Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (7)

6

Също като Колумб Уилям лъжел останалите за изминатото разстояние. И също като Ханибал винаги им обещавал, че целта е зад следващия хълм. Кого искал да излъже? Носачите нямали глас. Маркъс и Пепе били подчинени. И фактически Ричард решавал кога и къде да спрат. В армията бил служил в логистично подразделение; там бил учил минералогия и поради това отговарял за геоложките проучвания. Диамантите обаче не се появявали.

Ричард бил отчаян; Уилям — бесен. Имало случаи, когато и двамата били отчаяни и бесни. Уилям крещял, Ричард плачел и пищял. Най-лошото било, че били стигнали толкова далече в търсене на въображаемото съкровище, толкова навътре в девствената джунгла, че вече не срещали села, вече нямало хора, с които да заместят умрелите. Само дървета, храсталаци и животински звуци. Продължавали обаче напред с постоянството, присъщо на смелчаците или на безумците.

Обикновено тези, които са предизвикали проблем, първи започват да търсят виновника. И са най-гласовитите. Уилям и Ричард се обвинявали взаимно. Джунглата дотогава не била чувала толкова ужасни хули.

Маркъс забелязал, че Пепе гледал да стои в края на колоната, далече от двамата братя. Един ден се доближил до него.

— Защо вървиш винаги отзад, Пепе?

— Уилям и Ричард са като два слона. Единият по-голям, другият с по-дълги бивни — отвърнал негърът. — И знам кой губи, когато два слона се бият.

Маркъс се заинтересувал от отговора на гатанката.

— Мравките — казал негърът.

Маркъс не си спомняше точно деня, в който експедицията излязла на открито. Вече бил изгубил представа за броя на дните и нощите. Всички се били променили по малко. Особено братята Крейвър. Вече не били онези празнично натруфени пътешественици. Джунглата ги била подложила на един вид естетическо износване. Дрехите им, купени в най-скъпите лондонски магазини, се били разнищили и били избелели. Под мишниците, по гърдите и гърба им имало големи петна от пот. Не било останало здраво стъкло, освен бутилките с шампанско. В това състояние експедицията излязла на поляната.

Някой дава заповед да спрат. Носачите се отпускат изтощени на земята. Маркъс сяда на един камък. По-нататък Уилям и Ричард спорят яростно. Единият преследва другия, който отказва да слуша, докато една твърде груба обида не го принуждава да нападне на свой ред, и другият се отдръпва. Кой би предположил, че двама английски благородници ще се карат с маниери на италианска зарзаватчийка? Всеки момент можели да извадят револверите и да стрелят един срещу друг.

Поляната е необикновено голяма. Приблизително колкото овално игрище за ръгби. Почвата е мека, с участъци гъста трева, редуващи се с ивици червен пясък, по-фин от пясъка на който и да е тропически плаж. Излегнат на земята, потънал в мисли, Маркъс гледа синьото небе, което могли да зърнат единствено в кратките моменти, когато пресичали някоя поляна. Свежда очи. Погледът му се спира случайно върху стрък трева. Прилича на аспержа. Маркъс се пита: има ли аспержи в Конго? Протяга ръка и изпод аспержата избухва жълт блясък, който го заслепява.

Маркъс прекъснал братоубийствената война на братята Крейвър. Вдигнал ръка и казал:

— Тук има нещо, което блести.

Реагирали така, сякаш двама души се карали за откраднат портфейл, а трети го намира на земята. Маркъс връчил златистото парче камък на Ричард.

— Къде беше? — попитал Ричард, след като го огледал набързо.

Маркъс направил неясен жест с ръка и отвърнал равнодушно.

— Тук, на земята.

Ако носачите не били полумъртви от умора, сигурно щели да се разсмеят. Били стигнали до края на света и дори отвъд него, а белите господари вървели наведени из една горска поляна, подобно на кокошки, които търсят червейчета, за да ги клъвнат.

— Тук! — вика Уилям.

— Тук! — вика Ричард.

— И тук! — казва Маркъс.

Дори Пепе намира златен къс, държи го близо до очите си и го разглежда като опитен часовникар. Вдига го над главата си и възкликва:

— Жълт камък. Има ги навсякъде.

* * *

Няколко дни по-късно на поляната вече се издигал лагер. Тъй като голяма част от разказа на Гарви протича в тази омагьосана мина, би трябвало да й посветим няколко реда.

Поляната имала формата на яйце. В центъра му пробили дупка, която с всеки изминал ден ставала по-дълбока: това всъщност била мината. Негрите получили заповед само да копаят и да не се интересуват от нищо друго. Когато дупката станала достатъчно дълбока и широка, Уилям ги освободил от веригите им. Вече не били нужни: от този момент нататък щели да спят вътре. През деня негрите били надзиравани с пушки, нощем вдигали стълбата — дънер с напречни клони като костите на риба. Сега изходът от мината горе представлявал отвор в тавана. Никой не можел да избяга. Било едновременно мина и абсолютно сигурен затвор.

Уилям и Ричард, Маркъс и Пепе скоро започнали да наричат отвора, играещ ролята на вход за мината, „мравуняка“. Безброй крака тъпчели всекидневно пръстта наоколо, така че отворът на мината придобил конична форма, като на малък вулкан. Или на гигантски мравуняк.

Вътрешността имала формата на тиква. Негрите дълбаели стените и разширявали дупката. Заедно с това поставяли вертикални дървени греди, които да подпират тавана. На някои от тях окачили маслени лампи. Те разпръсквали студена светлина, която засилвала червения цвят на стените. В това пространство царяла нетърпима жега. И неописуема смрад, като на прегоряло сирене.

Работниците се делели на три сменящи се групи. По-голямата част дълбаели стените с къси лопати. Никакви мотики: послушанието на негрите изглеждало безкрайно, но Уилям и Ричард били недоверчиви. Пръстта била рохкава и лесно се откъртвала. Други — те били малцина — пълнели плетените кошници и ги изкачвали на повърхността, като използвали за тази цел стълбата. Накрая третата група, малобройна и още по-облагодетелствана (тя можела да излиза на повърхността), отделяла златото от пръстта.

Ричард бил построил нещо като корито от насмолено дърво до мината. Предназначението му било в него да се отсява пръстта от златото. В джунглата, недалеч оттам, течало малко поточе. Ричард наредил да стъкмят тръбопровод от стволове, издълбани с мачете и втъкнати един в друг като керемиди, който довеждал водата до коритото и я връщал отново в потока — така поляната не се наводнявала.

Във всеки случай откриването на мината донесло на негрите повече облаги, отколкото беди. Братята Крейвър били стигнали далече, твърде далече. Били навлезли в земи, където нямало човешки същества. Ако негрите умрели, кой щял да ги замести? Така че в общи линии и макар само от чист интерес, отношението към тях станало по-меко. Работата в мината предполагала по-малко наказания, отколкото носенето на вързопи. Давали им повече храна, благодарение на джунглата около тях. Сега двамата братя имали много свободно време и се отдали на лов. Маркъс готвел странни, но питателни меса.

Две седмици по-късно Уилям се заел да пресметне доходността на мината. Всеки работен ден се добивали между шейсет и шейсет и пет грама злато с уникална чистота. Това означавало всекидневна печалба от около двеста лири стерлинги. Освободени от данъци, естествено.

До този момент братята Крейвър били експлоатирали краката на негрите като носачи. Сега щели да експлоатират ръцете им като миньори. Никой не си направил труда да изчисли колко човешки живота им е струвало, за да стигнат дотам.

* * *

Има дни, в които, още преди да станем от леглото, предусещаме, знаем, че няма да ни върви. Така започна онази неделя. Закъснявах. Трябваше вече да съм в кантората на адвоката с копие на извършената до момента работа, а аз още се обличах. Запътих се тичешком към умивалника и в коридора се спънах в костенурката Мария-Антониета. Не я бях видял и само по чудо не си навехнах глезена за пореден път.

Ритнах я ядосано и тя излетя във въздуха като топка. Може би изглежда твърде жестоко за костенурка без черупка. На мен обаче не ми се струваше така. В пансиона на госпожа Пинкъртън имаше само две сигурни неща: че собственичката вече е била стара, когато се е родил Тутанкамон, и че костенурката й ме ненавижда с безмерна страст. И също че Мария-Антониета притежава свръхестествени способности. Например вследствие на ритника ми тя излетя до отсрещния край на коридора. Всяка друга костенурка щеше да се скрие в черупката си. Тя обаче не. Понеже не разполагаше с подобно убежище, беше придобила инстинкта на котките и се приземяваше на четирите си крака.

Мария-Антониета се обърна гневно. Търсеше виновника, който я беше нападнал. Видя ме и като ме взе на прицел, понесе се към мен с яростно изкривена уста. Всички костенурки имат грозна уста. Устата на Мария-Антониета обаче беше ужасяваща, беше истинска гарванова човка. Приближаваше като римска стенобойна машина. И напредваше в атака.

Някой може би ще си помисли, че костенурките не предприемат атаки, най-вече защото са костенурки. От гледна точка обаче на костенурките скоростта навярно е относителен фактор. И така, от гледна точка на костенурките Мария-Антониета атакуваше стремително.

Коридорът беше тесен. Ако исках да изляза, трябваше да се размина с нея. Естествено, не възнамерявах да се откажа от срещата с Нортън заради пристъпите на една истерична костенурка. Не можех да повярвам: аз, Томи Томсън, стоях пред една костенурка, като че ли бяхме двама рицари, участващи в средновековен турнир.

Тя върви към мен нападателно, а аз към нея. От устата й излиза отвратителна бяла пяна. Приближаваме се един към друг. Вече съм почти над нея. Мисля си: сега ще настъпя единия й крак, та да я заболи и госпожа Пинкъртън да похарчи наема, който й плащам, за ветеринар. Но в последния момент Мария-Антониета се изплъзва с умела маневра, увива се около глезена ми и почва да кълве чорапите ми. Потръпвам от отвращение при допира на влечугото и отскачам с погнуса. Тя избягва. Аз се препъвам. Падам!

В посоката, в която паднах, се намираше прозорецът на коридора. Въпреки това последствията можеха да не бъдат толкова сериозни. Допуснах обаче две грешки. Носех под мишница папката с напечатаните листове. Не исках да я пусна, бях сигурен, че и с една ръка ще се справя с положението. Това беше първата ми грешка. Втората беше, че забравих онзи стар урок, който се преподава на всички деца, а именно че горната част на тялото тежи повече от долната. Дадох си сметка за опасността чак когато увиснах до кръста извън прозореца. Пуснах листовете, които попадаха като дъжд от конфети. Твърде късно. Преди да реагирам, вече висях във въздуха. Държах се единствено с десетте си пръста за перваза на прозореца.

Предполага се, че именно за такива случаи е възклицанието „Помощ!“. В интерес на истината не познавам човек, който в драматична ситуация да крещи „помощ“. Успях единствено да извикам:

— Ей! Ей! Ей!

Не знам колко време висях така във въздуха и виках. Накрая на прозореца се появи една човешка канара. Беше господин Макмахън. Слава на Бога! На раменете си бе наметнал хавлиена кърпа. Беше се току-що събудил и на лицето му се четеше онова волско изражение, присъщо за него рано сутрин. Погледна наляво и надясно, разтърка гуреливите си очи и каза с невероятно простодушие:

— Томи, момче, какво правиш тук?

Успях само да отговоря:

— Еееей! — И добавих с плачлив глас: — Макмахън!

Най-после ме измъкна оттам. Седнах на един стол и се опитах да се съвзема от уплахата. Мария-Антониета предвидливо се беше скрила след победата си. Закъснявах, не можех да губя времето си в търсене на отмъщение. Достатъчно труд видях, докато събера разпилените листове, преди вятърът да ги е отнесъл.

* * *

Нортън беше изгубил търпение, защото закъснявах и защото от няколко дни му бях обещал първите глави на книгата. Посрещна ме почти без да ми каже нищо. Мълчанието беше начин да изрази недоволството си. Седнахме.

Не му харесваше. Той четеше ръкописа ми, а аз четях по лицето му. Ставаше все по-нервен. Прелистваше страниците все по-бързо. Започна да говори на себе си. Сочеше с пръст откъсите, които го дразнеха най-много, и казваше:

— Но това… Какво е това?… А това?… И това?

И след като прочете няколко страници, отсече:

— Това е Зола в Конго! Бакунин в Конго! Каталина в Конго! — Изчака отговора ми, но след като не го получи, продължи: — Не виждате ли какъв образ на английската аристокрация отразяваме? Какво очаквате да направя с цялата тази социална омраза? В тези писаници няма да намеря никакви аргументи, за да оневиня Гарви. Тези свидетелства са достатъчни, за да го обесят десет пъти!

— Не искам да подклаждам революция, само искам да напиша книга — защитих се аз. — И това е точното описание на събитията според Маркъс Гарви.

— Искате да нападна най-активната част от населението на Великобритания? Кой, мислите, ръководи британските съдилища? Робеспиер?

Можех да си замълча. Не го направих.

— Исках също да ви кажа, че посетих херцог Крейвър.

Нортън се хвана с ръце за главата. Много бавно. Вдигаше ги постепенно, докато накрая допря длани до сферичната капсула, каквато представляваше плешивият му череп. Аз продължих:

— Още не сте чули най-лошото.

Нортън затаи дъх. Все така държеше с ръце главата си. Направих кратка пауза, за да събера смелост, и казах:

— Стигнахме до джентълменско споразумение. Той ще ми помогне с данните и датите по случая, за които Маркъс е доста неясен, в замяна на което аз ще му давам копия на записките. От две седмици му изпращам препоръчани писма с написаното от мен.

— Що за безотговорен човек съм наел? — възкликна Нортън. — Нима не разбирате, за бога? Крейвър е врагът! Вманиачен е да изпрати Маркъс на бесилото. — Той още повече се ядоса и изкрещя: — Вие сте луд! Не! Извинете! Лудият съм аз! Аз възложих тази работа, възложих я на вас, един наемник, който при първата възможност предава военните ни тайни на генералния щаб на врага!

Изправи се и закрачи от единия до другия край на кабинета, поставил едната си ръка зад гърба, докато с другата жестикулираше като оперетен диктатор. Обвиненията му се превърнаха в монолог.

— Вие сте анархист в дивашко състояние! Повечето писатели са професионални блюдолизци. А аз имам нещастието да наема един терорист на писаното слово!

Дотогава не го бях виждал да губи контрол, целият кипеше от възбуда. Пред мен стоеше друг човек, един Едуард Нортън, когото не познавах. Разбрах, че адвокатът прикриваше човека. Да. Сигурно полагаше неимоверни усилия, за да канализира тази ярост към един юридически емпиризъм. Аз също станах от стола.

— Както желаете. Няма да възразя, ако развалите договора.

И се отправих към вратата.

— Томсън!

Обърнах се. Нортън стоеше в дъното на кабинета си неподвижен, решителен, с прибрани плътно един до друг крака. Въпреки проявената току-що силна ярост по дрехите му нямаше нито една гънка. Той каза:

— Седнете.

Той също седна. Беше си възвърнал самообладанието. Погледът му малко се смекчи. Отново стана онзи педантичен и любезен мъж, когото срещнах на гробището.

— Да ви призная ли нещо, Томсън? Винаги съм мразел колективните спортове. Може да си най-добрият играч на крикет в света, но ако съотборниците ти са шайка некадърници, никога няма да бъдеш победител. Затова избрах правото. Мислех, че като работя като адвокат, ще завися единствено от собствените си способности. Сега виждам, че съм грешал. Животът е пълен с непредвидими фактори.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Отсега нататък само пишете. За това ви плащам.

— Не мога — побързах да отвърна аз с решителност, която изненада както Нортън, така и мен самия. — Дадох дума на херцог Крейвър. Докато пиша историята на Маркъс в Конго, херцог Крейвър ще получава копия от всичко.

Нортън беше достатъчно умен, за да разбере, че решението ми е непоклатимо. Направи пирамидата с пръсти. Анализираше хладнокръвно как да овладее отново положението. Пред себе си имах по-скоро машина, а не човек. Пренебрегваше присъствието ми така, сякаш бях някакъв предмет. Накрая изгубих търпение.

— Ако искате да се отдадете на самотни размишления, нямам намерение да ви преча.

— Седнете! — заповяда ми той за втори път. — Как искате да търся нов писател? След толкова време не мога да започна отново от нулата.

— Има хиляди по-добри писатели от мен. Всички биха се радвали да напишат интересна история като тази. — И добавих: — И всички са суетни блюдолизци. Няма да оспорват стратегията ви.

Нортън не обърна внимание на сарказма ми. Не ме слушаше. Каза сякаш на себе си:

— Значи херцог Крейвър иска да прочете за приключенията на отрочетата си в Конго. Струва ми се, че го очакват доста изненади.

— Още ли? Не съм бил никак снизходителен към действията на братята Крейвър в джунглата. Вие сам току-що го прочетохте.

Нортън ме прониза с поглед.

— Да, още. Очакват го още изненади.

Веднага след това ми заговори на „ти“. Спомням си много добре, защото това беше един от редките пъти, когато ми е говорил на „ти“ през годините, в които връзката ни продължи.

— Ти не знаеш, Томи — прошепна той, — но истинската история на Маркъс Гарви в Конго още не е започнала.

В общи линии това беше всичко. Не харесваше нито мен, нито книгата, но продължих да бъда неин писател. Прибрах се вкъщи угрижен. Усещах тежестта на недоволството върху плещите, сякаш носех дете на раменете. Мислех за книгата, за Гарви, за Нортън, за Конго. Всичко се бе превърнало в неописуема бъркотия. В живота ми внезапно бе настъпил обрат, който не знаех къде ще ме отведе. Това не беше книга, беше война. А аз — една от замесените страни и в никакъв случай не най-силната. От друга страна, вярно е, че има неща, които не ни харесват, но в същото време ни привличат. Когато пристигнах в пансиона, още се люшках в море от съмнения. Тръгнах по коридора и тогава я зърнах притаена зад крака на един шкаф.

Беше Мария-Антониета, която ме гледаше изпитателно и мълчеше сатанински. Някои ще кажат, че Мария-Антониета е изразявала омразата си мълчаливо, защото е била костенурка. На тези наивници ще отвърна, че омразата, също като реките, колкото е по-дълбока, толкова е и по-тиха.

Тази костенурка беше отишла твърде далече. Едно беше да се мразим и друго — да стигне дотам, че да се опита да ме убие. Хванах я с ръка и я хвърлих през балкона като хвъргач на копие. Три секунди по-късно едно подобие на човешко същество, наречено госпожа Пинкъртън, се появи на прага ми.

— Казахте ли нещо, господин Томсън?

— Кой, аз? — отвърнах с възможно най-неутрален тон. — Абсолютно нищо, госпожо Пинкъртън.

— Търся Мария-Антониета. Случайно да сте я видели? Напоследък се тревожа за нея. Изглежда меланхолична.

Госпожа Пинкъртън започна да търси Мария-Антониета из всички ъгли, като размахваше лист от маруля, за да я привлече. Аз също. Размахвах изгнил лист от маруля и навел гръб, виках името й лицемерно, докато вътрешно тържествувах. Вратата се отвори. Беше господин Макмахън, който изглеждаше много възбуден.

— Госпожо Пинкъртън! Вижте какво падна върху мен!

— Мария-Антониета! — възкликна госпожа Пинкъртън, когато видя костенурката си в ръцете на Макмахън. — Какво си направила?

Макмахън потвърди с викове подозренията на госпожа Пинкъртън.

— Опитала се е да се самоубие! Видях я как пада от прозореца! Връщах се от черква, бях точно отдолу и разтворих ръце. Какъв късмет само!

Ще спестя радостните възклицания и превземките на двамата. Особено на госпожа Пинкъртън. Дори очите й се насълзиха! Никога не бях я виждал такава. Поздрави Макмахън, сякаш беше самият Ной. Зави Мария-Антониета с едно шалче и доближи до нея чиния с горещ анасон, за да вдиша парите. Докато госпожа Пинкъртън бършеше сълзите си с кърпичка, Макмахън ни помоли да го почакаме за малко и изчезна. Миг по-късно се върна с някакъв странен предмет в ръце.

— Вижте какво нося!

Макмахън постави на масата някакво подобие на калъп. Приличаше на дървена детска обувка, само че по-широка и с няколко дупки на повърхността й. Не си спомням добре кой от двамата, Пинкъртън или аз, го попита какво представлява.

— Наистина ли не виждате? — удиви се Макмахън. — Това е нова черупка за Мария-Антониета.

— Няма да затворя горката Мария-Антониета в някаква си клетка от евтино изгнило дърво! — възмути се госпожа Пинкъртън, която бързо бе възвърнала обичайното си настроение.

— Обиждате ме, госпожо Пинкъртън — каза Макмахън с неописуемо тъжни очи. — Когато с ръцете си създаваме някакъв предмет, било металургична отливка, тежаща един тон, било дървена черупка, единствено трябва да ни интересува мнението на засегнатите: ако Мария-Антониета не иска черупката, няма да настоявам. Нека тя сама реши.

И Макмахън взе костенурката и я постави до дървената черупка. Тримата се наведохме над масата, изключително заинтригувани от реакцията на Мария-Антониета.

Макмахън беше проектирал черупката с неоспоримо умение. Задната част беше отворена като деколте на пуловер, така че костенурката да може да влиза и да излиза колкото пъти си поиска. Отпред имаше дупка за главата и две за предните крака. Забелязах също, че горната част беше боядисана на ивици в зелено, оранжево и бяло. Докато Мария-Антониета се чудеше, аз попитах Макмахън:

— Защо сте боядисали с цветни бои черупката?

Макмахън се почеса по врата.

— Защото така е по-хубава. Не мислиш ли? — Поколеба се за миг и добави: — Ако можеше, нямаше ли да боядисаш покрива на къщата си във весели цветове?

— Но, господин Макмахън — прошепнах аз на ухото му, за да не ни чуе госпожа Пинкъртън, — може би собственичката й няма да е доволна Мария-Антониета да разхожда цветовете на ирландското знаме нагоре-надолу из един толкова английски пансион.

В отговор Макмахън започна да си подсвирква.

Мария-Антониета подуши черупката. Приближи се с гримаса на уста, която беше по-грозна от обикновено. След дълго колебание пъхна глава в отвора отзад. Макмахън беше взел много точно мерките й: внезапно видяхме, че главата и краката на костенурката се показват от съответните отвори, които пасваха отлично.

— Сякаш танцува — казах аз секунди по-късно.

Беше истина. Мария-Антониета като че ли танцуваше фокстрот двайсет години преди да бъде измислен. С една дума, черупката й беше харесала.

Макмахън изръкопляска. Аз не казах нищо. Госпожа Пинкъртън също мълчеше. Учудих се, че не се радва. В края на краищата ставаше дума за нейната костенурка. Забравях обаче, че госпожа Пинкъртън беше госпожа Пинкъртън. И тази жена, майсторка на лаконичните фрази, успя да надмине себе си.

— Добре — каза тя с обичайното си високомерие. — Щом Мария-Антониета харесва новата си черупка, господин Макмахън, готова съм да обсъдим справедлив наем.

— Госпожо Пинкъртън, не взимам наем от костенурки без черупки — отвърна Макмахън. И добави тихичко: — Това е подарък. Исках да ви го поднеса на рождения ви ден, но като ви видях толкова тъжна и разстроена, реших да не чакам дотогава.

От изумление лицето на госпожа Пинкъртън заприлича на лицевата страна на банкнота — равно и зелено.

Може би във всичко това се криеше някакъв морален урок, но тази вечер нямах желание да проучвам какъв е той. Спомням си, че си легнах, угасих лампата, заспах и засънувах мъчителен сън. Сънувах, че отново съм негър на доктор Флаг. Нещо в сценария не ми беше ясно. И макар че титаничната фигура на Флаг ме ужасяваше, нямах друг избор, освен да го попитам: „В Конго има ли костенурки като Мария-Антониета?“ И Флаг, вдигнал заплашително бастуна си с дръжка от слонова кост, отговори:

— Естествено, че не! Дори некомпетентен негър като вас би трябвало да знае, че в джунглата на Конго има само животни!