Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (15)

14

Маркъс най-много се притеснявал от това, че последните събития го отдалечавали от Амгам. Вече не можел да се крие зад множеството негри, нито да се среща тайно с нея в гората. Чувствал се далече от нея както никога дотогава. Целия ден прекарвал в мината, а вечер тя била затворена в палатката на Уилям, който, откакто знаел за чувствата на Маркъс, го следял със смесица от омраза и подозрение. Не, това не е точно: никой не можел да знае какво мисли Уилям.

Нощем някой трябвало да стои на пост при мравуняка. Разпределението на смените отразявало установената йерархия. Уилям бил освободен от каквото и да било задължение. Ричард бил на пост една трета от нощта, а останалите две трети се падали на Маркъс. За да компенсира липсата на сън, оставяли го да поспи след обяда. Това обаче не било достатъчно и умората се трупала с всяка изминала нощ. Строго погледнато, може да се твърди, че Уилям предизвикал всичко. Една от любимите му тактики била да създаде условия някой да допусне грешка, този някой я допускал и Уилям наказвал виновника най-сурово.

Една нощ Уилям заварил Маркъс полузаспал.

— Заспал си, Маркъс! Какво щеше да стане, ако тектоните се бяха появили през това време? Не мога да повярвам, могат да дойдат всеки момент, а ти спиш…

Маркъс се извинил. И привидно това било всичко. Същата привечер обаче, когато работният ден приключвал, Уилям изтеглил стълбата горе.

— Уилям! Какво правиш? — извикал Маркъс от дъното на мината.

— Съжалявам. Така е най-добре за всички.

— Не можеш да ме оставиш тук цялата нощ! Сам и невъоръжен!

— Нима? Защо не?

— Защото тектоните могат да се появят всеки момент! Ти сам го каза!

— Именно — отвърнала източената фигура на Уилям. — Искам да бъда сигурен, че няма да заспиш. Ще видиш как днес ще успееш да останеш буден. Ако дойдат, съобщи ни. Но не викай, защото мога да се ядосам.

— Уилям! Уилям! Уилям!

Уилям обаче вече се бил отдалечил. Маркъс не можел да повярва на случилото се. Уилям отишъл при Амгам, а той оставал на дъното на мината. Приближил се към широкия отвор, през който се появили тектоните. Всеки ден, докато копаел пръстта, хвърлял поглед към него. Сега си давал сметка, че през нощта е още по-лошо. Особено без стълбата наблизо. Ако се появели, всичко щяло да зависи от това дали Уилям и Ричард ще го спасят навреме. Ала нямало смисъл да го увърта: Уилям го оставил там, защото нямал никакво намерение да му помогне. Пъхнал главата си в отвора. Отново усетил полъх на свеж въздух в лицето си. „Не е въздух — казал си Маркъс, — това е дъхът на демона.“

Отдръпнал се от отвора. В един ъгъл на мината държал шише с уиски, от което отпивал по глътка в паузите между една кошница и друга. Седнал и се облегнал на стената срещу тунела с шишето в ръка. Свил крака и обгърнал с ръце коленете си. Не можел да откъсне очи от отвора. И единственото, което правел, било да го гледа, да пие уиски и да чака.

Същата тази нощ ли щели да дойдат, или след няколко дни? Първата вълна тектони била предшествана от неопределени шумове. Маркъс обаче се съмнявал, че ще се повторят. Подозирал, че шумовете били предизвикани от работата по пробиването на тунели. А сега тунелът, който свързвал долния свят с горния, вече съществувал. Освен това тектоните знаели какво посрещане ги очаква. Едно нещо било сигурно: нямало изобщо да се церемонят с първото човешко същество, което щели да срещнат.

Конго. Изгаряща влага. А под земята — пещ. Маркъс дишал собствената си пот. Стичала се по челото и по носа и стигала до устните, подобно на малък поток, който се стремял да влезе в тялото, от което бил излязъл. Изпразнил шишето с уиски. След малко заспал под влияние на алкохола, на умората и отчаянието. Засънувал, че пада в тъмен кладенец и че пада, пада, но неизбежният удар така и не настъпва. Докато сънувал, Маркъс съзнавал, че сънува. Помислил си, че не бил сънувал този сън от малък. Ала също така си казал: „Не, Маркъс, не, работата е, че днес не сънуваш, това не е сън, това е истина“. Отворил очи. И видял една бяла ръка с шест пръста пред очите си.

Ужасът преминал в любов: била Амгам. Прегърнали се. Маркъс се питал как е дошла при него. Хванал я за ръката, същата ръка, която Уилям приковавал с белезници към един стълб всяка нощ, преди да заспи. Тя го разбрала и сякаш с усмивката си му казвала: „Скъпи мой, пред себе си имаш жена, способна да извади от ставите всичките си кости, за да стигне до друг свят. Съмняваш ли се, че същата тази жена може да отдели костите на едната си ръка, за да види своя любим?“

Амгам нямала време за губене. Огледала кухината. Разбирала проблема и обмисляла всички възможности. Зад бялото й широко чело работела сложна машина. Маркъс почти чувал цъкането на този тектонски мозък.

Накрая Амгам хванала ръцете на Маркъс нежно, но решително. Разбрал какво му предлагала. Искала двамата да избягат през дупката, да тръгнат към нейния свят. Идеята не била лишена от логика. Когато срещнели тектоните, нейното застъпничество можело да го спаси. Естествено, това означавало да влязат в тунела. Маркъс обичал Амгам така, както никога дотогава не бил обичал никого. След нощта, в която се бил появил господин Тектон обаче, тази дупка му вдъхвала неописуем ужас. Трябвало да вземе решение. И така, на дъното на омразната мина се състоял двубой между абсолютната любов и абсолютния ужас.

Не трябва да вярваме на сладникавите романи: спечелил страхът.

Маркъс не можел да я последва. Бил готов да отиде с нея навсякъде по света. Ала не и в нейния свят. Никога нямало да влезе в тъмния тунел. Никога. Амгам въздъхнала.

Трябвало да потърсят друг изход. Но какъв? Тя била по-умна от него, вече била обмислила всичко. И единствената възможност била да избягат в джунглата. Дръпнала го за ръцете. Той се противопоставил, жестикулирайки като обезумяла маймуна. Амгам не знаела нищо за Конго, не можела да знае нищо.

По пътя си към мината Уилям и Ричард били прокарали кървава бразда. Обратният път щял да бъде също толкова мъчителен: един милион анонимни африканци ги ненавиждали. Рано или късно щели да изпитат справедливия им и неуправляем гняв. Никога нямало да стигнат живи до Леополдвил. Една съвместна експедиция навярно би могла да си проправи път с помощта на куршуми. Но поотделно, невъоръжени и без провизии — никога. Било много вероятно дори самият Пепе, който познавал страната и имал пушка, да не е оцелял. Как тогава биха успели те, едно циганче и една тектонка, най-чудноватата двойка в цяла Африка, в целия свят? В джунглата Маркъс и Амгам щели да бъдат като два лутащи се бръмбара в снега.

В нейния свят щели да убият него. В неговия свят щели да убият и двамата. Маркъс нямало какво повече да добави. Дълго време седели мълчаливо. Амгам била навела глава и гледала грозния под на мината. Маркъс никога не бил виждал толкова тъжен човек. Почувствал се неудобно: той бил причината за толкова силно чувство и изпитвал едновременно вина и задоволство.

— Скъпа, още не съм умрял — рекъл Маркъс и погалил бузата й, — могат да се случат много неща.

Прегърнали се. Маркъс бил капнал от умора и заспал на гръдта й като на възглавница. Не спал дълго. Преди изгрев отворил очи. Нея вече я нямало. През нощта сигурно се била върнала в палатката. И за да прикрие идването си, била принудена да вдигне стълбата.

Оставало час до изгрева. Как го е прекарал Маркъс Гарви? Като направил кратка равносметка на живота си? Като подреждал мислите си? Не. През този един час Маркъс бил измъчван от жестока ревност. Посещението на Амгам го навело на много мисли, при това все лоши. Вече било ясно, че въжетата и белезниците не означавали нищо за Амгам. Тогава защо търпяла Уилям да я насилва всяка нощ? Какво чувствал Уилям към Амгам? А Амгам към него?

Тектоните скоро щели да дойдат. А той ревнувал. Спомням си, че докато си водех бележки за тази сцена, в полето написах: „Човечеството може да бъде невероятно патетично“.

Слънцето изгряло. Една кошница, завързана за въже, се спуснала в мината. Горе били инсталирали макара. Била твърде далече от отвора на мината, за да види кой работи с нея. Кошницата се полюшнала на края на въжето. После спряла, сякаш казвала: „Какво чакаш? Напълни ме“. Маркъс се подчинил. Издигнали кошницата и след малко тя отново се появила, вече празна.

— Уилям! — извикал Маркъс. — Не можеш да ме оставиш тук. Тектоните ще се появят всеки момент. Няма да се забавят!

В отговор дръпнали въжето. Кошницата се залюляла като нетърпелива марионетка. Този път обаче Маркъс я пренебрегнал.

Тунелът. Започнал да го пълни с камъни. С много, много камъни. Успял обаче да направи само една жалка преграда. Приличал на осъден на смърт, който иска да попречи утрото на екзекуцията му да настъпи, като затуля прозореца на килията си с кърпи. Маркъс вдигнал очи.

— Уилям! Нима ще оставиш да ме убият, докато работя като коминочистач на дявола? Защо? Какво съм ти сторил?

— Никой не ти желае злото, Маркъс.

Не бил гласът на Уилям, бил гласът на Ричард.

— Ричард! Къде е Уилям?

— Напълни кошницата.

При Амгам, разбира се. Всичко заприличвало на планирано и жестоко отмъщение: тектоните щели да дойдат и да убият Маркъс, а през това време Уилям щял да обладава Амгам. Колко странна душа имал Уилям Крейвър. За разлика от пренебрегнатите любовници не ревнувал заради чувствата, които тя не изпитвала към него, а заради чувствата, които той не можел да изпитва към нея.

— Ти не си като Уилям — поласкал го Маркъс. — Пусни стълбата, Ричард!

— Ще я пусна само ако се появи проблем. Така ми каза Уилям. А ти през това време работи — отговорил Ричард, когото Маркъс все така не виждал.

— Проблем? — възкликнал Маркъс отчаяно. — Една подземна раса е на път да нахлуе в Конго, в света на хората! А ти няма да пуснеш стълбата, докато не се появи проблем? Какво муле си само, Ричард Крейвър!

Маркъс не знаел как да изтълкува мълчанието на Ричард. Може би било израз на пасивността на един перверзен наблюдател. Ами ако зад това мълчание се криело чувство за вина? Умът на Маркъс работел трескаво. Досетил се, че Уилям никога нямало да заповяда открито на Ричард да убие Маркъс. Естеството на отношенията им не било такова. Сигурно Уилям само му бил дал най-общи указания, които да гарантират смъртта на Маркъс. В противен случай какъв би бил смисълът на заповед, която забранява да се помогне на удавника, докато главата му не потъне под водата? Защото очевидно единственият възможен „проблем“ били тектоните. А когато те се появят, когато вече се озоват в изкорубената тиква, Ричард изобщо няма да се сети да пусне стълбата.

„Мисли, мисли — казал си Маркъс, — няма безнадеждни ситуации, има само хора без надежда.“ Трябвало да се възползва, че Уилям го нямало и следователно не упражнявал толкова силно влияние върху Ричард. Трябвало да му даде аргументи, които да оправдаят евентуалното му неподчинение.

— Напомням ти, че три без едно е две — рекъл Маркъс. — Ако ме убият, ще останете само двама, за да се отбранявате от тектоните. Пусни стълбата!

Мълчание.

— Поне си подай главата. Казали са ти да пуснеш стълбата, ако стане нещо. Добре, съгласен съм. Но откъде можеш да знаеш, че става нещо, като не го виждаш? Ричард? Ричард? Ричард!

Ако бил убеден в ролята си, щял да извика на Маркъс да напълни кошницата. А не го правел. Било обаче безсмислено да настоява въпреки колебанията на Ричард.

Колкото и абсурдно да било, натрупал още камъни в дупката. След известно време първите метри от тунела били пълни като чорап за Коледа. Поставил последен камък, за да завърши творбата си. Отново седнал. Точно там. Под дупката, с гръб, опрян на стената.

Маркъс мислел за Амгам, за нещата, които Уилям сигурно правел с нея. Знаел, че Уилям нямало да се задоволи само да я изнасили. Въображението му рисувало демонични сцени. Цялата перверзност на Конго се побирала вътре, в една обикновена брезентова палатка. В душата на Маркъс се загнездила безутешна тъга. Още не бил умрял, а вече му било мъчно за живота.

Нещо го ударило по главата, отскочило и паднало на земята. Вгледал се внимателно: бил последният камък, който поставил в тунела!

Скочил на крака.

— Идват, Ричард! — извикал той. — Надникни, за да се увериш сам. Проклет да си, Ричард Крейвър! Погледни! — настоял той, след като не получил отговор. — Само това те моля, да погледнеш!

Дупката треперела. Каменната преграда треперела. Нещо я блъскало с все по-голяма сила.

— Ричард, погледни! Само погледни!

Сега камъните падали като водопад. Маркъс имал чувството, че стената ще се пръсне всеки момент.

— Ричард!

Горе се появило едрото тяло на Ричард Крейвър. Точно навреме, за да види края на някакво черно копие, което се подавало измежду камъните. Не, не било копие, бил гигантски свредел. Ричард бил като в хипнотичен транс. Не можел да откъсне очи от инструмента, който пробивал крехката каменна преграда.

— Ричард! Какво чакаш? Пусни стълбата, по дяволите!

Последният вик стреснал Ричард. Погледнал Маркъс, сякаш го виждал за пръв път.

Не трябва да смесваме отчаяните действия с безсмислените действия: именно каменната преграда спасила живота на Маркъс Гарви, защото, докато тектоните я пробивали, Ричард имал една минута, за да вземе решение. Уилям не бил предвидил тази извънредна минута. Ричард чул Маркъс да вика за помощ, видял свредела с черното острие и си спомнил указанията на Уилям; нямало пречка да спусне стълбата. И я спуснал.

Маркъс се хвърлил към стълбата. В същия момент се подала главата на първия тектон. Била изцяло покрита с каска с три кръгли отвора — два за очите и един за устата. Използвал главата си като стенолом и избутвал последните камъни, които препречвали пътя му. След каската се появил един едър торс, една бяла ризница, посипана с червена пръст. И две ръце, които държали свредела. Бил по-скоро инструмент за пробиване, отколкото бойно оръжие, но Маркъс бил сигурен, че тектонът ще се опита да го убие с него. Щял да го удари в гръб, докато се катери по стълбата. Навел се, хвърлил шепа червена пръст към отворите на каската и се заизкачвал като безопашат гущер.

Когато тектоните се втурнали да го преследват, Маркъс вече бил близо до отвора на мината.

— Стълбата!

Ричард и Маркъс издърпали стълбата навреме, точно преди тектоните да се заизкачват по нея. Докато я издигали, видели как вътрешността на мината бързо се изпълвала с бели тела. За по-малко от минута сигурно се били появили около стотина.

— Към оградата! — извикал Ричард.

Грабнали стълбата, прекрачили през подвижната врата и я затворили след себе си. Уилям току-що бил излязъл от палатката. Не бил успял да се дооблече. Носел само черни ботуши и бял панталон. Може да се предполага, че се е учудил, като видял Маркъс жив. Според Маркъс наближаващата битка им попречила да си кажат каквото и да било. Аз почувствах интуитивно, че не е било необходимо, че очите могат да водят светкавични диалози. Маркъс сигурно е казал на Уилям: „Знам, че си искал да ме убиеш“. Уилям може би се е оправдал: „Не, всъщност не, в интерес на истината ми е все едно дали си жив или мъртъв“. Очите на Ричард пък крещели: „Страх ме е“.

— Ричард, при амбразурата на дванайсет — заповядал Уилям. — И стреляй само когато аз стрелям.

Ричард заобиколил стената и отишъл при северната амбразура. Когато останали сами, Уилям имал дързостта да му даде пушка. Подхвърлил му я с една ръка. Оръжието описало дъга във въздуха. Маркъс едва не паднал, когато я уловил. Уилям казал:

— Умееш ли да стреляш?

— Не.

— Ти си схватливо момче, ще се научиш бързо.

Уилям и Маркъс също заели позиции. Маркъс при амбразурата на седем часа, а Уилям — на пет часа. Между тях била вратата. По този начин трите оръжия покривали цялото вътрешно, пространство. Отсреща, в северната амбразура, се виждало дулото на пушката на Ричард, което се движело непрестанно наляво и надясно, търсейки мишената, която не се появявала. Мравунякът бил необичайно спокоен.

— Какво чакат? — запитал се Уилям. — Защо не се качват?

Времето сякаш било спряло. Жегата била непоносима.

Маркъс оставил пушката до себе си. Виело му се свят от горещината и той опрял глава в оградата. Пред очите му заиграли жълти светлинки. Струи пот се стичали по бузите му, събирали се на брадичката и се отцеждали на земята като малко поточе. Усетил как комарите се плъзгат по гърба му, повлечени от твърде тежката за крачетата им пот.

Стената от дънери обграждала мравуняка, джунглата обграждала поляната. Хиляди животински звуци се издигали към небето като дим от вряща тенджера. Между тях — изсвирвания, също като на локомотив, който спира. И проскърцвалия на претоварена люлка. Най-постоянният звук обаче бил на насекомите, неистово дразнещ, като скърцането на зъби, хиляди и хиляди малки зъби, които се търкат едни в други.

Нещо привлякло вниманието на Маркъс. Погледнал небето, сякаш да види какво е времето, и казал на Уилям:

— Идват. Чуй това.

Над поляната внезапно настанала тишина. От онзи далечен ден, когато напуснали Леополдвил, звуците ги придружавали неизменно, денем и нощем, нощем и денем. Пронизителни и остри, неистови и приятни. Дразнещи като от свредел или успокояващи като ромоляща вода. Шумове на птици, на маймуни, на непознати животни. Шумът бил толкова постоянен, че престанали да го чуват. А сега — внезапна тишина.

— Виждате ли? — изкрещял Ричард от мястото си. — Виждате ли това, което аз виждам? О, Господи!

Три куки се били закачили за ръбовете на мравуняка.

— Млъкни! — казал Уилям. — И не стреляй!

От куките висели мъхнати въжета. Въжетата били обтегнати. Явно носели тежък товар: изкачващ се тектон. Сега се чували войнствени гласове, подобни на виковете, които отмерват темпото на галерите. Над всяка кука се появила каска. Каска от камъчета, която покривала цялото лице с изключение на трите кръгли отверстия. Главите не помръдвали от мравуняка. Сигурно не очаквали примитивното укрепление, което им препречвало пътя. След няколко минути решили да се покажат и застанали прави. Подир тях се появили още тектони. Всички носели същите каменни каски и ризници и поли, които стигали до глезените им. Тектоните застанали в кръг около отвора на мината. Стояли дисциплинирано, мирно, рамо до рамо, сякаш всеки от тях трябвало да води бой с дънера от оградата срещу него. Излезли още тектони. Строят им създавал впечатление за жива скулптура. Внезапно се разнесъл гърлен глас и всички пристъпили крачка напред, разпръсквайки кръга. Уилям точно това чакал. Преди да стигнат до дънерите, той извикал:

— Сега!

Било невъзможно да не уцелят. Огромната пушка на Ричард правела огромни дупки в каменните ризници; пушката на Уилям стреляла с ритмичността на картечница. В толкова малко пространство и подложени на този кръстосан огън, тектоните можели да следват една-единствена стратегия: да стигнат и да се изкачат по стената, преди да ги убият.

Невъзможно. Падали повалени дори преди да се закатерят по нея. Мината обаче бълвала още тектони. Държали се с възхитителна дисциплина, безразлични към дъжда от куршуми, който ги покосявал. Телата се трупали едни върху други в ограденото пространство. Тогава се разнесъл протяжен звук, подобен на звук от рог. Била заповед за отстъпление. Щом го чули, оцелелите тектони се върнали в мината. Били се отказали от атаката, поне за момента.

— Тръгват си! — известил Уилям. — Спри огъня!

Ричард обаче явно не го бил чул. Продължавал да стреля по труповете.

— Ричард! Престани! — извикал Уилям. — Не стреляй, пести мунициите!

Страхът му пречел да изпълни заповедта и продължавал да стреля. През наблюдателницата Маркъс се вгледал в купчината трупове. И се изненадал, че наистина те все още мърдали. Ричард просто не разбирал, че тези движения били предизвикани от собствените му куршуми, предназначени да убиват слонове. Всеки път, когато уцелвал някой труп, цялата купчина се размърдвала. Главите и крайниците се раздвижвали, сякаш още били живи, а кръвта им опръсквала долната част на оградата.

Уилям и Маркъс заобиколили стената и отишли при поста на Ричард. Когато стигнали, Уилям разтърсил брат си за рамото. Ричард подскочил. Мислел, че го нападат в гръб. Надал страшен вик, размахал пушката като брадва, нападайки като обезумял.

— Ричард! — извикал Уилям и отстъпил няколко крачки. — Какво правиш?

Минали няколко секунди, докато Ричард ги разпознае. После рухнал на земята. Облегнал се на оградата с отворена уста. Маркъс не бил виждал човек да се поти толкова. Лицето му лъщяло, сякаш било намазано с олио, перчемът бил мокър, ризата с цвят каки — цялата влажна. Тримата могли да плуват в потта на Ричард.

Уилям и Маркъс също седнали.

— Изтощително е да убиваш — рекъл Уилям.

И се появили първите усмивки. Уилям и Ричард били най-въодушевени. Щастливи. Били отблъснали нападението на тектоните. Маркъс обаче неволно им развалил настроението. Попитал:

— А сега какво?

* * *

На това място от разказа имах малък спор с Маркъс. Искам да го припомня. Не следваше повествователната нишка. Настоявах да ми говори за събитията подред и спокойно, а той не преставаше да се оплаква. Не искам да кажа, че нарочно се противопоставяше. Беше един вид емоционален бунт. Аз не преставах да го моля да се придържа към разказа, да напредва стъпка по стъпка. Не ме слушаше. Обхваналите го чувства бяха по-силни от него. Ненавиждаше Уилям и Ричард, особено Уилям. Разтърсваше оковите си, скоро щеше да закрещи. Тази словесна невъздържаност обаче изведнъж секна.

Сержант Дългия гръб стоеше прав зад Маркъс. Бе поставил палката си върху рамото му, почти докосвайки шията. И ръкомаханията престанаха.

— Гарви — заповяда Дългия гръб, — отговори на въпроса.

Не ми се понрави намесата му. Дългия гръб ме превръщаше в съучастник на палката си. Исках обаче Маркъс да направи някои уточнения, а нямах никаква власт върху Дългия гръб. Казах:

— Маркъс, още не си ми разказал за оръжията на тектоните. — Погледнах бележките си. — Каза ми за каменните каски и за ризниците, които предпазвали телата им. Но не мога да опиша нападението, без да спомена за оръжията на тектоните.

Палката на Дългия гръб докосна брадичката на Маркъс. Затворникът гледаше ту палката, ту мен с облещени очи.

— Тектоните използваха само палки — каза той.

И невероятно, Дългия гръб се усмихна. Всъщност краищата на устните му се повдигнаха, като че задвижени от механизъм. Това обаче за човек като Дългия гръб беше равносилно на силен смях. Предполагам, че дълбоко в себе си притежаваше спортен дух. Върна се на стола си и седна, като постави палката на коленете си. Беше каучукова палка. Запитах се дали този каучук също не произхожда от Конго.

— Вие не разбирате — каза Маркъс с облекчение. — Тектоните нямаха пушки, нито пистолети, нито специални оръжия.

И след дълга пауза прошепна:

— Оръжието бяха те самите.