Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (18)

17

Бях придобил навика да работя нощем. Всеки ден удължавах работата си до по-късно. Веднъж около един часа след полунощ отидох в кухнята да си приготвя чай. В коридора на пансиона цареше тишина. Само зад вратите се чуваше глухата кашлица на някой гост. И червата на господин Макмахън, разбира се.

В кухнята не намерих чай. А не смеех да взема нито грам от кутията на госпожа Пинкъртън. Този гарван в пола щеше като нищо да мобилизира целия Скотланд Ярд, за да открие крадеца. Господин Макмахън също нямаше чай, само една огромна гарафа, където държеше картофената ракия, с която се напиваше в края на месеца. След кратко колебание взех гарафата.

Не знам какво питие поглъщаше Макмахън, но преди да се осъзная, вече бях пиян. Тази напитка беше истинска мухоморка, а аз — една жалка мишка. Да си призная, не съжалявах. Не съм имал намерение да се напия, така че все едно си бях организирал тържество-изненада. Вместо да продължа да пиша, реших да прочета това, което бях сътворил до тази вечер. Вече бях написал четири пети от книгата и това ми се стори добра идея. Казах си: „Отпусни се, Томи, просто се опитай да прочетеш книгата, все едно че си обикновен читател“.

Така и направих. Мисля, че бях обективен читател въпреки питието на Макмахън. Написаното не беше никак зле за момче, току-що навършило двайсет години. Аз обаче исках да разбера дали се намирах пред едно по-значимо произведение. Ала не беше. Съвсем не. Какво разочарование.

Колкото повече четях, толкова повече унивах. И това го бях написал аз? Светът около мен се сгромолясваше. Къде беше любовта на Амгам? Къде беше ужасът, всяван от тектоните? Страниците представляваха покрит с мъгла пейзаж: аз го познавах и можех да различа силуетите. За един обикновен читател обаче нямаше да имат никаква стойност.

Отпуснах се на леглото със свит стомах. Все едно че бях погълнал камък. Всичко около мен се въртеше. От алкохола и от разочарованието. Помислих си, че ракията на Макмахън сигурно е едно от онези вълшебни питиета, които смаляват жертвата си. Да, чувствах се като джудже, като пигмей. Като пигмей джудже. Пишещата машина ми се струваше по-голяма от пиано, а аз бях по-малък от молекула. Какво можех да направя? Пих още.

Бях се проснал по гръб на леглото, втренчил очи в тавана подобно на труп. Казах си: значи така, толкова тревоги и толкова безсъници, толкова вложени усилия, и всичко това заради такова посредствено произведение? Едно от нещата, в които човек вярва като млад, е, че трябва да се бори здраво, за да постигне каквото желае. Не е вярно. Ако беше така, светът щеше да принадлежи на праведните.

Тази нощ се разделих с една част от младостта си. Или поне имах чувството, че за една нощ съм съзрял повече, отколкото за една цяла година. Запитах се: „Струва ли си да продължиш да пишеш тази книга?“ Предпочитах да спя, вместо да отговоря. Въпреки всичко си наложих да отговоря на въпроса и час по-късно бях стигнал до компромис между ограничените ми способности и желанията ми: казах си, че Маркъс има нужда да завърша книгата, била тя лоша или добра, и че в случая това оправдава бездарността на автора. Тъжна утеха.

И така, точно когато бях безпомощен, със замъглено от алкохола и примирението съзнание, настъпи катастрофата. Беше рязък, силен трясък, последван от пукотевица като от падащи отломъци. Господи, как се уплаших! Скочих и се изправих в леглото. Не разбирах нищо. Единственото познато нещо беше гласът на господин Макмахън. Чувах го през стената, която отделяше стаите ни. Той се извиняваше гръмогласно.

— Не бях аз! Кълна се!

Отворих вратата и ме заслепи облак от сив прах. Наемателите се събираха в коридора. Всички бяха по пижами или по бельо и изглеждаха по-уплашени от мен, защото алкохолът беше притъпил сетивата ми. Единствено Макмахън запазваше хладнокръвие. Докато останалите крещяха и задаваха глупави въпроси, на които никой не можеше да отговори, той тичаше нагоре-надолу по коридора с пъргавостта на слон и удряше с юмрук по вратите, за да се увери, че всички са излезли от стаите си. Сцената напомняше корабокрушение — достатъчно беше димът да се замести с вода. Аз се отдалечих от суматохата и не знам как се озовах в трапезарията.

Беше точно в средата на помещението, заобиколена от отломки. На тавана зееше пробитата от нея огромна дупка. Приличаше на малък метален кит. С присъщата на пияните наивност аз се приближих и погалих стоманения й гръб. Беше студен и когато го докоснах, изтръпнах от страх, все едно че през мен протече ток. Хрумна ми, че мога да използвам тази метафора, за да сравня кожата на Уилям Крейвър с кожата на Амгам. Може би затова толкова късно се запитах: а какво прави тази бомба в трапезарията ни?

Вдигнах поглед и през дупката на тавана съзрях нещо подобно на гигантска наденица, която летеше в небето. Бягаше от двайсетина светли точки, които се движеха стремително във въздуха. Целта й несъмнено е била „Ройъл Стийл“. Имаше две възможности: или артилеристът от цепелина не се бе прицелил добре, или шпионинът, който ги бе осведомил за координатите на фабриката, беше бивш наемател на Пинкъртън.

— Жива е! — обади се внезапно господин Макмахън от прага на хола.

Подскочих, сякаш бомбата щеше да ме ухапе. Господин Макмахън обаче имаше предвид малките струйки дим, които излизаха през дупките на бронята.

— Излез! — изкрещя той и ме задърпа за лакътя. — Ще избухне всеки момент!

В коридора прахът, който бомбата бе вдигнала при падането си, още не се бе разнесъл. Макмахън извика и всички заслизаха бързо по стълбата. Вече казах, че бях пиян, много по-пиян, отколкото си мислех, защото внезапно сцената ми се стори извънредно смешна: насред трапезарията ни беше паднала бомба. Бомба! Макмахън ме изгледа. Видя как се смея, помириса дъха ми и си даде сметка за състоянието ми.

— Божичко! — изстена той.

С една ръка ме държеше, а с другата блъскаше наемателите пред себе си. Всички викаха. Макмахън повече от другите. Попита ме:

— Къде е госпожа Пинкъртън?

— Бомба? — кисках се аз. — Не мога да повярвам! В трапезарията ни падна бомба! Влязла е през тавана и е смачкала масата!

— Госпожа Пинкъртън! Къде е? — викаше Макмахън, като търчеше по коридора и ме дърпаше за ръката.

— Не знаете ли? Аз знам! — казах аз. — Къде искате да е?

Макмахън спря за момент, за да ме изслуша. Аз обясних, кикотейки се.

— Преговаря с бомбата за наема!

Госпожа Пинкъртън не бе мръднала от стаята. Седеше в леглото си, примряла от страх. Хаосът беше прекалено голям, за да може подреденият й ум да го възприеме. А и жена като нея никога не би излязла от стаята си по комбинезон, никога. Господин Макмахън обаче не възнамеряваше да губи време. Метна ни на раменете си, сякаш носеше два чувала едновременно, без да обръща внимание на протестите ни, и се впусна по коридора като кон на надбягвания. Изведнъж се оказа, че вися на гърба на Макмахън. Ако погледнех надолу, виждах петите му, ако се обърнех, виждах главата на госпожа Пинкъртън успоредно на моята. Приличаше на току-що уловена змиорка. Още малко, и щях да пукна от смях.

— Здравейте, госпожо Пинкъртън! Здравейте! Здравейте! — казвах аз, като й махах с ръка, сякаш бяхме двама познати, които пътуват в един и същи влак.

Когато обаче Макмахън заслиза по стълбата, нещата се усложниха. Имах чувството, че са ме качили на гърбицата на някоя камила. Когато излязохме на улицата и се отдалечихме на благоразумно разстояние, Макмахън ме остави на земята. Не се изправих. Бях твърде замаян. Едни твърде доброжелателни съседи ми помогнаха да седна. Нищо ми нямаше, само дето ми се гадеше.

Внезапно бомбата избухна със синкавочерен пламък. От мястото си можахме да видим как етажът на пансиона хвръква във въздуха. Това обаче не беше всичко. От силния взрив и тежестта на отломките четвъртият етаж падна върху третия. Третият върху втория и вторият върху първия. В крайна сметка цялата сграда се нагъна като гигантски акордеон.

Госпожа Пинкъртън плачеше неутешимо на гърдите на господин Макмахън, който я прегръщаше и поклащаше тъжно глава. Аз още не осъзнавах мащаба на трагедията. Не преставах да се смея. Чувах как някъде отдалече госпожа Пинкъртън се оплаква, че е изгубила всичко, което е имала в този живот. Продължих да се смея. Да изгубя всичко? Какво можех да изгубя аз, нещастникът, освен един стар грамофон и пишещата машина? Изтръпнах. Книгата.

Всичко, което бях написал, включително четирите копия на оризова хартия, бяха в къщата. При тази мисъл пиянството ми мина, така както кранът спира струята вода. Скочих като пантера и сграбчих господин Макмахън за яката на ризата.

— Господин Макмахън! Изгубихме всичко!

— Не всичко, синко. Все още сме живи — отвърна Макмахън.

Ръцете му прегръщаха мен и госпожа Пинкъртън без никакво затруднение. Успях да се отскубна.

— Господин Макмахън! Книгата е в къщата!

— Книгата? Каква книга?

— Книгата! — отвърнах аз нетърпеливо.

Макмахън все още утешаваше госпожа Пинкъртън. Със свободната си ръка ме тупна здраво по гърба и каза:

— Не се тревожи, момче. Това е само една книга. Ще напишеш друга.

Господин Макмахън не разбираше. Бях почти написал една книга, независимо дали беше добра или лоша. Вече се беше превърнала в нещо като банка, в която влагах всичките си усилия като човешко същество. А сега банката гореше и аз не можех да направя нищо.

Съседите ни гледаха повече подтикнати от любопитство, отколкото от съпричастност. Беше едно от първите въздушни нападения и лондончани не вземаха кой знае какви предпазни мерки. Възприемаха тази случайна бомбардировка повече като зрелище, отколкото като трагедия. Освен това къщата, която гореше, не беше тяхна. Вече казах, че беше огромна постройка, извисяваща се над скромните къщи около нея. Фактът, че изгорялата сграда беше най-голямата в квартала, прибавяше оперетен привкус към сцената.

Пожарникарите работиха цялата нощ. Призори наемателите още бяхме там, седнали стоически на отсрещния тротоар. Съседи ни бяха донесли одеяла, чай и бисквити. Една добра душа ми тикна чаша с топло мляко в ръцете. Аз бях най-умислен от всички. Стоях загърнат в одеяло, опрял гръб в стената и не можех да повярвам, че съм изгубил книгата, просто не можех. Внезапно ме озари надежда. Един пожарникар идваше към нас. Носеше под мишница някакъв вързоп.

— Намерих това в къщата. На някого от вас ли е?

Утринната светлина беше все още слаба и не се виждаше добре. По размера и обема ми заприлича на пакет листа с прегънати краища. Сърцето ми се преобърна. Хартията е много по-устойчива на огъня, отколкото хората си мислят, поне когато е в компактни пакети. Хвърлих се към пожарникаря, за да взема вързопа с две ръце. Не беше хартия, беше дърво. През една дупка се показа главата на костенурка.

— Мария-Антониета! — възкликна госпожа Пинкъртън и заплака, този път от радост.

Има прокълнати книги, така както има прокълнати къщи. Всичко беше против мен, за да не завърша книгата — от костенурката Мария-Антониета до кайзера на Германия. Започнах да проклинам, размахвайки към небето стиснат юмрук.

— Дано Бог разруши германската империя! И кайзера й! И цепелините й!

Като ме видяха толкова възбуден, съседите се присъединиха към протеста ми и запяха патриотични песни. На мен не ми пукаше за родината, нито за горките белгийски деца. Моментът обаче не беше подходящ, за да им обяснявам, че омразата ми към Германия се основава на лични подбуди. В същото време се бе появил един пощальон с велосипед. Разпитваше хората и един ме посочи с пръст. Той се приближи и каза:

— Господин Томсън, Томас Томсън? Вие ли сте? Много трудно ви открихме.

Не му обърнах внимание. Продължих да ругая всички велики сили. Пощальонът обаче искаше да му подпиша разписка.

— Сега ще можете да направите нещо повече от това да ругаете немците — каза той любезно, — сега ще можете да убиете колкото си искате от тях.

— За какво ми говорите? — изръмжах аз. — И какво искате да подпиша?

— Призовка за мобилизация.

На следващия ден се представих в наборния център. Според един стар закон, осъвременен заради войната, всички питомци на сиропиталища бяха длъжни да служат в армията в случай на война като отплата за услугите, получени от обществените заведения. Бяха ме търсили още от началото на враждебните действия. И имах късмет, че не ме бяха обявили за дезертьор с всичките произтичащи от това последствия. Колкото и невероятно да изглежда, седемдесет и два часа след като получих призовката, вече носех униформа. Дори нямах време да видя Нортън. По-добре. Написах му една бележка, в която му обяснявах внезапното си преобразяване от цивилен във военен. Изобщо не споменах за унищожената книга. С Гарви не успях дори да се сбогувам.