Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (30)

29

По време на едно от свижданията Маркъс ми разказа за един псевдонаучен спор между братята Крейвър. Било през един от най-скучните периоди на поляната, когато още не се били появили тектоните. Не си спомням точните термини на полемиката. Мисля, че беше свързана с въртенето на планетата. Според Ричард един стрелец, който стреля точно по вертикалата над себе си, изобщо не е изложен на опасността да бъде ранен от този куршум. В краткото време, през което куршумът спре да се издига и започне да пада, земята ще се е преместила и куршумът ще падне под ъгъл спрямо дулото на оръжието. Казах, че не си спомням как е протекъл този спор, нито какви са били разногласията. Ала накрая Ричард стрелял с револвера си към небето, застанал в позата на човек, който дава старт на състезание по бягане.

Куршумът се отправил към небето на Конго. Този жалък куршум стигнал дори по-високо от Маркъс и Амгам, когато се качили на високото дърво на своята любов. В определен момент силата на издигане и силата на гравитацията сигурно са се изравнили. И точно в този момент, ако куршумът имал очи, щял да види Конго от много по-висока перспектива в сравнение с лицата, участващи в разигралата се на поляната драма. Падането му също е било по-болезнено: който повече е видял, повече губи, и колкото по-прекрасно е това, което сме видели, толкова по-трудно ни е да се откажем от него. В известен смисъл аз бях онзи куршум. Изживях моя миг на равновесие между силата на издигане и на падане там, на излизане от съда. И също като онзи куршум не можех да се озова на мястото, от което бях тръгнал. Ала падането щеше да ме нарани.

През следващите дни мислех за едно-единствено нещо — да насоча живота си към някоя конструктивна цел. Благодарение на поредицата от събития директорът на „Таймс ъф Бритън“ ме беше издигнал в йерархията на седмичника. В действителност новата ми позиция не беше нищо особено, но аз се посветих на работата с трескавата енергия на хората, домогнали се преждевременно до някоя длъжност. Първият проблем, с който се сблъсках, си имаше име: Хардлингтън.

Годините само потвърдиха извода, до който случаят с Хардлингтън водеше по безспорен начин: че неприятните ситуации се срещат много по-често, отколкото неприятните хора, и че съжителството с унижени хора накрая унижава и нас самите. И наистина след като йерархичните отношения между Хардлингтън и мен се преобърнаха, този човек от деспот се превърна в призрак. Не понасях вечно разкаяната му физиономия, струваше ми се недопустимо от морална гледна точка, така че един ден го заговорих. Можех да го извикам в кабинета си. Предпочетох да отида до бюрото му, за да могат всички да бъдат свидетели.

— Драги ми господин Хардлингтън — казах аз, — мисля, че трябва да проведем кратък разговор относно основните литературни принципи.

Когато всички машини спряха да тракат, продължих:

— Прочетох цялото ви творчество — беше лъжа, но щеше да е хубаво да го кажа — и мисля, че вие допускате една грешка, само една, но решаваща. Вие сте голям читател на класиците, но само на класиците. Замислете се върху следното: нито един от авторите, признати за класици, не желаел да бъде като класическите автори, които били четени по негово време. Възхищавали им се, но не им подражавали. От друга страна, господин Хардлингтън, очевидно е, че най-добрите не могат да се сравняват помежду си. За да се оцени по достойнство един добър автор, всъщност трябва да го сравним с лошите автори.

Държах с две ръце една книга: протегнах ги към Хардлингтън, все едно че правех приношение. Беше едно старо мое произведение, и то най-лошото — „Пандора в Конго“, първата поръчка на доктор Лутър Флаг.

— Смятам, господин Хардлингтън, че един добър автор трябва да следва своя собствен път, различен от пътя, прокаран от класиците. Един автор трябва да се води не по книгите, на които иска да подражава, а по тези, на които не иска неговите книги да приличат.

И завърших:

— Мнението ми, господин Хардлингтън, е, че един добър писател трябва да има само една цел в творческия си живот, само една: никога да не напише тази книга.

Нещата се подобриха. Понеже бях написал „Пандора в Конго“ и публично бях разрешил на Хардлингтън да ме критикува, унижението му беше донякъде компенсирано. Дори възвърна малко от предишната си безочливост. Но понеже вече нямаше никаква власт, от неприятен стана забавен и съжителството ни се подобри.

Така изминаха още няколко дни. С внезапно увеличената си заплата можех да си позволя да кроя планове за бъдещето. Не знаех как да се отблагодаря на семейство Макмахън за гостоприемството им. Междувременно Макмахън пожела да прочете историята на Гарви. Никога не беше чел книга, така че можех да смятам това за чест, както и за предизвикателство. Щеше ли да я прочете от край до край, или накрая щеше да подпре с нея крака на някой стол?

Отговорът не закъсня. След две нощи Макмахън явно беше стигнал до кулминационната точка на книгата. Бях заспал, когато една ръка разтърси рамото ми.

— Томи, Томи! Събуди се, момче!

Подскочих, убеден, че отново ни бомбардират, но преди да стана от леглото, Макмахън ми каза:

— Кои са тези хора?

— Кои хора? За кого говорите? — попитах аз.

— Тектоните! Какво ще правим, ако решат да ни нападнат?

Говореше така, сякаш под леглото му имаше някой тек-тон.

— Господин Макмахън — осведомих го аз, разтърквайки ечите си, — книгата свършва едва на последната страница.

И трябва да кажа, че когато Макмахън стигна до края на книгата, беше по-доволен, отколкото аз, когато бях приключил с писането й. Беше една неделна сутрин.

— Прочетох една книга! Прочетох една книга! — повтаряше той и показваше книгата като някакъв трофей.

Подскачаше из трапезарията, а дечурлигата му танцуваха около него, без да знаят каква е причината за тази радост, ала участвайки с удоволствие в нея.

Същия този ден, след като току-що бяхме приключили с обяда, но още седяхме около масата, Макмахън ми каза:

— Може ли да те попитам нещо за книгата, Томи? Много ми е любопитно.

— Питайте, господин Макмахън — отвърнах аз.

Той приближи глава до моята и ме попита с поверителен тон:

— Спомняш ли си главата, в която Гарви и Амгам са на дървото? — Той заговори тихо със съучастническа усмивка на устните. — Да, човече, когато са на онова грамадно дърво, на което се натискат и вършат мръсотии.

— Спомням си отлично, господин Макмахън — осведомих го аз. — Книгата съм я написал аз.

Макмахън попита:

— Къде са се изхождали?

За момент занемях, след което възразих:

— Това ли беше важният ви въпрос? — рекох аз и сбърчих нос.

— Всъщност имам и други. Но този е важен, не мислиш ли? Виж, Томи, направих изчисления — той ми показа лист хартия, изписан с прости аритметични формули. — Умножих приблизителното дневно количество изпражнения, които двама души отделят, по седем дни, през които според книгата Гарви и Амгам са били заедно на дървото. И се получава значително количество лайна! Въпросът е: как са могли да устоят на смрадта? Щом дървото е било толкова голямо и с гъста корона, изпражненията на двойката би трябвало да се задържат върху клоните под тях. А поради горещината вонята би трябвало да е ужасна! Как са могли да я изтърпят?

— Не знам! — отвърнах аз. — Конго е огромна и влажна страна, дъждовете са проливни. Може би те са измивали нечистотиите.

— Не, не — настоя господин Макмахън с упоритостта на термит. — Направих справка в Британската енциклопедия и установих, че Маркъс е бил в Конго през сухия период. Не е валяло дъжд или е валяло много малко! И е било ужасно горещо! Гниенето в близост до тях би трябвало да им е попречило да вършат каквато и да било любовна дейност!

Ядосах се.

— Моля ви, господин Макмахън! Защо да съсипваме една толкова красива сцена, като припомняме човешките слабости?

Господин Макмахън се предаде. Или по-скоро престана да настоява. И понеже имаше изражение на разочарован читател, подканих го да ми зададе други въпроси. Може би обясненията ми щяха да го задоволят и щяхме да приключим спора. Тогава Макмахън ми изложи невероятно количество формални несъответствия. Например на еди-коя си страница Ричард се оплаква, че тютюнът му е свършил, а по-нататък пуши пура. Неща от този род.

— Да, знам — защитих се аз. — Преживяванията в Конго са предизвикали у Маркъс емоционален срив. Мисля, че трябва да бъдем по-снизходителни към дребните пропуски. Всеки, който се е борил за живота си, за любовта си и за свободата на човешката раса, едва ли би могъл да запомни толкова незначителни дреболии като тези, които ми цитирахте.

С това успях да убедя Макмахън. Но не убедих себе си. Имах чувството, че ме разпитва прокурор, хиляди пъти по-неумолим от онзи, срещу когото Нортън се беше изправил. Макмахън прелисти няколко страници. После напълни с въздух големите си като бъчви бели дробове с шумно сумтене и попита с присъщото си простодушие:

— Томи, защо негрите не бягат? Ти разбираш ли го?

— Но, господин Макмахън — отвърнах аз с победоносна усмивка, — били са завързани за вратовете с нашийници, проектирани специално за носачи, за да не бягат. Не си ли спомняте?

— Не, не — поправи ме той. — Говоря за втория етап, когато ги превръщат в миньори.

Това ме разтревожи. Страхувах се, че описанието ми на мината не е било достатъчно ясно. Обясних на Макмахън, че вътрешността на мината е било сферично пространство и единственият изход е бил отворът отгоре.

— Представете си някакво подобие на капандура — рекох аз и посочих с пръст центъра на тавана. — Колкото и да се катерим по стените, ще ни бъде невъзможно да стигнем до изхода, защото няма да имаме къде да се хванем.

Макмахън обаче прелистваше книгата и въртеше глава.

— Не.

— Не? — попитах аз.

— Не — настоя той.

Продължаваше да разлиства книгата с гримаса, сякаш не аз, а тя трябваше да разсее съмненията му. Накрая вдигна глава, погледна ме с очите си на уличен пес и каза:

— Томи, какво им е струвало на тези момчета да се качат едни върху други? С обикновена човешка кула са щели да стигнат до „мравуняка“. Не мислиш ли? После са щели да си помогнат взаимно. И за един миг всички са вън!

Не знаех какво да отговоря. Внезапно осъзнах, че правя до болка познат жест — погледнах към едната и към другата страна на масата. И не правех този жест, защото се съмнявах, а защото трябваше да спечеля време, докато измисля нещо, за да се измъкна от положението. Усетих как във въздуха се прокрадва някакъв ужас. Неприличен ужас, ако ужасът изобщо може да има определения. Макмахън размаха укорително пръст неизвестно към кого.

— Знаеш ли защо на братята не им е хрумнало това? — И той сам ми отговори: — Защото са били англичани. Знам това, защото съм ирландец. Англичаните мислят, че владеят Ирландия, защото са по-умни от ирландците. Не е вярно. Командват, защото са по-силни. Затова не им е минало през ума, че шепа негри могат да измислят един толкова прост план за бягство. Смятали негрите за идиоти. Но не били идиоти, само роби.

Макмахън отново се вторачи в книгата, като я заразглежда срещу светлината, сякаш така щеше да открие истината, написана със симпатично мастило. И заключи, все още без да ме гледа.

— Щом е така, защо негрите не са избягали от мината?

Нямах отговор. Всъщност нямах отговор на нито един от въпросите, които Макмахън ми беше задал тази сутрин.

— Добре — казах аз с пресъхнало гърло и едва преглъщайки, — аз също съм англичанин, господин Макмахън, и нямам нищо против интелигентността на ирландците. Нито на африканците.

— О, разбира се, че не, Томи! — извини се Макмахън. — Човек може да е англичанин, и пак да е свестен! Само казвам, че англичаните, добри или лоши, мислят като англичани. Тоест никога не мислят като потиснати, защото никога не са изпитвали потисничеството, което те упражняват върху другите.

Макмахън прелисти още две страници и внезапно сякаш в ума му проблесна някаква светлинка. Изгледа ме с широко отворени очи и каза:

— Сега се сетих, че ти се срещаше и разпитваше Маркъс Гарви.

— Да. Много пъти.

— Ти си добър англичанин и уважаваш интелигентността на африканците, затова сигурно си му задавал този въпрос много пъти. Какво ти отговори господин Гарви?

Не можех да понеса да ме сравнява с братята Крейвър. Или по-скоро не понасях, че нямам отговор на толкова лесни въпроси. Или пък че не съм сметнал за необходимо да задам толкова очевиден въпрос на Маркъс Гарви. Отговорих му рязко и грубо и излязох ядосан от пансиона под претекст, че искам да се разходя. Горкият господин Макмахън. Още не мога да си го простя.

Разходих се из квартала, като пушех непрекъснато. Бях толкова разстроен, че палех нова цигара от фаса на предишната. Исках да пропъдя въпроса на Макмахън от ума — си, но не можех. Защо негрите не бяха избягали от мината?

На връщане спрях пред останките на стария пансион. Сградата приличаше на зле направена торта, а в горния ъгъл все още можеше да се види, превърнат в ромб, прозорецът на моята стая. Мислех си за разни незначителни неща, когато някой ме потупа по дясното рамо.

— Извинете, вие не се ли казвате Томсън, Томас Томсън?

Беше кварталният пощальон с обичайната си чанта, шапка и неразделния си велосипед. Потвърдих предположенията му, като отвърнах утвърдително на въпроса и той ми каза с широка усмивка:

— Спомням си ви много добре. Вие сте младежът, който ругаеше кайзера в деня, когато цепелините бомбардираха онази сграда. — Той посочи разрушения пансион. — Аз дойдох точно тогава, за да ви връча едно известие. Бяхте истински възмутен! Трудно бих забравил млад човек като вас.

— Да, наистина бях аз — спомних си аз и му върнах усмивката.

Сега, гледана с очите на оцелелите, историята изглеждаше по-забавна, отколкото беше.

— Прощавайте за безпокойството — продължи пощальонът, — но скоро след това имаше и друго писмо, адресирано до вас, до господин Томас Томсън. За жалост сградата беше опразнена и не знаех кой е адресът ви в армията. Въпреки това предадох писмото в централното хранилище. Казах си, че ако един толкова пламенен и решителен младеж като вас научи, че някой му е написал писмо, непременно ще дойде да го потърси. Някой ден.

Свих рамене.

— Благодаря за вниманието. Но нямам семейство, нито кой знае колко приятели — отвърнах аз. — Така че не вярвам да е много важно.

— Беше — настоя пощальонът. — Идваше от един затвор, а подателят беше осъден на смърт. Знам това, защото името му беше много известно.

Мъжът отново се качи на велосипеда. И докато се отдалечаваше надолу по улицата, каза:

— Е, както желаете. Ако се интересувате, писмото още е в централната поща. Знаете ли? Някои писма са чакали десетки години, докато стигнат до получателя си.

Защо ми беше писано да срещна този отзивчив пощальон? Когато германската бомба унищожи книгата ми, беше неизбежно човек като Томи Томсън да крещи възмутено насред улицата. И беше неизбежно пощальонът да ме запомни заради бурните ми ръкомахалия, а това практически правеше неизбежна срещата ми рано или късно с него.

Защо ни беше бомбардирал онзи германски цепелин? Защото бяхме във война с Германия. А защо бяхме във война с Германия? Заради колониите, защото колониите обогатяват страните и хората. Затова братята Крейвър бяха отишли в колониите: за да забогатеят. И ако не бяха отишли, аз никога нямаше да напиша нищо. Всичко е много просто и едновременно с това много сложно.

От думите на пощальона заключих, че писмото е от Маркъс. „Може би — казах си аз — Маркъс ми е писал след постъпването ми в армията.“ Не бях успял дори да се сбогувам с него. През онези дни имах много свободно време и дори само заради това отидох да взема писмото.

Грешах. Не беше от Гарви. Беше от консула Кейсмънт. Кейсмънт не е могъл да знае, че докато е писал писмото, аз обличах военната униформа, срещу която той се беше борил, и че вследствие на това писмото ще остане в архива в продължение на две години. Нека си припомним, че то стигна до мен през есента на 1918-а и че Кейсмънт беше екзекутиран през 1916-а, докато аз съм бил на фронта. Господи, това писмо! Не го отворих в пощата. Спомням си, че се върнах в пансиона, отправих се към всекидневната и седнах в едно кресло с гръб към прозореца. В креслото отсреща седеше както обикновено господин Модепа. Прелистваше последния брой на „Таймс ъф Бритън“, за който бяхме абонирани безплатно благодарение на моята длъжност.

Никога друго четиво не ме е трогвало толкова. Минали са шейсет години и още го помня дума по дума.

Пишеше следното:

Драги господин Томас Томсън,

Когато прочетете тези редове, в тялото ми вече ще бъдат изстреляни двайсет и четири куршума. С една дума, остава ми малко време и не искам да го губя в оплаквания. През краткото време, което прекарахме с Вас, Вие ми се сторихте младеж, притежаващ едно качество, което изпъкваше над всички останали: любов към истината. Във всеки случай пиша тези редове, за да убедя господин Томсън да се опита да промени присъдата, но не тази, която тегне над мен — невъзможна задача, — а друга, свързана с един случай, от който се интересуваме и двамата.

„Случаят Гарви“, който започна преди моя и ще приключи след моя. Припомнете си, че аз бях един от инициаторите за събирането на подписи сред европейската колония в Леополдвил. Всички онези добросъвестни граждани подписаха документ, в който се изтъкваше престъпният нрав на Маркъс Гарви. Знам какво мислите: че сега на защитата на Гарви ще й бъде много лесно да всее съмнение в моята искреност. Няма значение. Ако преценките ми са верни, Маркъс няма да се измъкне толкова лесно от правосъдието.

Сигурно вече си давате сметка — ако не сте го направили, съжалявам, че имате толкова ниско мнение за мен, — че човек като мен никога не би се задоволил да връчи на съда обикновена подписка. Разполагам също със свидетел, с чиято помощ Гарви би могъл да бъде осъден. Ала по време на срещата, която имахме с Вас, ирландският бунт вече беше в ход. И съдбата ми — победа или поражение, вече беше написана. Претърпях поражение.

Сега ми е невъзможно да се погрижа лично за този свидетел. Мога ли да се доверя на друг освен на Вас? В положението, в което се намирам, не ми остава друг избор. Дал съм на този свидетел указания да отиде на адреса, който Вие ми дадохте. Надявам се да му осигурите закрилата, която аз не успях да му дам. Накарайте го да се яви пред съда и да даде показания. Не Ви моля за нищо друго. Знам, че сте на заплата при адвоката на Гарви. Вярвам обаче, че в тази борба на интереси между йерархията и правдата Вие ще изберете истината.

И едно последно нещо: човекът, когото Ви пращам, е верен, сигурен и дисциплиниран. Наредих му да отиде в пансиона Ви и да не мърда оттам, докато някой не го потърси. И повярвайте, щом съм го помолил да не мърда, няма да мръдне. Дори да вали дъжд, да грее слънце или да минат хиляди години.

(Затова Ви моля да следите за пристигането му.) Нещо повече, нашият човек е получил изричната заповед да не разкрива самоличността си и да говори за „случая Гарви“ единствено пред подходящия човек. А как ще се легитимира този човек (т.е. Вие)? С парола. Тя е следната:

 

 

Конго е Конго е Конго е Конго.

 

 

Повторете това изречение три пъти. Общо дванайсет пъти думата „Конго“. Съжалявам, не съм много оригинален с паролите. Но именно тази дума може да легитимира моя свидетел. А здравият разум ми подсказваше да търся нещо по-просто, за да избегна цензурата по пощата; скоро ще бъда труп като всички останали, но засега не съм човек като всички останали.

П.П. След като прочетоха това писмо, представителите на властта — доста снизходителни — установиха, че съдържанието му не е политическо, и го одобриха. Следователно няма да упражнят никаква цензура и ще бъде изпратено на адреса, който съм написал.

Пожелавам Ви да живеете много години и правдата да расте около Вас като гъста гора.

Бях приключил с четенето, но писмото имаше своето живо въплъщение в креслото отсреща, под формата на господин Модепа.

— Не се казвате Модепа, нали? — попитах аз.

Ала още докато изричах това, си дадох сметка, че „Модепа“ е фонетичното съответствие на френския израз mot depas^[1], т.е. „парола“. Когато ме чу, Модепа отмести „Таймс ъф Бритън“ със същия рязък жест, с който аз бях свалил писмото.

— Вие сте Пепе. — Той ме гледаше внимателно и аз казах: — Вие би трябвало да сте мъртъв.

Той обмисли внимателно твърдението ми и заключи:

— Не. Жив съм.

Станах, подадох му ръка и без да успея да скрия лекото треперене, обхванало тялото ми, казах:

— Господин Годфроа, ще съм извънредно щастлив, ако ми позволите да ви поканя да изпием по едно питие.

Изведох го от къщи. Защо? Сигурно защото дълбоко в себе си знаех истината и търсех отсрочка, за да не я чуя. Отидохме в ирландската кръчма на Макмахън, където имаше сепаре.

Сцената, която последва, показва, че най-драматичните моменти в живота ни може да бъдат най-смешните. Знаех истинското име на Годфроа и следователно неговата самоличност. Така че беше ненужно да произнасям паролата. Той обаче настоя с фанатична упоритост. Имаше заповеди да не се разкрива пред никого, докато въпросната личност не я произнесе и щом беше чакал упорито две години, като нищо можеше да чака още две.

Така че трябваше да изрецитирам цялата парола, но това повтаряне на думата „Конго“ ми се струваше извънредно смешно. Ако Кейсмънт ни гледаше отнякъде, сигурно се превиваше от смях. Годфроа съдействаше с готовност. „Смелост, смелост“, сякаш ми казваше с изражението си всеки път, когато произнасях „Конго“. Нещата започнаха да стават гротескни, когато след това безкрайно повтаряне на „Конго“ Годфроа погледна дълбокомислено към тавана и каза:

— Извинете, може ли да повторите? Не успях да преброя добре…

Все пак се справихме някак си. И когато всичко беше наред, Годфроа се разкри като голям бъбривец.

— Господин Кейсмънт ми каза да отида на адреса на стария пансион. Според господин Кейсмънт рано или късно някой щеше да се появи и да ми предложи подслон и рано или късно някой щеше да ми поиска паролата. И така и стана — той отпи от уискито и продължи, — но вместо сграда намерих куп отломки, така че седнах и когато някой се появеше, аз повтарях: „Парола? Парола?“ Ала никой не произнасяше паролата. До днес. Защо се забавихте толкова?

Беше ми струвало много усилия да произнеса паролата просто защото ми се бе сторило нелепо. А сега, когато можех да задам единствения логичен въпрос, не бях много сигурен дали искам да знам отговора. Ала всъщност нямах избор. Беше истинско чудо, че Годфроа седи срещу мен, готов да говори. Четири години бях писал една книга, позовавайки се на невидими герои, а сега един от тях се бе появил. Беше достатъчно да му задам един-единствен въпрос.

— Годфроа, какво се случи в джунглата?

В началото разказът на Годфроа приличаше много на разказа на Маркъс. Бяха наели Годфроа за помощник в една експедиция на бели: тази на братята Крейвър. Потеглили от Леополдвил със сто носачи. Навлезли в джунглата през тунел, който си проправял път през най-агресивната растителност на планетата.

— Един ден — продължи Годфроа, — когато бяхме навлезли много дълбоко в гората, спряхме на едно открито място. Господарят Ричард беше сигурен, че там има голямо находище на диаманти.

— Диаманти? Сигурен ли сте? — прекъснах го аз. — Какво сте намерили, находище на диаманти или на злато?

— Диаманти. Господарят Ричард казваше, че златото се вижда, а диамантите се подушват. А той подушвал диаманти — отвърна без колебание Годфроа. — Направихме лагер на поляната. Братята Крейвър спяха в една палатка, ние с Маркъс в друга. Истината е, че намериха само два диаманта. Но какви диаманти само! Всеки от тях беше голям колкото юмруче на новородено. В нощта след като ги намериха, Маркъс беше много нервен и не можеше да заспи. Въртеше се непрекъснато на нара и мърмореше: „По дяволите, защо тези двамата трябва да вземат двата диаманта, а аз нито един?“ Аз му казвах: „Спи ми се, господарю Гарви, моля ви“. Той обаче настояваше: „По дяволите, защо тези двамата трябва да вземат двата диаманта, а аз нито един?“ А аз му повтарях: „Спи ми се, господарю Гарви, моля ви“.

Повторенията на Годфроа започваха да ми писват. Хванах го за ръката и попитах:

— Годфроа! Какво още се случи?

Той разтвори широко очите си. На черното му лице тези очи с жълтеникави ириси приличаха на две пържени яйца. Годфроа продължи.

— Тогава господарят Гарви ми каза: „Млъкни, скапан негър“, излезе от палатката с една газена лампа и револвер и се отправи към палатката на братята Крейвър. Хвърли лампата вътре, за да ги вижда по-добре и чух как изстрелва шестте патрона на оръжието. И аз бях излязъл от палатката. Виждах силуетите на господарите Крейвър да се очертават върху плата. Уилям беше по-слаб, а Ричард, по-пълен. Също така ги чувах. Бяха ранени. Стенеха, плачеха и молеха господаря Гарви да не ги доубива. Ала господарят Гарви, който стоеше прав извън палатката, зареждаше спокойно револвера с още шест патрона. Отново стреля срещу господарите Крейвър от много близо. И шестте куршума. Мисля, че шестте куршума уцелиха братята. Ала въпреки това не ги уби. Господарят Уилям плачеше като котенце, мяукаше много тъжно. Господарят Ричард издаваше странни звуци, сякаш се давеше. Господарят Гарви зареди отново и изстреля още шест патрона. Разпределяше равномерно изстрелите, ту Уилям, ту Ричард, ту Уилям, ту Ричард, ту Уилям, ту Ричард, ту Уилям, ту Ричард. И така, докато изпразни третия барабан. Когато се увери, че са мъртви, господарят Гарви се обърна, видя, че съм зад него и каза: „А ти какво гледаш, гадна чернилка?“ Ала промени държането си и ми каза: „Чакай малко, Пепе, нека поговорим“. Когато господарят Гарви беше в добро настроение, не ме наричаше „гадна чернилка“, казваше ми Пепе. Ала почти никога не беше в добро настроение. Разбрах, че се прави на любезен, но същевременно зареждаше револвера все така спокойно както преди. За какво го зареждаше, като господарите Уилям и Ричард бяха мъртви? Това означаваше, че ще убие и мен, а понеже аз не исках да ме убие, побягнах като стрела. Господарю Томас!

Годфроа бе забелязал, че дланта ми кърви. Бях си забил ноктите в месото и сега кървеше. Бях толкова погълнат от разказа, че дори не си бях дал сметка. Полях раната с уиски и я превързах с носната си кърпичка.

— Годфроа — казах аз. — Защо не ми разкажете всичко?

— Всичко? Какво искате да кажете, господарю Томас?

— Всичко значи всичко — отвърнах аз.

— Добре, всичко — съгласи се Годфроа. — Успях да се върна в Леополдвил, но не знаех какво да правя. Ужасявах се от мисълта, че ще срещна господаря Гарви отново в Леополдвил и се страхувах, че ще обвини мен в убийството. Нали аз съм черен, а той е кафяв, белите щяха да повярват повече на него, отколкото на мен. И наистина един ден го видях да върви по улиците на Леополдвил! Уплаших се, толкова се уплаших, че се изповядах пред един белгийски мисионер. Изповядах греховете си, но най-вече тези на господаря Маркъс Гарви. Мисионерът ме познаваше от много години и познаваше също господин Кейсмънт. Мисионерът ме срещна с господин Кейсмънт и господин Кейсмънт ми повярва и ми каза да мълча, че ако искаме справедливост, трябва да действаме хитро, много хитро. Господин Кейсмънт нямаше доверие на белгийските съдилища. Ала когато научи, че господарят Гарви е задържан в Англия, изпрати ми пари, за да си купя билет за кораб. Трябваше да свидетелствам на едно дело. За жалост това дело все не започваше. После избухна войната и пътуването ми се отложи много пъти, защото не беше лесно да се качиш на кораб. Останалата част от историята вече ви е позната. Когато стана възможно да пътувам, господин Кейсмънт ми изпрати съобщение. Имах адрес, където да отида и където щяха да ми дадат подслон. Ала не трябваше да свидетелствам, докато не чуя от устата на един и същ човек думата „Конго“, повторена дванайсет пъти. Господин Кейсмънт нареди така, за да запомня по-лесно: думата „Конго“, където съм роден, и дванайсет пъти като дванайсетте апостоли на Исус.

— И какво още? Къде е останалата част от историята?

Годфроа не разбираше нетърпението ми. Погледна към тавана, после отново мен и каза ясно и лаконично:

— Това е всичко. Какво още би трябвало да знам?

— А белите хора?

— Всички бели хора от експедицията са мъртви, с изключение на господин Гарви, който е кафяв и ги уби. — Годфроа ме попита искрено натъжен: — Може би не съм се изразил достатъчно ясно? Господин Гарви е убиец и трябва да се въздаде правосъдие. Господарю Томсън, ръката ви още кърви.

Не исках да ме нарича „господарю“. Той го знаеше. Ала беше безсмислено да настоявам. Годфроа беше от хората, готови да жертват живота си за своите господари, но неспособни да променят навиците си, дори да им го заповядаше самият Исус Христос. Музиката достигаше отчетливо до нас през дървените стени на сепарето. Не знаех, че ирландската музика може да бъде толкова, толкова тъжна. Годфроа ми беше хванал ръката. Развърза кърпичката и я намокри с уиски от чашата си. Докато ме превързваше отново, той продължи:

— Бях уплашен до смърт и когато избягах, не погледнах назад. Върнах се сам през джунглата и оцелях по чудо. Ядях гъби от кората на дърветата и скакалци, които виждах, когато скачаха над тревата. Трябваше да се крия от диваците, защото на идване им бяхме сторили ужасни неща. Толкова ужасни, господарю Томсън, че дори не можете да си ги представите! Господарят Гарви беше много зъл. На идване обичаше да хвърля динамит в селата, така се забавляваше. Господарите Крейвър, които искаха да имат здрави носачи, често му се караха, защото прекаляваше и хвърляше повече бомби от необходимото. Той също се е върнал сам като мен, но въоръжен с пушки и динамит, и предполагам, че никой не се е осмелил да го доближи. Сигурно е бомбардирал дори гущерите, които са пресичали пътя му!

— Уилям не е ли бил убит от съотечествениците ти? Не са ли го увесили с главата надолу, така че гризачите да изядат мозъка му?

— Господарят Уилям увесен с главата надолу? — засмя се Годфроа. — Не, разбира се! Никой не би сторил такова нещо на господаря Уилям. Братята Крейвър налагаха това наказание на недисциплинираните носачи. Е, първоначалната идея беше на господаря Гарви, който го намираше за много по-забавно, отколкото да ги връзват за дърветата.

— А какво стана с бялото момиче? — опитах аз отново.

— За какво бяло момиче говорите? В експедицията нямаше жени, още по-малко бели.

— Прибери се в пансиона, Годфроа — казах внезапно аз.

В същия момент музикантите спряха да свирят. Промяната на тона ми и музикалната пауза объркаха Годфроа.

— Нещо лошо ли казах, господарю Томсън? Ядосан ли сте ми?

— Върви си.

Отиде си. Имаше още половин бутилка уиски и аз я изпих. В началото си казвах, че пия, защото уискито ми помага да мисля. Беше лъжа. Пиех, защото пиенето ми помагаше да не мисля.

Мислите ми и аз бяхме две отделни същества. В гърдите ми се трупаха поравно страх и униние. Мислите ми искаха да заклеймят Годфроа, или Модепа, или който и да беше той в действителност. Казвах си: той е измамник; дезертьор; това е капан на Кейсмънт, който е бил озлобен содомит; той е невеж негър, не му вярвай. Бутилката уиски обаче свърши и забелязах, че без гориво тези мисли нямат никаква подплата. „Добре тогава — реших аз, — потърси още гориво.“

Исках да се махна оттам. Ала вместо да се върна в пансиона, влязох в друг бар. Когато го затвориха, в друг. Всяко поредно място беше по-лошо от предишното. Накрая вече не намирах отворено заведение. Ала не се отказвах с героичната и тъпа упоритост на пияните. Близо до кейовете открих последния отворен бар, най-лошия от всички. Не беше заведение, беше свърталище. Всички жени бяха курви, а всички мъже крадци, или обратното. Изобщо не ми пукаше. Можех да намеря пиене срещу пари.

Помещението имаше формата на лабораторна колба с много тясно гърло, стеснено още повече от тезгяха, и с разширение в края. Беше претъпкано с хора, а акустиката беше толкова лоша, че всички говореха с крясъци. Наложи се да викам в ухото на сервитьора, за да ме чуе. Телата се скупчваха едно върху друго и се движеха така, сякаш плуваха в кална локва. За да отвлека мислите си, се запитах каква е причината за тази странна архитектура. Въпреки алкохолните пари, които замъгляваха съзнанието ми, не ми беше трудно да се досетя. Разбрах и се разсмях.

Това беше най-гнусният, извратен и покварен бардак в Лондон. Обичайните клиенти трябваше да бъдат винаги нащрек заради полицейските хайки. Ако полицията влезеше, формата на колба им позволяваше да я видят отдалече. Скупчените тела щяха да затруднят бързото придвижване на полицаите. Преследваните имаха време да избягат през един от прозорците, намиращи се в другия край на тръбата, където разширението беше проектирано, за да се танцува в него.

Бях пил твърде много. Мислите ми бяха объркани. Помислих, че Англия е най-голямата империя в света, а това я превръщаше в най-опасната страна в света. Помислих, че Лондон е нейна столица, а това го превръщаше в най-покварения град в света. И понеже се намирах в най-лошия бар на най-лошия град на най-лошата страна в целия свят, логично беше неговите посетители да са най-лошите представители на човешкия род. Следвайки това размишление, най-лошите измежду най-лошите от най-лошите би трябвало да се намират на дъното на колбата, далече от входа и близо до прозореца. Протегнах врат от мястото, където се намирах — по средата на тезгяха, — за да видя тези представители на човешката измет, и, естествено, Маркъс Гарви беше там, начело на всички.

Танцуваше с една стара проститутка, изрисувана като тропически папагал. Музиката се осигуряваше от една цигулка, от токове, тропащи върху дъсчения под, от ръце, които пляскаха без ритъм, и от много гласове, прегракнали от тютюна. Маркъс и жената се смееха. Тя се смееше като луда, а той се смееше на нея. Роклята на жената беше цялата на лекета — големи и малки, стари и нови. Бог знае колко течности бяха участвали в създаването на безбройните архипелази. Един от танцуващите беше толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си. Ала хората бяха толкова нагъсто, че не падаше. Пътешестваше от гръб на гръб, опирайки глава на нечие рамо, после две ръце го блъскаха по-натам, към друго тяло.

Маркъс се отегчи от проститутката и я смени с халба бира. Жената възрази нещо и Маркъс счупи халбата в главата й. Хората наоколо се разсмяха. По главата на жената се стичаше смесица от кръв, бира и боя за руса коса. Беше припаднала, но също като заспалия пияница не падаше на земята. Известно време гледах като хипнотизиран главите на пияния и на проститутката. Двамата плуваха сред море от рамене — изпаднали в несвяст, движейки се като пумпали. Рано или късно щяха да се срещнат на нечие рамо и да се целунат, без да разберат това. Тогава си казах: „Събуди се“.

Отправих се към Маркъс. Да си проправя път сред тази гора от гърди и гърбове беше твърде тежка задача. Трябваше да ги блъскам най-безцеремонно, като ги отмествах с ръце и забивах лакти в ребрата. Маркъс ме видя едва когато бях на три метра от него. В онзи бардак обаче три метра бяха неизмеримо разстояние. Застана неподвижно като гущер на слънце. Сега гледаше само мен. И беше друг човек: внезапно прословутите му зелени очи ми се сториха като кладенци с изгнили водорасли. Никога не бях виждал това изражение на лицето му. Беше безочлива, неумолима, концентрирана и плътна като куршум омраза. Нямаше нищо общо с тъжното и безпомощно изражение по време на нашите свиждания. Крясъците наоколо ни пречеха да се чуем, макар че се намирахме толкова близо един до друг, затова Маркъс раздвижи много бавно устните си, за да го разбера, и каза: „Кучи син“. И изскочи през прозореца.

Естествено, последвах го. Уродливата му фигура се отправяше към кейовете и преди мъглата да го погълне, аз изтичах след него. Разтоварените стоки образуваха истински лабиринт от малки улички. Струпани вързопи, бали и контейнери с различни форми и обеми създаваха импровизирани пътеки. Маркъс искаше да ми се изплъзне зад някой ъгъл на тези стени от стоки. Малките му крака тичаха с учудваща бързина, сякаш задвижени от мотор, отделен от останалата част на тялото му. А аз бях пил твърде много. Можех само да тичам и да викам:

— Спри, проклетнико!

Преследвах го доста време. Маркъс беше черна бягаща сянка, бръмбар с човешки форми. Благодарях се на Бога, че носи черен панталон и черен пуловер, иначе нямаше да мога да го виждам в гъстата като масло мъгла. Въпреки това той се отдалечаваше все повече и повече. Уличките между стоките бяха наистина дяволски. Завивах зад някой ъгъл и едва имах време да го зърна, преди да се изгуби зад следващия ъгъл. Понякога пътят се разделяше на две и не виждах Маркъс нито в едната, нито в другата посока. В тези случаи избирах по-чистия от плъхове път, тъй като предполагах, че Маркъс ги е пропъдил на минаване. Не исках да се предавам. Ала съдбата взе решение вместо мен.

Тичах и внезапно усетих, че нещо сякаш се скъса в гърдите ми. Не знаех какво ми се е случило, ала знаех, че е нещо много лошо. Почти не можех да дишам. И най-лекото движение ми причиняваше непоносима болка, сякаш пробиваха гърдите ми с нагорещено желязо. Седнах и опрях гръб в един грамаден като железопътен вагон контейнер. (На следващия ден лекарите ми казаха, че белите ми дробове са се отлепили. Танцуваха в гърдите ми като две клечки в празна кутия. Нужен ми бе цял месец почивка, за да се закрепят отново.)

Не зная колко време прекарах там, седнал апатично. Ако не беше уискито, което бях изпил и което действаше като обезболяващо лекарство, щях да вия от болка. Студът през онзи ноември беше особено остър. А Маркъс ми се беше изплъзнал.

Внезапно усетих, че вали. Струята обаче беше твърде плътна, за да е дъжд. Погледнах нагоре. Струваше ми доста усилия, докато разбера, че течността, която се стича в очите ми, е урината на Маркъс.

Беше се качил на контейнера, на който се бях облегнал. Изпразваше преспокойно мехура си върху мен. Аз нямах сили дори да се изправя на крака. Само мърдах глава, така че струята да пада върху тила ми, а не върху лицето. После, докато си закопчаваше панталоните, той ме попита:

— Може ли да знам защо ме преследваш? Искаш да те убия ли?

Дъхът от устата му се сливаше с мъглата. Ала беше по-сивкав и блестящ от нея. И можех да го помириша. Всяка негова дума излъчваше различно зловоние. Този глас нямаше нищо общо с гласа, който познавах. Този глас не се колебаеше, не молеше, не плачеше. Беше тонът на закоравял престъпник, който се смята за непобедим, докато се намира в своя гъмжащ от зараза свят.

— Говорих с Годфроа — казах аз. — Ще накарам да подновят делото!

Маркъс не изглеждаше особено впечатлен.

— Единственото ми престъпление е, че се отнесох с едни англичани като с негри. — Той се изплю по посока на вятъра и добави: — А ти няма да подновиш нищо, нещастнико.

— Ще го подновя — възразих аз. — Ще те обесят!

Той разпери ръце и се разсмя.

— Мен? Но нали аз спасих света? Или вече не си спомняш?

Изкикоти се като маймуна. Млъкна и когато заговори отново, гласът му беше леден:

— Ако дойдеш пак насам, ще ти изтръгна бъбреците и ще ги изям. А после ще те убия. Представа нямаш какво е Конго.

Скочи и изчезна от другата страна на контейнера. Аз казах нещо, но не си спомням точно какво. Той ми отвърна. През мъглата до мен достигна грубият му глас.

— Нортън, глупако, Нортън!