Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (6)

5

Пет дни по-късно носачите започнали да измират. Процедурата била проста. Когато някой мъж падал в несвяст, опитвали се да го съживят с удари на приклада. Ако не реагирал, отваряли нашийника, оставяли го там на място и керванът продължавал напред.

Смъртта се храни от само себе си: колкото повече носачи умирали, толкова повече товар трябвало да носят останалите и следователно умирали още носачи. Загубите обаче само разкривали непреклонния характер на братята Крейвър. По време на една почивка Ричард заварил някакъв мъж да държи между пръстите си буркан с формалин. Съзерцавал срещу светлината бръмбарите, потопени в разтвора. Бил толкова погълнат, че не забелязал, че Ричард го наблюдава.

— Ровил си в багажа? — възмутил се Ричард. — Как смееш?

Приближил се Уилям. След кратко размишление отсъдил:

— Утре този ще носи шампанското.

Същата вечер Маркъс попитал Годфроа:

— Защо са толкова глупави? Вързани са и въпреки това крадат.

— Не е искал да краде — отвърнал Годфроа.

— Нима? Тогава защо е отворил сандъка?

— От любопитство.

— В буркана е имало само бръмбари.

— Не е разбирал защо белите се интересуват от умрели бръмбари. И заради това сега този, който ще умре, ще бъде той.

Годфроа говорел малко и винаги се изразявал живописно и двусмислено. Дали заради синтаксиса на езика банту, или поради някаква особена склонност на характера, но било невъзможно да се разбере дали само констатира факта, дали го осъжда, или напротив, подкрепя напълно авторитета, който го е разпоредил.

Носенето на шампанското било равносилно на смъртна присъда. Били трийсет килограма френски бутилки от дебело стъкло. Не можели да ги разпределят в други сандъци, защото само този имал специална мека подплата, която предпазвала бутилките.

Шампанското карало хората да се държат като скотове. Всички знаели, че този, който носи шампанското, ще умре от изтощение, преди да е свършил денят. Затова в началото на деня негрите бързали да грабнат какъвто и да е товар, само не и този. Избухвали кавги. Логичният и неизбежен резултат бил, че накрая най-слабият поемал най-тежкия товар. Уилям и Ричард обаче поощрявали това състояние на нещата, защото така били сигурни, че носачите ще станат рано, за да избягнат да носят шампанското.

А сега ще вметна нещо: бях обещал да не говоря по време на нашите срещи, ако не се налага. Когато обаче се появиха първите трупове, започнах да изпитвам неприятна нервна възбуда. Да слушаш Маркъс, беше все едно да изпиеш безброй чаши кафе. Сърцето помпаше все по-бързо, кръвоносните съдове се разширяваха и потоци кръв преминаваха нагоре-надолу през тялото ми. Въпреки това мълчах. И мога да се закълна, че усилието, което правех, за да запазя мълчание, не беше никак здравословно.

Маркъс говореше за жертвите без никакво чувство. Сякаш всичко това беше второстепенен епизод от експедицията. Носачите са били човешки същества. Отнасяли се обаче с тях като с кучета и когато умирали, ги захвърляли като кучета. А Маркъс не проявяваше никакво вълнение. Тези мисли минаваха през главата ми, когато внезапно думата Пепе ме накара да наостря уши.

В даден момент по време на прехода Маркъс сменил името на Годфроа с Пепе — било по-късо и лесно за произнасяне. Уилям и Ричард се развеселили от хрумването. И Годфроа станал Пепе. Тази близост не била толкова странна, колкото човек би могъл да си помисли. Поради ежедневните си задачи Маркъс и Годфроа поддържали много тясна връзка. Годфроа (отсега нататък Пепе) бил негърът с най-високо положение в йерархията на експедицията. А Маркъс — белият с най-ниско положение. Да, между тях винаги щяла да съществува невидима преграда. Като двама души, разделени от решетка, всеки от своята страна. Това обаче не пречело да бъдат най-близките двама души от двете страни на решетката.

Уилям и Ричард спели в една и съща палатка. В началото Пепе прекарвал нощта на открито, като останалите носачи. Един ден го заболял много силно зъб. Въпреки стоическия характер на негъра Уилям решил Пепе да се настани в палатката на Маркъс. Не искал носачите да забележат каквато и да е проява на слабост в този мъж, който бил нещо средно между водач и пазач. Маркъс спял в по-скромна палатка, в която струпвали сандъци, които трябвало да бъдат предпазени от лошото време. Направил място на Пепе и когато зъбоболът му утихнал, на никого не му минало през ум да го изгони оттам.

Някъде дълбоко в съзнанието си Маркъс си припомнил детството. Спял с Годфроа, както бил спал с мечока Пепе. Всичко това не оправдава Маркъс, само обяснява поведението му. А в свят, в който хората били смятани за животни, за Маркъс Гарви може да се каже, че поне съжителствал с едно от тези животни.

Налагало се да намерят заместници на умрелите носачи. Било лесно да се каже, но трудно да се изпълни. Всички села били еднакви: няколко кръгли колиби с кирпичени стени и сламени покриви. И всички села опустявали, когато експедицията наближавала. Безброй следи показвали, че жителите са избягали бързешком. Сигурно са имали достатъчен опит с този вид пътешественици. Непредвидена криза надвиснала над братята Крейвър: носачите нямали никаква стойност в сравнение с товара, който носели; докато не откриели обаче златна жила, товарът бил безполезен.

Тяхното богатство била дързостта. Вече били навлезли дълбоко в джунглата, в райони, където не бил стъпвал бял човек. Хората не бягали ужасени, а се приближавали с любопитство, като антарктически пингвини, без да подозират каква заплаха представляват тези бели мъже. Единствено децата се плашели: никога преди това не били виждали толкова неестествено бледи хора и плачели от страх. Най-жестокото било, че жителите на тези селца се гаврели с горките носачи. Тормозели ги по какви ли не начини — танцували около пленниците, като отърквали членовете си в техните тела, за да ги унижат, или ги бодели по лицата с остри пръчки. И през ум не им минавало, че може да са следващите жертви.

Уилям и Ричард винаги използвали една и съща тактика. Пристигали в някое село и свиквали всички жители. Преди началото на срещата изисквали да се установи приемлива дистанция между тях и туземците, които се смеели, скачали и танцували в очакване на някой подарък или Господ знае какво. Накрая успявали да съберат всичките тези черни тела и тези бели усмивки в компактна група. В същия този миг фишек с динамит падал сред тълпата.

Изригвала червена пръст. Ръце и крака политали във въздуха. Викове и стенания. Пепе и Маркъс се втурвали към раненото множество. С подскоци и бързи движения избирали най-зашеметените и най-леко ранените мъже, които почти не разбирали какво става. Надявали им нашийниците, а през това време Уилям и Ричард ги удряли с прикладите. По този начин експедицията се снабдявала с носачи.

Спомням си, че Маркъс ми разказа всичко това в един дъждовен ден. Шумът от капките по стените на затвора можеше да се чуе дори във вътрешната килия, в която се намирахме. Маркъс вдигна ръце, за да възпроизведе избухването на динамита: „Бум“! Неволно свих ръка в юмрук и графитът на молива ми се счупи с рязко изпукване. Загледан в двете парчета, аз казах с леден глас:

— Вие какво правехте, за да предотвратите това?

Още докато произнасях тези думи, вече съжалявах, че ги бях изрекъл. Твърде късно. Маркъс стоеше втрещен. Никога не го бях прекъсвал. Огромните му зелени очи премигнаха, подобно на криле на пеперуда, и той ме попита много възпитано:

— Бихте ли повторили въпроса?

Ядосах се.

— Какво направихте, за да попречите на Уилям Крейвър и на Ричард Крейвър да хвърлят фишеци с динамит сред шепа беззащитни хора, мъже, жени, деца и старци?

Маркъс се огледа, търсейки помощ, каквато нямаше да намери.

— Да се противопоставя? — каза той накрая. — Мисля, че не разбирате. Аз хвърлях фишеците.

Дотогава го бях слушал с огромно нервно напрежение. Когато обаче изрече това, сякаш ми впръскаха сяра в кръвта.

— След експлозията с Пепе бяхме много заети, оковавахме оцелелите. Уилям и Ричард стреляха — уточни Маркъс. — И най-малката съпротива се ликвидираше с изстрели. Уилям и Ричард се забавляваха. За тях набирането на носачи беше един вид спорт, който можеше да се практикува в Конго. Докато ние с Пепе бързахме да оковем най-зашеметените мъже, братята Крейвър ги оглеждаха. Вълната от експлозията беше изтръгнала сламените им препаски и Ричард се смееше, сочейки между краката им с върха на пушката: „О, вижте само какви паламарки имат тези негри!“

Обвиняваха един мъж, че е убил двама други. Чакаше да бъде съден. Същият този мъж обаче беше убил дузини, а може би стотици мъже, жени и деца. И никой не го обвиняваше за тези престъпления.

Маркъс повдигна вежди.

— Вие какво щяхте да направите, господин Томсън?

Отпуснах се назад и се облегнах на стола. Беше грешка, че го попитах. Сега Маркъс имаше пълното право да разпитва мен. Беше задал въпрос и аз не можех да го пренебрегна. Враждебността ми към Маркъс се разсея бързо, както и се беше появила, и бе заместена от огромно съмнение. Не бях сигурен къде започва неговата отговорност. Уилям и Ричард са му заповядвали да хвърля динамита. Трябвало ли е да им откаже? Уилям и Ричард са ръководели експедицията, докато Маркъс е бил само кухненски прислужник.

Когато книгата се появи, някои я определиха като великолепен портрет на човешкото падение. Грешаха. Най-неразбираемото на ужаса е, че няма какво да му се разбира. Ужасът е извънредно банален и ирационален. За да убиваш, са необходими две условия: да можеш и да искаш. Уилям и Ричард са можели да убиват и са искали да убиват. Оттук нататък броят на жертвите нямал значение. Щях да бъда доволен да напиша историята на три нормални английски момчета, които с навлизането си в джунглата са претърпели морално падение. Маркъс обаче никога не спомена за подобно нещо нито пряко, нито косвено. Не е имало никакъв процес на обръщане към варварството. Уилям и Ричард са били същите и в Англия, и в Конго. Конго обаче не е било Англия.

Маркъс бил убеден, и то с право, че да намираш носачи с помощта на бомби е обичайна практика в Конго. Уилям и Ричард не нарушавали никакъв закон. Въпросът бил дали този позорен факт би могъл да се приеме от морална гледна точка. В случая къде започва хуманността на един разумно честен човек? Трябвало ли е Гарви да откаже да ограничи порциите храна, както му бил заповядал Уилям няколко дни по-рано? Или пък в Леополдвил е трябвало да настоява да спи в една стая с прислужниците негри? Да не забравяме също, че Маркъс Гарви не е могъл да се опълчи просто така срещу авторитета на братята Крейвър. Да искаме някакво си конярче да се разбунтува срещу двама аристократи, при това само и сред джунглата, е равносилно да изискваме от Маркъс — освен почтеност — непосилна проява на героизъм.

Същността на проблема обаче била друга. Склонни сме да мислим, че размерът на болката, която се причинява, е правопропорционален на усилието, което е нужно за това… Не. Конго бе поставило Маркъс в необичайно положение: за да съдейства активно на злото, било необходимо да направи само една лека отстъпка — да замахне с ръка. Сега, след толкова години, не храня никакво съмнение: тази ръка е била същността на XX век.

Въпросът на Маркъс очакваше отговор. Потърках очи с юмруци, сякаш излизах от дълъг сън, и само казах:

— Аз никога нямаше да отида в Конго.