Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (25)

24

Необходимо ли е да казвам, че този, който се бе качил на дървото, бях аз? В тази част на историята вече се отъждествявах напълно с Маркъс Гарви.

Дори най-добрият писател на света не би могъл да опише колко силна е била връзката между Маркъс и Амгам. Да се твърди, че били щастливи, би било смешно. Все едно един зоолог да ни съобщава, че пеперудите и бръмбарите са насекоми. Чудесно. Ала така и няма да узнаем най-благородната тайна на природата: поривът, който може да превърне една пеперуда и един бръмбар в любовници.

Чувствах се неспособен да опиша чувствата на Маркъс и Амгам, ето защо в книгата се ограничих да спомена действията, развили се на върха на дървото. Естествено, моралната цензура по онова време ме принуди на чудовищни компромиси. Защото какво са правили Амгам и Маркъс на върха на дървото? Любили са се през целия ден без пауза, нито почивка. Сега, шейсет години по-късно, се намирам пред обратната трудност: да описваш сексуална акробатика не представлява особено литературно достойнство. С една дума, каквото и да напиша, няма да бъда оригинален, така че ще го обобщя с една дума и каквото ще да става: чукали са се.

Нека си представим две голи тела на върха на едно дърво, нека ги оставим да се милват. Маркъс я прегръщал и имал чувството, че Амгам няма кости, притежавала изумителна гъвкавост. Когато обаче тялото й стигало до определена граница на насладата, избухвало, сякаш се чупела дъска. По околните дървета, много под тях, живеело стадо маймуни. Стенанията на двойката ги възбуждали или ги възмущавали, или и двете неща едновременно, както обикновено се случва със стари пуританки, събрани на едно място, и те издавали остри писъци в най-различна тоналност.

Дори дъждът бил на страната на влюбените. Ако валяло силно, докато се любели, бурята ги възбуждала още повече. Ако валяло, след като са се любили, водата ги измивала. Някои капки били невероятно големи и тежки и когато падали върху телата им, все едно че месести устни целували кожата им. Когато капвали от умора, заспивали вкопчени един в друг, той притиснал гръд към гърба й, или обратното, подобно на втъкнати една в друга лъжици.

В сравнение с африканските бури европейските светкавици приличали на пламъчета на кибритена клечка — невзрачни и жалки. В Конго дори най-слабите светкавици били внушителни. Независимо дали било ден или нощ, дали били с отворени или със затворени очи, те винаги забелязвали мощното им избухване. Когато се святкало и очите им били отворени, нощта се превръщала в ден. Когато ги държали затворени, зад клепачите мракът бил прорязван от жълто сияние и тази светлина им напомняла, че не е достатъчно да затвориш очи, за да заличиш света. Всъщност не спели; тънка пелена разделяла нощите и дните. На това дърво Маркъс научил, че между съня и будуването не съществува ясна граница. Ако сънят бил морето, а будуването — сушата, те живеели на един вечен плаж. Всичко това, както и диетата с плодове от дървото, разстройвали сетивата. Най-вече неговите. Понякога му се струвало, че ако докосне Амгам с пръст, тя ще се пръсне като сапунен мехур. Друг път пък тя била единствената реалност в света, по-осезаема от Конго, по-близка до него, отколкото собственото му тяло.

Докато бил в короната на дървото, Маркъс успял да формулира една-единствена мисъл. Че целият му живот имал една-единствена цел: да стигне до върха на това дърво заедно с нея.

* * *

Или светът е несъвършен, или съвършенството има край, защото един ден Маркъс решил да унищожи този рай, като слезе от дървото. Амгам не се противопоставила. Тя знаела преди Маркъс какво ще направи той.

Може ли сам човек да спаси света? Според мен светът решава дали да се спаси чрез един-единствен човек. До този момент тектоните имали откъслечна информация за повърхността. Тектонските управители сигурно чакали завръщането на военната експедиция. Ако не се върнела, рано или късно щели да изпратят друга. Безкрайно по-многобройна. Безкрайно по-могъща. Вече имало отворен път между света на тектоните и света на хората. И единствено Маркъс знаел какво означава това. Нима можел да остане на върха на дървото завинаги, докато тектонската армия се готвела да завладее света? Маркъс бил видял столицата им, която била по-голяма и могъща от милиони градове като Лондон. Първо щели да завладеят Конго. А после? Докъде щяла да ги отведе амбицията им? До Китайската стена? До Суецкия канал, до Панамския канал? Или до Ламанша? Не. Тектоните били упорити като термитите, и по-многобройни. В някои аспекти на техниката може би били изостанали в сравнение със земната наука. В други несъмнено били по-напреднали. В края на краищата те били открили Конго, а хората дори не подозирали за съществуването на техния свят. Щели да се научат да копират най-разрушителните машини на човечеството. И дори щели да ги усъвършенстват. Колко войници биха могли да изпратят на повърхността? Един милион? Десет милиона? Сто милиона? Маркъс вече бил живял под властта на тектоните. Дори не искал да си представи какво би означавало тя да бъде наложена в световен мащаб.

Идеята се зараждала постепенно в ума на Маркъс Гарви, без той да съзнава това. От пътя под земята си спомнял най-ярко Морето на девиците. Огромната равнина била осеяна с каменни колони. „Стълбовете на земята“, подхвърлил Уилям.

Ако някой можел да вдигне във въздуха колоните, вътрешният покрив щял да се срути. Обемът на съборената маса щял да бъде неизмерим. Морето на девиците се простирало по средата на пътя между двата свята, било задължителна спирка. И ако тектоните не се откажели пред тази непредвидена преграда, ако решели да я махнат камък по камък, щели да минат хиляди години, докато стигнат до повърхността.

Маркъс и Амгам се отправили към поляната. Вървели с примирена, но твърда крачка. Джунглата никога не била виждала живо същество да посреща съдбата си с такава енергия и решителност. И дано смелостта не ги напуснела, защото бъдещето на света било в ръцете на едно голо, слабовато и късокрако циганче. Дните, прекарани на дървото, били възродили по чудодеен начин тялото му. Невидим мехлем бил затворил всичките му рани, които сега изглеждали като следи от едно далечно минало. Диетата от дъжд, плодове и секс била изгорила малкото тлъстини, които имал. Ала този промеждутък от удоволствия сякаш бил прочистил тялото му от всичките нечистотии.

Поляната била пуста, както я били оставили. Може би по-мрачна. Във въздуха се усещала някаква тропическа, чувствена и гореща печал. Разхвърляните вещи напомняли изхвърлени на плажа останки от корабокрушение. Само една палатка не била съборена, но няколко колчета били изскочили и вятърът издувал брезента като знаме на вехтошар. Голямата тенджера, в която Маркъс готвел общата храна, била паднала с достойнството на сразен шахматен цар. От нея излязъл малък и космат мравояд, който избягал с възмутени писъци, като ги видял. Мъртвите тектони вече не били дори мърша. Джунглата ги била превърнала в скелети. Дрехите им били разкъсани от нокти и лапи, клюнове и бивни. Маркъс забелязал, че костите на тектоните са по-тъмни от кожата, която ги покривала. За всичко останало джунглата предпочела да стои настрана от поляната. Дори дърветата в края на поляната сякаш се били обърнали с гръб към мината погнусени.

Амгам му помогнала много. Нещо повече, тя поела инициативата. От багажа, останал от тектоните, тя подбрала най-подходящите вещи за похода, който ги очаквал. Особено две много дълбоки торби. Когато се напълнели, приличали на наденици — форма, която щяла да им позволи да ги пренасят и в най-тесните галерии. Амгам му обяснила с мимики, че се връзвали за глезените, така че този, който ги носел, ги влачел след себе си. Маркъс също избрал своя багаж: динамит, много динамит, всичките пръчки, които успели да намерят. После си помогнали взаимно да закопчаят катарамите на тектонските ризници.

Ала когато вече се готвели да слязат в мината, спрял ги властен глас, който казал:

— Виждаш ли, Маркъс? Виждаш ли, че всички сме еднакви?

Бил Уилям, разбира се. Носел тектонска ризница и ги заплашвал с уинчестъра си. На Маркъс не му било трудно да възстанови фактите. След като избягал, изоставяйки Маркъс да се бори сам срещу четиримата тектони, Уилям навярно се е скрил. Мушнал се е в някой ъгъл малко по-встрани и е видял как Маркъс поема по обратния път. Един Маркъс, който бил победител, бил въоръжен и носел тектонска ризница. При тези обстоятелства Уилям предпочел да не го напада. Дори не се показал. Върнал се на площадката, където се разиграла битката. Маркъс сигурно бил оставил някоя консерва, остатъци от храни, каквото и да е, с които Уилям се хранил по обратния път. Предпочел Маркъс винаги да върви пред него. В края на краищата там горе оставали трима живи тектони, а той бил невъоръжен. Когато Уилям се решил да излезе на повърхността, чакали го две приятни изненади: Маркъс бил убил тектоните на поляната, а торбичките със злато, които заровил под палатката, били непокътнати. За човек като Уилям това било неразбираемо. Защо този клетник Гарви не бил взел златото? Сигурно рано или късно щял да се върне в лагера и да потърси златото. Изчакал и сега присъствието на Маркъс потвърждавало преценката му за човешката душа.

Маркъс предугадил мислите на Уилям и казал:

— Не търся златото. — После се предал: — Не, изобщо не можеш да разбереш какво правя тук. Никога няма да разбереш.

И направил единственото, което Уилям не очаквал — престанал да му обръща внимание. Продължил да стои на колене и да опакова пръчките динамит, все едно че другия го нямало. Уилям заредил магазина на пушката с рязко движение. Така искал да привлече вниманието на Маркъс. Казал:

— Ти не разбираш. Не разбираш, че ти остава толкова живот, колкото пръстът ми на спусъка ще ти отпусне.

В този момент Амгам казала нещо. Нито Маркъс, нито Уилям я разбрали, но изглеждала тъжна. Всеки друг човек в положението на Амгам щял да бъде бесен, възмутен или уплашен. Тя само била тъжна. Не, нещо повече, сякаш тялото на Амгам било съд, в който се била събрала цялата тъга на света. Тя се насочила към двамата мъже. От друга страна, и колкото и трудноразбираемо да било, тъгата й също била заплаха. Маркъс видял, че изражението на Уилям се променя. Не знаел в кого да се прицели, дори изглеждал смутен. Маркъс се изправил.

— Изобщо не си я докоснал, нали? — казал той. — Признай си.

Приличали на двама дуелиращи се. И двамата носели тектонски ризници, били на десет метра един от друг. Уилям бил въоръжен с уинчестър, Маркъс с една току-що разкрита истина.

— През всички тези нощи в палатката си не си могъл да я докоснеш — рекъл той. — Дори ти не си могъл, не си посмял. И през всичките тези дни си се криел тук с пушка в ръка… Не си чакал мен. Чакал си нея.

Маркъс гледал съперника си, сякаш бил книга, написана с толкова ситни букви, че едвам се четяла.

— Обичаш ли я? Не, не вярвам. Ти не можеш да обичаш никого. И въпреки това би искал тя да те обича. Затова не ме уби като куче. Искал си тектоните да ме убият, за да не може тя да те обвини за смъртта ми. Но щом е така, Уилям Крейвър, за какво ти е тази пушка? — Маркъс разперил ръце и му предложил гръдта си: — Ще те обича ли повече, след като ме убиеш? Мислиш ли, че тя не знае какъв си?

Вбесен, Уилям вдигнал пушката, за да го удари. Амгам обаче не му позволила. Хванала Уилям за китките. Държала го със стоманените си пръсти и с гримаса на отвращение. Всичко станало бързо, толкова бързо, че Уилям нямал време дори да се възпротиви. Внезапно Амгам направила рязко движение с ръцете си. Разнесъл се звук като от счупени лешници: били костите на Уилям. Уилям извикал по-скоро от изненада, отколкото от болка. Пушката била паднала и той гледал глупаво счупените си ръце, които висели като ръце на кукла. Тя все така била тъжна; не искала да го нарани, а само да го спре.

Жужене на насекоми се разнасяло над поляната. Тези весели звуци били в пълна противоположност със състоянието на Уилям.

— Вече не можеш да я използваш — казал Маркъс, нагласяйки ремъка на уинчестъра на рамото си. — Ще я взема, за да не се нараниш.

Амгам слязла в мината и Маркъс я последвал. Преди да се скрие в отвора на мината, той се сбогувал със следните думи:

— Ти си уникален, Уилям Крейвър. Би трябвало да те запазят като експонат в някой музей. Животът ти показва степента на безчовечност, до която може да стигне човек, когато си го постави за цел. Струва си да спася света дори само затова че останалите човешки създания биха могли да бъдат като теб, но са решили да не бъдат.

* * *

Маркъс не поиска да навлезе в подробности за повторното пътешествие към дълбините на земята. През първите дни напредвали бързо. За разлика от предишното пътуване сега Маркъс не бил прикован към веригите на робството, а тя владеела до съвършенство изкуството да се движи под земята. Казах, че Маркъс не пожела да разкаже повече за това пътуване. Една сцена обаче остана запечатана в съзнанието ми.

Както и по време на първото пътуване стигнали до онази малка въздушна камера, образувана в каменното черво, която била задължителна спирка по пътя към долния свят. Трогнат, аз си представих Амгам и Маркъс прегърнати в онова безкрайно малко пространство, без да издават нито звук, заедно за предпоследен път. Само те двамата и никой друг, заобиколени от всичките камъни на света и осветени от зеленикавата светлина на една лампа с червеи. Знаели, че скоро ще се разделят завинаги. Знаели, че веднага щом запалят фитила, всеки ще продължи към своя свят. И въпреки всичко били решени да направят каквото трябва — да спасят милиони непознати в замяна на нищо. Човек не можеше да си представи двама по-самотни влюбени. Притежавали единствено волята да спасят света, както и една шепа светещи червеи.

* * *

Когато вече не се налагало да пълзят, Амгам за пореден път му демонстрирала изключителната функционалност на тектонското оборудване. Дългите торби, които двамата влачили завързани за глезените си, можели да се сгънат и да се превърнат в раници благодарение на хитроумен комплект закопчалки.

След няколко дни стигнали до скалистия пролом, който водел надолу, и скоро се озовали в Морето на девиците. И през този последен етап Амгам проявила по-голяма сръчност от Маркъс. В битките, разиграли се на поляната, тя била научила почти всичко за разрушителната сила на динамита. Именно тя показала на Маркъс как да постави пръчките. Колоните имали формата на пясъчен часовник, достатъчно било да се постави малък заряд в най-тясната им част, за да бъдат вдигнати във въздуха. Още хитрини на Амгам: на някои места имало десет, двайсет или трийсет колони много близо една до друга, а тесните им части били на една и съща височина. Една стратегически поставена пръчка динамит в някоя по-централна колона щяла да бъде достатъчна, за да вдигне всичките във въздуха. По този начин успели да поставят експлозиви върху огромна площ. Фитилът не можел да свърже всичките заряди, но Маркъс се надявал, че зарядите, които не били свързани, също ще избухнат под въздействието на останалите.

Всичко вече било почти готово. Маркъс нарочно се бавел, защото съзнавал, че когато заложат всички заряди, ще настъпи мигът да си кажат „сбогом“. Именно тя поставила в ръката му кибритената кутия, в противен случай той никога нямало да може да се реши. Трябвало да потеглят в противоположни посоки. Двамата идвали от различни светове. Маркъс никога нямало да може да живее в нейния свят, а тя никога нямало да може да води нормален живот в Лондон. С повече късмет щяла да се озове в зоологическата градина. И Амгам знаела това, защото вече била опознала братята Крейвър. Какъв избор им оставал? Да живеят в джунглата като първобитни хора? Не. Пепе бил умрял и вече нямало кой да се застъпи за тях пред африканското население. Маркъс не смеел да изложи на опасност живота на Амгам. Хората можели да се любят навсякъде, включително в короната на едно дърво. На дърветата обаче живеели само маймуните.

Маркъс стоял с наведена глава, стискал в ръце дългите като пръсти кибритени клечки и само повтарял: „Върви си“. Не можел да я погледне в лицето. Тя не си тръгвала. Маркъс разбрал, че Амгам плаче. От очите й се отронили сълзи. Само две, по една от всяко. Гъста и зеленикава под светлината на лампата течност. Двете сълзи се стичали много бавно по дългите й бузи. На всеки сантиметър ставали все по-големи и по-големи. Амгам решила да прекрати агонията. Целунала го по устата и по челото и когато и той поискал да я целуне, нея я нямало. Зърнал гърба й в далечината. Тичала към мрака надолу, по посока на тектонския свят. На земята се виждали двете сълзи, превърнати в големи като топки за бейзбол диаманти. Маркъс ги прибрал в една от дългите тектонски торби.

Изчакал още две денонощия, преди да запали фитила. Нямал представа за мащаба на срутването, което щял да предизвика, и искал да бъде сигурен, че тя е имала време да се отдалечи на достатъчно разстояние.

На това място можем да поразмишляваме относно философския смисъл на фитила. Да го запали, означавало да раздели завинаги два свята, двата свята, в които имало разумен живот на планетата Земя. Постъпили ли са правилно Маркъс и Амгам, като са разрушили единствения мост, който ги свързвал? Ще се осмеля да дам един отговор: никога няма да разберем доколко решението е било правилно, но било несъмнено, че двамата са имали най-голямо право да го вземат, защото познавали много добре и двата свята. И те губели най-много от разделянето им.

И така, два дни по-късно Маркъс запалил дългия фитил и се затичал в обратна посока. Изминали няколко мъчителни секунди. Маркъс тичал и зад него започнали да се разнасят вяли гърмежи: „Пум“, „пум“, „пум“. Всяко „пум“ била една разрушена колона. Експлозиите отеквали глухо, сякаш динамитът нямал особено желание да избухне в онова призрачно място. В продължение на доста време зеленикавият мрак се осветявал от кратките припламвания на пръчките динамит. Понякога цели групи колони избухвали почти едновременно с едни „пум“, „пум“, „пум“, които напомняли оркестър от барабани. Колко „пум“ бил чул? Сто? Двеста? Маркъс тичал ли, тичал, докато накрая, останал без дъх, спрял.

Районът с експлозиите останал далеч зад него. Всъщност вече около един-два часа изкачвал скалистия пролом. Седнал. Пижамата под ризницата била подгизнала от пот. Колкото и лека да била каменната броня, тя била допълнителен товар. Не издържал повече. Възползвал се от тази принудителна пауза и вдигнал лампата над главата си. Надявал се, че от височината, на която се намирал, ще може да зърне причинените разрушения там долу, в Морето на девиците. Това, което видял обаче, го накарало да занемее.

На една голяма площ наистина имало много съборени колони. Можел да съди за това по огромния килим от червени искри, от овъглени камъни, които горели като въглища. По всичко личало обаче, че динамитът не бил постигнал главната цел: да разруши основата, така че вътрешният покрив да се срути. А и щял да чуе шума, който биха предизвикали огромните скали при падането си. Освен това прахът щял да скрие искрите.

Маркъс изпаднал в униние. На следващия ден вървял през пролома и хапел кокалчетата на пръстите си, скимтейки като куче. Отчаянието обаче не му пречело да мисли. Според Уилям теренът бил порест и той нарекъл колоните „стълбовете на земята“. Уилям обаче грешал. Колоните сигурно били гигантски сталактити и сталагмити, чиито краища се допирали. Не били подпора на вътрешния покрив, а обикновен продукт на земните недра.

Нима всичко се било оказало безполезно? Наистина онзи Маркъс, който стъпил в Конго за пръв път, вече нямал нищо общо с другия Маркъс, който се опитал да спаси човечеството. Ала каква полза имал светът, че спасил Маркъс, след като после същият този свят не позволявал на Маркъс да спаси хората?

Продължил унило да се изкачва. Изгубил представа за времето. Може би вече бил близо до входа на пещерата, до тунела, който водел към повърхността. Или пък не. Не го интересувало. Проснал се на земята до зелената лампа, сгушил се и заспал.

Сънувал, че вали дъжд. В съня си Маркъс спял в конгоанската джунгла, но една гръмотевица го събуждала. Първо се разнесъл слаб гръм, а после друг, малко по-силен. Събудил се. Дразнел се от сънищата, в които сънувал, че сънува. Той обаче не се намирал в джунглата, а все още в скалистия пролом. Чул друг гръм и се запитал: „Наистина ли съм буден, или още сънувам?“

Бил буден. И това не било точно гръмотевица. Приличало на шума на хартия, която се къса. Лист хартия, голям може би колкото небето. Също чул някакви изпуквания, някакви бавни и продължителни стържения на скали. Разбрал, че там горе покривът се пропуква като стената на язовир. Само че язовир, пълен с камъни, с всичките камъни на света.

Тичай, Маркъс Гарви, тичай! И наистина сега тичал, за да спаси живота си. Тичал и се смеел, защото, ако преди малко животът му не послужил за нищо, сега смъртта му нямало да осуети победата.

Стигнал до пещерата. На идване Амгам го убедила да преместят един огромен камък с формата на воденично колело до самия вход, като почти го запушили. Въпреки че Амгам се опитала да му обясни с жестове, Маркъс не я разбрал. Просто й помогнал, защото искал да й угоди. Сега разбирал колко ясна била целта й. Маркъс успял да стигне до пещерата, но ако не затворел този вход след себе си, щял да бъде погълнат от лавината от камъни и прах.

Започнали да валят камъни. В началото били отломки. Скоро заприличали на дъжд от метеорити. Можел само да ги усети как падат наоколо, как се разбиват в земята и се пръскат като шрапнел. Някои скали падали толкова наблизо, че можел да ги види на светлината на лампата като зелени падащи звезди.

Земята се сгромолясвала върху главата му. Ако не успеел да се пъхне в пещерата като мишка в дупката си, щяла да го смаже. Най-после се промъкнал през тесния отвор във формата на лунен сърп, който двамата с Амгам били оставили между воденичното колело и пода на пещерата.

Пъхнал се навреме, защото веднага след това светът започнал да се люлее. Някои хора са били в центъра на ураган. Маркъс можел да си присъди странната чест, че се е намирал под земетресение. Представете си човек, който доближава кибритена кутия до ухото си и я разтърсва, за да разбере дали е останала някоя клечка: Маркъс бил клечката. И докато се люлеел и клатушкал, оглушал от хиляди барабани, които биели едновременно, продължил да бута воденичното колело. Трябвало да го постави така, че да пасне точно в отвора на пещерата. В противен случай нямало да изолира тунела от потоп от камъни. Но не успявал. Камъкът, който служел за шлюз, бил много тежък въпреки кръглата си форма. Мускулестите ръце на Амгам лесно го преместили. Той обаче не можел сам да го помръдне.

Входът на пещерата бил кръгъл, камъкът също. И в действителност бил почти наместен. Амгам го била оставила така, а Маркъс само трябвало да го помръдне няколко сантиметра, за да затвори входа. В отвора зеела малка цепнатина, която обаче била достатъчна, за да пропусне истински ад от прахообразна скала. Не можел да го помръдне. Не можел.

На светлината на лампата съзрял ужаса, който той сам бил предизвикал и който сега наближавал. Истински океан от сива пепел и раздробена скала, една гъста, тъмна вълна, която се изкачвала по пролома с мълниеносна скорост. Ако не затворел входа, с него било свършено.

Успял. Този нисичък и късокрак мъж успял да затвори импровизирания шлюз. Напрегнал докрай мускули и сухожилия и камъкът се придвижил с необходимите сантиметри.

Изтощен, той седнал и опрял гръб в огромния камък. Чувствал ръцете си така, сякаш ги били опъвали на някой средновековен инструмент за мъчение. Зад каменния шлюз се чувало как бурята бушува. Разтворил покритата си с мръсотия длан и се вгледал в двете кристализирали сълзи. Разсмял се. Бил най-противоречивият смях на света. Не мислел за човечеството, което бил спасил, мислел само за нея. Бил най-щастливият мъж на света, защото я бил притежавал. И бил най-нещастният мъж в двата свята, защото я бил изгубил.

* * *

Може да се твърди, че премеждията на Маркъс Гарви приключили в момента, в който успял да оцелее от каменния потоп. Това, което последвало, било просто едно дълго странстване, което го отвело право в затвора.

На повърхността нямало и следа от Уилям Крейвър. Екипирал се възможно най-добре с европейски дрехи и тектонска раница и започнал дългия преход през джунглата. Всъщност пътеката не се различавала много от подземния тунел. Почти не се разклонявала, затова било трудно човек да се изгуби. Вървял дълго и стигнал до поляната, на която се извисявало гигантското дърво, на което преди време, на идване, той се изкачил, за да види Конго отгоре. Уилям бил там.

Висял с главата надолу от един нисък клон. Туземците го били оставали така, за да удължат агонията му. Главата му била на половин метър от земята. Уилям сигурно бил прекарал последните си часове, гърчейки се като червей, за да се предпази от нападащите го животни. Накрая зверовете победили.

Маркъс се доближил до висящото голо тяло. Гърдите, ръцете и главата били оглозгани. Маркъс се питал какви ли животни са могли да направят това. Не били достатъчно големи, за да свалят тялото от въжето, но били разкъсали и изяли частите, до които стигали, с педантична ненаситност. През оголените от плът ребра можело да се гледа, все едно били прозорец с решетки. Ръцете му до лакътя нямали нито кожа, нито мускули, само кости. Дланите липсвали — явно са се отделили лесно, след като китките му били счупени… Диваците отрязали горната част на главата му, сякаш била похлупак на тенджера, но без да го убият. После изоставили Уилям буквално с отворен череп. Маркъс се навел, за да види вътрешността му. Черепът бил празен като чаша. Животните били изяли мозъка и облизали стените до последната частица. Можем да си представим ужаса на жертвата, висяща с кървяща глава и открит мозък, докато под него се събирали всички гризачи на африканската джунгла. Маркъс не могъл да събере смелост, за да свали тялото и мълчаливо се отдалечил от мястото.

Такъв бил, по думите на Маркъс Гарви, краят на Уилям Крейвър. Един безсмислен край? Зависи. Бихме могли да заключим, че смъртта на Уилям е спасила живота на Маркъс: много е вероятно убийството на Уилям да е уталожило жаждата за мъст на местните племена, което позволило на Маркъс да прекоси огромния район без особени трудности.

Най-после един ден видял дървена колиба до голяма река. Имало малък кей, издаден навътре в реката. А на кея — десетки негри. Несъмнено чакали някой плавателен съд, за да натоварят на него каучука, който бил струпан на брега.

Негрите мързелували, изтегнати на кея и превърнати в лениви жертви за комарите. Съзерцавали течащите води на реката. Изобщо не очаквали откъм гората да се появи човек. Видели го и всички скочили изненадано. Най-пъргавите изтичали до колибата, за да уведомят един висок, потен, със зачервена кожа белгиец. Мъжът излязъл от колибата, въоръжен с пушка.

— Mon Dieu! C’est pas possible!^[1] — извикал белгиецът и свалил пушката. — Вие откъде идвате? Мислех, че няма нито един бял човек на хиляди километри наоколо!

Поканил го в колибата. Почерпил го с бира, която извадил от един сандък, където стояла дълго време. Бутилката била мръсна, покрита с паяжини и прах. Била обаче белгийска бира, била цивилизацията, и още с първата глътка Маркъс се върнал в Европа.

* * *

— И това е всичко — казах аз.

— Да — отвърна Маркъс, — това беше всичко. После, когато пристигнах в Лондон, ме обвиниха, че съм ограбил и убил братята Крейвър. — Той повдигна рамене. — Как можех да обясня на полицията, че диамантите са сълзи на една тектонска жена?

Има тишина, която предвещава знаменателно и ужасно събитие, като тишината, настъпила на поляната мигове преди първото нападение на тектоните. Има и друг вид тишина, която предвещава, че някакво ужасно събитие вече е история. Маркъс произнесе онова „Да, това беше всичко“ и в затвора настана тишина. Затворниците сигурно се бяха преместили в друго крило на затвора; изглежда, беше часът за обяд или за разходка в двора, затова звуците бяха приглушени толкова. Аз обаче исках да си представя, че затворът, затворът като такъв, ни слуша, че краят на разказа го кара да затаи дъх. Всички шумове бяха изчезнали и не можех да си представя кой би могъл да наруши тази тишина.

— Време е — рече сержант Дългия гръб и отвори решетъчната врата, чиито железа изскърцаха.