Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (2)

1

Тази история започна с три погребения и завърши с едно разбито сърце — моето. През пролетта на 1914 г. бях деветнайсетгодишен, полуастматик, полупацифист и полуписател. Полуастматик — кашлях наполовина колкото болните, но два пъти повече от здравите. Полупацифист — всъщност бях твърде мекушав, за да се боря против войните. Само бях против да участвам в тях. Полуписател — думата писател е претенциозна. Дори когато казвам „полуписател“, преувеличавам. Пишех книги по поръчка. С други думи, бях литературен негър. (В издателския бранш под „негър“ се разбира човек, който пише книги, подписани от други.)

Днес кой си спомня за доктор Лутър Флаг? Никой. Потънал е в забвение. Преди Голямата война обаче се радваше на известна популярност. Беше писател на евтини романчета. Действието на всичките истории на доктор Флаг (така и не узнах дали наистина е доктор) се развиваше в Африка и те бяха дълги точно осемдесет страници.

На гърба на предната корица винаги се мъдреше една и съща снимка на доктор Флаг — мъж с гъста бяла коса и правоъгълна брада, когото животът бе водил неизменно и неотклонно по пътя на мъдростта. Беше наведен над маса, на която бе разстлана голяма карта на Черния континент. С показалеца на едната ръка сочеше към някаква незнайна точка, а с другата придържаше монокъла пред дясното си око. Погледът му беше изпълнен със загадъчност.

Малко са местата, които предлагат такова разнообразие от повествователни елементи като черна Африка. Масаите, зулусите, бунтовните бури. Саваната, джунглата. Слонове, крокодили, хипопотами и лъвове, изследователи и ловци. Всичко това накуп. С такова количество примамливи съставки и богато въображение беше относително лесно да се напишат няколко елементарни истории. Доктор Флаг обаче се бе превърнал в най-плодовития английски автор. От двайсет години насам публикуваше по три романа седмично. И понеже всеки от тях се състоеше от неизменните осемдесет страници, това означаваше, че той пише по двеста и четирийсет страници на седмица. Ако не греша в изчисленията, средно по 34,2 страници дневно. Никой обаче не е в състояние да пише по 34,2 страници всеки ден в продължение на двайсет последователни години. Никой.

По онова време се запознах с Франк Страб. Страб работеше като негър за доктор Лутър Флаг. Именно той ми предложи тази работа. Доктор Флаг му плащаше на страница и той беше заинтересуван да напише възможно най-много страници на ден. Страб беше женен, имаше три деца, а три деца са голям стимул, за да работиш извънредно. Всичко обаче си има граници.

След няколко месеца работа при доктор Флаг Страб беше на ръба на нервен срив. Познавахме се отскоро, но Страб беше от хората, с които човек се сближава лесно. Един ден ме покани на обяд в евтин и шумен ресторант в Северен Лондон, претъпкан с работници. Имаше толкова хора, че бяхме принудени да държим приборите с долепени до тялото ръце като крила на пилета в кокошарник. Шумът беше неописуем и за да се чуем, трябваше да викаме като глашатаи, макар че седяхме един срещу друг.

— Виж, Томи — каза Страб след десерта, — ако продължа така, ще трябва да ме затворят в лудница. Старият Флаг обаче иска определен брой страници седмично. Ако не изпълня нормата, ще ме уволни. Тактиката му е такава. Експлоатира негъра, докато той грохне, и после си търси друг. Не мога да изгубя работата. Томи, имам три деца.

— По дяволите, ужасно е — съгласих се аз.

— Мислех си, че можеш да ми помогнеш. Ще ти плащам малко по-ниско от това, което ми плаща той. Ще печеля дребна комисиона за страниците, които ще пишеш. Влез ми в положението, имам три деца. Освен това си новак, нямаш никакъв литературен опит. Това си е риск от моя страна.

Колебаех се. Той бързаше да уреди въпроса.

— Не се безпокой, само трябва да спазваш литературните сценарии на стария. И запомни: точно осемдесет страници. Това е изискване на печатницата. Искаш ли първия си сценарий? — попита ме той, като ми намигна. — Разбира се, че го искаш, умираш от желание да пишеш. Вземи.

И той ми подаде два листа, написани на машина. Докато си бършеше устата със салфетката, вече се бе изправил.

— Келнер! Младежът ще плати сметката — после се обърна към мен: — Нали нямаш нищо против, Томи? В крайна сметка си намери добра работа. И нещо повече от работа: шанс да влезеш в Парнас. Тръгвам си. Не съм изпълнил нормата си за днес.

— За кога трябва да е готово? — попитах аз.

Страб се ухили.

— За кога? За вчера. Побързай.

Когато се прибрах вкъщи, прочетох листовете. Човек би казал, че Флаг е бързал дори когато е пишел сценариите си. Страниците бяха пълни с печатни грешки и с бележки, добавени мимоходом с червен молив. Сценарият се наричаше „Пандора в Конго“. Това беше първият ми досег с литературната индустрия. Предполагам, че именно затова още го пазя.

Пандора в Конго

ГЛАВА 1

— Обрисувайте портрета на млад пастор от Англиканската църква.

— Главният герой е призован да придружи неколцина висши духовници, които се връщат в мисията си в Африка.

(Запомнете, че героят ВИНАГИ трябва да е МЛАД И ПРИВЛЕКАТЕЛЕН и че за да опишем МЛАДОСТТА И КРАСОТАТА, имаме нужда от прилагателни. Вече ми е известно, че пренебрегвате напълно изкуството да използвате прилагателни. Започвам обаче да мисля, че интелектът Ви, между другото твърде ограничен, изобщо не познава понятията МЛАДОСТ И КРАСОТА.)

ВСИЧКО глава 1: 5 страници.

 

 

ГЛАВА 2

— Духовна битка в Мисията. Героят забелязва, че Вярата му започва да се огъва, когато пристига в Африка и влиза в досег с коварствата на езичеството. А Черният континент лесно може да се превърне в кутия на Пандора, от която — след като се отвори — да излязат чудовища и призраци. (Разбирате ли сега смисъла на заглавието?)

— Героят се усамотява в джунглата и се отдава на размишление. Един Лъв иска да го Разкъса. Героят опитомява Лъва, когото Кръщава СИМБА.

— Героят и СИМБА (запомнете, опитоменият Лъв) се разхождат заедно из джунглата. Изгубват се. Откриват един римски каструм!!!

(БЕЛЕЖКА: „Каструм“ е римски военен лагер. Не че се съмнявам в общата Ви култура. Просто изяснявам значението на „каструм“, защото се съмнявам в способността Ви да намерите в речника дума с повече от една сричка.)

— В лагера сред джунглата живеят войници от римски легион, изгубил се през I век преди Христа, докато търсел изворите на Нил. Колонията постепенно намалявала и сега са останали само двама типажни легионери — много руси и много войнствени.

(Естествено, нямаме никакво приемливо обяснение на факта, че римски легионери са се плодили векове наред в джунглата, и то без съдействието на женски детероден орган. Както и да е, това е типичното непредвидено обстоятелство в повествованието, при което няма друг изход, освен да се прибегне към ТЕОРИЯТА НА СПОРИТЕ.)

— Двамата римски легионери водят битка с неизвестен изход с извънредно войнствените пигмейски племена от околностите, които са човекоядци и изсушават и смаляват човешки глави.

ВСИЧКО глава 2: 25 страници.

 

 

ГЛАВА 3

Главният герой се колебае дали да съобщи БЛАГАТА БОЖЕСТВЕНА ВЕСТ на двамата легионери (които не я знаят, тъй като предците им са напуснали Римската империя през I век преди Христа, не забравяйте това). Понеже не знае дали е изгубил вярата, струва му се неуместно да евангелизира легионерите.

(Разбирате ли тази духовна тънкост??? Надявам се, че да.)

ВСИЧКО глава 3: 5 страници.

 

 

ГЛАВА 4

— Ожесточена битка между ордата от пигмеи човекоядци, които нападат лагера, и римските легионери, които я защитават. Главният герой участва активно в отбраната. Симба също.

— Главният герой провежда научен експеримент с 2-ма пигмеи, пленени по време на битката. Прави им публична трепанация и вивисекция и доказва, че НЕ принадлежат към човешкия род, за разлика от легионерите, които, както вече казах, са русокоси и говорят латински.

— Забравих да Ви кажа преди това, че двамата легионери са приютили една принцеса банту, много красива, но негърка, която също се изгубила и се натъкнала на лагера. Двамата братя я обичат много, но тъй като са целомъдрени, НЕ са я докосвали никога (НАБЛЕГНЕТЕ върху това). Нашият герой също се влюбва. Силна вътрешна борба между плътските желания и желанието за святост.

ВСИЧКО глава 4: 15 страници.

 

 

ГЛАВА 5

— Ново нападение на пигмеите, този път масово. Милиони пигмеи щурмуват ЛАГЕРА и въпреки героичната съпротива убиват двамата легионери. Не убиват, естествено, главния герой, защото в такъв случай романът би свършил. Само го пленяват. Раняват Симба в единия крак. При това положение главният герой го принуждава да избяга въпреки съпротивата на верния Симба, който отказва да изостави господаря си. Накрая обаче Симба се подчинява и отива в джунглата.

Преди да се върнат в селището си, разположено по дърветата, пигмеите прекарват нощта в лагера. Главният герой и принцесата са вързани за съседни колове. Принцесата признава на нашия човек, че е лудо влюбена в него!!! Въжетата обаче му попречват да се поддаде на плътските страсти. (Ако подходим към епизода по този умел начин, избягваме вмъкването на непристойни сцени, които винаги са неудобни. Оценете разказваческото ми умение! Това, господине, си има име, което Вие не познавате в нито един от вариантите му: Т-А-Л-А-Н-Т).

— Пигмеите отвеждат главния герой като трофей. Принцесата банту остава в лагера с малък отряд пигмеи, натоварени да я продадат на арабските търговци на роби. Когато главният герой пристига в селището на пигмеите, организира се голямо празненство. (Живеят в колиби, построени между клоните на дърветата, опишете ги като маймуни с известен примитивен интелект.) Вдъхващ ужас нощен спектакъл. Пигмеи приготвят тенджерата, в която ще сготвят главния герой. Пигмеи пият кръв от черепите на загиналите в битката легионери. Вакханалия: милиони пигмеи танцуват и се съвкупяват навсякъде като рояци комари. (Вакханалия, наистина, но не прекалявайте с еротичните описания. От извратен тип като Вас може да се очаква всичко.)

ВСИЧКО глава 5: 10 страници.

 

 

ГЛАВА 6

— На сутринта пигмеите искат да сварят и изядат нашия човек. Той ги предупреждава, че ако се опитат, Слънцето ще угасне. (Естествено, става дума за слънчево затъмнение, което фигурира в астрономическия календар.) Ужас обхваща пигмеите, когато слънцето се скрива. Верният Симба, който се е върнал да търси нашия човек, напада яростно пигмеите и внася допълнителен смут!

— Главният герой и Симба избягват.

ВСИЧКО глава 6: 15 страници.

 

 

ГЛАВА 7

— Главният герой и Симба убиват с дръзка лекота малобройните пигмеи, останали в лагера, за да охраняват принцесата. Тя е спасена триумфално.

— Събитията възвръщат вярата на героя в Бога. Огромно разочарование на принцесата, когато главният герой отхвърля предложението за женитба (изложете каквато искате смислена причина, но да НЕ се женят. Негърките не се омъжват за англичани. А и нещастната любов има повече успех в литературата, НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ НИКОГА ТОВА.) Принцесата банту, Симба и главният герой отиват в Англия. Водят със себе си един изключително нисък пигмей, тоест пигмей, страдащ от нанизъм, като научен трофей.

— Принцесата банту е много щастлива в манастира. Лъвът Симба е много щастлив в зоологическата градина. Пигмеят джудже е много щастлив в зоологическата градина. Главният герой ги посещава редовно и поддържа с тримата сърдечна дружба.

Главният герой си спомня за тази авантюра много години по-късно, когато е станал Кентърберийски епископ и се радва на изключителна репутация сред духовниците.

ВСИЧКО глава 7: 5 страници.

 

 

ВСИЧКО: 80 страници.

КРАЙ на „ПАНДОРА В КОНГО“.

НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ СЦЕНАРИЯ!

НЕ СЕ СКЪПЕТЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИ!

НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ СРОКОВЕТЕ ЗА ПРЕДАВАНЕ!!!

Когато си припомням следващите дни, не мога да повярвам колко съм бил простодушен. Бях безкрайно млад. Фактът, че ще публикуват моя книга, ми вдъхваше благоговеен страх. Нямаше никакво значение, че името ми няма да фигурира, нито пък че кориците ще бъдат меки. Ако на доктор Флаг книгата не му харесаше, потърпевшите щяха да бъдат Франк Страб и трите му деца. А аз не исках с нехайството си да ощетя едно бедно семейство. Що се отнася до сюжета, ще си спестя коментарите. „Пандора в Конго“ беше типичният буламач на доктор Лутър Флаг. Но вече казах, че това беше първата ми книга и, добра или лоша, бях готов да положа всички усилия. Отидох в една обществена библиотека, за да се подготвя добросъвестно.

На третия ден от проучванията бях стигнал до малко, но неопровержими заключения:

1. Пигмеите не са човекоядци.

2. В джунглата няма лъвове.

3. В какво, по дяволите, се състои Теорията на спорите?

В името на фантазията и с доста разтегливи литературни волности можех да приема, че главният герой опитомява лъв. Или пък че цял римски легион се изгубва по течението на Нил. Що се отнася до пигмеите, никога не си бях задавал въпроса дали принадлежат, или не, към човешкия род. Най-лошото от всичко беше, че етнографските свидетелства единодушно ги описваха като най-приветливата и анархистка човешка общност. Как можеше да се предположи, че ще изградят империя? Следователно пигмеите на Флаг не съществуваха. А без орди от пигмеи човекоядци нямахме книга. Въпреки това не смеех да променя сценарий на самия доктор Лутър Флаг. Така че още същата вечер отидох при Франк, за да му изложа проблема.

Беше много късно. Вече съжалявах, че съм натиснал звънеца, когато вратата се отвори. Франк ме посрещна по фланелка и по смешните долни гащи, които всички носехме преди Голямата война. В началото се усмихна. Когато обаче узна какъв е поводът за посещението ми, изражението на лицето му се промени.

— Мислех, че си дошъл да ми предадеш вече написания и завършен роман! — каза той, застанал на прага.

— В джунглата няма лъвове, Франк… — отвърнах аз смутено.

— Лъвове? Какви лъвове? Естествено, че в джунглата има лъвове! Щом доктор Флаг твърди, че в джунглата има лъвове, значи има! По дяволите, Томи! Щом цял римски легион не е способен да намери обратния път, защо един скапан лъв да не може да се изгуби? Да не би лъвовете да имат компас?

— Но, Франк, пигмеите не са канибали…

— И на кого, по дяволите, му пука дали пигмеите са канибали, или вегетарианци! — прекъсна ме той. — Да не си полудял, Томи? Нима искаш Флаг да ме обеси? Способен е да ме даде под съд. Може да ме обвини в какво ли не, ако си го постави за цел. Дори за плагиатство!

В един прозорец блесна светлина. Франк я видя и се развълнува още повече.

— Виж какво направи! Децата се събудиха. Нима искаш да отидат да спят под някой мост? Нима искаш да съсипеш живота на цяло едно семейство? Това ли искаш, Томи?

— Не, Франк, разбира се, че не…

— Тогава се прибери вкъщи и напиши проклетия роман! Още три дни, Томи, три дни, и го искам напечатан на машина в три екземпляра. Сега се махай! Използвай нови ленти, иначе третият екземпляр няма да се чете добре.

Преди да затвори вратата, той снижи глас. Но дори и сега, шейсет години по-късно, още го чувам.

— Ти за какъв си се помислил, Томи? За учен? За философ? Сега си писател, Томи, един скапан писател!

Какво мислите, че направих? Върнах се вкъщи и написах „Пандора в Конго“ за три дни и две нощи. Страб не ми бе дал време дори да го попитам в какво се състои Теорията на спорите.

* * *

В началото казах, че тази история започна с три погребения, а мъртъвците още не са се появили. Всъщност историята още не е започнала. Обяснявам всичко това единствено за да уточня истинското естество на работата ми. С други думи, ако някой си е мислел, че професията литературен негър притежава някакво обаяние, надявам се да съм го разочаровал.

След „Пандора в Конго“ последваха много подобни романчета. Всички бяха противни като този, дори повече. Знам, трудно е човек да повярва, но можеха да бъдат и по-лоши. Схемата винаги беше една и съща. Патриотична до безумие: британските пътешественици бяха велики; французите — педантични; италианците — превзети; португалците — жестоки. Библейски войнствена: по-голямата част от героите бяха или мисионери, или военни, понякога и двете наведнъж — военни свещеници. И пропита с реакционен дори за епохата расизъм. Всички африкански герои отговаряха на две категории: благородни диваци и диваци канибали. Първите можеха да се надяват да бъдат послушни слуги с интелект, който не надвишава интелекта на осемгодишно дете. За другите предпочитам да забравя. Що се отнася до приходите ми, нямах оплаквания.

Вярно е, че Франк ми плащаше малко, много малко. Старият Флаг експлоатираше нагло Франк. И понеже аз работех като негър на друг негър, бях двойно експлоатиран. Не възразявах, че Франк взима част от теоретичната ми печалба. От друга страна, можех да разбера положението му на баща на многобройно семейство. Един ден обаче Франк не дойде на срещата ни.

Обикновено се виждахме в една малка кръчма, където си разменяхме материалите. Аз му давах романа, който бях написал, а той — сценария на следващия. И двамата бяхме заинтересувани да бъдем точни, така че след три четвърти час се почувствах объркан. Отсъствието на Франк можеше да бъде обяснено единствено с причина от форсмажорен характер. Помислих, че може би е болен или че някое от децата му е пипнало варицела, или пък и трите едновременно. Накрая реших да отида у тях. Отвори ми една негърка. Учудих се, че Франк е женен за негърка. През 1914-а смесените бракове бяха извънредно редки, но реших, че увлечението му по Африка може би се дължи на брака му. Жената беше много нервна и само успя да каже:

— Приятел на Франк ли сте? Слава богу, заповядайте!

Заведе ме бързешком в спалнята и ми посочи леглото.

Наистина Франк не беше дошъл на срещата поради форсмажорна причина: беше мъртъв. Едното му око беше отворено, а другото затворено, сякаш намигваше на вечността. Вече казах, че Франк в никакъв случай не беше от кръга на близките ми приятели. Всеки обаче се трогва пред такова нещо.

— Госпожо Страб! Моите най-искрени съболезнования — възкликнах аз, като я прегръщах с братска нежност. — Ако вие и децата ви се нуждаете от помощ, не се колебайте, повтарям, не се колебайте да поискате каквото и да е; каквото и да е, повярвайте. Горкият Франк! Горките дечица!

Жената обаче смръщи вежди и забелязах, че думите ми я озадачават.

— Какви деца? — попита негърката. — Доколкото знам, Франк няма деца, ерген е. — Поправи се. — Беше ерген.

Нищо не разбирах. Изпълнен с подозрение, отстъпих крачка назад.

— Страб е ерген? Тогава с кого разговарям?

— Имахме уговорка. През нощта на всеки четвъртък спяхме заедно. Днес, като се събудих, беше мъртъв — каза тя, избягвайки да ме гледа в очите. Внезапно тонът й се оживи. — Мисля, че ви познавам. Нали вие сте младежът, който една вечер потропа на вратата? Видях ви през прозореца.

По това време почти цялото литературно творчество на Лутър Флаг беше мое дело. Бях усъвършенствал системата и бях в състояние да напиша изискуемите три романа седмично. Често дори ги започвах, преди да получа сценариите. Франк само поправяше пунктуацията (винаги съм бил зле с точките и запетаите, и най-вече с точката и запетаята), редактираше абзаците, в които героите не бяха достатъчно патриоти, и цензурираше други, в които негрите бяха твърде умни.

Объркан, седнах на един стол, държейки шапката си в ръце. Гледах леглото и през ума ми минаваха много мисли, а може би не мислех нищо. Вече не си спомням. Франк Страб умря преди шейсет години.

— Светът губи един велик писател! — каза жената, сега малко по-опечалена.

— Да, голям писател — казах аз с безизразен глас.

— Познавате ли доктор Флаг? — попита тя вече по-весело. Наистина имаше променлив характер.

— Имам известна информация — отговорих аз разсеяно.

— Да ви кажа ли нещо? Доктор Флаг не е написал нито една книга!

И тя се разсмя. Беше се развеселила още повече.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Да. Но знаете ли кое е най-смешното?

— Нека отгатна. Франк е пишел романите на доктор Флаг.

— Не! Смешно е, но само смешно. Най-забавното е, че доктор Флаг мисли, че ги пише господин Спенсър.

С един скок се изправих.

— А кой е господин Спенсър?

— Мъжът, който дава сценариите на Франк. Господин Спенсър работеше като негър на доктор Флаг, докато един ден предложи на Франк да пише романите. Оттогава Спенсър само връчваше сценариите от доктор Флаг на горкия Франк.

Тя отново се опечали.

— Горкият Франк. Всеки може да нахвърли сценарий. Важното е да се напише романът, не мислите ли? — И продължи още по-възмутена: — Този Спенсър беше голям безсрамник! Постоянно го повтарях на горкия Франк…

Изисках й без много-много да се церемоня адреса на този Спенсър. Нахлупих си шапката, тя разбра, че си тръгвам, и посочи леглото.

— Какво да правя с Франк? Нали казахте, че ще ми помогнете?

Аз обаче си помислих за всичките комисиони, които Франк Страб беше прибрал в джоба си за моя сметка, играейки ролята на обикновен посредник между споменатия Спенсър и мен, и отговорих.

— Госпожо, мисля, че ви помогнах достатъчно.

Жената ме хвана за лакътя, за да ме задържи. Може би бе разбрала кой съм и какво правя там. Сякаш в потвърждение на подозренията си тя каза:

— Вие сте писател.

Не знам защо, но се почувствах като престъпник, заловен на местопрестъплението.

— Да, а вие сте курва — отвърнах аз.

След тези взаимни обвинения бяхме квит и аз си тръгнах. Запътих се, естествено, към дома на господин Спенсър. Бях сигурен, че той е най-много заинтересуван аз да заместя Франк Страб. Като се замислеше човек, ставаше дума само да се формализират едни вече съществуващи отношения. Разбира се, очаквах доходите ми да се увеличат, след като отпаднеше сумата, която ми бе удържал Страб.

В дома на Спенсър нямаше никого. Един съсед, опрял се на решетката, която отделяше двете малки дворчета на входа, ме видя. Насочи пръст към мен и каза:

— Дошли сте да изкажете съболезнованията си на семейство Спенсър ли? Побързайте! Погребалното шествие тръгна преди десет минути за гробището.

Не можех да повярвам — Спенсър също беше умрял! Съседът ми обясни подробностите. Същата сутрин го прегазил трамвай. Колелата бяха прерязали тялото на две, подобно на автоматична гилотина.

Отправих се към гробището — нямаше какво да губя. Надявах се да срещна някой, който да е в течение на делата на Спенсър, да му обясня кой съм и той да ме препоръча на Флаг. Е, всъщност не бях много сигурен какво ще направя. Въпреки това отидох.

Не беше трудно да открия погребението на Спенсър. Между надгробните плочи, които се подаваха от тревата, група хора бяха наобиколили един пастор, който четеше Библията и споменаваше името на покойния. Някакъв пълен, червенобузест и късоврат мъж стоеше в крайната редица от присъстващи. Беше толкова нисък, че за да вижда какво става, подскачаше от време на време, издигайки се над главите на застаналите пред него хора. Приближих се към него.

— Какво нещастие, какъв нелеп инцидент — прошепнах аз, за да завържа разговор. — Смъртта винаги взема най-добрите.

Мъжът се обърна.

— Добър човек Спенсър? Спенсър беше негодник. Тук съм, защото ми дължи пари. — Той изненадващо се разсмя тихичко. — Казват, че балсамировачите са имали доста проблеми.

— Проблеми?

— Да. Спенсър не е бил единствената жертва на трамвая. Колелата са прерязали двама мъже през кръста — Спенсър и още един. Носели са почти еднакви панталони, така че сега не знаят дали ги погребват с истинските им крака, или с краката на другия.

При тези думи той си запуши устата с ръка, за да заглуши смеха си. Аз помислих на глас.

— Какво съвпадение…

— Не чак толкова. Би могло да се каже, че става дума за трудова злополука. Спенсър беше писател и другият мъж му е предавал указанията, за да напише една от книгите му.

— Литературният сценарий?

— Да, както там се казва, сценарий, указания, ръководство, какво значение има? Разсеяли са се за момент. И край! Такъв е животът.

— Вие откъде знаете всичко това?

— Сам ми каза. Дадох му заем и той ми обеща да го върне следващия месец с лихва, когато му платят за трите книги, които пише. Представяте ли си?! Пишеше три книги едновременно! Но за да ги напише, трябваха му указания.

— А откъде знаете такива подробности за злополуката?

— Защото бях там. От седмици го преследвах, за да ми върне дълга, знаех всяка негова стъпка. Спенсър и другият мъж се сбогуваха, след като си размениха обичайните листове. Видях как трамваят ги наряза на парчета. Четири парчета, ако трябва да съм точен. — Той набърчи чело. — Трябва да си взема заема и се кълна, че ще си го взема…

Внезапно ме осени една мисъл. Стиснах силно ръкава на дебелия мъж, който ме погледна така, сякаш се готвех да го набия.

— А кой е другият загинал? — възкликнах аз. — Доктор Флаг?

— Доктор Флаг? Разбира се, че не! Доктор Флаг е велик писател. За бога! Не знам какво точно пишеше Спенсър, но ако умееше да пише толкова добре, колкото доктор Флаг, нямаше да има дългове. — Той се доближи още малко до мен. — Познавате ли творчеството на доктор Флаг?

Аз гледах облаците и мислех на глас.

— Щом другият мъртвец не е Флаг, тогава кой е?

— Имам пълната поредица от книги на доктор Флаг. Всички, с изключение на една от април 1899-а, която е изчерпана. Да сте я виждали случайно? Готов съм да платя разумна цена. — И започна: — Изпращат испански полк от Куба да преследва кораб с разбунтували се роби. Негрите са завладели кораба и се връщат в Африка. Испанците обаче ги преследват упорито до сърцето на самата джунгла. Там се състои голяма битка между негърското племе и испанския полк.

Стигнах до единственото възможно заключение. Спенсър беше всъщност още един Франк Страб. Спенсър само е получавал сценариите, които веднага е връчвал на Франк, а Франк на мен. Следователно над Спенсър е имало друг човек. Човек, който е получавал сценариите директно от Флаг; сценарии, които е предавал на Спенсър, Спенсър на Франк, а Франк на мен. И този човек също беше мъртъв. Под колелата на същия трамвай като Спенсър.

— В разгара на битката пристига английски мисионер, който съобщава на двете страни, че янките са освободили Куба и робството е премахнато. Битката е абсурдна!

Този тип беше голям навлек. Не ме оставяше да мисля.

— За какъв полк, по дяволите, говорите? — изръмжах аз. — Каква е тази война между африкански племена и испанци от Куба?

— Това е сюжетът на романа, който ми липсва. Звучи ли ви познат? Ако си го спомняте, значи сте го чели, а ако сте го чели, може би още го пазите. Десет шилинга? Цената подлежи на договаряне.

Нямах работа там. Тръгнах си потънал в размишления и с наведена глава. Чувствах се победен, макар че не знаех точно от кого. Тъкмо излизах от гробището, когато се натъкнах на друго погребение. Всички погребения са еднакви. Застанали в кръг опечалени хора; пастор, който оплаква смъртта и възхвалява покойния. Нямах намерение да се спирам, но чух думите „трамвай“ и „злополука“. Беше другата жертва. Тоест третият и последен индивид, който стоеше между мен и Флаг. А в първата редица на присъстващите на церемонията имаше мъж с бяла като сняг коса. Познайте кой беше.

На кориците не личеше червеният нос, набразден с фини виолетови капиляри. Нито че куца с десния крак. Беше обаче той, без съмнение беше доктор Лутър Флаг. Беше дошъл на погребението на своя негър. Или по-точно на своя надзирател на негри.

Внезапно си спомних сценариите или по-точно добавените бележки. И трябва да кажа, че бележките към „Пандора в Конго“ бяха изключително мили. В някои сценарии дори беше нарекъл своя негър литературна проказа, убиец на прилагателни и неук циганин. Помислих си също, че макар той да не знаеше, негърът, към когото бе отправил саркастичните подигравки в последните сценарии, бях самият аз. Не познавах лично Флаг, но бях сигурен, че няма да влезе в историята като Ейбръхам Линкълн на литературните негри.

Изчаках церемонията да свърши, за да се приближа. Когато хората вече се разотиваха, отидох при него. Още в първия момент той ме изгледа недоверчиво. Протегнах ръка. Неговите ръце бяха положени върху бялата дръжка на бастуна му. Не прояви никакво намерение да стисне дланта ми. Гледаше я и преценяваше вероятността да го заразя с някоя кожна инфекция. Подозренията му се криеха зад благ глас, който звучеше така, сякаш ни делеше голямо разстояние.

— Имам ли честта да ви познавам, млади човече?

— По косвен път, господине — казах жизнерадостно. — Аз съм негърът на негъра на негъра на вашия негър.

Беше огромна грешка. Как можах да бъда толкова простодушен! Флаг не разбра, че имаме общи интереси, че аз се явявах като доброволец, който да замести падналите в битката. Около нас още имаше хора. Флаг сигурно помисли, че те са ме чули и че думите му поставят под съмнение честта му. Или беше раздразнителен по природа. Или пък дори не беше в течение на производствената верига, която творчеството му беше породило, последната брънка от която беше скромната ми особа. Кой знае. Въпросът беше, че той полуотвори уста и се поколеба. Под брадичката му се разстилаше обилна гуша, която се изду като на пеликан, току-що погълнал риба тон. Бузите му станаха оранжеви, а носът му почервеня още повече. Лицето му заприлича на лабораторна колба, която сякаш щеше да се пръсне от кипящите в нея цветове. Точно тогава той изръмжа:

— Не ви познавам, нито искам да ви познавам! И ако бях с двайсет години по-млад, щях да ви извикам на дуел със саби!

Той вдигна махагоновия си бастун с явното намерение да ми разцепи главата. Точно когато щеше да го стовари върху мен, аз инстинктивно хванах бастуна за другия край. Старият Флаг забрави моментално благородната задача да ме убие. Сега си оспорвахме собствеността върху бастуна, който всеки от нас теглеше към себе си. Приличахме на двама хлапаци, които си играят на дърпане на въже. Между нас започна грозна препирня.

— Пуснете бастуна ми — казваше той. — Пуснете го!

— Но вие искате да ме ударите! — опитвах се да го успокоя аз.

— Махайте се! Вие сте арабски изнудвач! Фарисейски гарван! Бръмбар без криле! Пуснете бастуна ми!

Каква жалка сцена. Обидите му обаче взривиха търпението ми. Аз бях архитект със заплата на коминочистач. А Флаг — причината за моите лишения, скрит зад репутация, постигната благодарение на труда на литературните негри. Бог знае колко преди мен е имало, всички до един анонимни и зле платени като мен. А този апостол на долнопробна литература си позволяваше да ме обсипва с повече обиди, отколкото са понасяли мъдреците от Сион. Контраатакувах с едно още по-силно дръпване.

— А вие сте един стар развратник, нещастен лихвар, безподобен измамник!

— Как смеете да ме обиждате! — отвърна той, като дръпна енергично бастуна. — Творчеството ми е вдъхновило пет випуска на британски офицери!

— Може би това е причината зулусите да изтребят до крак английската армия в Исалдвана! А суданците в Хартум! И бурите в Южна Африка! Сега си обяснявам всичките ни провали в колониите!

— Пуснете бастуна ми! Личен подарък ми е от императора на Мономотапа! Махайте се, вие сте кръвопиец и изнудвач!

— Кръвопиец и изнудвач? Аз? Тогава вие сте вестител на лошия литературен вкус! И сводник на словесността! Ето ви проклетия бастун! Ваш е!

Просто разтворих ръце. Поради инерцията обаче Флаг падна на задните си части и се претърколи на земята. Приличаше на обърната по гръб костенурка. Вече беше стар за такива усилия. Пъхтеше като риба на сухо в краката ми. Незабавно получи помощ. Присъстващите на церемонията, които вече се разотиваха, бяха забелязали препирнята ни и се бяха приближили, за да проследят отблизо свадата. Един почитател се опитваше да го вдигне от земята, една жена се наведе, за да попие потта от челото му с кърпичка. Няма нужда да пояснявам, че всички присъстващи бяха заклети поклонници на Флаг.

Тълпата ме заклеймяваше с викове, сякаш бях престъпник, когото водеха на ешафода. Идеше ми да потъна в земята. Бях твърде млад, а младостта е най-чувствителна към несправедливостите. Какво обаче можех да направя? Всички ме хулеха и нито едно оправдание от моя страна нямаше да подобри положението. Бузите ми пламтяха, а ушите ми сигурно бяха червени като домати. Пригладих панталоните си с ръце, мъчейки се да запазя достойнство, вдигнах шапката си и си тръгнах.

Шейсет години по-късно още ме напушва смях: Флаг, гробището, операта буфа, в която се бе превърнало всичко. В онзи момент обаче, докато прекосявах моравата на гробището, никак не ми беше до смях. Бях като тенджера, в която кипеше цялото човешко възмущение. Не бях се отдалечил обаче и двайсет крачки, когато някой ме повика.

— Извинете. Това е ваше.

В началото не му обърнах внимание. Беше от хората, които не изпъкват с нищо, напълно безличен, облечен с дискретна елегантност, и сякаш се бе родил плешив. Нямаше нито косъм на главата си и тя лъщеше като пълна луна. Отчетливите черти на лицето му наподобяваха портретите на младия Ницше. Това обаче беше всичко. Това и тънките като бакенбарди малки мустачки под носа.

Подаваше ми завързан с панделка пакет листове. Вече дори бях забравил, че този ден бе започнал злополучно по вина на Флаг. Объркан, аз протегнах машинално ръка, защото ръкописът вече не ме интересуваше. Мъжът се усмихна.

— Качвали ли сте се някога на автомобил? Мога да ви откарам където пожелаете.

Не, още не се бях качвал на кола, движена от мотор. А поради вълненията през деня бях много чувствителен към всякаква помощ, колкото и неочаквана да е тя. Бях от хората, които загубват дар слово, когато изпитват неприятни чувства. Седнах до шофьора, без да отворя уста. Гърлото ми беше пресъхнало. Мъжът извади малка плоска бутилка с уиски от жабката. Отпих една глътка.

Разказах му всичко. Връзките ми с Франк Страб. Глупавите истории, които пишех. Позорната експлоатация, на която бях подложен. Веригата от безсмислици, която свършваше с мен. С всяка глътка от шишето подхващах нова тема. Когато налягането в тенджерата спадна, дойдох на себе си. Какво правех в този автомобил и защо разказвах живота си на един напълно непознат?

Загледах се в ръцете, които управляваха волана. Никой не може да скрие възрастта на ръцете. А моят самарянин беше по-млад, отколкото изглеждаше. Ноктите му бяха като розови фламинго и се забиваха дълбоко в месото. Плешивостта и мустачките подлъгваха. Дрехите с класическа кройка също. Придаваха му почтителен вид и го правеха да изглежда по-стар. Може би умишлено. Почувствах се неудобно. За пръв път ми хрумна, че той знае всичко за мен, а аз не знам нищо за него. Помолих го да спре, за да сляза. Бяхме много близо до центъра на града. Той отвърна, че не бърза заникъде. Покойникът бил негов далечен роднина. Присъствал на погребението по задължение, така че цялата сутрин му била свободна. Аз обаче настоях. Когато слизах от колата, той ми подаде визитната си картичка. На нея се четеше: „Едуард Нортън. Адвокат“.

— Бих се радвал да ви видя отново, господин Томсън — каза ми той от колата. — Възможно е интересите ни да се допълват. Елате още утре да ме видите, моля ви.

— Нима мислите, че имам намерение да съдя Лутър Флаг? Тези хора винаги печелят делата. А аз не мога да платя и една минута на адвокат.

— Грешите — засмя се той. — Искам да поговорим по съвършено различен въпрос. Елате утре към осем и четвърт. Адресът ми е на картичката.

Сбогувахме се. Преди да се отдалеча обаче, той ме извика.

— Томсън! Забравихте нещо. За втори път го губите. — И той отново ми подаде пакета с трите копия на романа. — Хареса ми много как раздрусахте доктор Флаг. — И добави: — Търся сърцат човек. До утре.

През 1914-а в Лондон имаше много малко коли. Прекосявах Трафалгар Скуеър, когато покрай мен мина открит ролс-ройс с шофьор с бели ръкавици. Отзад беше седнал очарователен старец, поставил двете си ръце върху бастун с дръжка от слонова кост. Колата спря на кръстовището, за да даде път на един файтон. Възползвах се, за да хвърля ръкописа върху главата на Флаг, и му извиках:

— Това е ваше!

Удари го по главата като камък. Надявам се, че го е заболяло.