да го исках.

Но пък това беше преди вечност — преди часове, както казах. Сега животът бе клава, а клавата беше добра, тъй че животът бе хубав.

Клавата бе част от онова, за което сега мисля като за своя „стар живот“. Всяка сутрин влизах в кабинета си, получавах си първата чаша клава, приготвена ми от моя секретар Мелестав, и започвах да обмислям какви престъпления да извърша този ден. След като Мелестав беше убит, Крейгар, мой съдружник и, ако предпочитате, помощник, който не знаеше как да свари клава и едва успяваше да направи кафе, я поръчваше от едно място наблизо.

Сега гледам на това като на хубаво време в живота си. Уважаваха ме, имах власт, имах пари, щастлив брак (така си мислех поне) и ако от време на време някой се опитваше да ме убие или гвардията Феникс се канеше да ме скъса от бой — е, това бе просто част от играта. Тогава като че ли не съзнавах, че съм щастлив. Но пък да прекарваш времето си, питайки се дали си щастлив, е добър начин да бъдеш нещастен според мен. Ако искаш да си щастлив, не си задавай трудни въпроси, просто си седи в някое кротко, мирно място и се радвай на самотната си клава.

Не ми беше съдено да се наслаждавам дълго на самотната си клава обаче.

— Милорд — каза Вили. — Един джентълмен моли да го доведа до масата ви.

Лойош стисна лявото ми рамо малко по-силно.

„Ако идва, за да ме убие, мислиш ли, че щеше да помоли?“

„Не, шефе. Но кой знае, че изобщо сме тук?“

„Хайде да разберем“.

Преди Лойош да е успял да отговори, рекох:

— Що за джентълмен, Вили?

— Драгар, милорд. Изглежда, е от дома Дзур.

Намръщих се. Определено беше неочаквано.

— Доведи го.

Млад, според първата ми реакция. Не ме бива много в преценките за възрастта на драгарите, но ако беше човек, едва щеше да му е набола брадата. Освен това беше висок и дългурест по начин, присъщ за някой още неулегнал съвсем в тялото си. Домът му изобщо не беше загадка: само Господарите на дзур имат такива уши и такива очи и мислят, че черно на черно е свръхмодното съчетание на цветове. И за капак на всичко — дръжката на меч, стърчаща над рамото му: меч, който сигурно беше по-висок от мен. Меч съвсем като за дзур, ако щете.

Изражението му обаче изобщо не беше като за дзур. Усмихваше се.

— Ей, здрасти — каза той, много весело някак. — Един ден ще се казвам Зунрагон, но засега името ми е Телнан.

Трябваше ми малко време, докато измисля отговор. Първо, никой досега не ми се беше представял точно по този начин. Второ, благородниците дзур са… ами, някои от тях може и да са… сигурно би могъл да намериш някой, който…

Не очакваш да намериш весел дзур.

Станах. Ако беше джерег, щях да си остана седнал от учтивост, но беше дзур, тъй че станах и го удостоих с нещо като поклон.

— Владимир Талтош — представих се. — Наричай ме Влад. — И си седнах отново.

Той кимна.

— Просто проверявах. Сетра ме изпрати.

— Разбирам. Защо те наричат Телнан?

— Сетра казва, че още не съм спечелил името Зунрагон.

— О. Какво означава Зунрагон?

— Още не ми го е казала.

— Какво означава Телнан?

Той се позамисли.

— Мисля, че означава „ученик“, но не съм сигурен. Може ли да седна с тебе?

Вдигнах два пръста на Вили, който кимна и се върна по работата си. Телнан седна. Не знам как успя с онова нещо стегнато така на гърба му, но изглеждаше лесно и естествено. Може би е нещо, което благородниците дзур изучават. Каза:

— Сетра беше притеснена за теб.

— Много мило от нейна страна, но обучен ли си да се справяш с убийци джерег, при положение че някой намине насам?

Усмихна се, все едно че току-що са му заповядали да влезе в битка срещу враг със смазващо превъзходство пред очите на половината Империя.

— Още не.

— О. Значи това е учебна практика за теб?

Кимна.

„Не знам за теб, шефе, но се чувствам адски по-добре“.

„Мхм“.

Михи донесе клава за Телнан. Отпих от моята.

— От дълго време ли познаваш Сетра? — попитах.

— Не всъщност. Около двайсет години.

Не от дълго. Повече от половината мой живот.

— Странно, че изобщо не съм те срещал досега.

— Едва преди година и половина ми разрешиха да изляза над подземията.

Примигах.

— Ъ, ако не възразяваш да попитам…

— Да?

— Какво прави в подземията близо двайсет години?

Той се намръщи.

— Ами, изучавах магьосничество, разбира се. Какво друго? Кимнах.

— Да. Разбира се. Какво друго?

Кимна ми любезно.

„Знаеш ли, шефе, не мисля, че е най-ярката свещ в свещника“.

— Това, дето го носиш, прилича на някаква униформа.

Грейна като небесата в Деня на възнесението.

— О, забеляза го?

— Веднага го засякох. — По реакцията му разбрах, че се очаква да попитам, а клавата временно бе премахнала обичайната ми склонност да правя напук. — Що за униформа е?

— На рода Лавоуд.

Виж, това беше интересно.

Междувременно Михи, селяк, добре закръглен източняк с големи побелели рунтави вежди, отново се приближи. Този път държеше голямо дървено блюдо, което познавах добре. Усмихна ми се леко заговорнически, сякаш знаеше какво си мисля. Предполагам, че знаеше. На блюдото имаше гранитна плоча, гладка и кръгла, около стъпка в диаметър и нагорещена във фурната. Михи постави блюдото на масата и извади от джоба на престилката си малка каменна каничка. Разклати я опитно, след което махна тапата от каничката.

В бутилката имаше масло — смес от гроздово семе, зехтин и фъстъчено масло, по-точно. Ароматът, който издаде, щом се изля по нагорещения гранит, беше благ, леко мускусен. Отпуснах се в стола си. Колко отдавна беше. Последния път, когато посетих „Валабар“, бях…

Още бях женен, но да не тръгваме натам.

Още не бях в черния списък на Организацията, но да не тръгваме и натам.

Още си имах всичките десет пръста, но… и т.н.

Години. Да го оставим така.

Телнан погледна блюдото с любопитство, сякаш се чудеше какво предстои. Около камъка имаше листа маруля — червена, зелена и жълта. Между марулята и гранита имаше тънки резенчета сурово телешко, пушена риба, сурова риба, птиче месо, омар и по една малка маша за всеки от двама ни. Всичко, с изключение на машите беше мариновано. Ей, те и машите мариноват, доколкото знам. Много бих дал, за да узная какво има в маринатата, но със сигурност съдържа лимон.

Също така на блюдото имаше три соса за топене: горчица, сладък лимонов сок и сос с чесън, лютива ряпа и стрити зърна горчица. Обикновено не използвам лимоновия сок — нещо в съчетанието на вкусове ме притеснява. Другите два ги редувам.

Взимаш телешко или от рибата, или каквото е там, и го прекарваш през средата на гранита, където се пече около десет секунди на всяка страна — келнерът ще го направи вместо теб, ако пожелаеш. После го взимаш с машата, топваш го в соса по свой избор и се залавяш за работа. Телешкото го увивам в лист маруля. Започнах да показвам на Телнан как става, но Михи се оказа по-бърз и по-добър. Телнан следеше указанията му много внимателно.

— Знаеш ли — каза дзурът — това наистина е добро.

— Знаеш ли — казах аз — мисля, че си прав.

„Не забравяй да оставиш малко за Плановия комитет, шефе“.

„Кога съм забравял?“

„Половината пъти, когато ядеш тук“.

„Дълга памет имаш за грешките“.

„Просто се грижа за дамата“.

„Мислиш ли, че Роуца ще хареса храната?“

„Ще те уведомя“.

Телнан ме гледаше намръщено.

— Ти на… ъъ, с джерега ли говориш?

— Да.

— О.

Нямаше какво повече да каже по въпроса, но се радвах, че му давам повод за размисъл.

Тъкмо когато довършвахме селското блюдо, получих две неща. Първото беше кошница с онова, което в семейството ми наричахме „лангош“, източняшки чеснов хляб. Второто беше друг посетител.

Хлябът наистина ми хареса. До посетителя ще стигна след малко.

Докато посягах за скилидка чесън, по лявата ми ръка премина лек гъдел — задържащият се ефект от скорошно нараняване, още по-наскоро излекувано от експерт. Всичко беше наред — все пак само преди четири часа изобщо не можех да използвам ръката си; щях да изтърпя малко гъдел.

За няколко мига с Телнан не си проговорихме. Бях се съсредоточил върху процеса с търкане на чесъна по хляба, когато Лойош стегна ноктите си на дясното ми рамо, последван почти моментално от Роуца, която стегна ноктите си на лявото ми такова. Вдигнах очи, което стресна Телнан, който извърна глава и полуизвърна тялото си, докато посягаше за меча си. Към масата крачеше стар, невзрачно облечен драгар, без намек за усилие да се прикрие или забърза. И да имаше враждебни намерения към мен, не беше много добър. Остана ми време да пусна хляба, да избърша пръстите си и да извадя кама от ботуша си. Задържах камата под масата. Телнан трябва да беше стигнал до подобно заключение, защото не извади оръжието си. Загледах типа, докато се приближаваше.

Беше малко дребен за драгар и макар изобщо да не ме бива за възрастите им, трябваше да му дам над двайсет и пет стотака. Не можах да идентифицирам от кой дом е нито по дрехите, нито по чертите му.

Не издаваше по нищо да е джерег — с което искам да кажа, че не добих никакво чувство, че знае как да се справи с обстановката или че се озърта за опасност, или че, ами че е нещо друго, освен стар търговец. Естествено, допуснах, че е тук, за да ме убие.

Отне му някъде около шест секунди, докато стигне до нас, което ми остави време да се сетя за Лейди Тилдра, тъй че съвсем леко се отдръпнах от масата, прибрах камата в канията в ботуша си, опрях лявата си ръка до блюдото и оставих десния си показалец да се отпусне на дръжката на Лейди Тилдра на лявото ми бедро. Лейди Тилдра е… но на това ще се върнем по-късно. Засега нека да кажа само, че, както и преди, докосването на дръжката й ми даде успокоително усещане за присъствието й. Ако този индивид се канеше да ми развали яденето, щях да се ядосам доста.

Вили се намръщи и понечи да се приближи, но му махнах да се разкара — бих се мразил вечно, ако го светнат, докато се опитва доблестно да защити правото ми на едно кротко ядене.

Странно е как времето се проточва, когато си мислиш, че ти предстои да защитиш живота си. Докато онзи се приближи, успях да направя още няколко бързи наблюдения — имаше приятно, леко закръглено, почти селяшко лице въпреки благородната горна част, със светли дружелюбни очи и тънки вежди. Ръцете му бяха единственото, което ми се стори опасно, въпреки че не мога да кажа точно защо си помислих така. Бяха си просто ръце: изрядно подрязани нокти, средно дълги пръсти, макар и малко по-дебели може би. Станах. Телнан също. И да беше неучтиво, не ми пукаше особено.

Гостът не ме остави в напрежение. С приятен баритон заяви:

— Казвам се Марио Сивата мъгла. Може ли да седна с вас, лорд Талтош?

Когато си върнах дар словото, рекох:

— Поправи ме, ако греша: не си мит значи?

— Не изцяло поне. Може ли да седна?

На Телнан не му пролича, че името му е познато.

— Разбира се, стига приятелят ми да не възразява. Той се казва Телнан, между другото.

Вярвам, че гласът ми беше достатъчно спокоен и любезен.

— Здрасти — каза с усмивка Телнан.

Марио Сивата мъгла кимна леко, също с усмивка.

Обърнах се към познайника си.

„Лойош, още малко и ще ми пуснеш кръв“.

„Съжалявам, шефе“.

Отпусна хватката си на рамото ми. Вили издърпа стол от друга маса и го намести вляво от мен и вдясно от Телнан. Ако Марио Сивата мъгла решеше да се храни с нас, масата щеше да е препълнена. Тримата седнахме.

„Шефе, ако искаше да те убие…“

„Знам, знам“.

— Разбирам, че сте чували името ми? — каза Марио. С усмивка. Усмивката на съсед от долния етаж, който току-що ти е благодарил, че си му заел чашка кафе на зърна.

— Мда — отвърнах. Най-умното, което можех да кажа.

— Аз не съм — каза Телнан.

Двамата с Марио погледнахме благородника дзур и аз казах:

— Ъъ…

— Все едно — рече Телнан.

— Не бих искал да прекъсвам яденето ви — каза Марио.

Погледнах го. Изглеждаше искрен. Казах:

— Желаете ли нещо за ядене?

— Не, благодаря. Няма да се задържам много.

За малко да кажа „Добре“, но се овладях. Михи се приближи, зададе същия въпрос на Марио и получи същия отговор. После ме попита дали ще желаем вино. Желаехме. Можел да ни препоръча… Чудесно. Доверих му се: просто да донесе каквото смята, че е най-добро. Той се поклони.

Марио.

Беше за наемните убийци това, което бе Кийрон Завоевателя за войниците. Само дето Кийрон беше мъртъв. Марио беше убил император преди Обръщането на Цикъла, поне според приказките. Когато гвардията Феникс не може да разгадае някое убийство, казват „Марио го е направил“, което значи, че случаят никога няма да бъде разрешен. Разправят (сигурно не е вярно) за един тип, комуто казали, че Марио е по петите му, и той просто отишъл сам до Портата на смъртта и се хвърлил от Пропадите.

И Марио седеше сега на масата срещу мен и се усмихваше най-дружелюбно.

Беше почти достатъчно, за да ми се отще да ям.

„Ей, шефе“.

„Какво?“

„Откъде знаеш, че наистина е Марио?“

„Хмм… прав си. Но да познаваш някой, който би твърдял, че е Марио, ако не е?“

„Е, не. Но все пак“.

„Аха“.

Той се отпусна назад в стола си, скръсти ръце пред гърдите си — възможно най-незастрашаващата поза, която можеше да заеме, без да е болезнено очевидно, че се опитва да изглежда незастрашително, — и каза:

— Разбира се, знаеш, че си ядосал някои хора.

— Да. Беше ми разяснено.

Телнан се обърна към мен. Не ми се обясняваше на дзур, тъй че не го направих.

Марио заяви, предполагам и на двамата:

— Има две неща, които не правиш: не говориш на властите за Асоциацията и…

— Асоциацията?

Той се усмихна.

— Стар термин. Организацията? Синди…

— Разбирам.

— Аз — не — каза Телнан.

„Знаеш ли какво, Лойош. Извеждаш дзура навън и му обясняваш“.

„Мхм“.

Гласно, двамата с Марио го пренебрегнахме. Безгласно всъщност. Кимнах. Марио продължи:

— Не говориш на властите за нас и не се забъркваш с нашия имперски представител. Ти направи и двете. Е, едно и половина поне.

— Не съм казал нищо на властите за, ъъ, Асоциацията. Не съвсем.

— Достатъчно, за да ядосаш някои хора.

— Предполагам.

— Не предполагаш. Знаеш го.

Кимнах и казах:

— През последните няколко години, докато скитах по света и ги отбягвах, общо взето ми се изясни. Предполагам, че в един момент са ти предложили работата?

Погледна ме право в очите. В същото време усетих странен лек гъдел някъде откъм тила си, сякаш нечий глас ми зашепна, но твърде тихо, за да го чуя. Реших, че точно сега не е моментът да мисля за гъдела и какво подсказва той.

— Извинявай — казах на Марио. — Неуместен въпрос.

Той кимна едва забележимо и каза:

— Поемаш известен риск с идването си тук, не мислиш ли?

Лойош леко помръдна на рамото ми. В отговор Роуца помръдна на другото. Телнан рече:

— Аз съм тук.

— Да — отвърна Марио. — Разбира се.

— Не кой знае какъв — казах. — Знаеш как ние… в смисъл, знаеш как стават нещата. Докато се разчуе, че съм тук, и някой ми скрои нещо, ще съм далече от града.

— Затова беше толкова отпуснат, когато влязох.

— Да, затова.

Той кимна.

— Има слухове, че си придобил доста респектиращо средство за самозащита.

Усетих цялата дължина на Лейди Тилдра на лявото ми бедро, точно пред сабята. Не я докоснах, въпреки че ми се искаше.

— Не. Не са слухове. Казали са ти го директно и от надежден източник.

— Е, да.

Което, прецених аз, почти потвърждаваше приказките, които бях чувал — че най-прочутият професионален убиец в историята на Драгарската империя е любовник на Алийра е’Кийрон, втора поред като Наследник на дома Дракон и начело на най-престижното разклонение на този дом. Беше забавно. Или нещо такова.

Тъй че, докато си седя тук, между вкуснотиите на „Валабар“ и Марио Сивата мъгла от дома Джерег, и си чакам виното с някакъв странен благородник дзур за компания, може би трябва да ви поразкажа малко за себе си. Хмм… но пък, от друга страна, може би не.

Михи цъфна с виното и ме помоли да одобря бутилката. Кимнах. Сигурен бях, че е бутилка. Той използва перото и с помощта на дебела ръкавица, извадена от задния му джоб, машата. Отвори я и наля без пищни жестове. Джани, другият ми любим келнер, винаги правеше така, че отварянето на бутилката да прилича на върховен триумф. Малките стилистични детайли са това, което ни различава, не мислите ли?

Отпуснах се в стола си, все едно нямам и една грижа на света, и попитах:

— Ще пийнете ли вино?

Телнан пожела, Марио — не. Михи напя и остави бутилката на масата.

Кимнах, отпих и зачаках Марио да продължи.

— Хубаво вино — отбеляза Телнан. Съмнявах се, че може да направи разлика. Но пък можеше и да греша.

Марио се размърда в стола си и — само за миг — ми се стори притеснен. Преди стъписването да се е издало на лицето му, каза:

— Познаваш Алийра.

Е, да, познавах Алийра. В смисъл, познавах я толкова добре, колкото, който и да е „източняк“ (да се чете: човек) може да познава „човек“ (да се чете: драгар). Знаех, че е ниска като за драгар; не повече от шест стъпки. Знаех, че има убийствен нрав и нужното умение в магията, с което да го наложи. Знаех, ами…

— Да — отвърнах. — Донякъде.

— Тя ме помоли да поговоря с теб — каза той.

Това определено си струваше повдигане на вежда.

— Загрижена е за безопасността ми?

Той се намръщи.

— Е, не всъщност.

— Звучи успокоително.

— Загрижена е за някои други.

— Ще ме караш да отгатвам?

Въздъхна. Изглеждаше нещастно.

— Добре. Гадая. След като те е изпратила тя, трябва да е нещо, свързано с Организацията, тъй като Алийра никога не би се унизила да признае публично, че има нещо общо с престъпници.

Телнан и Марио се втренчиха в мен и усетих, че се изчервявам.

— Ъъ, не включвах точно теб в това — уверих Марио.

Той кимна и каза:

— Е, продължавай. Добре се справяш.

За съжаление, след като бях стигнал дотук, блокирах. Ако Алийра си имаше неприятност с Организацията, нещо, което не можех да си представя, то Марио можеше да направи всичко, което бих могъл да направя аз. А ако Организацията си имаше някаква неприятност, това вече не беше моя грижа. Вече нямах никакъв интерес или връзки с техните дела, с възможното изключение на…

— Коути — отроних.

Той кимна и нещо тежко се стовари в стомаха ми.

— Южна Адриланка.

Кимна отново.

— Вината е моя значи.

Ново кимване.

— Ъъ… бихте ли обяснили? — обади се Телнан.

— Не — отсякох.

Направих още няколко коментара, този път с повече емоционално, отколкото рационално съдържание.

— Предполагам — каза Марио.

Телнан изглеждаше озадачен.

Усетих присъствието на Лойош в ума си, както правя понякога, когато някое заклинание заплашва да излезе извън контрол. Съсредоточих се върху дишането си като при упражнение по фехтовка.

В случай че не сме се срещали досега, преди време ръководех един малък район на Адриланка. В смисъл, ако там се случеше нещо незаконно, или получавах дял от него, или уреждах нещата така, че някой да съжали, че не съм получил дял. Също така по някое време придобих сходни дялове в Източняшкото гето, наричано Южна Адриланка. По това време бях щастливо женен. Същевременно съпругата ми Коути беше нещастно омъжена, главно защото имаше някои морални възражения да печели от източняците по същия начин, по който го правехме от драгарите. И защо ли?

После тя изпадна в опасност, а аз геройски я спасих и така нататък. Междувременно си спечелих врагове и духнах набързо. Последното, което направих, преди да изоставя кариерата си, приятелите си, жена си и всичко останало, беше да дам на Коути всичките си дялове в Южна Адриланка като един вид подарък преди сбогуване.

По това време мислех, че е забавно по някакъв болезнен начин.

Сега беше болезнено по някакъв забавен начин.

Михи поиска да разбере дали съм готов за… не, не бях. Можеше да се върне, след като гостът напусне, тъй като гостът ни явно не държеше да се храни. Михи разбра и изчезна там, където отиват келнерите и кредиторите, когато не са пред теб.

— Окей — казах. — Да чуем.

Марио кимна и се усмихна. Като оня тип от долния етаж, както казах преди малко. Или може би като стареца, дето пощипва хубавото момиченце на пазара, а то му се усмихва, вместо да го зашлеви. Схващате, нали?

— Камата започна от…

— Тя вече не се нарича така.

Той ме погледна странно и рече:

— Аз я наричам така.

— Аха. Окей.

— Започна от опита да опразни напълно Южна Адриланка от Организацията.

— И тя, разбира се, изникна отново, само че извън контрола й.

— Да.

— Можех да й кажа, че ще стане така.

— Някои неща се виждат лесно, когато не си вътре в тях.

— Щом казваш. И после?

— Успя да си върне някакъв контрол над района и се опита да го ръководи… — Той се намръщи. — По-нежно, както би се изразил ти.

— Точно това аз трябваше да пробвам първо — изсумтях.

— Също не подейства. Както разбирам, дълговете са излезли извън контрол, маржът на приходите бил много малък…

— Схващам идеята.

Той кимна.

— Тъй че, мм, различни индивиди започнаха да надушват възможности. Знаеш как става.

— Да.

— Аз не — каза ведро Телнан. Пренебрегнахме го.

Марио каза:

— Опита се да задържи това, което имаше, но всъщност не разполагаше с организация. Само със себе си и репутацията си. С това не се стига далече.

Кимнах. Съгласен бях, че не се стига далече.

— След това започна да получава помощ — продължи той. — Няколко лакеи се оказаха мъртви и…

— Помощ от кого?

— Това е големият въпрос.

Изгледах го, а той каза:

— Не. Аз нямам пръст в това.

— Тогава кой…? О.

— Да, старата й позната.

— Мечът на Джерег.

— Да. Такъв е слухът поне.

— Мечът на Джерег, сега Наследничка на трона на Дракон.

— И не просто тя лично, но включи разни приятели и слуги.

— Алийра?

— Не. Просто някои дракони, които се чувстваха задължени да й помогнат, независимо от всичко.

— Може да стане гадно.

— Да.

— Ако се разчуе, че Наследничката на Дракон се замесва в…

— Точно.

Почесах се по брадичката.

— Тъкмо се бяха измъкнали от последния почти скандал с нея. Но мога да го разбера. Ноуратар и Коути… — още изпитвах болка да казвам името й — са приятелки. Ноуратар не може просто да я остави сама.

— Точно така. И това доста притеснява Алийра.

— Нищо не ми спомена.

Той се намръщи.

— Не знам цялата история, но ми се струва, че когато за последен път си се видял с Алийра…

— Преди има-няма два часа.

— Да. Изглежда, тя е имала други неща наум.

— Възможно е.

— А после ти напускаш доста внезапно.

— Може и така да се каже. Да се е чуло нещо за Кийра Крадлата във връзка с всичко това?

Той свъси вежди.

— Защо да я засяга пък нея?

— Няма причина, доколкото знам. Просто се чудех.

Той поклати глава.

Отпуснах се в стола си.

— Значи Алийра иска да видя дали мога да помогна с нещо.

— След като така и така си се върнал в района.

— Мда, след като съм тук. — Не въздъхнах съвсем. — Признавам, че в някои отношения съм в състояние да помогна. Във всеки случай познавам принципите доста добре.

Той отново кимна.

— И не мога да твърдя, че цялата ситуация не е по моя вина — добавих.

Той пак кимна, което беше ненужно.

— Но го има проблема, че ако се задържа в този район повече от няколко часа, животът ми не струва и един зеленясал медник.

— Точно тук стигаме до новите ресурси, с чието притежаване си прочут.

При тези думи Телнан леко потръпна. Изглеждаше общо взето объркан по време на целия разговор, но все трябваше да се е досетил нещо покрай това, което си говорехме.

Не му обърнах внимание и казах на Марио:

— Не е достатъчно, за да се заема с целия Джерег, много благодаря.

— И един допълнителен ресурс, за който може би не знаеш.

— Тъй ли?

— Аз — каза той.

Позяпах в празното за известно време. После казах:

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене?

— Определено.

Кимнах, покашлях се и попитах:

— Ъъ… да ти викам ли Марио?

— Всички ми викат така.

— Окей. Виж. Имам някаква представа колко си добър, но…

— Но?

— Все пак целият Джерег е тръгнал подире ми.

— Не целият. Само Дясната ръка.

— То пък голямото успокоение.

— А в Южна Адриланка действа Лявата ръка.

Зяпнах го.

— Патрулът на Кучките?

Изкиска се, все едно никога не беше чувал как ги наричат.

— Какво искат те в Южна Адриланка? — продължих.

— Ти ще трябва да ги попиташ това.

Отпуснах се, спомних си за виното и отпих малко. Не помня как беше вкусът му.

„Шефе, тая работа хич не е хубава“ — каза Лойош.

„Благодаря за прозорливото наблюдение“.

Седях и прехвърлях наум каквото знаех за Лявата ръка на Джерег. Изобщо не беше толкова, колкото трябваше да знам. Дясната ръка, това, което обикновено се нарича Джерегите или Организацията, бяха почти изцяло мъжки индивиди — Кийра, Коути и Ноуратар бяха изключения — и беше въвлечена в, ами, във всичко, което ми бе познато: необлагаем хазарт, нелицензирана проституция, продажба на крадени стоки, заеми с висока лихва и други забавни неща. Знаех, че Лявата ръка, предимно жени, съществува. Но никога не ми е било напълно ясно с какво се занимават. Е, това не е съвсем вярно. В смисъл знаех, че ако искаш да закупиш някой артефакт на Древна магия, трябва да потърсиш тях. Ако ти трябва бързо чародейство, та да си сигурен, че някой ще умре и гарантирано ще си остане мъртъв, отиваш при тях. И ако ти потрябва информация, складирана само в нечия глава, то чародейка джерег е най-добрият ти залог.

Но също така знаех, че това не може да е пълният обхват на интересите им.

Какво можеха да искат в Южна Адриланка?

— Какво още можеш да ми кажеш? — попитах накрая.

Той въздъхна и поклати глава.

— Жалко е колко малко знае Дясната ръка какво прави Лявата ръка. Ще ми се да можех да ти кажа повече.

— Кажи ми, което можеш.

— Да. Добре, до този момент знаем, че Камата е получила предупреждения да напусне Южна Адриланка сама. Доколкото знаем, не са предприемали никакви конкретни стъпки.

— Откъде знаете, че Лявата ръка прави предупрежденията?

Той бръкна под наметалото си. Неволно се напрегнах и ръката ми помръдна към камата, която бях прибрал в ботуша си. Телнан като че ли също се напрегна. Марио се престори, че не забелязва, извади сгънато листче и ми го подаде. Почеркът беше простичък и четлив, почти безличен. Пишеше: „Благодарим ви за интереса и приноса в тази част на града ни. След като работата тук вече е свършена, надяваме се, че ще приемете благонамерените ни пожелания за продължително благополучие и добро здраве“. — Беше подписано „Мадам Триеско“ и отдолу бе изрисуван символът на дома Джерег.

— Мадам Триеско? Коя е пък тази?

— Не знам. — Марио сви рамене.

— Добре, съгласен съм. Изглежда съвсем ясно.

— Тоест влизаш, така ли?

— Разбира се.

— Алийра каза, че ще влезеш. — Марио стана. — Къде ще си?

— Бих могъл да прескоча до Черен замък, но не съм в настроение да започвам нова война Дракон — Джерег. Тъй че какво ще кажеш за Дзур планина?

— Да, там е добре.

— Мм…

— Да?

— Ако ми се прииска да се свържа с теб, има ли някакъв…

— Алийра може да ме намери.

— Да де, но аз едва ли ще мога да се свържа с Алийра.

— Защо?

Потупах верижката, която носех на шията си, и казах:

— Защото, както се очертават нещата, май няма да ми се ще да махам тези…

— О, да бе.

Марио се намръщи за миг, погледна към Телнан, после се наведе над масата и ми прошепна нещо в ухото. Телнан вежливо се престори, че не забелязва.

Отдръпнах се на стола и зяпнах Марио.

— Майтапиш се!

Той поклати глава.

— Не. Но да убия…

— Да, не е най-умното.

— Добре. Разбрах. Ако ми се наложи да се свържа с теб, знам какво да направя. Ще държим връзка. — После добави вече към двама ни: — Приятен апетит.

— Той си идва с яденето — отвърнах и за двамата.

Телнан го удостои с дружелюбна усмивка.

След като Марио си излезе, дойде Михи — появи се от онова място, където келнерите, кредиторите и т.н. И след като нямаше какво друго да направя в момента, отново насочих вниманието си към храната.