Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (11)

10

Обсебени от преоткритите в тропика калвинистки идеи, братята Крейвър започвали работа призори. Маркъс имал заповед да носи закуската на пленницата веднага щом Уилям излезе от палатката. Винаги я заварвал боса, по панталони и бяла риза, които били на Уилям. Ръката й била завързана към един от коловете, на които било опънато платнището. Толкова белота заслепявала очите.

Един ден се смилил и освободил китката й. Не било в действителност толкова рискован жест, колкото би могло да се предположи. Уилям работел през целия ден. Напускал мината единствено за да отиде на лов и се връщал в палатката чак вечерта. Що се отнася до момичето, Маркъс знаел отлично, че няма да избяга. Бил убеден, че идва от недрата на земята. Така че единственото място, през което можела да избяга, била мината. А там имало стотина мъже.

— Джунглата е огромна, огромна! — казал й Маркъс и разперил ръце. — Върви където искаш, но се върни, преди да мръкне.

Сторило му се, че тя се съгласила. През този първи ден на свобода обаче не я изпускал от очи. Тя наистина не се отдалечавала много. За нея това бил нов свят и тя вървяла, все едно че стъпвала по стъкла. Възхищавала се на всеки стрък трева, сякаш тревата на една поляна сред гората била невероятна новост за нея. Лягала където й хрумне и прокарвала ръка по земята, смаяна от този зелен килим. Маркъс си помислил: „Щом се замайваш така от тревата, когато видиш джунглата, направо ще се опиеш от дървета“. И наистина след малко момичето изчезнало от погледа му и навлязло в гората. Маркъс я последвал за всеки случай и я видял прегърнала едно дърво. Била допряла ухо до ствола, сякаш искала да чуе ударите на сърце. Вгледал се в краката на момичето. Подскочил.

— Махни се оттук! — извикал той и я отвел.

Когато се отдалечили на няколко метра, той й показал работните ботуши, които носел. Тя не го разбирала. Маркъс свалил единия ботуш и го доближил до очите й.

— Виждаш ли я?

Момичето обаче гледало ботуша, без да разбира.

— Мравката — казал Маркъс и посочил вкопченото в ботуша черно животинче, което мърдало отчаяно крачета. — Пълно е с мравки. Много са малки, но могат да разкъсат жива коза. Ако се доближиш, нападат. Гледай внимателно.

Маркъс откъснал тялото на мравката с два пръста. Само тялото. Главата останала вкопчена, захапала с челюсти ботуша.

— Сега разбираш ли? Те са лоши.

Тя издала едно „аг!“ от погнуса. За пръв път си отваряла устата. Маркъс още не я бил чувал. Момичето извърнало глава, после цялото си тяло. Седнало с кръстосани крака. Имало навик да седи така, с пети, докосващи вътрешната част на бедрата й.

Маркъс се чувствал пълен глупак. Държал мъртвата мравка на върха на пръстите си и се извинявал.

— Беше само една мравка… — заекнал той. — Можеше да те ухапе…

Не знаел какво друго да добави и се върнал на работа.

За Гарви работата е била начин да се откъсне от мината, от Конго, от всичко. Като работел, той забравял за света. Имал огромна пръстена тенджера във формата на обърнат наопаки пумпал. Била толкова голяма, че можела да побере цял бивол. Кухнята на Маркъс не била особено изискана, но и не подлагал негрите на глад. Пълнел тенджерата с парчета различни меса и със зеленчуци, шепа сол и пипер, и я оставял да ври, като от време на време я разбърквал с пръчка във формата на весло. Менюто на братята Крейвър било, разбира се, много по-различно и Маркъс го приготвял в по-малки съдове. Европейските съставки отдавна се били свършили и той трябвало да пригоди вкусовете на братята към продуктите на джунглата. Двамата братя много обичали „дамски пръсти“. Това били съвсем малки банани, които се пържели, и „детски уши“, набръчкани фъстъци във формата на бакла, които се варели. Второто ястие обикновено било „шотландски черен дроб“, така наричали черния дроб на една птица, която много приличала на фазан и която Ричард отстрелвал винаги когато можел. (Наричали го „шотландски черен дроб“, защото според Уилям черният дроб на тези птици бил по-издут и от шотландски пияч.) Един час след като оставил момичето, той чул отново: „Аг, аг, аг!“ Виковете идвали от гората. Маркъс веднага се затичал натам.

Намирала се между четири дървета, разположени в идеален четириъгълник. Била седнала върху друг мравуняк и се борела яростно с мравките, които пълзели по панталоните й. Помогнал й.

— Защо не ме послуша? Казах ти! Не, престани да ги изтръскваш. Трябва да ги махнеш една по една, иначе няма да се отървеш от тях. А ако те ухапят, ще получиш спазми.

Момичето седнало встрани. Маркъс се ядосал на себе си. Би трябвало да предположи, че като я освободи, ще си създаде само неприятности. Не можел да следи и нея, и тенджерите едновременно. Не искал обаче да я връзва отново.

— Почакай тук, ако обичаш — помолил я Маркъс.

Веднага се върнал.

— Виж! — казал й той, като седнал до нея между дърветата и поставил в ръцете й една снимка.

Тя доближила лице до снимката. Разглеждала я, като я държала съвсем близо до очите си.

— Това животно е най-добрият приятел, който някога съм имал. Казваше се Пепе, беше мечок и това е единствената негова снимка, която имам — обяснил Маркъс. — Всъщност това е единствената снимка, която имам на Пепе и на когото и да било. Бих искал да имам снимка на майка си, но нямам. Ти имаш ли снимки на майка си? Не, разбира се, че не, какъв въпрос само. — Посочил с пръст главата на животното: — Погледни каква шапка! Когато танцуваше, Пепе винаги носеше шапка. Харесваше много шапките. На снимката не се вижда, но шапката беше червена. Като на Пепе. Имам предвид Пепе негъра, господин негъра, когото ти познаваш и който спи с мен. И аз спях с Пепе, с Пепе мечока. Пепе негърът е добър човек, макар че не ми е такъв приятел като Пепе, искам да кажа такъв приятел като Пепе мечока. Снимката харесва ли ти?

Искал само да я разсее, за да не се забърква в повече неприятности. Внезапно си дал сметка колко неясни са обясненията му, и то на език, от който момичето не знаело нито дума.

— Разбираш, нали? — попитал той простодушно.

Спомням си, че след като ми разказа тази сцена, на лицето на Маркъс се появи колебливо изражение, сякаш още се съмняваше, че тя го е разбрала.

Аз бих се обзаложил и с двете си ръце, че го е разбрала.

* * *

Следващият разговор не следваше хронологичния ред. Предпочетох да се съсредоточим върху личността й.

— Разкажете ми за нея.

— За кого? За бялото момиче?

— Да, за бялото момиче.

Маркъс се огледа нерешително наоколо.

— Трябва ли да говорим за нея? — попита ме той умолително.

Не искаше. Моята работа обаче ми даваше известни правомощия.

— Да, Маркъс — настоях с неумолим тон. — Мисля, че да. Искам да говорим за нея.

Според Маркъс тя се казвала Амгам. Принудих го обаче да пресъздаде сцената, в която тя се бе представила, и заключих, че вероятно това не е било истинското й име. Маркъс навярно я бе кръстил така по чиста лингвистична случайност. В началото той ми каза, че един следобед тя протегнала ръка към него и казала:

— Амгам.

— Амгам? Аз, Маркъс — отвърнал той.

Когато настоях за подробности, Маркъс ми разказа, че този следобед бил запалил газена лампа. Момичето реагирало така, сякаш кибритената клечка била извършила чудо. Пламъкът танцувал зад стъклото. Тя се смеела. Доближила голямата си длан с шестте дълги пръста към отвора на лампата и казала:

— Амгам.

Маркъс помислил, че тези шест пръста сочели него и че го питала за името. Като видя обаче скептицизма ми, се разколеба. Накрая двамата заключихме, че момичето просто е пробвало топлината на лампата. Така че всъщност не се представяла, а само нарекла лампата с тектонското й име. Маркъс го бил объркал с официално запознанство.

— Маркъс — рекъл той.

— Амгам — повторила тя.

— Амгам? — попитал той. — Амгам.

Най-вероятно „амгам“ била тектонска дума, която означавала „светлина“, „огън“ или „топлина“. Маркъс обаче започнал да я нарича Амгам. И това име й останало.

По онова време героините в романите обикновено бяха хубави като ангели, докато Амгам ни най-малко можеше да се нарече красавица, и това беше един от аспектите в книгата, които най-много изненадаха читателите.

Отговаряла ли е Амгам на нашите канони за красота? Описанието на Маркъс даваше една неточна картина. Някои части на тялото й превъзхождали и най-възвишените наши идеали за женска красота. Когато Маркъс си спомняше за гъвкавостта на тялото й и бедрата й, той се изчервяваше. Винаги. Или когато говореше за онези големи и кръгли египетски очи с огромни черни зеници, които на слънчевата светлина се превръщали в две тънки като косъм чертици. Било логично нощем, при толкова бяло тяло, двете очи да се открояват като два фара, излъчващи черна светлина. Маркъс ги описваше по много интересен начин: като очи, напълно противоположни на очите на Уилям.

Що се отнася обаче до фигурата й като цяло, — ако се придържаме към чисто естетическия критерий, би трябвало да заключим, че някои части от тялото на Амгам са изглеждали доста плачевно. Краката и ръцете например. Дългите крака подчертавали фигурата й на газела. За жалост обаче извънредно дългите ръце разваляли общата картина. Когато ги прилепвала до тялото, можела да докосне коленете си с върховете на пръстите. Дланите и стъпалата й също били много големи. Ако Маркъс сложел дланта си върху нейната, пръстите на Амгам стърчали над неговите. Ризите и панталоните на Уилям й били къси: била висока, много висока жена. Извисявала се над Маркъс с глава и половина, може би две. Мъжете са свикнали да гледат жените отвисоко, докато при Амгам било обратното, а това допълнително смущавало Маркъс. Гърдите й били малки, почти несъществуващи, зърната — като копчета. Дълъг и слаб нос, с опъната върху костта кожа. И понеже устните й били много широки, на лицето й сякаш била изписана главна и обърната буква Т.

Въпреки всичко при една преценка на външността на Амгам би трябвало да се вземе предвид магнетизмът, който се излъчвал от тази бяла като вар фигура.

Била пришълка в най-чист вид и следователно най-безпристрастен свидетел на живота на земята. Мнението на Амгам за нашия свят щяло да бъде лишено от всякаква корист, предразсъдък или предварителна симпатия. По време на нашите срещи Гарви никога не изказа такова съждение. Аз сам стигнах до него. (От друга страна, беше неизбежно да се стигне до него.) Братята Крейвър не мислели за това, защото ги водел инстинктът на пирата: не виждали съкровището, виждали само плячката. Гарви, който бил много по-скромен, поне виждал една жена.

Една сутрин Маркъс забелязал, че Амгам не е на поляната. Не било някакво изключение. Тя често изчезвала, навлизала в гората и се връщала след кратка разходка. В този ден заваляло. С характерния за Конго проливен дъжд, който заплашвал да наводни света. Капките барабанели по бурканите и консервите, сякаш ги обстрелвали, и поляната се превърнала в огромна кална локва. Маркъс не се разтревожил. Знаел, че бурите в Конго са апокалиптични, но и краткотрайни. Братята Крейвър обикновено се криели под голямо платнище, опънато на четири кола близо до мината. Ако дъждът обаче не затихнел, било възможно да потърсят убежище в палатките. И тогава Уилям щял да открие отсъствието на своята „бледолика“.

Слава богу, слънцето се показало. След всяка буря Уилям и Ричард ставали по-раздразнителни. Преди да подновят изкопните работи, трябвало да отводнят мината. Това означавало загуба на време, а загубата на време означавала загуба на пари. От мястото, на което се намирал, Маркъс чувал крясъците и камшичните удари, които братята раздавали.

Амгам обаче не се връщала. Калта вече била изсъхнала. Залетите от дъжда буркани и съдове били пълни с удавени насекоми. След известно време започнал наистина да се тревожи. Оставил тенджерата и влязъл в гората. Викал:

— Амгам! Амгам!

Не получавал никакъв отговор. Чувал единствено шумовете на джунглата и пращенето на клоните под краката си. По дяволите. Защо бил толкова сигурен, че Амгам нямало да избяга? Поради някаква причина, която сега му изглеждала абсурдна, той бил решил, че тя е достатъчно умна, за да отхвърли мисълта за бягство. Джунглата била изпълнена с опасности, никога нямало да успее да отиде където и да е. Ала Амгам може би мислела другояче. Колкото и ужасна да била джунглата, нищо не можело да бъде по-лошо от палатката на Уилям. Да, Уилям Крейвър. Той щял да го убие. Едно било да освободи господин Тектон, и друго — да изгуби нощната му играчка.

— Амгам!

Можела да бъде навсякъде. А и било безсмислено да преследваш жена с толкова дълги крака. Хвърлил готварската си шапка в калта и я стъпкал яростно с краката си. За щастие там, където се намирал, растителността била по-рядка и имало около двайсетина метра видимост. И в дъното съзрял бяла фигура.

Амгам седяла на една скала, която тревата не била успяла да скрие напълно. На това място, точно над скалата, покривът на джунглата бил твърде гъст. И именно поради прекомерната влага тревите не били погълнали скалата: в горните слоеве на растителния покрив се натрупвала толкова вода, че тя се процеждала непрестанно, през целия ден. Над поляната вече не валяло, но над Амгам ръмял ситен дъжд. Растителният свод бил толкова гъст, че мястото било потънало в сумрак. Само няколко случайни и тънки слънчеви лъчи падали върху скалата.

Била гола. Седяла върху мъха, който покривал камъка, с кръстосани крака и затворени очи и въртяла глава, за да може водата да се стича равномерно върху тялото й. Косите, вече чисти, били блестящо бели като кожата й. Маркъс се приближил. Сега, когато вече я бил намерил, му било неудобно да я безпокои, докато тя се мие. Не, било нещо повече от обикновено миене. Тя изглеждала различно.

Когато се доближил до скалата, той се прокашлял, стиснал мръсната шапка в ръце. Тя не му обърнала внимание. Маркъс видял тънък слой от бял дим, който обгръщал Амгам. Била водата, която се изпарявала при досега с толкова топла кожа.

Маркъс вече бил мокър. Протегнал ръка и докоснал коляното й с два пръста.

— Здравей! — И той посочил поляната: — Трябва да се връщаме.

Амгам отворила очи. Клепачите й, в сравнение с нашите, били огромни. Вдигали се бавно, без бързане, като завеси на опера.

Тя го погледнала от скалата, покрита с тропически мъх, и Маркъс видял в очите й разум в чист вид, така както златото може да съществува в чист вид. Не му се подчинила. Вместо да слезе от скалата, тя заговорила.

Естествено, Маркъс не разбирал нито дума. Разбрал обаче тона. Не говорела озлобено, говорела строго. Бил глас на човек, който упреква, който обвинява. Амгам била прекарала достатъчно време на поляната, за да осъзнае властта, която я управлявала. И говорейки по този начин, гледайки го по този начин, тя всъщност казвала: ти също си част от установения ред, Маркъс Гарви, ти готвиш на убийците.

Маркъс поклатил енергично глава в знак на отрицание.

— Не мога да направя нищо. Не мога.

Амгам не казала нищо повече. Продължила обаче да го гледа. Водата се стичала по челото й, влизала в очите й, но тя дори не мигала. Уплашен и засрамен, Маркъс отстъпил крачка назад.

— Не мога да направя нищо срещу братята Крейвър. Никой не може.

Бил навлязъл в джунглата да я търси, а сега той самият бягал. В посока на поляната.

* * *

Веднъж писах на машината до късно през нощта и към два и половина започнаха да се случват странни неща. Не можех да се отърся от мисълта за Амгам. Помислих си, че служителите в съда са изписали хиляди и хиляди страници, но никъде не се явяваше най-важният човек в „случая Гарви“. Амгам, да, едно критично око, което всявало смут у всички, които гледало. Маркъс Гарви я срещнал и вече не могъл да бъде същият като преди. Спомням си, че вдигнах ръце от клавишите и си запуших устата. Макар че беше много късно, вмъкнах се в стаята на господин Макмахън.

— Господин Макмахън… Събудете се, господин Макмахън… — прошепнах аз и го разтърсих за рамото.

— Томи? Какво има, момче? — разтревожи се Макмахън. — Сградата ли гори?

Седнах на ръба на леглото. Макмахън се беше полунадигнал.

— Господин Макмахън — рекох му аз, — вие как се влюбихте в жена си?

— Какво? — попита той и ококори очи. — В името на свети Патрик, Томи! Знаеш ли колко е часът?

— Моля ви, кажете ми.

— Спи ми се, Томи. Не можеш ли да почакаш до сутринта? Да, точно така. Сутринта ще ти разкажа за Мери.

— Не, моля ви, сега.

Макмахън си разтърка очите. За момент помислих, че ще изпусне някоя шумна пръдня. Почеса се под мишницата и по тила.

— Ами добре — каза той, докато си събираше мислите. — Исках жена, която да е млада, чиста, кротка и щастлива. И която да ми роди много деца. И започнах да я търся. Първо в моето село, после в цялата околност.

Аз възразих.

— Но вие какво сте искали? Да се ожените или да си купите крава?

Макмахън ми отговори с неочаквано твърд глас.

— Мери е най-добрата жена на света. Бих обиколил десет пъти земята, за да я намеря.

— Сериозно ли говорите?

— Да, синко. Така е.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Не. Беше повече от това, много повече. Обичах я, преди още да я видя.

— Преди? Как е възможно?

— Бяха ми говорили за нея. По селата така правим. Всички се познават. А приказките са важни. Бяха ми говорили много за Мери, при това хубави неща. Преди да я видя, вече ходех като кучетата, с наведена глава и изплезен език. Един ден, докато се контех, за да ида на празника на светеца покровител, на който едни приятели ни бяха уредили среща, разбрах, че Мери ще бъде жената на живота ми.

— Как можехте да сте сигурен?

— Бях сигурен.

— Да, разбирам — предадох се аз.

— Не, не разбираш — възрази Макмахън. Погледна ме право в очите, насочи пръст към мен и каза: — Много е трудно да разбереш любовта. И знаеш ли защо? Защото любовта е най-глупавото нещо на света, Томи, но също така и най-важното. Затова е толкова трудно да разбереш.