Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (22)

21

Никога не можел да предположи, че е възможно да съществува толкова тъмно, толкова тясно, толкова дълго място. Вече часове наред напредвали като колона къртици. В началото се движели през участък от мека пръст. Най-дълбоките корени на дърветата все още се показвали през тавана на тунела, подобно на брадати репи, които го шибали по лицето. После пръстта била заменена от гранитна, твърда скала — дълбочината вече била твърде голяма, за да има живот.

Галерията била ужасно тясна. Стените й притискали ребрата му, сякаш били негова втора кожа. Тялото му докосвало издатини, които го драскали като каменни гвоздеи. Не можел дори да вдигне глава или да извие врат. Можел единствено да бута с две ръце черупката пред себе си. Напред, все напред. Сега разбирал ползата от тези черупки. Пасвали като снаряди в канала на оръдие. Овалната им форма била идеална за придвижване в тесните тунели. Не виждал нищо, нищичко. Понякога, когато галерията се разширявала с няколко сантиметра, стените се осветявали от зловещ зелен блясък, идващ от лампите, които тектоните носели.

Изгубил представа за времето. Не знаел колко време бутал черупката пред себе си без никаква почивка. Ако намалял темпото, черупката на Уилям зад него можела да счупи костите на краката му. Тунелът ги водел надолу. Макар че имало много завои, било очевидно, че пътят слизал. Китките и глезените му били като разглобени. Лактите и коленете му — разранени до живо месо, сякаш били проядени от месоядни червеи. И горещината. Въздухът бил станал по-гъст. И температурата се покачвала. Горещина, която изсмуквала въздуха около тях и размеквала плътта.

Ала болката и умората не го мъчели толкова, колкото недостигът на въздух. Дишал като риба на сухо. Имал чувството, че всеки момент сърцето му ще се пръсне като бомба. Не издържал повече. Спрял.

— Не спирай! — изкрещял с отчаян глас Уилям зад него. — Когато спираш, ме удрят с палките по краката!

Продължили. Било очевидно, че слизали спираловидно. Внезапно чул хлипания. Били на Уилям.

— Добре ли си? — попитал Маркъс в тъмнината просто за да каже нещо.

— Добре? — гласът на Уилям бил като плач на агне. И добавил с пресеклив глас: — Само допреди няколко месеца бях в дома на баща ми. Сега съм в някаква дупка, в която не може да се побере дори гущер. Изгубих златна мина, Ричард е мъртъв и ме водят в ада. Как искаш да съм добре?

Не знаели кога ще свърши това мъчение. Маркъс забелязал, че пред него някой удрял с ботуш по черупката, за да го накара да млъкне. Добавил шепнешком:

— Няма да ни убият. Преди да влезем в тунела, видях, че пълнят черупките с неща от лагера и поляната. Сигурно ги носят като образци. Имат нужда от нас, за да ги пренесат. — Той въздъхнал и казал иронично: — Кой знае, може и ние да сме част от колекцията.

Уилям обаче ридаел. Ридаел толкова много, че Маркъс не бил сигурен, че е чул думите му. В продължение на дълго време, часове наред до него достигали детинските хлипания на Уилям. Както и ругатните на тектоните, които ръчкали краката на Уилям, за да се движи по-бързо. Продължили да слизат. Все по-навътре и по-навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко. Маркъс почти изпаднал в несвяст. Ала дори с размътено съзнание бутал черупката. Бутал и бутал. После — заповед за спиране. Временен отдих? Нощна почивка? Невъзможно било да знаят това. Унесъл се в сън с протегнати напред ръце. Било невъзможно по друг начин — галерията била твърде тясна, за да направи каквото и да е движение.

Минути, а може би и часове по-късно го събудил пронизителният вик на Уилям. Тектоните сигурно го били уболи по стъпалата, защото черупката на Уилям се удряла в краката на Маркъс. И подновили похода.

Бил гладен. По-лоша обаче била жаждата, отгоре на всичко топлината, отделяна от камъните, засилвала страданията му. Умирал от жажда. Маркъс дори махнал коричките от раните на веждите си и изблизал кръвта, която потекла от тях. „Мисли, Маркъс, мисли — казал си той, — щом си толкова гладен и жаден и спряхме да почиваме, значи пълзиш повече от един ден.“ Положението му било толкова отчайващо, че нищо не губел, ако заложел на оптимизма: заключил, че не можели да продължават вечно по този начин. Дори тектоните, които не бутали черупките и били защитени от броните си, нямало да издържат още много дълго.

Чул, че един от тектоните вика и че викът бил отправен към него. Не била обаче заповед за спиране (колоната продължавала да се движи), нито закана, нито пък приличало на ругатня. Какво искали да му кажат? Разбрал едва когато видял, че зелената лампа осветява нещо на тавана. Вдигнал очи, без да престава да бута, и за своя изненада видял нещо като арабска питка, залепена на тавана. Тектоните пред него я били оставили. Била достатъчно тънка, така че черупката, която иначе пасвала идеално към тавана, можела да мине, без да я повлече.

Имало две питки, той взел едната и извикал:

— Уилям! Таванът!

Чул плача на Уилям, този път от радост. На тавана се появили още неща. Две листа като от маруля. Хлябът имал вкус на просо, листата били много сочни и смученето им утолявало жаждата. Били толкова жадни, че Уилям се зарадвал повече на марулята, отколкото на хляба. Маркъс обаче бил достатъчно досетлив, за да види лошата страна на това събитие — щом ги хранели, значи предвиждали дълъг, много дълъг преход.

Нахранили се и пили, без да спират. Може би вече от два дни пълзели в тунела. Само два? Отново им дали хляб и листа. Не били достатъчно питателна храна. Губели сили. Внезапно, когато телата им вече ставали почти змиевидни, излезли на едно разширение в скалата. От устните на Маркъс се отронил радостен стон. Били стигнали до въздушна камера. Място, където да променят позата, да отпуснат мускулите си. Смеел се като луд. И в същото време си давал сметка, че поводът за тази радост, за такова щастие било пространство, не по-голямо от два кубически метра.

Зад Маркъс се появила черупката на Уилям, а зад черупката — самият Уилям. Тектоните, които били влезли преди Маркъс, ги заплашили с викове и палки. Накарали англичаните да седнат с ръце на тила и на място, където ги виждали добре. Скоро пристигнали и двамата тектони, които били в края на колоната.

Намирали се в каменна камера. Шест тела споделяли една лисича дупка, опрели гръб в гръб. Маркъс не предполагал, че толкова хора могат да се поберат в толкова малко пространство. Било достатъчно да протегне ръка, за да докосне най-отдалечения от него тектон. Сега обаче, след като бил пълзял три дни в подземния комин, имал чувството, че е влязъл в танцувален салон. Тектоните познавали добре средството, чрез което да се отпуснат в толкова тясно пространство. В тишината се разнесъл шум, напомнящ шума, който издават опънати и мокри корабни въжета. Движели шията си в двете посоки и разтягали мускулите отмерено, бавно, като въртели крайниците подобно на цветя, които се разтварят. По този начин изтръсквали и голяма част от пръстта, полепнала по белите брони, които сега били станали жълтеникави.

Тази почивка им предоставила няколко минути за размишление. Всичко това не можело да бъде реално. Само че било реално. Двете лампи, пълни със светещи червеи, хвърляли слаба зелена светлина върху скалата и телата. Уилям бил изпаднал в пълна апатия. Да си представим акула в аквариум: ето в това положение се намирал Уилям Крейвър. У него все още имало някакъв живот, но в латентно състояние. Маркъс се опитал да му повдигне духа. Невъзможно. При първата дума един тектон го ударил през устата с една от онези ужасни палки. Уилям извил врат и го погледнал в очите. Маркъс се уплашил от това, което видял. Две хлътнали като фунии бузи; очи на препарирано животно. И напукани устни, сякаш били нарязани с брадва.

Уилям проговорил с глас, който не бил неговият. Сякаш вече бил мъртъв и се свързвал със света чрез медиум. През напуканите му устни със свистене се процедила една-единствена дума.

— Шампанско.

* * *

Три дни по-късно. (Аз самият ги изчислих, като взех предвид почивките на групата. Маркъс твърдеше, че през целия поход му било невъзможно да прецени колко време е минало.) Каменното черво, през което пълзели, започнало да се разширява. Таванът се издигал, страничните стени на тунела вече не жулели ребрата им. Въпреки това трудностите, пред които се изправяли, не били по-малки. На първо място релефът. Сега тунелът се спускал по-стръмно, наклонът стигал до четирийсет градуса. На някои места напредвали практически с главата надолу. Кръвта нахлувала в мозъците им, а това предизвиквало зрителни халюцинации. На Маркъс му се привиждали светещи джуджета, които минавали през скалата и имали формата на зеленикав пламък от кибритена клечка (най-вероятно заради лампите на тектоните). Джуджетата минавали през скалата, както нашите призраци минават през стените, и поздравявали весело подземните пътешественици. Това бълнуване имало и своята опасна страна. Замаян от нахлулата в мозъка му кръв, Уилям изпускал черупката и тя се блъскала в краката на Маркъс. Били тежки черупки, при това пълни с багаж. Маркъс изпитвал ужас от мисълта, че може да му се случи същото. Не искал да си представи реакцията на тектона, който бил пред него.

Освен това било горещо. Човек можел да се запита дали пътуват към вътрешността на земята, или по посока на слънцето. Маркъс имал усещането, че вдишва гореща пепел. Бил сигурен, че черният дроб и бъбреците му ще се стопят. Ала не можел да направи нищо друго, освен да тика черупката пред себе си и да мълчи.

Таванът се издигал по малко с всеки изминал ден. Сега за почивките тектоните избирали кухини, където поне можели да седнат. Надзиравали ги. Тектоните спели, но на смени. Винаги някой от тях стоял на пост. Един тектон правел особено впечатление на Маркъс. Имал дебели като на идиотите клепачи. Също бил най-якият от четиримата, едър като горила. Докато се намирали в най-тясната част на тунела, той винаги бил начело на групата. С каската си и със защитените от бронята рамене той изглаждал грапавините като жив свредел. Раздавал удари много често. Правел го обаче безпричинно, непредвидимо, по-скоро за да покаже, че той командва там. Именно това безсмислено насилие разкривало умствената му слабост. Когато другите тектони спели, когато оставал сам с двамата човеци, никога не бил сигурен, че контролира положението. Нито дори с палката в ръка. Гледал ги последователно, извръщайки глава ту към единия, ту към другия с резки движения, подобно на кокошка.

Възползвали се, когато той бил на пост, за да поговорят.

— Пъхнах ръка в черупката, напълнили са я с боклуци — прошепнал Уилям. — Невероятно е. Интересуват ги напълно излишни предмети, носим непотребен товар. Погледни само този негодник.

Имал предвид тектона горила, от чийто колан висял кръст.

— Този железен кръст беше на Ричард — продължил Уилям. — А той го носи, все едно че е сабя. Те са престъпна раса.

— Не го прави отново — казал Маркъс.

— Да не правя какво?

— Да ровиш из багажа. Спомни си за онзи негър.

— Какъв негър? — попитал Уилям, който не разбирал нищо.

— Онзи, който гледаше шишето с бръмбара във формалина. — И настоял: — Не пипай в черупката.

Тектонът ги накарал да млъкнат със заплашително ръмжене. Извадили късмет, че сред четиримата тектони имало един толкова глупав, защото през последните дни ги надзиравали много по-строго. Засилването на охраната се дължало на промените в терена. Сега понякога можели дори да се изправят. Следващите дни се превърнали в кратко обобщение на праисторията на човека: с всеки изминал ден можели да се изправят малко повече от предишния, като човекоподобни маймуни, започващи да ходят на два крака. Що се отнася до пещерата, в която се движели, Маркъс я оприличил на вътрешността на кит. Под краката им дори имало стъпала, все едно че били костите на риба. Слизали все по-надолу и по-надолу като по спирала.

— Не усещаш ли? — попитал Маркъс.

— Какво искаш да кажеш? — отвърнал раздразнено Уилям.

— Не е толкова горещо.

През последното денонощие (още една приблизителна стойност) температурата била спаднала с няколко градуса. В това нямало логика. Според Уилям, който бил много по-образован, с увеличаването на дълбочината температурата се повишавала. Побивали ги тръпки от мисълта за хилядите и хиляди тонове скала над главите им. Температурата обаче, противно на всякаква логика, се понижавала.

Откакто пространството го позволявало, Уилям и Маркъс спели като северните кучета — с преплетени едно в друго тела. В този подземен свят, където съществувала само нощта, часовете за сън били нощ и Уилям и Маркъс се прегръщали като малки деца, сякаш тялото на другия било преграда, която ги предпазвала от кошмарите. Било братството на осъдените, за които близостта на смъртта заличава спомени и коварства. Една нощ Маркъс чул, че Уилям говори. Не бил сигурен дали искал да му съобщи нещо, или говорел насън. Казвал:

— А Конго беше моя идея… моя… моя…

В устата на Уилям това признание звучало невероятно. И Маркъс си помислил, че все нещо хубаво трябвало да има в ада, или в пътя към ада, щом можел да доближи същество като Уилям Крейвър до човешкия род.

На следващия ден ги събудили с ритници. Заповядали им да престанат да бутат черупките и да ги носят на гръб. Пространството, което се разширявало с всеки изминал ден, вече позволявало това. Вече можели да ходят прави и Маркъс помислил, че това било хубав повод, за да направи подарък на другаря си.

Докато нагласяли огромните черупки на гърба си, Маркъс се вгледал в пътя, който щели да следват. Сега лампите наистина им били от полза. Колкото повече пространство имало, толкова повече светлина отразявали стените. Видял, че каменната тръба стигала до една стена, на която зеели пет, шест, може би седем отвора.

— Вгледай се кой път ще изберат — прошепнал Маркъс.

Уилям изпръхтял.

— Защо да се вглеждам? Никога няма да се върнем — проплакал той. — Господи, и твоята черупка ли тежи като моята? Колко ще издържим с това нещо на гърба?

Тектоните прекъснали разговора с удари на палките си. Не им позволявали да говорят, но особената ярост, с която сега ги ударили, показвала, че от този ден им било забранено категорично да си отварят устата. Маркъс отправил поглед към Уилям, поглед, който означавал: гледай ме в ръката, не откъсвай очи от нея.

Маркъс вървял пред Уилям. Вървял, свил в юмрук дясната си ръка. Когато сметнал, че моментът е подходящ, той го разтворил за миг, който бил достатъчен Уилям да види петте куршума. Малко преди това ги бил измъкнал от вътрешността на черупката, противно на собствените си съвети. Това възвърнало надеждите на Уилям. Имало обаче и други последици.

Уилям Крейвър никога нямало да се промени. Всъщност през тази кратка интерлюдия той не бил станал по-добър човек. Просто не бил човек. А сега се появявал непредвиден елемент: пет куршума.

Уилям взел светкавично решение и извършил една от типичните за него дръзки, непредвидими, привидно абсурдни постъпки, защото не се разбирало каква полза можело да има от тях. Блъснал с гърди черупката, която Маркъс носел на гърба си, и Маркъс се олюлял. Престорил се, че е станало случайно — търсел повод да се приближи до ръката на Маркъс. Всичко се разиграло много бързо. Уилям се мъчел да разтвори стиснатите пръсти на Маркъс. Тектоните викали, ядосани на тези толкова несръчни същества, които се спъвали дори когато можели да вървят спокойно. Маркъс усетил как пръстите на Уилям се вкопчват в неговите. Какво можел да направи? След две, най-много три секунди тектоните щели да си дадат сметка за истинската причина за инцидента. Щели да видят откраднатите куршуми, тяхната последна възможност. А Уилям не се отказвал. Било самоубийствено изнудване. Ако ги откриели, и двамата щели да бъдат наказани. Уилям обаче не се интересувал от последствията. Такъв бил Уилям Крейвър. Предизвиквал опасна ситуация за всички и извличал облага от усилията, които другите полагали, за да избегнат катастрофата. Към управата на банката приложил подобна стратегия, но нещо явно не се получило. Сега обаче станало неговото.

Маркъс нямал друг изход, освен да разтвори пръсти. Куршумите сменили собственика си. Нищо друго не му оставало, освен да се пита отчаяно: защо, защо, защо?

Когато си легнали, Уилям го прегърнал както предните нощи. Сега обаче го направил, за да му даде заповед. Доближил устни до ухото му и му наредил с груб глас:

— Сега се нуждаем от револвер. Потърси го!

Маркъс не можел да повярва. Уилям не само си бил присвоил куршумите, но и му заповядвал да рискува живота си, като тършува из багажа в черупката.

Когато тектоните покрили с парчета плат лампите с изключение на една, Уилям се отделил от Маркъс. Една педя, две педи, три педи. И заспал със свит юмрук.