Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (4)

3

Още в началото на моята задача се сблъсках със сериозни трудности. Маркъс Гарви още не беше осъден. И макар да изглежда противоречиво, това положение ми създаваше повече пречки, отколкото предимства. Нямаше присъда и следователно Гарви не можеше да се ползва с правата, произтичащи от статута на затворник. Според закона той беше задържан в очакване на процеса. А режимът на осъдените беше по-великодушен в основен за мен параграф — този на посещенията. На временно задържаните се позволяваше само едно посещение от два часа на седмица. Така че трябваше да се примиря с тези кратки срещи.

Двама служители ме въведоха в затвора. Прекосихме една дърводелска работилница, където трионите, четките и ъгломерите на затворниците бяха завързани с вериги на стената. Тази толкова незначителна подробност ме потисна изключително много, може би защото показваше, че там дори предметите излежават присъда. Най-после стигнахме до едно полупразно помещение. Килия с два стола и дълга правоъгълна маса.

Там ме чакаше един сержант с дълги мустаци като на португалец и опънат като струна гръб. Между копчето на яката и токата на колана имаше прекалено голямо разстояние. Помислих си, че публичната администрация сигурно е похарчила допълнителна сума за плата на униформата му, но че инвестицията се изплащаше благодарение на внушителността, която се излъчваше от един толкова дълъг торс. Този човек щеше да присъства по време на посещенията ми и аз мислено го нарекох сержант Дългия гръб.

Чух Маркъс Гарви, преди да го видя. От коридора долиташе ритмичен звук, като от дърво и железа, които се влачат. И наистина беше така: когато Гарви влезе, китките и глезените му бяха оковани във вериги, които бяха по-скоро шумни, отколкото внушаващи страх. Носеше дървени налъми, което обясняваше особеното съчетание на звукове.

Беше облечен в сива униформа, която превръща затворниците в каещи се души. Този тъжен сив цвят обаче напразно се опитваше да обезличи Маркъс Гарви. Външността му беше екзотична. И сивият плат още повече подчертаваше останалите цветове на тялото му. Първото, което се хвърляше на очи, беше къдравата му и гъста коса, която някои жени обожават. И смуглото му, лъскаво, като намазано с масло лице, на което зелените очи блестяха с фосфоресциращата светлина на светулките през лятото.

Макар че беше с няколко години по-възрастен от мен, водещата роля във връзката ни винаги имах аз. Знаех, че първото впечатление, което създаваме у другите, има решаващо значение. Един добре сресан и облечен мъж е мъж и половина. Затова подготвих внимателно първото си посещение в затвора. Косата ми беше късо подстригана и намазана с хидратиращ лосион. Със съжаление трябва да кажа, че на деветнайсет години красивата ми руса коса вече бе прорязана от две големи плешивини, от два толкова дълбоки естуара, че в основата на черепа ми бе останала само една жълта ивица. Сресвах се на идеален прав път. Всеки косъм беше насочен в съответната посока, като строени войници. Не можех да си позволя скъпи дрехи. Но кой е казал, че са нужни много пари, за да се облечеш грижливо, прилично и дори с известна елегантност.

Маркъс обаче се намираше в неизгодна позиция. Той беше обвиняем, с всичките произтичащи оттук последствия. Освен това имаше и допълнителен елемент: фигурата на Гарви, надарена с неоспорима екзотична и леко циганска красота, притежаваше и анормалност, която го загрозяваше. Не беше лесно да се открие точната причина за този недостатък.

Маркъс изглеждаше добре сложен. Тогава къде беше проблемът? Двамата пазачи, които го водеха, изобщо не бяха високи и въпреки това се извисяваха с цяла глава над него. Най-после си дадох сметка, че бедрените му кости са по-къси от нормалното. Това би загрозило и най-грациозната фигура. А тези възкъси бедра помрачаваха каквото и да е естетическо достойнство. Когато ходеше, напомняше на дървена марионетка, разигравана от неопитен актьор.

Готвех се да седна, но сержант Дългия гръб ме спря.

— Моля ви, не тук.

Заповяда на двамата пазачи да поставят столовете един срещу друг в по-далечните краища на правоъгълната маса. Искаше да бъде сигурен, че ръцете ни не могат да се допрат и между нас няма да има никакъв контакт. Седнах и се сетих за богаташките двойки, хранещи се на маса, която по-скоро ги разделя, отколкото ги свързва. Вместо прибори Маркъс имаше вериги, а аз — бели листове и молив. (Бяха ми конфискували писалката, защото беше метална и с остър връх.)

— Ще ви наблюдаваме — обяви сержант Дългия гръб, — в случай че възникне проблем.

От начина, по който го каза, не ставаше ясно дали проблемът е Маркъс, аз, или двамата заедно. Проведох много срещи с Маркъс Гарви, страшно много. И този дългогърбест сержант не пропусна нито една минута от разговорите ни, винаги стоеше зад решетката, учтиво глух за думите ни, невероятно нащрек за ръцете ни. Никой никога не го замести, не си взе нито един свободен ден, нито се разболя. Беше съвършен човешки сфинкс. Често се питах: този човек никога ли не почива? Няма ли физиологични нужди, няма ли клепачи?

В затворите обитава цял един свят от шумове. Седнахме и от незнайни места долетя далечното ехо от отварящи се и затварящи се решетки. Както и приглушени от циментовите стени неясни откъслечни фрази. За човек, привикнал със затвора, това обаче беше по-скоро тишина. Ние седяхме един срещу друг и мълчахме. Не бях много сигурен как да започна. Прелистих листовете, за да спечеля време. Възможно е Гарви да е доловил колебанието ми. Отвори невероятните си зелени очи и каза:

— Ще ме обесят, нали?

Притежаваше качеството да смесва тъгата с красотата. Не знам как да опиша простодушието и в същото време дълбоката увереност, с която произнесе тези думи. Би укротил дори гнева на един Атила.

— Имайте доверие в Нортън — отвърнах лаконично аз. — Изпрати ме да напиша историята ви. Цялата история. Беше съвършено ясен по този въпрос.

Маркъс се огледа на двете страни, сякаш търсеше изгубена вещ. В следващите ни срещи щях да си дам сметка, че по този начин изразява недоумението си. Накрая ме попита, като повдигна вежди:

— А това как се прави?

Нямах никаква представа. Предполагаше се, че съм професионалист. Никога обаче не бях писал биография. Дори би могло да се каже, че бях на път да открия нов жанр, нещо средно между биография и изповед.

Какво е животът на един човек? Това, което той смята, че е бил. И не беше моя работа да го съдя. Бях си обещал да говоря малко и да слушам много. Исках да бъда космически, безпристрастен слушател. Предстоеше ни да прекараме заедно много часове, които неизбежно щяха да създадат известна близост между нас, а аз не исках да изпитвам симпатия към него.

— Да започнем от началото — отвърнах.

— Не съм убил братята Крейвър.

— Не — казах. — От началото.

— Доколкото си спомням, пристигнахме в Конго през…

— Не, моля ви — прекъснах го аз. — Кога и къде сте роден?

Маркъс Гарви не знаеше на колко е години, нито къде точно бе роден. Спомена едно селце в Уелс, но от колебливостта му личеше, че това име не означава нищо за него. Баща му беше някъде от Балканите. Гарви не бе много категоричен и по този въпрос. Към майка си обаче изпитваше дълбоки чувства на благодарност и разкаяние. Беше наследил тена и очите на баща си, както и простодушието и наивността на майка си. Това последното не ми го каза той. Аз го казвам.

Никой никога няма да узнае как, кога, нито защо Мирно Севич бе дошъл в Англия. Фактът е, че след като пристигнал, завързал връзка с Марта Гарви (двамата така и не сключили нито граждански, нито църковен брак) — сираче без минало, която Мирно срещнал малко след като тя напуснала приюта, където била отгледана.

Марта била много слаба. Учудих се, че първият спомен на Маркъс е от толкова ранна възраст и че не става дума за образ, а за допир: когато сучел, пръстите на Маркъс докосвали гърдите и той усещал някакви твърдини, покрити с кожа: били ребрата на Марта.

Марта била леко отнесена. Често разговаряла с едни малки феи, които виждала само тя. Същества във формата на запалена кибритена клечка, които й се явявали всеки вторник и четвъртък. Веднъж тя обяснила на Маркъс, че феите пушели смачкани дъбови листа, били антикатолички и мразели да яздят комари — дейност, която били принудени да вършат по заръка на Бога на горите. Марта била страстна пушачка, сиропиталището, където била отгледана — католическо; а Мирно — ненаситен любовник. Следователно можем да се досетим, че жената е проектирала страховете си върху тези въображаеми феи.

Тази нещастница говорела на сина си на френски. Може би защото е било единственото хубаво нещо, което била научила в сиропиталището. Може би защото в това е намирала убежище от бурните връзки с Мирно. По време на яростните свади между Марта и Мирно, толкова чести, колкото сдобряванията им, той крещял неистово на някакъв балкански език. Тя пищяла на френски. Кой е казал, че децата нямат критерий? На петгодишна възраст Маркъс избрал френския, който говорел толкова добре (или толкова зле), колкото английския. Никога обаче не научил нито една дума от онзи „пещерен език“, както той самият го определи.

Мирно бил твърде беден, за да купи къща, затова се сдобил с каруца, която превърнал в семейно жилище. Благодарение на едно мимолетно приятелство купил грохналия от старост мечок на една циркова трупа, която се канела да го убие. Животното било слабо като Марта и имало малко зъби като Маркъс.

Така започнала артистичната кариера на семейство Севич. Мирно бил акробат. Най-лошият акробат, който някога е съществувал, по думите на Маркъс. Безразсъдствата на този мъж, способен да остане невредим въпреки паданията, имали повече успех, отколкото смелостта да ходи по въже на два метра височина. Скоро се превърнал в комичен номер. Мечокът Пепе танцувал като коза. И твърде тромаво, естествено, защото животното всъщност преследвало моркова, който Маркъс размахвал пред муцуната му като бастун. Издокарвали го с червена барета, като испанските карлисти, и уелските миньори се задоволявали с този маскарад.

Доколко мечокът е бил опасен, достатъчно е да споменем, че през лятото Маркъс спял с него под каруцата. Освен че карал Пепе да танцува, Маркъс изпълнявал и откъси от Шекспир. Миньорите се разнежвали при вида на едно дете с толкова къси крака, което рецитирало „Отело“ от Макбет. Мъжете ръкопляскали. Жените плачели.

Общата картина говореше за скитнически и нещастен живот. Маркъс обаче не го възприемаше така. Разказа ми за всичките перипетии на компанията МММ (Мирно, Марта, Маркъс) с усмивка на устните. Били две златни години. Същото може да се каже за всяко детство. Към всичко това се прибавяше и абсолютно отсъствие на каквато и да е омраза или озлобление.

Бедните деца са щастливи колкото и богатите. Не могат да мечтаят за благоденствие, което не познават. По-късно, когато се сблъскат с неправдите в живота, може да се превърнат в огорчени, отмъстителни и войнстващи създания. Ала не и Маркъс. Сякаш нещастията бяха минали през него, без да го наранят, без да го озлобят. Забелязах единствено известна суровост, когато разказа как веднъж баща му го набил.

Един ден трупата се настанила да лагерува в околностите на едно селце. Било лято и Маркъс оставил каруцата под един голям дъб. През свободното си време момчето се катерело по него като маймунка. Било възхитено, че толкова голямо и солидно нещо може да е живо. След няколко представления трупата МММ решила да продължи пътя си. Маркъс обаче отказвал да слезе от дървото. Накрая Мирно се принудил да го набие.

— Не знам защо не се подчиних на баща си, та това беше само едно дърво — каза Маркъс с полуусмивка.

Аз обаче знаех. Или се досещах. Може би Маркъс не е ценял толкова дървото, колкото корените му. Може би това дърво го бе накарало да мечтае за един по-уседнал живот. С други приятели, освен мечока Пепе. С приличен покрив над главата си. Вече казах, че животът на един човек е това, което той вярва, че е бил.

След срещата прегледах бележките си: от двата часа разговор Маркъс беше говорил четирийсет и пет минути за майка си, повече от половин час за Пепе. Останалото време бе посветил на баща си и на семейните събития — в този ред.

— Господа, времето изтече.

Беше сержант Дългия гръб. Каза го като човек, който обявява екзекуция. Гарви се изправи. До този момент не бях забелязал, че затворническата униформа и стените бяха в еднакъв сив цвят. Аз също се изправих.

— Уверявам ви, че прекарах много добре — каза Маркъс и наистина беше много по-оживен, отколкото в началото. — Никога не бях разказвал толкова неща за себе си.

Дългия гръб командваше действията на двамата пазачи, които изправиха Маркъс, застанаха от двете му страни и бавно го поведоха. Дългия гръб нямаше нужда да прави никакви движения. Отпрати Маркъс по същия начин, както би отпратил една крава. Жестокостта му се вместваше в границите на правилника. Заприлича ми на библиотекар на човешки същества, затова реших да го подпитам.

— Трудно е човек да повярва, че е обвинен в убийството на двама аристократи — казах, докато Маркъс се отдалечаваше по коридора. — Толкова е нисичък, толкова мургав…

Сержантът подреждаше столовете с машинални движения. Като ме чу, той спря за момент. Сетне каза, без да ме погледне:

— Да. Черен и дребен. Като тарантулите.

И продължи да подрежда столовете, на които бяхме седели с Маркъс.

* * *

Ако Гарви или Нортън — който и да е от двамата — бяха малко по-силни или малко по-слаби, щях да се откажа от случая още същата онази вечер. Нито един от двамата обаче не беше достатъчно силен, за да се лиши от услугите ми. И нито един от двамата не беше достатъчно слаб, за да заключи без угризения, че каузата му е невъзможна и че е безсмислено да се включвам и аз.

Склонни сме да мислим, че решенията ни се основават върху съвършено обмислени критерии. Аз смятам, че първо се задействат емоциите, които служат като невидим лост за аргументите ни. „Ще ме обесят, нали?“ Проблемът ми беше, че след като изслушах Маркъс, вече не можех да се освободя от влиянието му, колкото и незначително да беше то. Какъв парадокс! От Маркъс Гарви се излъчваше единствено слабост, но една непоклатима слабост.

Ако беше някой груб и упорит затворник, решен да се бори за живота си до последен дъх, щях да го оставя да посрещне предизвикателството със собствени сили. В случая обаче аз виждах образа на момче, което се бори с вълните на тайфун. А човек не пита един корабокрушенец дали е невинен, или виновен, просто му подава ръка.

Що се отнася до Нортън, неговата слабост не произтичаше толкова от характера му, колкото от положението му. Както сам бе признал, той беше отчаян. Фактът, че бе потърсил моята помощ, беше най-очевидното доказателство. Не искаше да напиша книга, искаше да изследвам една неясна карта. Той щеше да разчете картографираната зона с очи на юрист. Така може би щяха да излязат наяве скрити релефи, които да говорят в полза на Гарви.

Записките от първата ни среща не бяха много. Маркъс имаше право само на два часа посещение на всеки петнайсет дни. С една дума, имах цели две седмици, за да пренапиша записаното.

В сравнение с темпото, с което пишех романите на Флаг, за мен това беше дреболия. Дори преработих текста пет пъти, за да подобря стила. Още бях под влиянието на придобитите вредни навици. Несъзнателно и по инерция, като автомат, в първата версия бях останал верен на догмите на Флаг. Изведнъж осъзнах: Флаг беше минало, доктор Лутър Флаг вече не съществуваше. И си позволих със злорадо удоволствие да премахна десетки и десетки прилагателни.

— Томи, момче, какво става в стаята ти? — попита ме веднъж Макмахън.

— Революция, господин Макмахън, революция! — беше отговорът.

Във всеки случай задоволството ми на автор бе обратнопропорционално на надеждите, които носеше текстът. Ако написаното притежаваше някакви достойнства, ако будеше вълнение, то това се дължеше единствено на факта, че изпитвах някаква ирационална симпатия към Маркъс.

Какво целеше Нортън с написването на една блудкава и сладникава история, присъща на най-сантименталния Дикенс? Да трогне до сълзи? Да призове към милост обществото? Ако съдиите бяха състрадателни, то затворите щяха да са празни, а те бяха препълнени. Обикновено се твърди, че правосъдието осветява цивилизацията като бляскаво слънце. Да. Твърди се също, че не можем да искаме от слънцето да плаче.

Когато разглеждаме трагедията, причинена от убийствата, дори от най-безпристрастна гледна точка, винаги се сблъскваме с един нерешим проблем: че убиецът може да се защити, докато жертвите му не могат. Изведнъж бях осенен от една мисъл. Аз не можех да върна живота на Уилям и на Ричард Крейвър, но можех да дам думата на някой техен близък. Какво ми пречеше да посетя херцог Крейвър? Да се срещна с него, се оказа много по-лесно, отколкото очаквах. Уредих среща по телефона и седмица по-късо застанах пред желязната входна врата.

Семейство Крейвър живееше във внушителна къща, намираща се на двайсет мили северно от Лондон. Може би прекалено претъпкана с вещи за днешния вкус. Но посетителят имаше чувството, че зад тези здрави стени безброй много поколения от рода Крейвър са живели в спокойно блаженство, неуязвими за превратностите навън. Когато влязох, икономът ме заведе в едно салонче. Увери ме, че скоро ще ме приемат. Кой? Лично херцогът, естествено. Не си бях представял, че е толкова лесно да получиш достъп до големите.

Беше широк като географска карта мъж и безкрайно жизнен. Телосложението му отлично съчетаваше тяло и дух. Беше целият в белези и недъзи, половината от едното му ухо бе отнесено от арабски мускет. Херцогът обаче приличаше на римски колизей, в който опустошенията на времето определят облика му, вместо да му навредят. Излъчваше естествена властност. Когато Чарлс Крейвър влезе, имах чувството, че мебелите застават мирно, а плочките на пода го подканят да стъпи върху тях. Дори и аз за малко да му козирувам.

— Значи така — поздрави ме той с любезна ирония, — още една книга за генерал Гордън и Судан. Кога ще ви омръзне? Никога, естествено. В началото идваха журналисти, после биографи. Предполагам, че вие вече принадлежите към гилдията на историците.

Вървеше и говореше. Отворих уста точно в момента, когато той спря на педя от мен.

— Не съм дошъл тук заради личността на Гордън — казах аз.

Едва тогава ме погледна. Наблюдаваше ме внимателно, като се опитваше да отгатне кой бях всъщност и какво правех в дома му. Претеглих много добре думите си. Не исках да наранявам още повече човек, на когото Африка вече бе отнела двама синове.

— Не ме интересува Судан. Исках да поговорим за Конго.

Пазим мъката си дълбоко скрита в душата. Изненадващо е, че една обикновена дума може да я изтръгне и да я запрати в лицето ни. Двете срички на думата „Конго“ превърнаха мъжа пред мен в съвършено друг човек. Невидими пръсти опънаха бузите му надолу, сякаш гравитацията внезапно се бе увеличила. Зениците му се разшириха. Виждаше един много познат и ужасяващ пейзаж. Не исках да го наранявам. Крейвър обаче беше военен и реагира като отличен войник: пое инициативата точно когато мъката излизаше на сцената.

— Как се казвате? — попита той енергично.

— Томсън, господине.

— Цялото ви име, ако обичате.

— Томас Томсън.

— Приятел на сина ми Уилям ли сте били?

— Не.

— Приятел на Ричард?

— Не.

Крейвър започна да губи търпение.

— Нима трябва да вадя с ченгели думите ви?

Тази враждебност ми направи силно впечатление. След няколко мига колебание обаче реших да говоря.

— Пиша книга за някои печални събития, случили се в Конго преди две години — млъкнах, после продължих: — Но имам твърде частична представа за фактите.

Крейвър още не разбираше за какво говоря. И понеже не ме разбираше, започваше да се нервира. Едва сдържаше гнева си. Направи крачка към мен. Устоях на изкушението да отстъпя две крачки.

— Каква книга? За каква представа за фактите говорите? Искате да кажете…

Сега вече разбра. Аз продължих:

— Вие не сте ме канили, не съм ваш гост. Нищо не ви принуждава да ме изслушате. Една ваша дума, и ще напусна дома ви.

— Как смеете да идвате тук и да…

Можеше да ме удари, но успя да запази спокойствие. Известно време стоя загледан в плочките на пода. Най-после вдигна очи.

— Наистина ли пишете книга за убиеца на синовете ми? Защо?

— Мисля, че това е последното нещо, което ще направи в живота си. Дори един осъден на смърт има право на последна дума.

Стори ми се, че се колебае дали да ме изхвърли, или да ме набие и да ме изхвърли. Но не. Вдигна миролюбиво ръка.

— Винаги съм ценял смелостта. Дори когато идва от противника.

Той закрачи толкова бързо, че едва успявах да го следвам. Бях принуден да разговарям с гърба му.

— Не искам да ме разбирате погрешно. Може да ви се струва нахално, но се опитвам да бъда безпристрастен.

— Имате ли деца? — изкрещя Крейвър, без да се спре дори да ме погледне.

— Не, генерале.

— Добре сте сторили! По-добре да нямате. Може да умрат преди вас. А от всички противоестествени неща най-лошото е един родител да погребе детето си.

Влязохме в обширен кабинет. Мрачно място, въпреки че бе обяд: големите прозорци бяха закрити с плътни кадифени завеси. Посочи една стена, на която бяха закачени две снимки в рамки — имаха размера и формата на топка за ръгби. На първата снимка, която беше в цвят сепия, се четеше надпис: „Ричард Крейвър, казармата в Лестър, ноември 1907“. При слабата светлина ми беше трудно да оценя всички достойнства на образите.

— Искате ли да отворя прозорците? — попитах го аз.

— Не — изненада ме той с лаконичния си отговор.

Навън грееше великолепно слънце. Не проумявах на какво се дължи този полумрак. Желанията обаче на един херцог Крейвър не се оспорваха, изпълняваха се.

Снимката на Ричард Крейвър беше бюстова, в едър план. По лицето на повечето хора може да се доловят следи от детето, което някога са били. Не и по лицето на Ричард Крейвър. Видът му беше по-скоро на сержант, отколкото на аристократ. Груби, недодялани черти и рехав перчем от черна мазна коса. Никой не се съмняваше, че херцог Крейвър е човек, свикнал да заповядва още от люлката. Синът му също бе раздавал заповеди, но с камшик в ръка.

Трудно е да се открие човек с две еднакви очи. Дясното око на Ричард Крейвър беше видимо по-голямо, по-кръгло, по-отворено. В лявото му око обаче се беше загнездила женската част на мъжа, каквато, макар и трудно за вярване, той също притежаваше. Полуспуснат клепач, по-мек, тъжен, дори безпомощен поглед. Забелязваше се и леко кривогледство, което може би си личеше повече на снимката, отколкото у човека. Гъстите и извити надолу мустаци имаха за цел да затвърдят вдъхващите респект черти. Опитът за камуфлаж беше твърде очебиен и мустаците постигаха обратния на търсения ефект.

Уилям беше съвсем различен. По външен вид и характер беше пълна противоположност на по-големия си брат. Крейвър отгатна мислите ми.

— Уилям приличаше на майка си, мир на праха й.

И тази снимка имаше формата на овално огледало и на нея се виждаше младеж, застанал в много по-нехайна поза. Около снимката беше написано на ръка: „Веселият Уилям Крейвър на празненството по случай двадесет и пет годишния си рожден ден“. Уилям беше облечен в бяло от главата до петите. Дори обувките му бяха бели. Цветовете на снимката не бяха никак контрастни, но бях сигурен, че косите му са били светли почти колкото обувките.

Чертите на лицето му бяха издадени напред, като муцуна на лисица. Беше седнал в кресло в стил ампир, кръстосал крак върху крак. Гледаше нещо извън обхвата на фотоапарата, в някаква незнайна точка, която явно само той беше открил. Преди казах, че е много трудно да срещнеш човек с две еднакви очи. Същото се отнася и за двете половини на лицето, които никога не са съвсем еднакви. Уилям Крейвър правеше изключение: двете страни на лицето му бяха симетрични като тялото на паяк.

Държеше между пръстите си цигара и приличаше не толкова на пушач, колкото на укротител на тютюн, сякаш всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в негов естествен съучастник. Уилям се усмихваше и се досетих, че хитростта е била най-характерната черта в зрялата възраст, която беше достигнал.

— Ако хората имаха представа за рисковете, които крие бащинството, щяха да се откажат от него. Това обаче би означавало края на света. А не искаме светът да свърши. Нали, господин Томсън?

— Не, господин Крейвър. Разбира се, че не.

Херцогът дръпна завесите. И се оправда заради предишния си отказ.

— Не обичам да гледам.

Зад завесата имаше голям балкон. Излязохме на него. Крейвър пое дълбоко въздух. От горе се разкриваше гледка към владенията на херцога. Огромната къща на Крейвърови имаше формата на кроасан. Балконът, на който стояхме, се намираше в солидна сграда, която беше центърът на кифлата. Роговете й бяха стените, обграждащи обширна градина. Влизаше се през решетъчна врата, която съединяваше двата края на кроасана.

Крейвър попита:

— Според вас каква е целта на щастието?

— Не знам, господине — отвърнах. — Винаги съм смятал, че щастието е самоцелно.

— Грешите. Целта на щастието е да го предаваш на други.

Някакъв мъж водеше един кон към конюшните. Чувахме тропота на подковите му върху каменната настилка. Беше приятен шум, примесен с ромоленето на близкия фонтан. В дъното, в края на десния рог, имаше нещо като колиба, изградена от необработени дънери. Крейвър ми каза, че като малък Ричард си е играел там с часове. В края на левия рог — една бяла беседка. Според херцога предпочитаното място за ухажванията на Уилям. (С каква тъжна усмивка говореше за тези две постройки.) Между колибата и беседката, пред входа, се издигаше дъб. Беше толкова огромен, че бяха пробили отвор в дънера му. Аз самият бях минал през него, за да изляза на пътя, водещ към къщата.

— Убийците са изметта на обществото и най-големите крадци. Отнемат на хората най-ценното, което имат: миналото и бъдещето им.

Крейвър вече не изпитваше никаква омраза. Опря ръце на перилата. Гласът му излъчваше пълна безнадеждност. Можем ли да си представим как би говорил дънерът на дърво, отсечено от брадвата убиец? Аз мога след онзи ден, когато херцог Крейвър ми каза:

— Погледнете добре, господин Томсън, погледнете добре. Всичко това ще умре заедно с мен.