Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (26)

25

Годините, последвали завръщането ми от фронта, не се отличаваха с нищо интересно. Пишех и посещавах от време на време Маркъс Гарви, за да нанеса последни уточнения в книгата и да му повдигна духа. Приятелството и благосклонността на семейство Макмахън към мен бяха безгранични. Не искаха нищо от мен. Наистина вършех някои неща за тях, но по собствено желание. Не правех никакви разходи за издръжката си, бях спестил известна сума още в сиропиталището и нямах никакви грижи. Пишех непрекъснато и ежедневието ми беше монотонно като живота на монах, така че не мога да разкажа кой знае какво за онези години. Войната с Мария-Антониета обаче продължаваше.

Открих, че обича да вдишва боя за обувки. Ако някой забравеше отворена кутия, тя можеше с часове да си пъха муцуната в нея. Мисля, че миризмата я опияняваше, защото после се движеше на зигзаг като пияница, който търси осветителен стълб. Любезно предложих да лъскам всичките обувки в пансиона. Излишно е да казвам, че намерението ми беше да я дразня. Сядах на една табуретка, заобиколен от обувки, отварях голяма кутия боя и я поставях на видно място.

Не е трудно да предположим колко изкусителна е била кутията с боя за най-коварната костенурка в Обединеното кралство. Мария-Антониета не беше глупава, знаеше, че кутията е под зорките очи на най-големия й враг, колкото и да се преструвах на разсеян. Виждах я как наднича от ъглите нерешително, разкъсвана от желание. Накрая животното не издържаше и се приближаваше, надявайки се, че вниманието ми е погълнато от лъскането на обувките.

Естествено, аз точно това чаках. Мацвах я хубаво с четката по голия гръб и Мария-Антониета се превръщаше в костенурка зулу, по-черна и от въглища. Побягваше възмутена, с яростни подскоци, на каквито беше способна само една уродлива костенурка като нея.

В тази кампания на военни похвати и хитрини Мария-Антониета винаги контраатакуваше. За да си отмъсти, реши да пикае в леглото ми. За този, който не е в течение, ще поясня, че смрадта, която излъчва урината на костенурка, може да се сравни единствено с вонята на омлет от развалени яйца, подправен с изгнили морски продукти. Когато най-малко очаквах, заварвах в стаята си това малко уродливо създание на леглото ми, с вирната опашка, изпод която излизаше тънка като от спринцовка струйка урина. Взех хиляди предпазни мерки, включително ключалки и катинари. Всичко беше напразно. Мария-Антониета винаги се възползваше от някой миг на разсеяност от моя страна и успяваше да се промъкне, да се изпикае и да избяга. Ако на някого това му се струва смешно, пожелавам му да си легне в леглото след уморителен ден и да положи глава върху възглавница, обилно напоена с урина на костенурка. С една дума, конфликтът с Мария-Антониета за пореден път стигна до равен резултат.

Единственият по-интересен момент от този период бяха отношенията ми с господин Модепа. Оказа се, че в пансиона от всички аз владея най-добре френски, така че се превърнах в официален преводач на Модепа. Въпреки това още от началото ограничих разговорите ни до чисто техническите аспекти. Съобщавах му задачите, които трябваше да свърши като градинар, и нищо повече. Не харесвах този човек, каквото и да казваше господин Макмахън. Вярно, че беше способен градинар, а и децата на господин Макмахън го обожаваха. Разбираше се добре дори с Мария-Антониета, а това не беше никак малко. Имаше си обаче своите недостатъци. Например държеше се с една ненужна церемониалност. В началото Макмахън се опита да го накара да се отпусне. Напразно. Ирландската му сърдечност се сблъскваше с едни непоправимо закостенели навици. Модепа приличаше по-скоро на сержант, отколкото на обикновен колониален войник. Накрая всички се примирихме. В края на краищата, ако един човек е по-щастлив, като получава заповеди, вместо да завързва приятелства, негова работа. Не можех да заглуша вътрешния си глас, който ми повтаряше да не му се доверявам, така че един ден в градината му казах направо:

— Сигурно сте забелязали — започнах аз, — че господин и госпожа Макмахън хранят към вас много по-топли чувства, отколкото аз храня към вас.

Не каза нищо. Аз продължих:

— Вие се криете. Отговорете ми, от какво или от кого?

— Не се крия — беше отговорът му. — Чакам.

— Кого или какво?

— Нямам разрешение да говоря за това.

— Чакате края на войната? За ваше сведение военните престъпления нямат давност — излъгах аз, за да го уплаша. И извиках с най-мелодраматичен тон на френски: — Jamais!^[1]

Патетичността ми изобщо не го трогна и той се скри отново в рачешката си черупка…

— Правосъдието ли ви търси? — настоях аз. — Кое правосъдие? На хората или Божието?

— Не! — отвърна лаконично и възмутено той. Неочаквано обаче се поправи: — Да!

— Обяснете.

— Не мога.

— Не желаете! — обвиних го аз. Той замълча и аз заявих: — Не вярвам на нито една ваша дума.

По-късно, при други случаи — които не бяха много — подновявах разговора, или по-скоро разпита, и винаги се сблъсквах със същия лаконичен тон. От моята гледна точка хората, които говореха така, или бяха измамници, или мошеници. И беше много вероятно Модепа да принадлежи и към двете категории. Държах го постоянно под око.

Що се отнася до книгата, в края на 1917-а втората версия практически вече беше готова. Преди да напиша последната глава, реших да прочета текста задълбочено, критично и внимателно. Направих го. Заключение? Книгата беше пълен боклук.

Същата вечер прекарахме весело. Нямаше специален повод за това. Животът беше хубав. Семейство Макмахън беше щастливо. И имаха цяла тълпа дечурлига. Защо да не го отпразнуваме? След вечеря пихме по чаша, а Макмахън и Модепа се състезаваха да пеят. (Макмахън изпълняваше ирландски песни, защото така искаше, а Модепа пееше африкански мелодии, защото Макмахън му беше заповядал.) Госпожа Макмахън щедро ги угощаваше и всеки път, когато донасяше нещо на масата, мъжът й я даряваше с едно „Благодаря, скъпа“ и не можеше да откъсне очи от нея.

Бракът им все още будеше у мен недоумение. Ала като ги наблюдавах и виждах колко са щастливи, не ми оставаше друго, освен да ги поздравя.

Приближих се до печката с Г-образния кюнец, която беше в един от ъглите. Макмахън забеляза, че използвам твърде много хартия, за да я запаля. Попита ме какво правя.

— О, нищо. Изгарям едно нещо.

Това „нещо“ беше едногодишният ми труд. Тоест втората провалена версия на книгата. Постъпих обаче правилно. Бих могъл да пренапиша отново книгата хиляди пъти, един след друг, без пауза, нито почивка. Познавах толкова добре историята на Маркъс Гарви в Конго, че можех да я напиша дори насън. Никога нямаше да мога да прегърна Амгам. Можех обаче да опиша как я е прегръщал Маркъс.

Накрая, почти една година по-късно, завърших третата и окончателна версия на историята на Амгам и Маркъс.

Развълнувах се като някакъв глупак. И какво точно ме вълнуваше в тази книга? Красотата й? Не. Красотата е променлива: книгата, която сега пиша, е същата история, която написах преди шейсет години, но по форма двете са съвършено различни. Истината? Също не. От деня, в който започнах да записвам преживяванията на Маркъс в Конго, до деня, в който съзерцавах огромния пакет листове, бях чул милиони думи. Бяхме обсъдили заедно всяко действие, изтощавайки се взаимно. И на всяка среща Маркъс прибавяше или премахваше някаква подробност. Как можех да знам коя от версиите се доближава най-много до истината за това, което се бе случило в Конго? Паметта на Маркъс не беше непогрешима. Или с други думи, беше най-обикновена памет, която променяше контурите на събитията с отдалечаването им във времето. Много често записките ми си противоречаха и когато исках от него да ги изясни, той допълнително ги объркваше. Не можех да го упреквам. С мен се случваше същото, защото книгата вече беше част от моята памет и следователно аз я допълвах или съкращавах по същия коварен механизъм. Освен трите окончателни редакции бях пренаписал всяка страница по дузина пъти. Ако сравним първия вариант на една страница от която и да е глава с последния и окончателен вариант, сигурно ще намерим толкова варианти, колкото са били в устните разкази на Маркъс. Не ставаше дума за преднамерено желание да променя оригинала. Причината беше, че стилът се превръщаше в тълкувател на съдържанието. И нашата обща памет, и нашите скрити желания зазвучаваха по различен начин.

Исках да преценя не толкова това, което Маркъс ми беше разказал, колкото това, което бе поискал да ми разкаже. Книгата издигаше хора от плът и кръв до категорията на литературни герои. Нямаше голямо значение дали са произнесли конкретна фраза, или не. Дали са изстреляли един куршум повече, или не. Важното беше не това, което вършеха героите в тази история, а това, което историята вършеше с тях. Може би процесът нямаше да свърши благоприятно и щяха да обесят Гарви, може би на следващия ден бомбата от някой заблуден цепелин щеше да превърне мен и Нортън в овъглени останки. Докато обаче съществуваха читатели, Маркъс и Амгам щяха все така да се любят на своето дърво. Аз можех само да го разкажа и точно това бях направил. Единствено съжалявах, че беше историята на друг, че се бях превърнал в паразит, хранещ се с преживяванията на друг, за да напиша един сносен разказ. Нищо не е съвършено — това беше моята утеха и моята мъка.

Пушеше ми се, но цигарите ми бяха свършили. Излязох от стаята си. Господин Макмахън продължаваше да играе с три от децата си, които се катереха и слизаха от едно кресло във всекидневната. Поисках му назаем няколко шилинга и отидох да купя цигари. Беше тъмно и беше валяло. Улиците бяха пусти и миришеше на току-що измити плочки. Всички места, от които можех да купя цигари, бяха затворени. За щастие срещнах един от онези хлапаци, които продават цигари на улицата. Беше заспал на един ъгъл, положил глава върху сандъчето с цигари. Подскочи от страх, когато го събудих. Запалих цигара и се отправих към къщи. Улицата беше невероятно тиха. Вдишвах с наслада приятната смесица от влажен въздух и тютюнев дим. Чувствах се празен и чист като сапунен мехур.

Какво значение има, че онази вечер съм излязъл да купя цигари? Не знам добре. След толкова време обаче паметта ми се носи като призрак на медуза и се връща към онова заспало момче. Странно, често се питам какво ли се е случило с него. Паметта е една вечно бременна жена, винаги проявява капризи. А може би не. Може би съм прекарал последните шейсет години като онзи хлапак. Заспал на един ъгъл от живота си, сънувайки нея. Затова мисля толкова за момчето.

Като се върнах в стаята си, запалих нова цигара. Понечих да се излегна в леглото. И кого виждам? Мария-Антониета, естествено, пикаеща върху възглавницата. Навих на руло един вестник и го превърнах в истинска хартиена палка. Този път бях решил да я направя на пихтия.

Тя избяга от леглото върху масата и оттам върху пишещата машина. Фатален избор: крачетата й се заклещиха в пространството между клавишите. Вдигнах рулото, за да й нанеса смъртоносния удар, когато забелязах, че в машината има лист хартия. По някаква случайност крачетата на Мария-Антониета бяха написали:

Ммммного добрее

Погледнах горката Мария-Антониета, заклещена между клавишите, със състрадание, каквото не бях изпитвал дотогава. Вече дори не си спомнях първопричината за враждата ни. Може би през цялото това време двамата се бяхме опитвали да се утвърдим пред света, тя като костенурка без черупка, а аз като писател без сюжет.

„Много добре“, беше написала Мария-Антониета. И имаше право. Какво значение имаше, че историята ми беше на друг? Сигурно почти никакво, също като изкуствената черупка на Мария-Антониета. Това не ме правеше по-малко писател, както и дървената черупка не я правеше по-малко костенурка.

Вместо да я ударя, аз я отнесох в кухнята, за да изпием по чашка заедно. Искам да кажа, че аз пих уиски, а тя дишаше боя за обувки.

(Може би някой се пита какво се е случило с Мария-Антониета. Изключително лесно ми е да отговоря на този въпрос: живее при мен. Съжителстваме с нея от 1955-а, когато госпожа Макмахън ми я остави в наследство. Според ветеринаря принадлежи към вид костенурки, които могат да живеят до триста години, така че ще надживее всички герои от тази история, включително и мен. Това последното не знам как да го приема.)

* * *

Отидох в кантората на Нортън, за да му връча ръкописа. Направих го в същия ден, в който изпратих по пощата копие на херцог Крейвър, спазвайки джентълменската ни уговорка. С Нортън се споразумяхме да се срещнем след една седмица, за да прегледаме окончателния вариант. Възползвах се от паузата, за да посетя херцог Крейвър.

Херцогът винаги е имал много смътна представа за това как са умрели синовете му. Изпращайки му този ръкопис, аз го заставях да вижда Ричард като звяр насред бикоборска арена, а Уилям с мозък, изяден от африкански гризачи. Появих се в дома на Крейвър под претекст, че искам да чуя забележките на херцога.

— О, да! — поздрави ме икономът. — Напоследък пощата пристига със закъснение и едва вчера получихме ръкописа ви. Херцогът го чете цял ден. — И добави с траурен тон: — Още не е излизал от кабинета си.

Икономът ме въведе във всекидневната и два пъти излезе, за да отиде при херцога. Накрая се върна пребледнял и каза:

— Херцогът иска да ви види.

Вместо да съобщи за мен, икономът ме остави пред кабинета и си тръгна уплашен. Наложи се сам да бутна вратата. Пердетата в стаята все така бяха спуснати и стаята тънеше в мрак както при първото ми посещение. Единственият източник на светлина беше една газова лампа, чийто пламък гореше със свистене.

Очаквах да зърна едрата фигура на херцога зад голямото писалище, готов да ме унищожи със словесната си артилерия. Вместо това заварих един прегърбен мъж, седнал на стол в ъгъла на помещението. Херцог Крейвър беше от мъжете, които изглеждат много по-едри прави, отколкото седнали. Сега, когато скелетът му имаше опорна точка, месата му се разстилаха и висяха отстрани. Брадичката му докосваше гърдите. Беше вперил поглед в ръцете си и играеше с пръстите си. Напомняше на Наполеон след Ватерлоо.

— Мога да си представя как се чувствате. Поне малко — казах аз. Той обаче не ми отговори. Всъщност дори не отдели очи от пръстите си. Добавих със съвсем различен тон: — Не съм искал да превърна нито Уилям, нито Ричард, най-вече Уилям, в един от най-злите образи на двайсети век.

Съскането на газта беше още по-лошо от мълчанието на херцога. Бях благодарен, че държа в ръце шапката си. В противен случай нямаше да зная какво да правя.

— Дойдох да ви кажа нещо — рекох аз. — Преценката на един баща никога не може да бъде заменена от преценката на един хронист. Смятам обаче, че си струва трудът да ме изслушате.

Пристъпих крачка към него, като си вдъхвах смелост и казах с възможно най-мек тон:

— Много е любопитно. Ако анализираме образа на Уилям обективно, той не изглежда толкова виновен, колкото сочат прилагателните. Аз самият бях изненадан да открия това. В края на краищата Уилям не извършва нито едно престъпление, което законът наказва. Отношението му към африканците е в унисон с колониалната система. А за това всички ние европейците сме отчасти отговорни. Що се отнася до тектоните, кой не би стрелял срещу тях? Остава момичето, естествено, и позорното похищение, на което е било обект. Похищение? Никога няма да узнаем какво се е случило между Уилям и Амгам в онази палатка. Единственото сигурно нещо, което се разкрива в края на разказа, е, че Уилям дори не я е докоснал. Бил неспособен да го стори. А не можем да мразим човек за това, че не е могъл да извърши едно престъпление — аз поклатих печално глава. — Господин Крейвър, може би бях твърде жесток към Уилям. Може би това, което заклеймява един човек, не са толкова неговите постъпки, колкото литературният стил на този, който ги описва.

Реших да уважа мълчанието на херцога. Отстъпих две крачки назад, без да му обръщам гръб, сякаш се сбогувах с някой крал. Вече бях хванал дръжката на вратата, когато той каза:

— Уилям се е превърнал в нещо много по-ненавистно от един насилник или убиец.

Застинах на място. Без да вдига очи от пръстите си, херцогът добави.

— Уилям е бил пречка за любовта.

* * *

Видях се с Нортън след седмица, както се бяхме уговорили. И така, след толкова безсънни нощи и толкова вълнения, четири години след случайната ни среща на гробището двамата отново седяхме заедно в кантората му. Сега обаче с окончателния ръкопис между двамата.

Никога не бях предполагал, че ще видя Нортън развълнуван, така както човек не очаква да види един камък да танцува. Този път той не направи толкова типичния за него жест, когато размишляваше — да докосва с пирамидката от пръсти върха на носа си.

— Това е велика книга — започна той, почуквайки с два пръста купчината подвързани листове, — върховна книга, Томи. Със стила си, със сюжета си, с образите си. Ала най-вече с проницателността си. Съумели сте да намерите зърното истина в тази толкова заплетена, толкова объркана и неясна история.

Той млъкна. Вдигна очи от масата и одобрително ме погледна.

— Някой ден, в едно все още неопределено бъдеще, критиците ще кажат за авторите, които днес са звездите на английския литературен небосвод: този е бил съвременник на Томас Томсън. И няма да изрекат нищо повече — той се облегна назад и заключи: — Ще направите кариера, сигурен съм.

Трябва ли да отричам, че похвалите на Нортън поласкаха самолюбието ми?

— Ще спасим Маркъс от бесилото, нали? — попитах аз, стараейки се да разгранича похвалите на Нортън от творбата ми.

Нортън отвърна:

— С помощта на правосъдието — да.

Беше по-скоро пожелание, отколкото убеждение. Ала сложи край на срещата ни. Нямаше какво повече да добави. Плати ми в брой хонорара, който ми дължеше. Бяхме квит. Нортън не задаваше въпроси, нито очакваше аз да му задам. Застана съвършено неподвижен. Дори не мигаше. По този начин ми казваше, че сме приключили. Внезапно се почувствах неудобно, макар да не знаех точно защо. Всичко беше точно. Разбира се, тръгнах си. Какво друго можех да направя?

Когато излязох на улицата, обхвана ме смътно предчувствие, че нещо не е наред. Предполагам, че това бяха симптомите на преумората. Не можех да проумея, че вече всичко е приключило, поне по отношение на мен. Бях взел твърде присърце „случая Гарви“, за да мога да го зачеркна толкова бързо, толкова безучастно. Нортън беше такъв. Отношенията ни винаги се бяха придържали към строго професионални рамки.

И така, в онзи есенен ден на 1918-а аз внезапно се оказах на улицата с празни ръце. Чувствах се така, сякаш затворникът, когото се бяхме опитали да освободим, съм аз, а не Маркъс. Също като бивш затворник излизах с малка сума в джоба и също като него нямах никаква представа какво да правя с живота си. Книгата ме беше обсебила до такава степен, че докато я пишех, бъдещето ми сякаш нямаше никакво значение.

Както винаги господин Макмахън ми помогна, преди дори да разбера, че се нуждая от помощта му. След няколко дни той ми извика:

— Томи, момче! На витрината на „Таймс ъф Бритън“ има обява, че търсят кандидати за журналисти. Ти нали пишеше онези книжки, помислих, че ще те интересува.

„Таймс ъф Бритън“ беше малък креслив седмичник, който изчезна през петдесетте години. Отидох и ме поканиха да се явя на изпит. Изпит по какво? По писане на есе. Трябваше да напиша съчинение от осемдесет реда по дадена тема. Можех да избирам между „Епосът на модерните картечници“ и „Критика на дарвинистките теории от християнска гледна точка“. По това време на всички ни беше писнало от войни и избрах Дарвин. Явих се на изпита единствено за да угодя на господин Макмахън. За моя изненада след няколко дни ме извикаха в кабинета на директора.

— Затворете вратата, ако обичате — каза ми той.

От този човек си спомням най-вече устните му, които приличаха на червени пипала на октопод, създадени предимно за да пушат пура. И че имаше твърде раздалечени очи и беше огромен, дебел и тежък като жаба без крака. Изглеждаше така, сякаш го бяха наместили с кран в креслото му и повече никога нямаше да му се наложи да стане от него.

— Памфлетът ви против Дарвин ми се струва много оригинален — заяви той, когато седнах срещу него. — На мен никога нямаше да ми хрумне да разказвам от името на една костенурка без черупка. И имате право! Ако костенурките са по-леки и щастливи без черупка, защо, по дяволите, трябва да я носят? Това противоречи на всички Дарвинови принципи.

Той се наведе напред.

— Вие сте много млад. Как „Таймс ъф Бритън“ да разбере дали ставате за журналист?

Свих рамене. Всъщност аз бях по-любопитен от него да разбера това. Мъжът имаше много дебели пръсти и държеше толкова дълга пура, че тя приличаше на бастун, бълващ дим от единия си край. Посочи с пурата към вратата, която току-що бях затворил.

— Опитайте се да превърнете тази врата в новинарско заглавие.

Извърнах глава към вратата, която той лично ми бе наредил да затворя. После се обърнах към него и казах:

— Вратата на директора на „Таймс ъф Бритън“ винаги е отворена.

Хареса му и ме нае на работа.

И така, голямата промяна, настъпила през тези дни, беше в трудовото ми поприще. Бях завършил книгата си и имах нова работа. Въпреки това не можех да прогоня Амгам от главата си.

Колкото и глупаво да изглежда, мислех с часове за нея. Представях си, че се разхождаме под един и същи чадър, че живеем заедно и се караме за незначителни неща. Изживявах тези фантазии с юношеска страст. Почти усещах с кожата си баналните причини за някое скарване, аргументите и контрааргументите на всеки един, процеса на сдобряване. Когато се унасях в такива мисли, вживявайки се във всяка една подробност от тези фикции, усещах сладостна болка, която е невъзможно да опиша. Докато накрая си казвах: „Събуди се, та ти дори никога няма да видиш лицето й“. След което ме обземаше тъга.