Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (8)

7

Онзи ден слушах разсеяно Маркъс. Случваше се понякога. Той разказваше объркано, имаше склонност да злоупотребява с подробностите за сметка на същността на разказа. Можех да изпълня цели тетрадки с незначителни бележки, които не допринасяха с нищо за историята. И понеже се въздържах да го прекъсна, освен ако нямаше форсмажорна причина, мислите ми се отплесваха другаде.

Тъкмо записвах разсеяно нещо, когато Маркъс каза:

— … а на следващата сутрин пред мината имаше един непознат.

Вдигнах глава от бележките.

— Моля?

— Някакъв странен мъж до мравуняка. — И за да го имитира, Маркъс се изправи и застана неподвижен с ръце, прилепени към тялото, загледан в безкрая.

От другата страна на решетката сержант Дългия гръб ни изгледа по-скоро с подозрение, отколкото с любопитство. Но дори тогава не премигна. Започна странен двубой на статични пози, защото Маркъс приличаше на генерал, застанал мирно пред кралицата, а Дългия гръб, както винаги — на експонат от музей на восъчни фигури.

— В мината? Един непознат? Не разбирам — казах аз.

— И ние не разбирахме — каза Маркъс и седна отново.

— Злато ли крадеше?

— Не. Вече ви казах, че беше извън мината. Отвън, прав, неподвижен.

— Шпионираше мината ли?

— Не. Беше с гръб към мравуняка. С лице към лагера.

— Негър?

— Не. Бял.

— Бял мъж?

— Да, бял. Но не като нас.

— Не беше ли мъж от бялата раса?

— Искам да кажа, че кожата му беше по-бяла от току-що издоено мляко.

* * *

Миньорите първи забелязали това необичайно присъствие. Било много рано, работният ден още не бил започнал. Маркъс разпалвал жаравата от предния ден. Уилям и Ричард били станали още по-рано с намерението да поемат по следите на някоя по-интересна плячка, например горила, и били тръгнали малко преди това.

Виковете на негрите накарали Маркъс да остави огъня. Палатките закривали от погледа му мината, така че той не можел да види причината за суматохата. Бързо схванал, че става дума за нещо сериозно. Виковете му напомнили за други викове, които се разнасяли из селата, когато фишеците избухвали. Зарязал всичко и се затичал към мравуняка.

Ужасени, негрите крещели, стенели и жестикулирали. По някакъв начин били успели да излязат от мината. Единствено пушката на Пепе ги възпирала да избягат по-надалече. Той също бил полувцепенен от страх. Всички ръце сочели една източена, слаба и неподвижна като стълб човешка фигура, която ги наблюдавала дръзко, застанала до отвора на мината.

Белият мъж в общи линии бил човек. Тялото му било покрито с парче кафяв плат, който стигал до глезените му. Носел пояс с геометрични мотиви на височината на пъпа. Черепът му бил малко по-овален и издължен от нашия, като на мумиите от Перу. Плешив, съвършено плешив. „И ушите му са наопаки, запишете това, запишете това! — настоя Маркъс, сочейки тетрадката с пръст. — Нашите уши завършват с месеста част като висулка; неговите имаха формата на прилеп, с месест връх в горната част!“ Лицето му било ъгловато и набраздено. Напомняло на зле обработен диамант.

Маркъс се вгледал в дължината на пръстите му. И видял, че има един в повече. Ала най-загадъчното от всичко били очите. Оглеждали изпитателно нашия свят от две дълбоки дупки, издълбани в лицето. Съществото не гледало, то фокусирало. Очите му събирали данни бездушно, като два телескопа, или още по-лошо, като два микроскопа. Маркъс разбирал паниката на хората. При вида на подобно създание имало само една разумна реакция: да избягаш.

— Но кой е той, по дяволите? — Маркъс попитал Пепе.

Гласът на Пепе треперел.

— Не знам.

Непознатият насочил вниманието си към дърветата, обграждащи поляната. Отворил уста в знак на изненада. После вдигнал очи към слънцето. Устата му се отворила още повече. Гледал втренчено слънцето, без да мигне, и Маркъс помислил, че ще ослепее.

Но не ослепял. Тялото на мъжа потръпнало, сякаш не можел да повярва на гледката наоколо, и от мравуняка се насочил към групата негри. Мъжете се разпръснали с крясъци въпреки заплахите на Пепе да останат на едно място. И натрапникът проговорил.

В Конго не били чували толкова странен език. Звучал така, сякаш устата на говорещия била пълна с камъни. Вече не бил мъж, който само съзерцавал. Сега се изразявал рязко и ни най-малко любезно. Било очевидно, че натрапникът искал да съобщи нещо. Говорел колкото му глас държи, с вдигнати ръце, разперил дванайсетте им пръста. По едно време извадил някакъв предмет, който криел в дрехата си: половинметрова метална пръчка, увенчана в горния си край с две диагонално разположени по-тънки пръчки. Белият мъж забил пръчката в земята и подел с писклив глас тържествена реч. Естествено, никой не разбирал нищо. Гледката обаче била невероятна: някакъв човек, появил се Господ знае откъде, говорел с прострени над земята ръце. Страхът постепенно се примесил с любопитство.

— Господин Гарви, какво да правим?

Въпросът на Пепе бил напълно уместен. Работата в мината била спряла и миньорите, вече свободни, можели да извършат някаква лудост. Запитал се: какво би направил Уилям? Естествено, щял да стреля право в натрапника. Уилям обаче го нямало, а Маркъс никога не би стрелял срещу човек. Освен ако нямал пряка заповед.

Пепе настоял, и с право, защото били изложени на много по-сериозна опасност, отколкото изглеждало на пръв поглед. Негрите били над стотина. За пръв път, откакто били дошли на поляната, се намирали на свобода. Единствената защита на Маркъс и Пепе била старата пушка. Пушката и фактът, че миньорите все още били объркани от присъствието на новодошлия. Можело да се случи какво ли не. За момента негрите гледали мъжа със зяпнали уста. (Гарви не разбирал как две диагонално кръстосани пръчки можели да привлекат вниманието на негрите. Аз разбирах. Никак не се изненадвах, че са се интересували от всяка новост, щом така се откъсвали, макар и за кратко, от начина на живот, наложен им от братята Крейвър.)

Маркъс минал през скупчените негри и се отправил към белия мъж. Дори той не знаел какво ще направи. Имал обаче дързостта да измъкне пръчката и да я претегли в ръце. Приближил предмета до очите си и го разгледал внимателно. Не открил нищо. Било точно това, което изглеждало: пръчка с две малки пръчици в горната част.

Започнал със срамежлив смях, който скоро се превърнал в гръмогласен. В началото миньорите не проумявали нищо. Пепе обаче разбрал и веднага се присъединил. Двамата се изгледали един друг, после насочили поглед към белия мъж и се разсмели едновременно. В края на краищата, ако оставели настрана жестикулациите на новодошлия, необичайния цвят на кожата му и дрехите му, той бил просто един старец. Един възрастен, твърдоглав и креслив старец, който боготворял някаква си пръчка. Нищо повече.

Няколко негри също се разсмели. Сочели мъжа и пръчката и се смеели. И други се присъединили към тях. Сякаш постепенно се събуждали от нелеп сън. Белият мъж се обидил и тонът му станал по-агресивен. Твърде късно. Над поляната се носели бурни кикотения. В действителност гневните му опити да спре смеховете били причината те да се засилят.

Миньорите, Пепе и Маркъс се смеели дружно и никой не бил в състояние да спре този необуздан смях. Някои лежали на земята и се превивали като луди, други се удряли с длани по бедрата или се държали за корема с две ръце. Маркъс се блъснал в Пепе, двамата се прегърнали и паднали на колене, без да се пуснат.

Гарви си спомняше много добре за избухналия задружен смях. Разбирах го добре. От моята гледна точка обаче причината за този всеобщ смях не беше само натрапникът. Онези мъже, включително и Маркъс, са живели месеци, без да се засмеят. Никога, нито дори една тъжна усмивка. А сега, в продължение на няколко кратки минути, цялата йерархия, тревоги и страдания били изместени от изблик на добро настроение.

Можели да се смеят в продължение на часове. Прекъснал ги обаче изстрел, който прозвучал над главите им. Били братята. Крейвър. Уилям бил стрелял с пушката си и вървял към тях, следван отблизо от Ричард. Безредието било толкова необичайно, че дори Уилям Крейвър бил изненадан. Попитал, без да се обърне конкретно към Маркъс:

— Може ли да знам какво става тук?

Уилям още не бил забелязал присъствието на натрапника и започнал да се кара на Маркъс:

— Полудял ли си, Маркъс? Негрите са извън мината. При това без вериги! Напил ли си се, или…

Не довършил изречението. Братята Крейвър току-що били забелязали белия мъж.

— Мили боже… — казал Ричард.

Уилям не се показал впечатлен. Тръгнал към натрапника с решителни крачки. Спрял едва когато стигнал на педя разстояние от непознатия. Гледал го с нахално любопитство. Уилям бил майстор да обижда, без да говори. Не успял обаче да стресне мъжа. Когато видял Уилям, новодошлият млъкнал. При появата на братята разбрал, че имат власт. Дал си сметка за по-ниското си положение и заел пасивна позиция. Уилям го докоснал с четири пръста. Почуквал го леко по гърдите и казвал:

— Ти! Кой си? Какво искаш?

Не успял да получи никакъв отговор. Мъжът гледал последователно Уилям и ръката, която го докосвала. Ричард се приближил и поел щафетата от брат си, викайки в ухото на новодошлия:

— Може ли да знам кой си, по дяволите? Ти! Да! Ти! Отговори!

Неочаквано Ричард вдигнал заплашително приклада на огромната си пушка. Всеки човек би навел глава, пък било и само инстинктивно. Натрапникът — не. Никой не можел да каже със сигурност дали това държане било признак за надменност или глупост.

— Да започнем отново. Кой си?

Новодошлият не отговорил веднага. Накрая обаче го сторил.

— Теек Тон — рекъл той. — Теек Тон.

— Сега пък какво каза? — попитал Ричард, почесвайки се по тила.

— Откъде да знам? — изръмжал Уилям. — За пръв път виждам бяла маймуна. — И се обърнал към Пепе: — Пепе, ти разбираш ли го?

— Не, господин Уилям.

— Поне накарай маймуните да млъкнат!

Негрите отново вдигали врява. С появата на братята Крейвър ситуацията изгубила комичната страна. Ето това е проблемът на общия гръмогласен смях: може да е много демократичен и много забавен, но не решава нищо. От друга страна, тонът на мъжа пред братята Крейвър бил различен. По-равен, по-опасен. Вече не искал да убеждава никого. Само се представял. А думата „тектон“ предизвикала нов изблик на паника.

Пепе бил принуден да раздаде безброй удари с приклада, за да възстанови реда. През това време Уилям накарал мъжа да си свали дрехата, която накрая отишла в ръцете на Маркъс. Не била от плат. Била изработена като мозайка от много малки парченца, подобни на люспи на влечуго. Възхитил се на направата й. Хиляди съшити камъчета, по-дребни от нокът на новородено, които образували една невероятно еластична, лека и плътна ризница. Изглеждала предназначена по-скоро да преодолява природни препятствия, отколкото да предпазва от каквито и да е оръжия. Маркъс изтърсил пръстта, полепнала по камъчетата. Помирисал я. В ноздрите му нахлули топлина и мирис, които би разпознал навсякъде: били на мина.

Под туниката мъжът носел нещо като пижама. От червена, извънредно фина кожа, прилепнала към тялото. Уилям му заповядал да я свали. Кожата под нея била необичайно бяла. На Маркъс му напомнила на бяла мишка. Гръдният кош бил леко смъкнат, мускулатурата била още стегната, но състарена, бедрата били измършавели: всичко сочело, че мъжът вече се намирал в заника на живота си. Никой не споменал пубиса, но всички погледи се втренчили в белите като кожата косми.

На Уилям не му хрумвало нищо. Бил накарал мъжа да се съблече, за да унижи достойнството му, но той изобщо не трепнал. След като се поколебал известно време, Уилям отвел Ричард настрани. Моментът бил много особен. Уилям и Ричард разговаряли насаме, на няколко крачки от новодошлия, който бил останал сам и продължавал да гледа втренчено, без да помръдне, нито да реагира. Пепе, стиснал здраво пушката си, се целел в него. Маркъс попитал от мястото, където стоял:

— Тектон? Това ли е името ви, господине? Вие сте господин Тектон?

Мъжът бавно раздвижил шията си, сякаш тя се въртяла около зле смазана ос, и насочил поглед към човека, който го питал. Маркъс никога нямало да забрави очите му. Имал чувството, че мъжът виждал неща, които той дори не подозирал, че съществуват.

— Теек Тон — повтори мъжът.

И не благоволил да добави нищо повече. А и Уилям и Ричард прекъснали започнатия диалог. Ричард хванал мъжа за ръката. Уилям наредил:

— Пепе, Маркъс, разпънете малката палатка.

Те се подчинили. Ставало дума за една много малка палатка, която почти никога не използвали. След като я разпънали, забили един кол в средата. Там поставили мъжа да седне и го вързали за кола за китките и кръста.

За Уилям и Ричард това било неразбираема и неприятна случка. Ала второстепенна. В момента предпочели да подновят работата на мината. Предусещали, че това посещение ще им създаде неприятности. И били прави. Въпреки че натрапникът бил завързан и далече от погледите на негрите, случило се нещо, което приличало най-много на бунт по време на цялата експедиция.

Мъжете отказвали да се върнат в мината. Стотина гласа викали едновременно единствената дума на езика на белите, която знаели.

— Шампанско! Шампанско! Шампанско!

Пепе не знаел как да сложи край на тази бъркотия. Уилям обаче знаел. Приближил се до негъра, който викал най-силно, и изпразнил шестте куршума от револвера си в главата му. Маркъс си спомнил за динята, която веднъж майка му хвърлила на земята по време на една разправия с баща му. Главата заприличала досущ на нея.

— Не искате да слезете в мината? — казал Уилям. — Чудесно, да им дадем свободен ден: Пепе, Маркъс, завържете ги за дърветата по края на поляната. За китките и глезените. Аз ще прегледам възлите.

* * *

През нощта Маркъс не можел да заспи. Знаел, че и Пепе не спи, въпреки че отдавна били загасили газената лампа. Обърнал се и попитал:

— Пепе, за какво мислиш?

— Правя всичко, за да не мисля за това — отвърнал Пепе в тъмното.

— Смятахме, че районът е безлюден. — Маркъс въздъхнал. — Но може би по-натам, зад следващия хълм има племе от бели хора.

Отново легнал по гръб. Пепе обаче му казал:

— Не идва от по-натам, а от по-долу.

— Какво? Не те разбирам.

— Видях го — казал гласът на Пепе. — Бях на пост и хората се развикаха. Когато се наведох и погледнах в мравуняка, той вече беше там. Там долу, сред мъжете, които бягаха от него, примрели от страх. Изтърсваше пръстта, която беше полепнала по дрехата му.

— Щом е така, откъде е излязъл? — попитал Маркъс.

— Стана ми мъчно за хората. Аз им позволих да се измъкнат от дупката, лично аз им спуснах стълбата. След като излязоха, никой не се сети да я дръпне. Искаха единствено да избягат от мината. Наложи се да ги спра, за да не се отдалечат повече. През това време той се е изкачил по стълбата. — Пепе снишил глас, сякаш го било страх господин Тектон да не го чуе: — Не знам откъде е излязъл.

Настъпила продължителна тишина. Маркъс я нарушил.

— А не ти ли е жал?

— Жал? За кого?

— За господин Тектон — уточнил Маркъс. — Не е направил нищо. Той просто стоеше там. Хванаха го само защото застана на пътя на Уилям и Ричард, за нищо друго. Сигурен съм, че ще го убият. Рано или късно.

Пепе надигнал глава от възглавницата. Маркъс не можел да го види, но отгатвал движенията и усещал дъха на черната му уста само на няколко педи от него.

— Виждаш ли ме, Маркъс?

— Не, Пепе, разбира се, че не — отвърнал Маркъс, донякъде обиден от елементарния въпрос. — Нощно време е. А ти си черен.

— Това е проблемът на белите — рекъл Пепе и легнал отново. — Не виждате тъмнината.

Малко след това Маркъс излязъл от палатката. Най-показателното е, че той разказа следващия епизод, като търсеше оправдание за всяко едно от действията си. Първо твърдеше, че само искал да пикае в края на поляната. Невъзможно. На всяко от дърветата, които обграждали лагера, имало по един вързан негър. Целият периметър бил зает от негрите, които стенели тихичко. Безмълвно, с жестове и без да хранят особени надежди, те го молели да разхлаби въжетата, които Уилям садистично бил наредил да стегнат. Маркъс обаче не можел да изпълни молбите им. Ако се смилял над някого, останалите щели да поискат същото, да викат все по-силно и по-силно и накрая да събудят Уилям.

Насочил се към палатката на пленника. Закле се, че искал само да му даде вода. През целия ден никой не се бил погрижил за него, а Маркъс знаел, че тропическата жега в една затворена палатка е безпощадна. След като влязъл, запалил газената лампа. Било голяма грешка, защото на светлината видял гол вързан мъж. Нищо повече. Господин Тектон впил очи в лампата. Били кръгли като монети. На светлината зениците му се свили и се превърнали в две тънки като косъм черти. Не говорел. Беззащитен, пленен, лишен от сутрешната високопарна реторика, той приличал на друг човек. Преди Маркъс да осъзнае какво прави, вече го бил освободил. Защо? От жалост.

Мъжът не му благодарил за жеста. Не промълвил нищо. Маркъс го хванал за ръка и го извел навън. Когато стигнали до неговата палатка, казал му да почака, докато вземе червената пижама и дрехата от камъчета. Опипал земята на тъмно, за да не събуди Пепе. Излишно усилие. Можел да види очите на Пепе, които примигвали в мрака. Въпреки че негърът бил олицетворение на дискретността, Маркъс прошепнал:

— Мълчи.

Излязъл с нещата, за които бил дошъл, и завел господин Тектон до мината. Намекнал му да му помогне да спуснат стълбата, но мъжът все така стоял безучастен.

Маркъс носел газената лампа, с която осветявал мината, и като я приближил до стените, установил, че се намира в огромно сирене ементал. Изкопните работи били създали любопитен геоложки пейзаж: навсякъде се виждали тунели с кръгъл отвор с най-различни размери. Едни били малки като ябълки, други, по-големи от диаметъра на голямо дърво. Било толкова любопитно зрелище, че той почти забравил господин Тектон.

— Това е ваше — рекъл Маркъс.

Подал му любезно дрехата и заразглеждал отново дупките, с които били осеяни стените. Може би не е трябвало да му обръща гръб, защото щял да види как, вече облечен, възвръща предишното си достойнство. С дрехата си той не само прикрил голотата си, но и престанал да бъде пленник и отново се превърнал в предишното фанатично и надменно същество. Точно преди нападението Маркъс чул нещо: някакъв дрезгав глас, който му прошепнал нещо в лявото ухо. Нямал време нито да каже, нито да направи нещо. Една ръка го сграбчила здраво за шията.

Маркъс изобщо не очаквал нападението. Той го бил освободил, бил го облякъл, помагал му да се върне у дома си. А господин Тектон му се отблагодарил, като го нападнал в гръб. Защо? Защо? Ръкавът на дрехата от камъчета приличал на желязна змия, която го стискала за гърлото. От дробовете му излизали дрезгави хрипове. Забелязал, че ръката го повдига от земята, подобно на въжето на някой обесен. Разбрал, че влизат в един от по-широките тунели. Господин Тектон искал да го отведе със себе си!

Погледът на Маркъс се замъглил. Не му достигал кислород, а и вече се намирал в тъмна дупка. Зад гърба му от Конго оставало само бледа светлина. Пред него — пълен мрак. А по-нататък? Къде искал да го отведе господин Тектон?

— Не!

Господин Тектон го притискал с тялото си към земята и го влачел със свободната си ръка все по-навътре в тунела. Маркъс се съпротивлявал с юмруци и крака. С петите се опитвал да ритне глезените на съперника си, а с ръцете — главата, шията, раменете, каквото стигне, за да се освободи. В такова тясно пространство обаче и в неизгодната позиция на пленник му било много трудно да напада когото и да било. Освен това другият бил невероятно силен за възрастта си. Маркъс единствено успял да го раздразни. Мъжът изръмжал нещо и го стиснал още по-силно за шията.

Може би били изминали един, два, три метра. Когато въздухът вече не стигал до дробовете му, секунда преди да изгуби съзнание, забелязал, че ръката му стиска ухото на господин Тектон. Едно от прилепоподобните му уши, чиито дълги месести части стърчали от двете страни на лицето. Маркъс го дръпнал с все сила. Сигурно го било заболяло, защото онзи изкрещял. Дръпнал още по-силно и с последни сили забил нокти в месото.

Господин Тектон изругал и отслабил хватката си. Мъничко, съвсем мъничко. Маркъс се възползвал и се измъкнал изпод тялото му, докато туниката от камъчета разкъсвала гърба на ризата му. Паднал върху пясъка на дъното на мината.

Проснат и без дъх върху земята, той вдигнал очи, готов да се бори като котка, паднала по гръб. Известно време, което на Маркъс се сторило безкрайно, господин Тектон го гледал втренчено, колебаейки се дали да поднови атаката. Намирал се само на метър и половина над Маркъс. Приличал на паяк, половината му тяло било извън тунела и ръцете му били свободни. Светлината на лампата обагряла стените в тъмночервено. Маркъс изръмжал със свити юмруци, примрял от страх. От борбата и от топлината в мината тялото му било покрито с пот.

Господин Тектон изцъкал от неудоволствие с език. Обърнал се, извивайки тялото си с нечовешка гъвкавост и изчезнал в дупката.

* * *

Спомням си, сякаш е било вчера: след като ми обясни всичко това, Маркъс закри с длани очите си. Не бях много сигурен дали с този жест иска да забрави това, което току-що ми бе разказал, или напротив, да попречи спомените да отлетят. Веригите на ръцете му проскърцваха като детска люлка. Без да се замисля, аз скочих, прекосих разстоянието, което ни разделяше, и невъздържано го попитах:

— Но кой е бил този човек? Кой е бил господин Тектон?

Маркъс свали бавно ръцете от лицето си. Прошепна с глас на човек, който току-що е плакал.

— Тектон.

Аз исках, настоявах за повече информация. Маркъс само добави:

— Първият тектон, видял слънцето. И най-безопасният от всички, стъпили в Конго.