Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (24)

23

Маркъс можел да бъде напълно сигурен, че е първото човешко същество, което се събужда на подобно място. Тъжната оранжева светлина на тектонския свят осветявала потъналата в мъртвешки покой площадка. Било невъзможно да разбере колко време е спал, дали часове наред, или кратки минути.

Заваляло, сякаш дъждът чакал той да се събуди, за да се изсипе над града на тектоните. От облаците на тази вътрешна атмосфера се отделяли едри жълти капки, които бомбардирали яростно площадката подобно на малки течни метеорити. Капките мокрели камъните на площадката и пълнели отворената уста на вкочанения труп на тектона. Падали върху бронята на мъртвеца и отскачали с отчетливо плоп-плоп. Маркъс също станал вир-вода. За няколко минути станал мокър, щастливо мокър. Страдал от силно обезводняване, което описват всички хора, прекарали битка на живот и смърт. Коленичил и ловял с уста падащите капки, които жадното му тяло поглъщало.

Имал чувството, че дъждът отмивал болката, като че ли била някаква мръсотия. Отдавна не се бил чувствал толкова свеж, толкова силен. Дори безбройните драскотини по тялото му изглеждали по-къси и незначителни. Човек можело да си помисли, че дъждът от това подземно небе е вълшебен мехлем.

Вода? Маркъс протегнал ръце. Вгледал се в капките, които падали върху дланите му. Не се разтваряли. И този жълтеникав минерал му напомнил друг, до болка познат: златото, което добивали в мината.

В света на тектоните валяло злато. Маркъс изплюл течността от устата си. Валяло злато. Изненадата обаче отстъпила място на практичното мислене. До момента той не бил получил никаква облага от златото в мината. Защо да не се възползва от тектонското злато? Скочил пъргаво, отишъл при черупките и изсипал товара им върху площадката. Странната оранжева светлина осветила съдържанието им, което той най-после можел да види, без да се страхува.

Пръстите му не го били излъгали. Колко незначителни неща, помислил си Маркъс. Една от черупките практически съдържала три предмета: слонска бивна, каучуково дърво и камък, голям колкото оръдеен снаряд, с инкрустирани блестящи точици. Не могъл да сдържи презрителната си гримаса. И заради това за малко да умре, и заради това тектоните нападнали цял един нов свят! За да отнесат една бивна, едно растение и един камък.

Продължил да се рови и във втората черупка измежду непотребния багаж се появило съкровище под формата на консерви с говеждо месо и компот от праскови. Открил също още патрони, смесени с фъстъци. После се приближил до мъртвия тектон. Съблякъл му дългата ризница, която се закопчавала отзад чрез интересен механизъм от закопчалки. Под бронята тектонът носел нещо като подплатена пижама. Маркъс взел бронята. Пробвал я, но каменните люспи го боцкали по кожата. Накрая заключил, че щом тектоните носели пижамата отдолу, то сигурно имало причина за това, и съблякъл напълно трупа.

Да, чувствал се добре, много по-добре. Пижамата топлела и го предпазвала от грубата мозайка от камъчета, каквато представлявала тектонската ризница. От вътрешната й страна Маркъс открил странични джобове, направени от кожени торбички, които висели успоредно на мишниците. В една от торбичките намерил с изненада втори револвер. Навярно тектонът го бил взел за спомен, без да знае какви смъртоносни възможности притежава.

Сложил в страничните торбички двата револвера, патроните, фъстъците, консервите с месо и компота от праскови. Направил няколко крачки. В началото се почувствал като католически свещеник или дори като една от онези госпожици от XVIII век, които носели поли с формата на камбана. Ала щом тектоните ходели с тази прилична на расо дреха, заключил той, сигурно имало основателна причина. После свалил ботушите от мъртвеца. Огледал ги и забелязал, че отвътре били подплатени с мъх, който можел да вирее в обувката и който омекотявал стъпките. Предпазливо обул левия ботуш. О, Господи, каква наслада било да обуе обувки след толкова време.

Отишъл до ръба на площадката и хвърлил последен поглед към града на тектоните. Нищо на света не можело да бъде толкова величествено и едновременно с това толкова ужасяващо. Безкрайни булеварди. Съвършени небостъргачи. И освен това валяло злато. Златният дъжд обаче, помислил си Маркъс, не направил тектоните по-щастливи, а само по-алчни. Видял също тримата тектони, които бил блъснал в пропастта. Все още падали, но много бавно, сякаш гравитацията се колебаела дали да ги привлече надолу.

* * *

В началото ризницата му пречела да се движи, но свикнал много бързо с нея. Все едно че се учел едновременно да кара велосипед и да гребе. Трябвало да координира движенията на лактите и на коленете. И така първоначалното неудобство скоро се превърнало във въодушевление.

Дрехата била изключително твърда и едновременно с това гъвкава. Безкрайно по-лека от метална ризница, безкрайно по-издръжлива от която и да е кожена дреха. Било истинско удоволствие да се движи из кухината с така бронирано тяло. Маркъс и туниката укрепвали дружбата си, докато напредвали по тунела. Едно, две, едно, две, правел с лактите, хип, хоп, хип, хоп, местел коленете. Вътрешните джобове висели под мишниците му и съдържанието им не му пречело. Едно, две, едно, две… хип, хоп, хип, хоп… На врата си бил увесил една лампа. В мяха били останали само два еднакво големи червея и понеже бил мек, той се местел ту от едната, ту от другата страна на врата подобно на светещ ярем. По-добре. Така имал по един червей от всяка страна, който осветявал пътя му няколко метра напред. Едно, две, едно, две… хип, хоп, хип, хоп… Напред, Маркъс Гарви, напред! Върни се при хората! Не спирай!

Животът се движи с различни скорости. А пътуването на връщане било като един миг. Благодарение на туниката и на енергията, която вдъхва възвърнатата свобода, Маркъс се движел невероятно бързо. Тревожел се единствено за Уилям. Когато стигнал до стената, осеяна с отвори, той го извикал.

— Уилям!

Надниквал във всеки тунел, като викал:

— Уилям! Уилям! Уилям!

Нямало отговор.

Не знаел какво да мисли. Радвал се, че Уилям не бил наблизо. Ала не му харесвало и че не знаел къде е. Какво всъщност искал?

Когато стигнал до Морето на девиците, извикал:

— Уиииляяям!

Никога глас не бил звучал толкова самотно. Мрак без стени, необятна пустош, обитавана от компактна маса от милиони и милиони мъртви мекотели, мъртви от милиони и милиони векове.

Гласът му се отекнал из този пущинак надалече, много надалече, носен от лек ветрец, който не спирал звука, нито го размивал. Викът обгърнал колоните и се разпрострял над този огромен килим от вкаменени мекотели.

— Уииляяям!

Никога глас не бил създавал такова чувство за самота. Маркъс се навел. На отиване използвали тази пътека. Само по нея можело да се прекоси равнината, осеяна от остри като ками черупки. Дирята, която групата оставила, била непокътната. На най-меките места се виждали следи от босите крака на Уилям и Маркъс. Ала само на отиване. Нямало следи от боси крака в обратната посока.

Маркъс си наложил строга дисциплина. Два пръста консервирано месо на ден, половин праскова и глътка от сока на консервата. Спял сгушен в подножието на някоя колона. Вятърът не го измъчвал както на отиване. Бронираната туника била доста широка. Измъквал ръцете си от ръкавите и заравял глава в яката. Издърпвал връзката по края на полата и така я затварял отдолу като спален чувал, както бил виждал да правят тектоните.

Веднъж го събудил някакъв непознат шум. Дори не можел да каже дали е рев на хипопотам, или съскане на змия. Накрая чул далечен глас, който викал:

— Мааар… къъъс…

И ехото връщало сричка от името му.

— ъс!… ъс!… ъс!…

Чул този вик няколко пъти. Винаги неочаквано и когато вече бил заспал. Събуждал се потънал в пот и насочвал двата револвера към мрака.

— Уилям? — питал той, без да сваля оръжията.

Нищо обаче не се виждало отвъд малкия кръг слаба зелена светлина, която хвърляли лампите.

Тези гласове били ли реални? Та той дори не бил сигурен дали наистина ги е чул, дали ги е сънувал, или си ги е въобразил. В този безмълвен подземен свят, където дори мълчанието не говорело, границата между сън и бълнуване се размивала.

За да се отърве от звуковите халюцинации, Маркъс решил да измисли план за действие в момента, когато стигне на повърхността. Но не бил добър стратег. Не успявал да се съсредоточи. Той бил сам, а на поляната останали трима тектони. Как ще се справи?

Единствено ръчната работа можела да го разсее донякъде. По време на почивките, преди да заспи, търсел черупки, за да възстанови счупената дръжка на револвера. Излизал извън пътеката и с лампата в ръка избирал най-хубавите черупки. Били забити в земята, сякаш били циментирани и трябвало да ги изтръгва със сила. През цялото това време се държал като пещерен човек, който полирал кремъчни остриета. Не било лесно да намери парче, което да пасне. Накрая обаче намерил подходящото. Пасвало идеално и дланта му го обхващала удобно. Направил няколко жеста с ръката, държаща револвера, като истински каубой от някой уестърн, и установил, че дръжката издържа на резки движения.

На следващата сутрин започнал да изкачва стръмнината със завоите. Когато искал да спи, пъхал се в някоя цепнатина встрани от пътя. Криел лампата под полата между краката си, за да не го издаде светлината. В лампата оставал само един червей. Бил погълнал другия, преди да стигнат до повърхността. Измъчвали го тревожни мисли за Уилям.

Същия този ден Маркъс погледнал назад. Сторило му се, че там долу, в Морето на девиците, блести светлинка. Било малък зелен мехур, плуващ сред мрака. Угаснал обаче много бързо. Някой преследващ го тектон? Не, невъзможно. Щели да им бъдат необходими седмици, за да организират експедиция, и още толкова, докато се изкачат от града до площадката, където убил четиримата тектони.

— Уилям! — извикал той, но не получил отговор.

Оптическа измама ли било тогава? Дълго време се чудел. Докато един ден си казал: „Не бъди глупав, не би трябвало да те е страх от това, което те заобикаля, а от това, което те очаква“.

Нямало повече инциденти. Влязъл в последната цепнатина, която водела към мината. Пълзял на лакти и колене с постоянството на атлет, едно, две, едно, две, хип, хоп, хип, хоп, и въпреки теснините няколко дни по-късно пред него, в дъното на тунела, се появила бяла светлина. Пропълзял бавно към нея, като се стараел да не вдига шум. Светлината била много слаба.

Пъхнал лице в една от дупките. Естествено, била много малка. Все едно да си пъхнеш главата в яката на много тесен пуловер. Дълго време Маркъс оглеждал вътрешността на мината. Неподвижен, безмълвен, нащрек.

Обмислил положението, в което се намирал. Някъде, много наблизо, имало трима тектони. Били трима. Той обаче имал два револвера и предимството на изненадата. В мината — нищо. В същата тази мина, където кипял робски труд, където се били разиграли сцени на любов и на омраза. На битка. А сега не се виждало нищо, не се чувало нищо. Съборените от експлозиите дървени греди още били там. Някой бил прибрал труповете. И нищо повече. Виждали се отломки от счупени газени лампи, парчета от дрехи, изхвърлени непотребни неща, сякаш мината се била превърнала в сметище.

Маркъс се колебаел. Най-вероятно тектоните били на поляната. С една дума, много близо. За да ги нападне, трябвало да влезе във вътрешността на мината. Ала докато стоял вътре и се изкачвал (за щастие тектоните били оставили стълбата), щял да бъде изключително уязвим. Можел да потърси някой от страничните тунели, прокопани от тектоните по време на нападението, които излизали на повърхността извън мината. Именно така ги били нападнали тектоните, в гръб, и може би тази маневра била по-малко рискована.

Не, скоро открил, че тази възможност също криела рискове. До мината стигали много малки подземни галерии. Всеки отвор в стените на мината представлявал всъщност естествен тунел. Тектоните извършили доста изкопни работи в търсене на пътища, които да ги отведат на повърхността, като свързвали тези странични галерии една с друга. В началото Маркъс тръгнал по един от тези малки тунели. Надявал се той да го изведе до някой страничен изход на поляната. Там можел да огледа обстановката, преди да предприеме нападение. Ала се изгубил. Изпаднал в отчаяние. Околностите на мината били осеяни с тунели, които се изкачвали и слизали, завивали надясно и наляво. Не знаел дали този подземен лабиринт го приближавал или го отдалечавал от света. По едно време видял пред себе си слаб лъч светлина, процеждащ се през процепа на един камък. Понеже тунелът се изкачвал, Маркъс помислил, че ще го изведе на повърхността. Запълзял трескаво с лакти и глезени. Ала се бил излъгал. Просто бил стигнал обратно до мината по друг тунел.

Примирен, Маркъс решил да си почине. Огледал вътрешността на мината без конкретна цел. Изненада: появява се земна пчела, която, дали от дързост, или защото се е изгубила, е решила да проучи този пуст кладенец. Прави пируети, ядосва се, възмущава се с бръмчене.

Колко хубава може да бъде една земна пчела! Особено за човек, който се завръща от пътешествие под земята, по време на което е изпитал най-ужасните страни на болката и на робството. След като прекосил пространства, изпълнени със скали и мъртви от хилядолетия мекотели, тази земна пчела го връщала отново в света. Никога не вярвал, че в полета на една обикновена земна пчела може да се крие толкова живот. Сърцето му биело като на заек.

Появата на земната пчела го подтикнала да се раздвижи. Не можел да остане там вечно, така че решил да рискува. С бързи и решителни движения се измъкнал от дупката. Веднага щом стъпил на дъното, бързо и безшумно се заизкачвал по стълбата.

Когато стигнал до последните стъпала, подал глава до нивото на очите си. В южния край на поляната, в бившия лагер, видял огън. Един тектон, доста нисък на ръст, готвел в огромната тенджера. Разбърквал яденето с дълга пръчка. Тектон номер две бил един много дебел индивид, който лежал блажено на тревата точно до тенджерата. Съзерцавал облаците, скръстил ръце на кръглия си корем. Единствената видима дейност на този индивид била съсредоточена в устата му, с която дъвчел дълга сламка, движейки челюстите си като крава. Къде бил третият тектон? Не го виждал никъде.

Маркъс се приближил. Движел се открито, като държал на прицел двамата тектони. Приближавал бавно и без да се крие. Бил много близо до тях, а те още не го били забелязали. Ниският все така разбърквал яденето, погълнат от работата си. Дебелият гледал замечтано формите на облаците.

Маркъс държал здраво револверите, по един във всяка ръка. Намирал се на трийсетина крачки от тенджерата. На двайсет, на десет. А тектоните не реагирали. Дори в най-безумните си фантазии не е могъл да предвиди такова нещо. Бил убеден, че веднага щом излезе от мината, ще го забележат, ще го нападнат от три страни едновременно, че ще следват една съвършена и координирана военна стратегия. Само че не. Изпитал някакво нелепо неудобство. Тектонът готвач все така бил погълнат от врящата тенджера; другият все така съзерцавал облаците. Накрая се наложило да съобщи за присъствието си. И единственото нещо, което му хрумнало да каже, било:

— Здравейте.

Готвачът се сгърчил. Изпуснал пръчката, с която разбърквал тенджерата, долната му челюст увиснала. Вдигнал ръце в знак, че се предава. Другият реагирал по-хладнокръвно и по-войнствено. Надигнал се и като видял заплахата, посегнал с ръка към боздугана, който висял на колана му. Маркъс обаче се прицелил с един от револверите право в лицето му, сякаш му казвал: „Не, не го прави“.

Тектонът се подчинил с неудоволствие. И настанала странна пауза. Инициативата винаги принадлежи на този, който заплашва. Маркъс обаче нямал представа как да действа и в същото време бил неспособен да ги убие хладнокръвно. Времето сякаш било спряло. Ръцете на тектона готвач треперели. Дебелият се досещал за слабостта на Маркъс, но не можел да направи нищо.

Може би Маркъс никога нямало да стреля, ако не се бил появил третият тектон. Излизал от палатката на Уилям. Бил слабият и висок офицер, който го заловил (имал чувството, че това било отдавна, много отдавна). Крачел решително с дългите си крака, които се подавали изпод ризницата. Приближавал се към тенджерата, като раздавал заповеди със силен и надменен тон. После забелязал Маркъс. Онемял. Втренчил в Маркъс очите си — били по-скоро като на плъх, отколкото като на котка — малки, черни и ненавистни. На излизане от палатката тектонът оставил брезентовата врата полуотворена. През процепа Маркъс успял да види вътре Амгам — била със завързани за един от коловете ръце.

А сега малко отклонение, за да си зададем следния въпрос: наистина ли тримата тектони са изглеждали външно така, както ми ги описа Маркъс? Единият бил слаб и висок като Уилям. Другият пълен и едър като Ричард. А третият бил нисичък готвач, подчинен на другите двама. По думите на Маркъс (бележките ми, твърде педантични в това отношение, не лъжеха) тримата тектони били наистина такива. Аз обаче заключих, че паметта е гъвкава и явно се нагажда към сърцевината на истината: че авантюрата на Маркъс Гарви всъщност е била пречистваща епопея и че елиминирането на тези три същества е била последната крачка, преди да се превърне в друг човек.

При вида на Амгам Маркъс полудял. Прицелил се с двата револвера във високия тектон. Той обаче със забележително самообладание извикал нещо и другите двама изскочили напред. Маркъс стрелял с двата револвера в гърдите на високия тектон. Дори при това положение другите двама може би щели да си спасят кожата, ако не се били помръднали. А движението подтиква стрелеца да стреля. Дебелият тектон връхлитал с боздугана си, готвачът бил извадил огромната пръчка от тенджерата, за да я използва като сопа.

Обезумял, Маркъс стрелял в трите тела пред себе си. Било невъзможно да не уцели от това разстояние. Ранени, тектоните падали, но после се изправяли и се опитвали да го хванат. Борбата била безпощадна. Маркъс стрелял в тектоните от упор. Те обаче знаели, че единственият им шанс бил да обезвредят нападателя. Маркъс стрелял ли, стрелял, докато револверите изщракали на празно, но и след много такива изщраквания той не си дал сметка, че тримата тектони са мъртви.

Всичко свършило. Той обаче не изпитал радост. Напротив. В гърдите му се надигала мъка, подобно на дим над изгоряла гора. Слабият и висок тектон лежал мъртъв с лице към земята, сякаш последното му желание, преди да умре, било да се върне в своя свят. Готвачът приличал на премазано от каруца куче. А дебелият бил паднал в тенджерата. Половината му тяло било вътре, а краката му висели отвън.

Маркъс пуснал оръжията. Двата тежки предмета тупнали глухо на земята. Откъснал очи от димящите дула едва когато чул гласа на Амгам. Изтичал в палатката, коленичил и я развързал. Както бил коленичил, избухнал в плач. И не било толкова плач, колкото взрив от сълзи.

Искаше ми се да съм там, за да го видя с очите си. Без завист, само за да присъствам на един щастлив миг, един наистина щастлив миг. Амгам, все още облечена с дрехите на Уилям, която го гледа и не вярва на очите си, че е той, че се е върнал. Маркъс, облечен с мръсните тектонски дрехи, заровил лице в ръцете си, за да скрие сълзите си. Тя се приближава, протяга ръка и с пръст докосва бузата му. Той вдига поглед, избърсва си очите с изцапаните ръце, гледа поляната, гледа мъртвите, гледа мината и когато поглежда към нея, сякаш се събужда от дълъг кошмар, най-дългия от всички кошмари. Ти си ти, а аз съм тук, си казват един на друг, и всичко е свършило.

Нямало страстни целувки. По-скоро се прегърнали като две изгубени деца, които се срещат отново — двете деца не са намерили пътя, но поне са отново заедно. Маркъс си съблякъл туниката и пижамата. Направил го, защото мразел тези дрехи. Тя видяла раните му и също се разсъблякла, почти разкъсвайки дрехите на Уилям.

Тогава Маркъс извършил нещо неочаквано. След толкова страдания може би е смятал, че светът му дължи нещо. И в знак на символично отмъщение от името на всички носачи по света той грабнал една от онези ненавистни бутилки с шампанско. Една от големите бутилки, пет литра топло френско шампанско. После тя го хванала за ръка и се затичали. Стигнали до края на поляната и продължили да тичат навътре в джунглата. Къде го водела Амгам? Никъде. Просто бягали от поляната с преплетени пръсти, без посока. Клоните шибали лицата и телата им. Тази болка обаче не била страшна. Маркъс дори й бил благодарен. Била много по-различна от болката, която изстрадал под земята, била болка, която не потискала живота, а го изваждала наяве.

Не знаели колко време тичали през джунглата. Накрая Маркъс стигнал до стена от висока трева, която им препречвала пътя, и той се отпуснал на земята. Останали да лежат там, върху килима от дива трева. Дишали запъхтяно и се смеели. Намирали се на едно затънтено и влажно място в джунглата. Високата трева ги предпазвала от силното тропическо слънце. След известно време Маркъс забелязал, че са стигнали до странно място.

Стената от трева, която ги била спряла, била много по-компактна, отколкото изглеждала. Изтръгнал с две ръце един слой. Скоро открил, че зад завесата от трева се издигала дървена стена. Била основата на дърво, на огромно дърво. Опитал се да го заобиколи, но не успял. Клони, бодли и храсти му пречели да се придвижи. Ревнивата джунгла не искала друг да гали нозете на великана. Стената се издигала нагоре и нагоре и не можели да зърнат дори контурите на върха. А щом основата на дървото била толкова широка, колко ли високо било? Маркъс разбрал, че стоят пред едно природно явление.

Започнал да се катери. Амгам не проумявала.

— Ела! — подканил я Маркъс, като направил жест с ръка.

В началото Маркъс налагал темпото, като проправял път през преплетените лиани, които като него пълзели по дънера. Амгам обаче скоро го изпреварила. Спелеологията и катеренето сигурно са сходни умения. А може би за тази жена, която била прекосила небето на тектонския свят, върхът на едно дърво, колкото и високо да е то, било само едно малко стъпало. Или пък Амгам не допускала никой да я води. Във всеки случай идеята била много добра. Шестте пръста на Амгам се вкопчвали в кората по-добре от пръстите на маймуна. Освен това притежавала дарбата да открива подходящи места, за които да се хване.

— Чакай! — извикал Маркъс, който бил изостанал назад.

И понеже тя не му обърнала внимание, той извикал още по-силно.

— Амгам!

Тя обърнала глава. Маркъс размахал ръката, с която държал бутилката с шампанско, за да я накара да разбере, че му е трудно да се придвижва с една ръка. Тя изцъкала с език, сякаш казвала: „А, това ли“. Върнала се, взела бутилката и отново се закатерила бързо, а може би още по-бързо. Приличала на бял паяк.

Първата отсечка от пътя била относително лесна благодарение на растителността, която обвивала ствола. Плетеница от лиани, пълзящи растения и клони от съседните дървета. Като ръце на хиляди поклонници, които благоговейно докосват нозете на своя идол. Когато обаче преминали покрива от растителност, изкачването станало по-трудно. Дънерът бил масивен, гладък, величествен, извисявал се гордо като вавилонска кула, а не като дело на природата. Започнали да съзнават величавостта на творението, което изкачвали. Точните размери? Когато помолих Маркъс да ги сравни с Биг Бен, той се изсмя в лицето ми.

На първия клон спрели да си починат. Бил огромен, здрав като украса на нос на кораб. Амгам казвала нещо. Изразявала се с радостно въодушевление, говорела по-бързо и възбудено от обикновено. Може би току-що била разбрала, че дървото не е планина от безжизнен камък, а живо същество, пълно с други живи същества. Маркъс никога не бил виждал котешките очи на Амгам толкова отворени. Той обаче бил физически изтощен. Премеждията под земята изчерпали силите му. Усилията на волята, с които издържал на болката, на изпитанията, вече били излишни. И сега краката му се огъвали. Тя го разбрала. Прегърнала го и му заговорила нежно на тектонски език. Маркъс обаче се изтръгнал от тази прегръдка, сякаш това било обида за него.

— Не, не — настоял той, — нагоре, нагоре!

Двете голи тела продължили да изкачват дървото. Той напрягал мускулите на ръцете и краката си, като стенел при всяко свое движение, а тя носела бутилката с шампанско. (Беше безсмислено да го питам защо са носели тази бутилка, просто са я носели.) Амгам умеела да открива и най-малките грапавини по кората. Често спирала и помагала на Маркъс, като го хващала под мишницата. Колко ли метра били изкачили? Сто? Двеста? Накрая стигнали до върха — малко, но удобно място, лека вдлъбнатина в покритото с мъх дърво. Над главата им имало лек слой листа, които ги предпазвали от слънцето. Когато Маркъс успял най-сетне да си поеме дъх, изрекъл само една дума.

— Погледни.

От височината, на която се намирали, светът бил безкрайна степ от дървета. Дървета, дървета и пак дървета. Амгам вдишала дълбоко. Пълнела дробовете си толкова енергично, че Маркъс се уплашил. Целият кислород на Конго се побирал в това тяло, създадено да диша съвсем различен въздух.

Тя казала нещо.

— Да, вече знам — отвърнал той. — Нито Пепе, нито шампанско. Конго.

Маркъс вече бил виждал тази безкрайна джунгла от една подобна, макар и по-ниска наблюдателница по пътя на идване. И не му се сторила никак привлекателна. Напротив. Какво било по-различно сега? Амгам погледнала нагоре и втренчила очи в тропическото слънце. Маркъс понечил да засенчи лицето й с ръка, за да й покаже, че слънцето може да наранява. В същия миг обаче си спомнил за котешките й очи. Щом в мрака зениците на Амгам се разширявали докрай, заемайки целия ирис като слънце при затъмнение, сега се свивали и се превръщали в по-тънка от косъм вертикална чертица.

Още веднъж: какво превръщало Конго в едно толкова хубаво място? Маркъс разбрал, че разликата не била в пейзажа, а в самия него. Красотата на пейзажа сега се дължала на факта, че той вече не бил той.

После се излегнали в дървеното ложе, постлано с мъх. Маркъс вдигнал бутилката с шампанско и се втренчил в нея, без да вярва на очите си. Вече не си спомнял за какво я бил взел.

В книгата написах, че Маркъс предложил бутилката на Амгам. Тя я взела от чисто любопитство, но после чула от устата на Маркъс думата „шампанско“. Веднага я хвърлила от дървото, изпълнена с гняв заради ужасите, които били свързани с тази дума. Така написах в оригиналната версия. Ала свидетелството на Маркъс беше много по-различно. В тази част на разказа не устоях на литературната страст и на любовта си към Амгам. Много по-късно си дадох сметка за несъответствието между това, което бях записал в затвора, и текста. За да се абстрахирам от чувствата си, както и от книгата, реших да отразя точната версия на Маркъс. Затова в третото издание поисках да поправя написаното. Издателят обаче ме помоли да не го правя, тъй като една пияна Амгам щяла да навреди на книгата. Беше през двайсетте, — по време на сухия режим, а издателството поддържаше тесни делови връзки със САЩ, където се надяваше да продаде много екземпляри. По-късно, в петото издание, пак настоях да поправя грешката. Бях обаче отстъпил авторските права на друго издателство, което също ме помоли да не променям текста. Новият издател беше голям привърженик на символистите и твърдеше, че жестът на Амгам трябва да остане: героинята, която се бунтува срещу хора и тектони, срещу покварената цивилизация, символизирана от една бутилка с шампанско. Примирих се. През шейсетте ново издателство измъкна книгата от забравата, в която беше изпаднала. Също ме помолиха да не пипам абзаца с шампанското. На мода беше екологията и отказът на Амгам от една толкова изискана напитка като шампанското било доказателство за интегрирането на двойката в естествената среда и дрън-дрън-дрън. При последното издание най-после издателят беше от женски пол. Смяташе, че една еманципирана жена трябва да счупи бутилката на хиляди парчета, тъй като в описаната история думата „шампанско“ се била превърнала в синоним на мачисткия и патриархален ред. С една дума, за шейсет години така и не успях да поправя този откъс в съответствие с казаното от Маркъс Гарви. Сега най-после ще го направя.

Версията на Гарви, просташката версия на Маркъс Гарви беше, че двамата се напили с шампанското от петлитровата бутилка. Ето това ми обясни Гарви, по дяволите.