Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (23)

22

Подземният пейзаж притежавал безжизнена и мрачна красота. И извънмерно въздействие. Все едно че изживявали съня на един луд чрез собствените си очи. Над тях вече нямало нищо. Зелената светлина не успявала да стигне до каменния покров, който все повече се отдалечавал от главите им, все по-нагоре и по-нагоре. Вървели по пътечка, широка една педя; вляво се издигали стръмни стени, вдясно се разкривала черна пропаст.

Внезапно групата спряла. Един тектон взел една от лампите. Маркъс се питал как толкова червеи можели да оцелеят толкова време в торбичката. Сега знаел отговора: като се изяждали взаимно. В лампата бил останал само един червей, по-дълъг и по-дебел от наденица. Тектонът го извадил от торбичката. Червеят се съпротивлявал, като се извивал като опашка на куче. Излъчвал фантастична светлина — тялото му съдържало светлината на всичките му събратя. Тектонът искал да провери дълбочината на бездната и хвърлил червея. Вероятно го направил по-скоро за забавление, отколкото от нужда да пресметне дълбочината. Опитът обаче събудил любопитството на всички членове на групата. Хора и тектони се наредили на ръба на пропастта.

Живата зелена светлина падала в мрака, гърчейки се мълчаливо. Падала, падала и продължавала да пада. Вече се виждала тънка като игла. Маркъс се изненадал: била изминала една минута, а светлината на червея не гаснела. Тектоните решили да продължат пътя си. Маркъс хвърлил последен поглед и видял малка зелена точица, която все така падала ли, падала.

След няколко дни опасният проход ги извел в просторна долина, в море от твърда магма. Маркъс имал чувството, че това е хоризонтален безкрай, равнина без граници, където зелените светлини на лампите все пак успявали да осветят една твърда, тъмночервена, нагъната земя с причудливи форми, подобно на застинали медни вълни, залели безброй ракообразни. Навсякъде стърчали милиони остри като ножове черупки, способни да подложат на инквизиторски мъки босите крака. Вървели по тясна и равна ивица, която пресичала местността. „Тук камъните хапят“, си казал Маркъс.

Лампите предоставяли ограничена видимост. Не им позволявали дори да си представят толкова огромни пространства, макар че можели да ги почувстват. В тази пустиня духал безмълвен и силен вятър, който шибал лицата на натрапниците, сякаш изпитвал към тях лична неприязън. Случило се и друго необичайно явление: температурата се понижила дотолкова, че дори станало студено. Спели насред пустошта, а като се събуждали, кожата им била покрита с някаква гъста роса. Толкова били гладни, че я облизвали. Била като желатин с вкус на целина и сяра. Според Уилям таванът навярно се издигал толкова нависоко, че изпаренията се кондензирали.

Маркъс нарекъл долината Морето на девиците, защото отвсякъде покрай пътя им се появявали издути колони, които в средата били тесни, сякаш пристегната от твърде прилепнал корсет. Някои „девици“ били извънредно несъразмерни. Имали огромна основа, която се стеснявала колкото повече колоната се издигала — десет метра, петдесет метра, сто метра, петстотин метра, — и тогава отново се разширявала, все повече и повече, докато фигурата се изгубвала там горе, към покрива, скрит от най-непрогледния мрак.

— Господи — казал възхитен Уилям. — Древните хора са смятали, че светът се крепи върху черупката на костенурка. Никой обаче не е казал какво има под костенурката. Сега го знаем — той посочил няколко „девици“. — Стълбовете на земята.

Били първите хора, които стъпвали в този свят. Намирали се в положението на две товарни животни и в този момент от пътуването им Маркъс вече не можел да издържа повече. Бил осъзнал колко е несправедливо да разполагаш само с пет сетива за удоволствието и с цялата повърхност на тялото си за болката. Маркъс откривал, че адът не е място, а е пътуване. Откривал, че до ада се стига, докато човек върви към него, и че болката измества времето.

Истинският кошмар започвал след събуждане. Когато натоварвал черупката на гърба си, костите на Маркъс скърцали като стените на стара къща. Ядели само от онзи хляб и листата, които приличали на увяхнала маруля. Животът се свеждал до един товар, до поставянето на единия крак пред другия. Нямали рани, те самите били рани. А Маркъс бил подложен на допълнително мъчение: Уилям.

Били се научили да разговарят, без да издават практически никакъв звук. Езикът им напомнял този на глухонемите — водели се не толкова по движението на устните, колкото по звуците, и винаги по време на дежурството на горилата — тектонът със слонските клепачи. И вече не било диалог, а монолог на Уилям, който казвал:

— Револверът! Намери го!

Нощем, по време на дежурството на горилата, Маркъс се опитвал да рови в товара си. В края на деня спирали в подножието на някоя колона — някоя „девица“, която била близо до естествения път, пресичащ океана от вкаменени черупки. Колоната поне ги предпазвала донякъде от безмълвния вятър, който метял черната степ. Тектоните покривали с плат всички лампи с изключение на една, за да наблюдават пленниците. Уилям и Маркъс спели с черупките, които им служели за възглавница. Това им позволявало да тършуват из тях. Едно от малките предимства, с които разполагали, бил фактът, че тектоните всъщност ги надзиравали, за да осуетят евентуално непокорство, а не кражба.

— Намери го!

Уилям и Маркъс се престрували, че спят. Стояли будни, докато настъпвала смяната на тектона горила. Той скоро започвал да се прозява. Маркъс издебвал момента, когато клепачите му падали над очите като кадифени завеси. Повдигал с една ръка черупката няколко сантиметра над земята, а с другата тършувал в нея. Безуспешно.

Уилям бил прав. Изглежда, тектоните били взели само непотребни вещи. Пръстите му напипвали незначителни предмети. Гребен. Чаши. Лули. Камъни. Клони от дървета. Стара четка, ключове. Парче стъкло, на което си порязал лошо ръката… Било отчайващо.

— Намери го!

Когато си лягали, Уилям и Маркъс си разменяли черупките тайно от тектоните — така Маркъс можел да търси и в двете. Само че изобщо не било сигурно, че тектоните са взели револвер. Пръстите на Маркъс напипвали само незначителни вещи. Понякога клепачите на тектона горила се раздвижвали, вдигали се много чевръсто и на два пъти за малко да го спипа как рови из багажа.

— Намери го!

— Не мога — отказал се Маркъс на третата вечер. — Черупките са прекалено дълбоки. Никога не ми стига времето, за да ги преровя изцяло.

— Трябва да го намериш! — настоял Уилям.

— Тогава трябва да му отвлечеш вниманието! — бил отговорът. — Необходимо ми е време. За да го преровя добре, трябва да си пъхна ръката до дъното. Но ми трябват няколко секунди в повече. Ако не им отвлечеш вниманието, дори горилата ще ме види.

— Ако го направя, ще използва боздугана с гвоздеите — казал Уилям.

— Ако не му отвлечем вниманието, никога няма да намерим пистолета.

Изражението на Уилям било странно, като на лешояд, който се колебае дали не е настъпил моментът да слезе от висините.

— Може би искаш ти да преровиш багажа — предложил Маркъс. — Предпочиташ да те хванат как ровиш в черупката?

— Тази нощ — решил Уилям.

* * *

— Сега! — казал Маркъс и Уилям подскочил.

Тектонът горила не можел да повярва на очите си. Този човек вървял към него, като жестикулирал и говорел с властен тон.

— Съжалявам, господин Смит — викал Уилям, — трябва да ви съобщя, че банковият превод не е валиден. Не е стигнал до предназначението си!

Останалите тектони се събудили. Размахали боздуганите, но още не го нападали. Държането на Уилям било толкова самоубийствено, че заподозрели някаква клопка. Наобиколили Уилям, наблюдавайки го с подозрение. Маркъс се възползвал от това и заровил трескаво с пръсти в една от черупките.

— Кълна се, че това не е моят подпис, господин Смит! — продължавал Уилям. — Не знам кой е внесъл двеста хиляди лири в банкова сметка на мое име, господин Смит!

Револверът, револверът, повтаряли пръстите на Маркъс, като се движели по-бързо от пръстите на джебчия. Къде е? Не се появявал и не се появявал. Тектоните решили, че лудостта на Уилям не е опасна. Четиримата едновременно се нахвърлили върху него. Маркъс плачел от яд. Къде е? Къде?

— Не съобщавайте на полицията, господин Смит! — стенел Уилям, докато го ритали и удряли с палките. — Баща ми ще уреди всичко, господин Смит!

Тектоните се смеели. Вече не биели Уилям за наказание, а по-скоро за забавление. Скоро обаче, щели да се отегчат. Сълзите на Маркъс били толкова солени, че парели лицето му. Пръстите му вече се движели, по-скоро направлявани от нервни импулси, отколкото от волята му. Внезапно усетил нещо студено.

— Всемогъщи боже — досетил се той внезапно, — револверът, това е револверът. Винаги е бил тук.

През всичките тези нощи той търсел формите на револвер. Предметът, който стискал обаче нямал дръжка и предпазител на ударника. Хората са свикнали да намират нещата на обичайното им място, поради което Маркъс не свързвал оръжието в черупката с предмета, който търсел. Ала бил той: револвер без дръжка.

Тектоните хвърлили Уилям до Маркъс като чувал с картофи и престанали да му обръщат внимание. Бил жалка гледка. От носа му шуртяла кръв, а дясното му око било подуто като автомобилна гума. Маркъс обаче притежавал най-доброто лекарство на света. Той извърнал ръка скришом и му показал дланта си: появил се револверът, който двамата толкова желали. Уилям изшептял, сдържайки вълнението си.

— Револверът! Слава богу. Дай ми го! — казал той и протегнал ръка, за да го вземе. — Гадни тектони… Веднага ще ги очистя!

Маркъс понечил да му го даде. Внезапно обаче една мисъл проблеснала в съзнанието му. За част от секундата си спомнил последната целувка на Амгам. И разбрал, сякаш бил осенен свише, че целта на тази публична целувка била по-скоро да отвлече вниманието на тектоните, докато Амгам скривала револвера и патроните в черупката, която носел още от първия ден. Дори било възможно тя да е изтръгнала дръжката, за да пъхне по-лесно оръжието.

Този револвер му принадлежал. Това оръжие било надеждата му.

Уилям и Маркъс били толкова близо един до друг, че носовете им се допирали. Маркъс отдръпнал ръката си. Нямало да му даде револвера. Никога. Уилям зяпнал от изненада. Маркъс му обърнал гръб.

— Револверът, глупако! — извикал Уилям със стиснати устни, като разтърсвал рамото на Маркъс, а после го ударил силно в ребрата.

Маркъс обаче замахнал силно с лакът назад и той потънал в един мек корем. Уилям останал без дъх. А след боя, който получил, не бил в състояние да спори.

Уилям разбрал, че това е бунт. Подаръкът на Амгам бил на път да постигне целта си: да освободи Маркъс. Бил на път да го освободи от едни вериги, които били много по-тежки от робството при тектоните. Дори там, в далечната бездна, продължавали да съществуват отношенията на покорство, които свързвали конярчето Маркъс с аристократа Уилям. Ако Маркъс просто бил намерил един револвер, нямало да се случи нищо. Това обаче било нещо много повече от револвер без дръжка. Съдбата му предоставяла друга възможност и го карала да избира дали да остане покорният слуга Маркъс, или да бъде свободният човек Маркъс. А Маркъс знаел само едно: че докато диша, докато е жив, никога няма да отстъпи любовта на Амгам на Уилям Крейвър. Никога.

На следващия ден Уилям променил стратегията си. Знаел, че Маркъс е твърдоглав. Знаел също, че е по-уморен от самия него, така че решил да го изтощи.

— Револверът! Дай ми го! — извикал той в ухото му следващата вечер. — Ти си прост! През целия си живот си чистил само конски задници и си слагал тенджери на огъня. Как ще се справиш тогава с четирима тектони?

Маркъс не можел да подири убежище в съня. Било много вероятно Уилям да му открадне оръжието, докато той спи. Сторило му се, че Уилям е заспал, че се е отказал временно от препирнята им, за да възстанови силите си. Как обаче можел да бъде сигурен в това? Така че не мигнал цялата нощ.

Отново поели на път. Маркъс не бил си отпочинал. Черупката му тежала двойно. От няколко дни таванът отново се приближавал, снишавал се над главите им. Ала още не бил достатъчно нисък, за да ги накара да пълзят и да бутат черупките, което би улеснило задачата им.

— Револверът! — настоявал Уилям през цялата следваща нощ. — Не умееш да стреляш! Ръката ти ще потрепери! Дай ми го! Или не искаш да излезеш оттук? Ти си откачил, Маркъс. Напълно откачил.

В отговор обаче Маркъс притиснал оръжието към корема си.

През следващия ден трябвало да ходят с наведени глави. Пространството около тях сякаш било фуния, която се стеснявала в една-единствена посока. Уилям губел търпение. Ако отново започнели да пълзят, вече нямало начин да вземе оръжието. Не можел да повярва. Имал пет патрона в дланта си, пет. Достатъчно, за да застреля четиримата тектони. А глупакът Гарви криел от него револвера. Без дръжка. Ала в крайна сметка можел да послужи. В един момент Уилям изгубил самообладание.

Метнал се върху Маркъс, който се огънал под тежестта на Уилям. На гърба си носел черупката, а върху нея — разярения Уилям, който бил седнал върху това импровизирано седло и го удрял яростно.

Маркъс нямал сили дори да се изправи, още по-малко да отговори на нападението на освирепелия Уилям. Само успял да си покрие лицето с една ръка, докато с другата притискал револвера към корема си. Парадоксално, ала го спасили самите тектони. Нахвърлили се върху Уилям с черните си палки. Заудряли го по главата и ребрата, а когато паднал, продължили да го удрят. Нападението на Уилям поставяло под въпрос монопола на тектонското насилие, а това било недопустимо.

През нощта отново легнали заедно. Уилям плачел от чувство за безпомощност — револверът бил толкова близо и едновременно толкова далече от него — и мърморел:

— Циганско копеле… ти… ти ни доведе в тази преизподня…

Това било твърде интересен обрат на логиката. Маркъс дори не се обидил. Само казал:

— Спи, Уилям, спи.

Ето как, без предварително предупреждение, настъпил последният ден от пътуването на Маркъс Гарви във вътрешността на земята. И това бил, според Маркъс, денят, който най-много приличал на края на света според представите на едно човешко същество.

Каменната фуния се стеснявала все повече и повече. Скоро били принудени да пълзят като гущери, също както първите дни, когато влезли под земята. И както през първите дни двама тектони се движели пред Маркъс и двама след Уилям.

Маркъс не смеел да проговори. Уринирал в движение. Урината му била послание за Уилям, начин да му каже да се подготви, защото наближавал решителният момент. Как Маркъс можел да знае това? Напоследък гласовете на тектоните звучали особено и те ускорили темпото, а тези подробности не били за пренебрегване.

— По дяволите! — казал Уилям, когато ръцете му усетили урината на Маркъс.

Не трябвало да говори. Тектоните зад него го ръгнали в краката с особена жестокост. Уилям извикал от болка. Точно в този момент стигнал до едно извънредно тясно място на фунията. Тектоните успели да минат през него, но черупката се заклещила. Маркъс я бутал с ръце, но не можел да я помести. Уилям крещял. Тектоните продължавали да го ръгат с ножове в краката. Тази жестокост била нещо повече от наказание. Тектоните нямали търпение да стигнат до някакво място. Маркъс обаче не можел да се помръдне — черупката запушвала като тапа тунела. Извикал. Нуждаел се от помощта на тектоните пред него, които се заели да разширяват прохода с боздуганите си.

Когато тектоните разширили процепа между тунела и черупката, Маркъс усетил мощен полъх на въздух, който го блъснал в лицето. Бил силен вятър, толкова силен, че го заболели очите. Нямал нищо общо с безмълвния и сух вятър в Морето на девиците. Тук вятърът бил студен, придружен от равномерно и силно свистене. И нещо още по-необичайно: от светлина. Една противоестествена, оранжева светлина. Тектоните разширявали отвора и през него прониквали лъчи светлина, които наранявали очите.

Последното, което Маркъс очаквал, след като се измъкнал от тясното гърло, било да се озове на площадка под открито небе. Светлината, която заливала площадката, била толкова силна, че го заслепила. Маркъс се придвижил на колене, като си закрил очите с ръце. Разтворил пръсти и видял главата на Уилям да се показва от отвора.

— Затвори очи! — предупредил го той.

Оранжевата светлина господствала над всичко. Прекомерният блясък не дразнел котешките очи на тектоните, но бил опасен за зрението на хора, които толкова време осветявали пътя си с лампи със зелени червеи.

Двамата тектони зад Уилям го блъснали грубо. Нямали търпение да излязат на площадката. Прескочили го и излезли напред. В продължение на дълги секунди Уилям и Маркъс лежали на земята един до друг, като се превивали и примигвали от болка. После Маркъс направил усилие и започнал да отваря бавно очи.

Площадката имала формата на гъбите, които растат по кората на дърветата. Четиримата тектони стояли прави на ръба, с гръб към англичаните. Какво гледали? Маркъс не можел да проумее. Някакъв далечен пейзаж? Отвъд каменната гъба нямало нищо, нищо, само празно пространство, въздушна пустош. Вдигнал очи. Таванът сигурно бил много висок, защото се виждали само тъмнолилави облаци. Червени светкавици яростно проблясвали и се чували гръмотевици, които ехтели като ревове на биещи се лъвове. Маркъс разбрал, че тектоните гледали нещо, което било под тях. Пропълзял на четири крака до ръба на гъбата, като внимавал да стои по-далече от ботушите на тектоните, и погледнал надолу. Издал вик на почуда.

От площадката се разкривала спираща дъха гледка към града на тектоните. Площадката била толкова нависоко или пък градът толкова ниско, че Маркъс се почувствал като човек, който съзерцава света от Луната. Градът обаче бил толкова огромен, че височината не смалявала размерите му. Напротив, той сякаш бил горд с необятността си, с това, че се виждал от толкова високо.

Някои булеварди сигурно били дълги стотици мили. Някои зони били проектирани със съвършена геометрия. На други места сградите се скупчвали хаотично, а най-високите небостъргачи сигурно надхвърляли и най-високия земен връх. Маркъс не можел да установи дали градът бил най-абсолютният хаос или най-съвършеният ред. Докъдето погледът му стигал, виждал само сгради от мрамор и въглища, мрамор и въглища, мрамор и въглища, сякаш двата материала водели неясна и вечна битка. Въпросът, заключил Маркъс накрая, не бил дали преобладавал мраморът или въглищата; въпросът бил, че този град никога нямало да позволи да има друг град. И си помислил, че Конго може да е много голямо, да, но градът на тектоните винаги щял да бъде по-голям от Конго.

Уилям последвал Маркъс. И когато видял града, получил някакъв пристъп като на астма. През отворената му уста излизало пръхтене, като на твърде натоварено магаре. Маркъс го издърпал няколко стъпки назад. Половината тяло на Уилям било парализирано.

И точно там, пред самата врата на ада, Маркъс изкупил всичките си грехове, които бил извършил в Конго. Безмилостно силният вятър сякаш тласкал очите на англичаните навътре в орбитите. Кожата на Уилям се нагъвала като дрехите на плашило, ала по Маркъс нищо не помръдвало с изключение на косата, която по време на робството пораснала много. Останалата част на тялото му била като човешка скала, която протягала ръка и изисквала с тон, който не търпял възражения.

— Куршумите.

Тази разтворена ръка била напълно противоположна на онази друга ръка, която поемала пръчките динамит. Била ръката на друг човек, защото Маркъс Гарви, който отишъл в Конго, нямал нищо общо с Маркъс Гарви, който стигнал до града на тектоните.

Уилям се предал. Искал да му даде куршумите, но не можел. Бил ги стискал в юмрука си в продължение на много дни и с все сила. Сега пръстите му отказвали да се разтворят, сякаш били капак на ръждясал сандък.

— Куршумите — извикал Маркъс, защото знаел, че тектоните няма да стоят още дълго на ръба.

Започнал да разтваря пръстите на Уилям един по един. Когато отворил дланта му, Маркъс се слисал: куршумите били издълбали рани, подобно на истински стигми. Не можел да губи време. Трябвало да постави петте куршума в барабана, а това се оказало много по-трудно, отколкото изглеждало на пръв поглед.

Тектоните стояли само на няколко крачки с гръб към тях. Всеки момент можели да се обърнат и да ги спрат. Маркъс коленичил. Смятал, че така по-лесно ще зареди револвера. Не. Пръстите му треперели толкова силно, че куршумите се изплъзвали като живи риби. А и вятърът, онзи ураганен вятър. Не успявал да пъхне нито един куршум в барабана. Нито един. Три се търколили на земята.

Нямало да може да зареди револвера. Не се чувствал способен да го направи. Пропилял цяла една секунда, истинска вечност, за да си каже: „В името на майка си, поеми въздух, мисли, овладей се!“ Ала внезапно променил мнението си. Казал си: „Не дишай, не мисли, остави пръстите ти сами да го направят, те знаят как“.

Успял да зареди един куршум. И приятното усещане, което изпитал, когато той влязъл в гнездото, механичното плъзгане на малкия цилиндър насърчили пръстите му, които повторили успеха с друг куршум и с друг, и с друг, и накрая и петте куршума били в барабана. Оставала една празна дупка. Станало му неприятно, когато разбрал, че револверът е проектиран за шест куршума, а той има само пет. След кратко колебание вкарал барабана в оръжието, дръпнал ударника назад и се прицелил в тектоните.

Револверът нямал дръжка, затова Маркъс го бил хванал по един твърде неудобен за стрелба начин. Не се решавал да стреля. Уилям наблюдавал сцената и се хванал за главата. Четиримата тектони още стояли с гръб и съзерцавали града си. Маркъс бил само на два метра зад тях. И не стрелял.

Уилям не издържал. Извикал:

— Стреляй, проклет циганино! Стреляй!

Викът на Уилям стреснал тектоните, които гледали захласнато пейзажа. Четиримата се обърнали едновременно.

Маркъс натиснал спусъка. Ала вместо гърмеж се чуло изщракване. (В продължение на месеци Маркъс щял да сънува това щракване.) Уилям пръв реагирал. Избягал през дупката, през която били дошли, на четири крака и с пъргавостта на катеричка. Маркъс отново натиснал спусъка.

Първият куршум се изгубил над града на тектоните.

Вторият куршум убил тектона, който понечил да тръгне след Уилям.

Третият куршум отскочил от една скала и не уцелил никого.

Четвъртият куршум ранил тежко един тектон в гърлото.

Петият куршум уцелил в стомаха друг тектон, който залитнал и паднал в пропастта.

Оставал един тектон — горилата със слонските клепачи. Маркъс имал чувството, че го връхлита лавина от плът.

Тектонът бил по-силен и едър. Имал по принцип тънък глас, ала Маркъс се учудил, че виковете му толкова приличали на пищенето на дете. Влачел го към пропастта, душал го и удрял главата му в скалата по същия начин, по който една горила би отворила кокосов орех. Всичко едновременно. Сега е моментът да се запитаме: как е възможно един дребен и късокрак човек, със съсипано от робството тяло, недохранен, мършав и изтощен, да победи един мускулест тектонски воин, защитен от каменна броня и опитен в ръкопашен бой?

Естествено, Маркъс не можа да ми даде никакво разумно обяснение. Само споменаваше образи, гърлени звуци и непознат за нашите сетива световъртеж. Аз обаче се опитах да потърся обяснение.

Беше много просто. Тектонът не убил Маркъс, защото Маркъс не можел да умре. Оцелял, защото имал причина да живее: да се върне при нея. Маркъс не умрял в крайна сметка, защото човек, който е оцелял в Конго, който е оцелял при братята Крейвър, който е оцелял при тектоните и след онова адско пътуване под земята, не може да умре, когато се намира на прага на спасението. Не може.

Докато тектонът го душал, Маркъс гледал втренчено клепачите на палача си. „Колко кожа има в тези клепачи — помислил си той, — приличат на кадифени завеси.“ Борели се на ръба на площадката. Ръцете на слабоумния тектон му извили врата назад, така че Маркъс видял града под себе си, но наопаки. Всеки момент щял да го хвърли в пропастта.

Тук в паметта на Маркъс имаше бяло петно. Само си спомняше, че внезапно ръцете на тектона престанали да го душат. Нападателят закрил лицето си с ръце, като човек, който иска да пропъди неприятен образ. И си спомняше как самият той блъснал нападателя си с двата крака. Когато тектонът осъзнал, че пада, било твърде късно.

Тектонът го бил душил толкова силно, че доста време стоял и дишал като кон след дълъг бяг. Поради липсата на приток на кислород в мозъка му в продължение на дълги секунди халюцинирал. Всичко около него се въртяло. Можел като нищо да падне в бездната. По чиста случайност тялото му се свлякло към скалата, а не към пропастта.

Забелязал, че ръката му е изцапана с някакво мазно вещество. Замъгленият му мозък искал да го убеди, че това е мармалад от банани. Когато облизал и последната капчица мармалад, забелязал, че хвърлените в пропастта тектони продължават да падат. Също забелязал, че тектонът горила крещи и че няма очи. След тялото оставали две червени струйки. Била кръвта, която бликала от кухините на очите му. Маркъс му изтръгнал очните ябълки с пръстите си на отчаян плъх и после ги изял.

Изправил се на крака много бавно. На площадката били останали само две тела. Заел се с ранения тектон. Не мърдал и Маркъс не знаел със сигурност дали е жив, или мъртъв. За всеки случай почнал да го търкаля, все едно че увивал килим, и го хвърлил в пропастта. Бил толкова изтощен физически и психически, че не сторил същото с мъртвия тектон. Доближил се до отвора, през който били излезли на площадката, и извикал:

— Уилям? Уилям?

Никакъв отговор. Навярно Уилям още тичал и щял да тича още дълго време, без да поглежда назад. Това създавало проблем. Ала от друго естество. В момента не искал да мисли за това.

Хвърлил последен поглед към пропастта. Телата все така падали в почти безкрайното пространство, сякаш се гонели в печална надпревара между мъртви и агонизиращи тела. Градът оставал безмълвен. Нямало защо да се безпокои за жителите му. В случай че телата не се разпаднели при падането, в случай че тектоните изпратели патрул, щели да стигнат до площадката след дни, след цели седмици. В съзнанието му бавно, сякаш не искал да я приеме, се появила смътната мисъл, че може да си позволи почивка. Проснал се върху камъните гол, без да откъсва очи от четвъртия тектон. Бил мъртъв и въпреки това му вдъхвал страх.

Имал чувството, че върху него тегне целият свят; все едно че върху плещите си носел всичките камъни, които го отделяли от повърхността. Бил обаче свободен човек.

Заспивай, Маркъс Гарви, заспивай.