Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pandora al Congo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis(2018)

Издание:

Автор: Алберт Санчес Пиньол

Заглавие: Пандора в Конго

Преводач: Мариана Китипова

Език, от който е преведено: Каталонски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указано)

Тип: Роман

Националност: Каталонска

Печатница: „Инвестпрес“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Стефка Добрева

ISBN: 978-954-529-742-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4601

История

  1. —Добавяне

4

Детството и щастието на Маркъс приключили на една и съща дата. Настъпил ден, в който театралните представления не развличали никого. Жените вече не плачели. Никой не ръкопляскал. Зрителите вече не виждали едно дете да рецитира Шекспир. Маркъс сигурно е бил на шестнайсет-седемнайсет години. Не е могъл да знае колко бързо животът му се разпадал.

Приходите намалявали. Кавгите се увеличавали. Марта се разболяла. Имала треска и не можела да стане от каруцата. Когато кашляла, храчките й били тъмночервени.

Маркъс станал свидетел на бягството на баща си. Една нощ спял под каруцата, сгушен до Пепе. Събудил го някакъв шум. Бил Мирно. Носел през рамо чанта и тичал. Бягал като крадец, току-що обрал някоя къща. Баща и син никога повече не се видели.

Тук не е мястото да осъждаме Мирно Севич. Въпросът е, че Маркъс останал сам. Не минали и шест дни от бягството на Мирно, и Марта умряла. Светът на Маркъс рухнал за по-малко от седмица. Властите в близкото село се погрижили за погребението на Марта, както и за Пепе, когото убили.

Маркъс ми разказа за тази поредица от нещастия с безстрастен глас. По всичко личеше, че местните власти се бяха отнесли човечно с едно непознато сираче. Покойната Марта имала бедно, но достойно погребение. Подслонили Маркъс в черквата. Винаги щяла да се намери работа за него в мините. Само че младият Маркъс не издържал дълго време. Този живот под земята не подхождал на един възпитан на открито дух. Два месеца след погребението на Марта Маркъс избрал скитничеството.

Може би постъпил правилно. Селото било пълно с млади мъже, болни от силикоза, кльощави като макарони, с хлътнали бузи и с огромни виолетови торбички под очите. В крайна сметка онзи кратък период е отразен повече в записките ми, отколкото в паметта на Маркъс: когато го помолили да се впише в общинския регистър, той го направил под името Маркъс Гарви, а не като Маркъс Севич. Вече знаем какви са били причините.

От този момент тръгнал да се скита, от запад на изток, със смътното намерение да стигне до Лондон. По пътя работил като надничар в различни ферми и никога не се задържал повече от две-три седмици. Така Маркъс Гарви стигнал до владенията на херцог Крейвър.

Предлагали прилична заплата, легло, покрив и издръжка. Лондон обаче бил много близо. Още една крачка, и щял да види най-големия град на планетата Земя. Маркъс бил млад, намирал се в най-подходящата възраст, за да открие света. Защо е останал?

Той твърдеше, че искал да спести някоя и друга пара. Мисля, че са повлияли други, не толкова материални причини. Там животът бил напълно противоположен на чергарското му минало. До този момент той винаги бил живял при неограничена свобода. А в дома на Крейвър ежедневието било идеално подредено в строги граници. Господарите били господари, а прислугата — прислуга. Въпреки това Маркъс открил, че е възможно да намериш задоволство и в човешкото неравноправие, стига то да е прието и от двете страни.

Имало и друга причина, която обяснявала привързаността на Маркъс към дома на Крейвърови. Може и той самият да не осъзнавал магнетичната сила, с която го привличал. Винаги е същото: причините, които най-много ни убягват, са пред очите на всички. Можем да бъдем почти сигурни, че Маркъс е останал заради огромния дъб, който се издигал между беседката на Уилям и колибата на Ричард.

* * *

Когато бях млад, винаги ме е привличала притчата за блудния син. Възхищавах се на достолепното държане на бащата, на радостта на мъжа от завръщането на сина, който е пропилял половината от богатството му. Спомням си обаче, че все се питах: ако вместо един блуден син, беше имал двама? Щеше ли да ги посрещне с толкова радост?

Този мъж съществуваше и беше херцог Крейвър. Двамата му синове имаха тъмно минало и компрометирано бъдеще. И двамата се бяха завърнали у дома, след като бяха пропилели половината си живот.

Работата на Маркъс като прислужник се разпределяла между конюшните и кухнята. През свободното си време се катерел по дъба, по огромния дъб, който растял между беседката и дървената колиба. Там се чувствал щастлив, между небето и земята.

Маркъс познавал отлично кочияшите в дома. Напълно почтени хора, като всички членове на прислугата. В онзи ден обаче в края на октомври, когато довели Уилям Крейвър у дома, имали вид на контрабандисти. Колата минала под дъба. Уилям вдигнал очи и видял Маркъс високо горе, седнал на един дебел клон. Маркъс се почувствал като катеричка пред погледа на бракониер. Някои неща могат да бъдат хубави и в същото време да ни вдъхват страх, също като смразяващата студенина на онези толкова светли очи.

През следващите дни Маркъс почти не срещал Уилям. От една страна, Уилям рядко излизал от стаята си. От друга, държал се с прислужниците, като че ли били призраци. Гледал ги, сякаш били прозрачни или сякаш били мебели, и по-добре за тях: другият поглед бил този, който отправил към Маркъс на дъба.

Прислужниците говорели за миналото на Уилям шепнешком. Бил се занимавал с много съмнителни финансови операции. Човек без връзките на Уилям, човек без фамилията Крейвър, човек като Маркъс например би лежал двайсет години в затвора. (Вярно е също, че човек като Маркъс Гарви никога нямаше да бъде приет от управителя на една банка.)

Скандалът още не бил заглъхнал и Уилям се оттеглил в доброволно уединение в очакване въпросът да бъде уреден с помощта на връзките на баща му. Светлината осветява по различен начин, в зависимост дали идва отгоре, или отдолу. Същото се отнася и за физическата сила. Силата, която движи някои същества, идва отгоре, а силата, която движи други, отдолу. Две тела могат да притежават еднакво количество енергия. Движат се обаче по различен начин, в зависимост откъде идва тази енергия. Не е трудно да се отгатне откъде са идвали силите, които движели Уилям Крейвър.

Един ден Маркъс и Уилям се срещнали при беседката. Маркъс минавал оттам, но не бил забелязал, че Уилям е вътре и го оглежда.

— Ей ти, ела тук — извикал го той.

Маркъс бил чувал, че на сто хиляди души само един има сиви зеници. Сега един от тези хора стоял пред него и той имал чувството, че го гледа крокодил: невъзможно било да узнае какво мисли, но каквото и да мислел, не можело да е добро.

— Нов си, нали? — попитал Уилям.

— Да, господине.

— Разбира се. Това е единственото обяснение. Още ли не са ти казали, че трябва да си сваляш шапката, когато говориш с един Крейвър?

Маркъс си свалил шапката.

— Градинар ли си? — попитал го Уилям.

— Не, господине. Работя в кухнята и в конюшните.

— Когато видиш градинаря, кажи му да оправи това — с показалеца си Уилям сочел беседката и около нея. — Пълно е с треви. Да ги почисти.

— Да, господине.

Уилям търсел табакерата си във вътрешния джоб на бялото си сако. Попитал с разсеян вид:

— Значи си коняр?

— Да, господине.

— И работиш също като кухненски прислужник?

— Да, господине.

— Напоследък започвам да разбирам прислужниците. Имам предвид икономическото ви положение, в основата на пирамидата. Повярвай ми, всяко нещо си има добра страна: успокоително е да не притежаваш нищо, защото не можеш да изгубиш нищо.

— Вярно е, господине.

Уилям извадил от джоба си сребърна табакера.

— Как се казваш? — попитал той, докато поднасял цигара към устата си.

— Гарви, господине. Маркъс Гарви.

Уилям се опитал да запали една клечка. Когато я драснал, я изпуснал. Уилям отворил широко очи. Отворил ги още и още, и още, и казал с цигара между устните.

— Но… може ли да знам какво чакаш, Маркъс?

Маркъс коленичил и му подал клечката.

* * *

Ричард Крейвър се появил в къщата, след като брат му Уилям вече цял месец се отегчавал в нея. Пристигнал с едрото си червендалесто лице и с огромните си ръце. Маркъс бил свидетел на появата му.

Огромното му туловище се отправило към кабинета на херцог Крейвър. Вървял с решителната крачка на човек, отиващ с достойнство на ешафода. Вратата се затворила зад него. Маркъс, който случайно се намирал под прозореца, успял да чуе откъслечни фрази от разговора. И най-вече виковете на херцога и риданията на Ричард. Маркъс си ги спомняше много добре, защото му било трудно да си представи едър мъж като Ричард Крейвър да плаче. И как плачел само!

В началото Ричард, също като Уилям, прекарал известно време в уединение, сякаш се срамувал да излезе на дневна светлина. Прислугата го виждала само в часовете за хранене. Когато гледал, изпитвал подозрение. Когато не гледал, проявявал презрение. В душата на този мъж имало сериозни противоречия. Събеседниците му никога не били сигурни дали пред тях стои бизон или жаба. В продължение на седмици можел да бъде в състояние на пълна вцепененост. И внезапно излизал от тази летаргия с пристъпи на спазмодична ярост срещу всички и срещу никого конкретно.

Маркъс научил, че били изгонили Ричард Крейвър от армията. И както в случая с Уилям, можело да бъде по-лошо, много по-лошо, макар че Маркъс не проумявал защо. Единствените елементи на престъплението били самият Ричард Крейвър, една празна конюшня и едно шестгодишно момиченце. Маркъс не разбирал в какво престъпление можели да го обвинят.

Споделил го с останалите членове на прислугата.

— Щом конюшнята е била празна, как е могъл да открадне кон? И щом момичето е било само на шест годинки, кой съдия ще я допусне като свидетел срещу един офицер от армията?

Маркъс не разбирал защо слугите отбягвали темата. Скоро престанали да говорят за случая. Повод за коментари обаче продължавала да бъде занемарата на Ричард. Далече от казармата той започнал бързо да пълнее поради заседналия живот и липсата на движения. Всеки ден тялото му се закръгляло все повече, факт, който не убягнал от сарказма на Уилям.

— При това темпо ще трябва да намазват вратите с мас, за да можеш да минаваш през тях.

Ричард не оспорвал ръководната роля на Уилям в съюза, който образували двамата. Въпреки това отношенията между братята не били еднозначни. Между тях не съществувала вертикална йерархия в точния смисъл на думата. Ричард бил твърде гневлив, за да допусне това. Ако Уилям прекалявал, Ричард се бунтувал като разярен бик.

— Ако и джобовете ти бяха големи като устата! — крещял Ричард, уморен от обидите му.

Подчиненото положение на Ричард се дължало не толкова на комплекс за малоценност, колкото на изключителна липса на въображение. Според Ричард: в случай на опасност, бягай бързо и не мисли. Според Уилям: в случай на опасност, стой на място и мисли. Ричард бил неспособен да роди каквато и да е идея или инициатива. Идеите и инициативите на брат му може да били абсурдни или налудничави, но все пак имал такива. И Ричард, който съзнавал ограничеността си — това било едно от малкото качества, които притежавал, — заставал зад всяко хрумване на Уилям. Ето един универсален принцип: който няма доводи, се подчинява на този, който има приумици.

Уилям и Ричард се справяли по различен начин с уединението. Ричард бил дерайлирал влак. Уилям — лисица, криеща се в очакване кучетата да се уморят да я търсят. Никой от двамата обаче не възнамерявал да остане. Само чакали удобния случай и средствата, за да се върнат сред хората. За Маркъс това било неразбираемо: щом някой можел да живее в къща, достойна за крал, защо, по дяволите, ще иска да я напусне?

Един ден Маркъс чул края на разговора между братята, само края. Всичко обаче сочело, че това бил най-коварният разговор, който може да водят двама братя.

— От болест? — казал Ричард. — Сякаш не го познаваш. Той може да страда единствено от пристъпи на добро здраве.

Маркъс не чул нищо повече. От този ден обаче му станало ясно, че двамата братя не толкова си приказвали, колкото заговорничели. Настъпили промени. Ричард отслабвал, правел гимнастика, вдигал тежести с вид на цирков атлет. Уилям изглеждал по-голям оптимист, бил невероятно любезен. Сега гласът му сякаш гъделичкал. А когато се усмихвал, виждали му се всичките зъби. Бели, естествено.

От този период си струва да се спомене една дребна, но съществена случка. Маркъс не могъл да знае, че тя ще бележи целия му бъдещ живот. На гости на Уилям бил негов приятел французин. Двамата се разхождали из огромния парк на къщата и когато стигнали до големия дъб, Уилям се затруднил да преведе една дума. Маркъс бил наблизо и казал, без да се замисли:

L’arbre.[1]

— Виж ти! — изненадал се Уилям. — Наистина ли знаеш френски, Маркъс?

— Малко, господин Крейвър.

— И откъде?

— Майка ми ме научи.

Уилям го изгледал изпитателно.

— Наричай ме от днес Уилям, Маркъс, Уилям. — И той се отдалечил с госта си.

Два дни по-късно изпратили да го извикат. Уилям и Ричард го чакали в един от големите салони на къщата. Маркъс влязъл с шапка в ръка. Уилям свирел на пиано. Ричард играел на билярд. Видели го и се разсмели. Били в добро настроение, но смеховете им звучали странно съучастнически.

— Здравей, Маркъс — казал Уилям, продължавайки да свири на пиано. — Харесваш ли пианото? А танците?

— Не искам да участвам в никакво престъпление — бил категоричният отговор на Маркъс.

Маркъс не бил мигнал цялата нощ. Откакто бил чул онзи разговор между двамата братя, бил убеден, че планират отцеубийство. И че търсят сътрудничеството му. Грешал е.

Уилям престанал да свири. Ричард отложил следващия карамбол.

— Престъпление? Какво престъпление? — казал Уилям. — За какво говориш?

И двамата братя се разсмели. Уилям станал от столчето пред пианото и се приближил до Маркъс. Прегърнал го покровителствено през рамо и го повел из салона.

— Маркъс, ела и виж това — заповядал му той, сочейки пианото. — Никога ли не си се замислял от какво са направени клавишите на пианата? Или билярдните топки?

— Ами не — признал Маркъс.

— От слонова кост — казал Уилям. — Слоновата кост се добива от бивните на слоновете, а слоновете живеят в Африка.

Ричард опитал един карамбол. Не успял. Отпил глътка бренди и вметнал:

— Прав си. Никога не съм се замислял, но светът е пълен с пиана и с билярдни топки — отбелязал той, като опрял щеката на пода като копие и заел замислена поза. — Колко ли билярдни топки има в света? И клавиши на пиано? Сигурен съм, че ако ги наредим в редица, ще стигнат до Луната.

— Искаш ли да дойдеш с нас в Конго, Маркъс? — попитал Уилям. — Умееш да готвиш и говориш френски. Ще имаме нужда от помощник.

* * *

Херцог Крейвър не можал или не съумял да се противопостави на заминаването на синовете си. Най-патетичното от всичко било, че това пътешествие към ада не било предварително замислено начинание. Мисълта за Африка постепенно се избистряла, докато конфликтът между братята и баща им се задълбочавал.

На Уилям и Ричард им омръзнало да живеят в семейния дом и поискали от баща си заем. Уверили го, че така ще могат да започнат нов живот. Херцогът отказал. Били провалили кариерите си и отгоре на всичко имали дързостта да му искат цяло състояние! Нов живот? Херцогът знаел много добре, че за синовете му думите „живот“ и „порок“ са синоними.

Двамата братя променили тактиката. Новият им аргумент бил, че искали да започнат заедно бизнес. Отговорът отново бил „не“, и то едно много категорично „не“. Уилям настоял. Обяснил на баща си, че възнамерявали да заминат за Африка, по-конкретно в Конго.

Смятали, че това е последното кътче в света, където можело да се спечелят лесни пари — било в търговията със слонова кост, с каучук или диаманти. „Млъкни, безумецо — бил отговорът, — какво знаеш ти за Африка?“ — „Конго е единственото място, където има девствени територии, точно в центъра на Черния континент — отвръщал Уилям. — А където няма хора, съществуват много шансове за първия, който пристигне.“ — „Дори не е британска колония“ — ръмжал херцогът. „Още по-добре за нас — отсичал Уилям, — не сме в добри отношения с английския закон.“

Когато тримата сядали на масата, Уилям и Ричард говорели за Конго, сякаш вече били там, без да обръщат внимание на баща си. Била обичайната стратегия на децата, които викат: „Не искаш да ни купиш ръкавици? Тогава нека ни измръзнат пръстите!“ Щели да отидат, независимо дали с негова помощ, или не. Какво можел да стори херцог Крейвър? Когато разбрал, че решението им е твърдо, отстъпил. Но той бил баща и за да осигури безопасността на синовете си в една толкова екзотична страна, можел да направи само едно: да финансира пътешествието и да осигури възможно най-добри условия.

Погледнато отстрани, всичко навежда на мисълта, че всъщност нито Уилям, нито Ричард са възнамерявали наистина да отидат в Африка. Поне в началото идеята за пътуването навярно е била преструвка, за да бръкнат в кесията на баща си и да се махнат от семейната къща. Но в един момент в съзнанието на Уилям Крейвър фарсът се превърнал в реална възможност. Мошениците и играчите имат много общи неща. Банковите измами на Уилям били свидетелство за това.

Инстинктът му го подтикнал да заложи всичко на една карта, да спечели всичко с един удар. А тази африканска експедиция изглеждала като огромен облог. Конго било отворена врата за смелчаците. Защо да не могат да намерят златна мина или стадо от десет милиона слонове, или да си присвоят каучукова гора, по-голяма от графство Есекс? Какво ще изгубят, ако опитат? Бил положил толкова усилия, за да убеди баща си, че накрая убедил и себе си, че си струва да замине.

Багажът съдържал над сто сандъка. Този чисто технически факт поразтърсил духа на Маркъс Гарви. Всичките му лични вещи се събирали в една торба, а братята Крейвър се нуждаели от над сто сандъка. Уилям останал верен на едноцветния си гардероб: един от сандъците съдържал няколко дузини памучни, вълнени, ленени и копринени ризи, всички до една бели. Имало обаче и нещо положително в цялата тази работа. Маркъс се чувствал участник във важно начинание. На своето ниво, разбира се: Уилям и Ричард пътували с параход за Конго в първа класа; Маркъс — в трета.

Единственото интересно нещо при това пътуване била появата на африканска земя. От няколко дни Маркъс очаквал с нетърпение да стигнат сушата и всяка сутрин заставал на носа, сякаш бил в ложа в очакване на премиера. И една привечер брегът най-после се показал.

В началото Маркъс помислил, че това е морски мираж. В светлината на здрача пристанището приличало на мравуняк. Стотици черни фигури се движели забързано в колони по кейовете, носейки бели вързопи на главите си, подобно на мравчици, които пренасят трохи хляб. Когато се доближили до пристанището, Маркъс установил, че това наистина били хора. Черни хора. А белите товари, които носели на главите си, били слонски бивни, които изчезвали в трюмовете на хвърлилите котва кораби.

В Леополдвил ги подслонил един стар приятел на херцога. Маркъс бе забравил името, но пазеше ярък спомен от нощта, която прекарали заедно. Мъжът бил висш чиновник на една компания за внос и износ и живеел в прохладна дървена къща с мрежи против комари на вратите, прозорците и леглата. След вечеря четиримата седнали в кресла от ракита. Домакинът ги почерпил с пури и френски коняк. Не обръщал внимание на класовите различия и Маркъс можал да се наслади на същите удоволствия като останалите.

Изразил съмнения относно начинанието на Уилям и Ричард. Казал, че слоновата кост е на изчерпване, че каучукът е монопол на държавата и че да откриеш мина в сърцето на Конго е толкова невероятна случайност, колкото една изгубила се мравка да намери оазис в пустинята. Добавил, че Уилям и Ричард са двама любители и че Конго е най-дивото място на света. Казал го обаче по такъв сърдечен начин, с такъв хумор, че братята Крейвър, колкото и обидени да се чувствали, избухнали в смях. Също казал, че „чернилките“ били най-лошите работници на света, по-мързеливи от латиноамериканците, по-лъжливи от арабите и по-глупави от китайците.

— Дръжте се с тях безцеремонно и със сурови методи — препоръчал им той сред кръгчета дим, които излизали от устата му, — те друг език не разбират.

Къщата не била голяма, нямал излишни стаи. Маркъс мислел, че ще прекара нощта при прислугата. Мъжът отхвърлил със смях идеята.

— Не. И дума да не става. Белите не спят с негрите.

— За мен няма значение — прошепнал Маркъс, който не желаел да създава неприятности. Но именно това накарало мъжът да повиши глас и да каже с остър тон:

— За мен обаче има, драги мой, за мен има значение, и то голямо! Ако допусна това, цялата европейска общност в Леополдвил ще ме обвини, и то с право. В този живот всеки трябва да си знае мястото.

Това представлявало проблем. Днес е трудно да повярваме, че нормите на етикецията са били толкова строги, но през 1912-а било немислимо братята Крейвър да прекарат нощта с човек като Гарви. Едно било да пушат пури и да пият коняк с подчинен, и съвсем друго, да споделят една и съща стая. Маркъс обаче не можел да спи и при прислугата на дома, която се състояла изключително от негри. Изминали няколко минути на колебание. Накрая трима прислужници го придружили до един скромен, но чист пансион на пристанището, посещаван от моряци и от европейци от по-долни съсловия.

Рано сутринта на другия ден Маркъс трябвало да се върне в къщата, за да се присъедини към братята Крейвър. Би следвало да го извиним за опиянението на сетивата, което преживял. Маркъс не познавал това толкова превъзнасяно от пътешествениците явление, което ни разкрива колко по-безплътно, по-леко е всичко в Англия в сравнение с Африка, сякаш ние от северните страни притежаваме сетива на призрак — лениви и безплодни. В замяна на това Конго усилвало енергията на света.

Светлината не идвала от небето, тя струяла отвсякъде. Миризмите били зловонни или прекрасни, без междинни преходи. Хората говорели на език, който сякаш бълбукал. Никоя буря по време на пътуването по вода не го била замайвала толкова. Улиците били изпълнени с черни мъже, жени и деца. Никога не си бил представял, че в света могат да съществуват толкова много черни жени и мъже. И забелязал, че мнозина го гледали, сякаш бил нещо странно. Направило му впечатление, че колкото и оживени да били улиците, хората не се докосвали до него. Държали се на разстояние, сякаш бил прокажен. Защо? Блъснал се в една жена.

Спомням си, че Маркъс беше седнал срещу мен на правоъгълната маса. Вдигна ръцете си, оковани в белезници и вериги.

— Не може да си представите, господин Томсън, колко неща могат да носят на главите си негърките!

Жената не била видяла Маркъс. Вързопът с дърва се разпилял по земята. Маркъс реагирал като всеки цивилизован човек: навел се, за да събере съчките. Чувствал се неудобно, че бил причинил този инцидент.

— Извинете ме, госпожо! — възкликнал той. — Ще ви занеса дървата където ми кажете. Моля да ме извините…

Настъпилата тишина го накарала да забрави за дървата. Над стотина души стояли около него като онемели. Тези хора не разбирали какво прави той там, сред улицата. Най-вече не проумявали защо един бял стои наведен и събира съчките на една стара негърка. Погледнал жената. На лицето й не било изписано възмущение. Бил изписан ужас.

* * *

Престоят в Леополдвил се проточил повече от предвиденото. Дори за Маркъс било очевидно, че целта на Уилям и Ричард не била само да се възползват от гостоприемството на приятеля на баща им. Тримата провели дълги разговори, благодарение на които новодошлите научили основните неща за Конго. Маркъс бил изключен от срещите и скучаел. Затова се зарадвал много, когато експедицията била готова да отпътува — петнайсет дни след като били стъпили на континента.

Същия ден го запознали с Годфроа, един нисък, набит и як като рак негър. Костите му изглеждали двойно по-дебели от нормалното. Носел къси панталони, които разкривали мощни като на глиган бутове. На главата си имал червена цилиндрична шапка в турски стил. Лицето му било набраздено като земята, пострадала от дългата суша. Браздите обаче следвали умела геометрия, сякаш някаква паяжина, изработена от желязо, била инкрустирана на лицето му. Оказала се татуировка от младини. Идвал с препоръки от приятеля на херцога. Не говорел много.

— А мулетата? — попитал Маркъс.

Уилям не отговорил на въпроса. Маркъс видял стотина негри до вързопите. Били облечени само с дълги платнени панталони. Клечали апатично, като жаби, с опрени на коленете лакти, в очакване някой да даде заповед за тръгване.

— Носачите не достигат — казал Уилям. — Приятелят на баща ми трябваше да използва цялото си влияние, за да можем да ги наемем.

Никога не си е представял, че джунглата може да е толкова близо до града. Два часа след като поели на път, вече нямало и следа от човешко присъствие. Джунглата ги била погълнала.

Тук ще си спестим подробния разказ за похода през джунглата. Стенли го е описал достатъчно добре, като го е нарекъл „зеленият ад“. Нека все пак отбележим, че екзотиката може да съжителства с еднообразието. Първите двайсет дни изминали, без да се случи нищо особено. През деня напредвали в дълга колона по един. Понеже пътеката била много тясна, а над главите им се разстилал гъст покрив от растителност, те все едно се движели в зелен тунел. На някои места растителността била непробиваем щит, на други се превръщала в остър меч. Плътният растителен свод не пропускал дневната светлина, така че нямало голяма разлика между дните и нощите. През нощта експедицията лагерувала на някоя поляна, а рано сутринта поемала отново на път. Всичките дни били еднакви.

Уилям се обличал в бяло както винаги. Бял тропически шлем, бяла риза, бели панталони. Единственото изключение били високите черни ботуши, които правели фигурата му да изглежда още по-стройна. Ричард носел униформа в цвят каки и австралийска шапка с широка периферия. От шапката по гърба се спускала тясна ивица от бял плат, която стигала до кръста. Било предпазна мярка срещу силното слънце: смятало се, че тропическото слънце изсушава гръбначния стълб на европейците. Оръжията на двамата мъже били в унисон с фигурите на притежателите им. Уилям имал лека автоматична винтовка уинчестър. Ричард — огромна ловджийска пушка, която според производителя можела да повали възрастен слон само с един изстрел. Когато височината на зеления свод позволявала, Уилям и Ричард пътували в нещо като преносими столове, носени от четирима носачи. Приличали много на носилките на древните римляни. А Маркъс? Късите му крака били ли пригодени да устоят на изтощителните походи в толкова враждебна среда? Противно на всички очаквания, да.

Патиците също имат къси крака, а плуват отлично. С Маркъс било почти същото. Движението сред дърветата му вдъхвало някаква нова сила, сякаш джунглата била естествената му среда. Работните ботуши се оказали удобни за прехода през джунглата. Шапката му била достатъчна, за да го предпази от жегата. Навивал ръкавите на тънката си ленена риза, върху която се откроявали тирантите на панталоните.

Дърветата. Годфроа го научил на много неща. Той му казал, че гръмотевиците, които чували, не били гръмотевици. От време на време се разнасяло продължително бучене, грохот, който разтърсвал земята. Това обаче не било предизвестие за никакъв порой.

— Не са гръмотевици — обяснил му Годфроа с безизразно лице. — Това са големи дървета, които умират. Падат и шумът се разнася из цялата джунгла, на далече, много надалече.

От някои дървета стърчали бодли, по-дълги от щикове. Имало дървета с твърда като желязо кора и дървета с меки като кадифе бразди. Корените на някои от тях излизали на повърхността на пътеката и препречвали пътя като преграда, която трябвало да прескачат и дори да изкачват. Имало и дървета убийци, които увивали стъблото си около стъблата на съседни дървета подобно на змия. На много места в този растителен тунел атмосферата била толкова задушна, въздухът толкова беден на кислород, че хората се задушавали. Все едно вдишвали горещ газ. Колоната нямала друг изход, освен да напредва тичешком, сдържайки дишането, сякаш се намирали под водата и се опитвали да достигнат повърхността, преди да се удавят. И шумът. Някакво непрекъснато спираловидно бръмчене, към което се наслагвали ниски тонове. Джунглата можела да засили звученето във всеки миг — бавно, незабелязано, постоянно. Понякога натрапчивостта на звука карала мъжете да се изпълват с неестествена енергия и те, сякаш пришпорвани от барабана, отмерващ темпото на каторжниците в галерите, изминавали дванайсет мили с лекота. Друг път шумът прониквал през дрехите и превръщал костите в пара.

Уилям страдал заради светлите си очи. В Конго светлината не познава нюанси. В джунглата през деня царял зеленикав полумрак: покривът от листа скривал слънцето. Въпреки това керванът от време на време излизал на покрити със суха трева поляни. Там слънцето блясвало безпощадно. Зелен здрач и внезапно заслепяваща светлина. Контрастите наранявали тези толкова деликатни сиви зеници.

Уилям бил майстор на хладнокръвното насилие. Сега прекомерната светлина предизвиквала у него пристъпи на необуздан гняв. Веднъж насочил раздразнението си към Маркъс. Случило се така: един ден, по време на обедната почивка, наредили на носачите да отворят едни сандъци. Оттам извадили вериги и дървени нашийници. Ако искали да ядат, трябвало да си сложат нашийниците на врата. Годфроа превеждал думите на Уилям.

— Всеки ден нарастват безредиците пред казана. Отсега нататък ще се редите на опашка. Край на блъскането.

Хората били гладни и се подчинили. Малко след това Годфроа и Маркъс раздавали храна на колона от сто оковани във вериги мъже. Всеки врат бил свързан с предния и със задния, никой не можел да се измъкне от веригите. Уилям се доближил до казана. Годфроа пълнел дървените паници с черпака. Уилям примигвал с раздразнените си от конгоанското слънце очи. Скарал им се с викове.

— Ти какъв си, Маркъс? Кухненски прислужник или френски главен готвач?

Човек лесно можеше да си представи как Маркъс прави толкова присъщия за него жест — да върти глава наляво и надясно, гледайки казана и дървените паници, без да разбира какво има предвид Уилям.

— Пести храна! — уточнил Уилям.

Маркъс погледнал към опашката от стоте мъже, всички приличащи си един на друг като сардини.

— Много са слаби — забелязал Маркъс. — Носят по двайсет кила всеки ден.

— Прави каквото ти се заповядва, глупако! — скарал му се Уилям. И преди да се отдалечи, допълнил: — Това не е излет.

Прекарали остатъка от деня на поляната. След обяда обаче не освободили носачите от нашийниците. Подгизнали от пот, Уилям и Ричард пушели, седнали на сгъваеми столове на разстояние от тях. Не казали нищо, не направили нищо. Държали се, сякаш негрите били оковани от първия ден.

Най-любопитното било, че носачите не протестирали. Само един, един-единствен, хванал веригата с ръка и я показал плахо на белите. Уилям и Ричард обаче продължили да пушат. Този, който показвал веригата, се огледал. Никой не го последвал и той се отказал.

Маркъс не можел да разбере нищо. Мъжете се били оставили да ги оковат, без да окажат никаква съпротива. И заради какво? Заради каша от варено просо. После не протестирали, не поискали да им свалят веригите. Останали безучастни като стадо овце. Това било всичко.

Какви мисли са минали през ума на Маркъс? Не знаем какво е мислил, знаем само какво е направил. В средата на малката поляна имало едно дърво. Царствало като самотен император, който държи плебса на разстояние. Маркъс не бил виждал подобно нещо. Сравнен с това дърво, дъбът пред къщата на херцог Крейвър приличал на бастун на слепец. Основата му имала формата на чудовищно големи разперени пръсти на жаба. От дънера излизали странични плоски стъбла, подобни на перки на акула, които се забивали в земята. Едно само от тези стъбла било по-голямо от детска пързалка. Маркъс вдигнал очи, но гъстата корона му пречела да види върха на дървото. Покатерил се. Изкачил първите метри благодарение на висящите край дънера лиани, здрави и сигурни като железни въжета. Уилям и Ричард се изсмели.

— Какво правиш, Маркъс? В Конго има достатъчно маймуни!

Маркъс не отговорил. Продължил да се катери нагоре и нагоре. Използвал техниката на моряците, които работят по мачтите на кораба: захващал се с три крайника, преди да придвижи четвъртия.

Когато се изкачил на петнайсет метра, не виждал вече земята. Подигравателните гласове на Уилям и Ричард достигали до него все по-слабо. Преди да се усети, вече не чувал нито гласовете им, нито какъвто и да е друг шум, причинен от човек. Там горе животът си имал собствен облик. Срещнал птици, удивени от неговото присъствие. Не се боял, че ще падне. Клоните образували мрежа, която била по-голяма и по-сигурна от което и да е скеле. Никой не би предположил, че се намира на четирийсет-петдесет метра височина.

Продължил нагоре, все нагоре. Стъблата изтънявали. Листата го удряли по лицето и изранявали ръцете му. Маркъс искал да се изкачи още малко, поне още малко.

Накрая протегнал ръка и едно клонче се счупило между пръстите му. Сякаш отворил някаква капандура — най-зелените очи в Африка се сблъскали с най-синьото небе в света.

От тази естествена наблюдателница могъл да съзерцава зеления килим, който се простирал до безкрая. Намирал се на такава височина, от която джунглата приличала на море от мъх. Но не била трева, били дървета, дървета, дървета. Тук се огъват, там се преплитат, а най-отгоре се носят изпаренията на джунглата, гъсти като мъгла от памук.

Дърветата властвали над всичко. Никаква пустиня, никакъв океан, никаква тундра не могли да се сравнят с това. И в този миг, на върха на дървото, Маркъс осъзнал, че светът може да е много голямо място, но Конго винаги ще бъде по-голямо от света.

Произнесъл на глас:

— Господи, къде отиваме?

Мисля, че Маркъс се е досещал за отговора: отвъд Божията милост.

Бележки

[1] Дърво (фр.). — Б.пр.