Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (13)

12

Следващите дни изнервили до крайност всички обитатели на поляната. Виковете на негрите нощем били като мерило на подземните шумове. Някои нощи врявата не стихвала до сутринта. Уилям не искал да знае нищо по въпроса. Заповядал на Маркъс и Пепе да поемат грижата за всичко. Само трябвало да го уведомят в случай на истинска тревога.

Маркъс мразел да събужда някой кошмар. Сега установил, че има нещо по-лошо: да го събуждат кошмарите на другите. Когато с мъка успявал да заспи, внезапно се разнасял вой, който прорязвал съзнанието му. Виковете излизали от мравуняка и се разнасяли из поляната. Сто усти, квичащи отчаяно като прасета, които минават под ножа. Маркъс отварял очи объркан, ужасен, потънал в пот. Съзнанието му не успявало да възприеме какво става. „Кой съм, къде съм, кой крещи, защо ме будят?“ И си отговарял: „Аз съм Маркъс Гарви, намирам се в Конго, негрите викат, защото тектоните скоро ще ни нападнат“. И когато получавал тези четири отговора, си казвал: „Успокой се, всичко е наред“.

Маркъс и Пепе отивали до мравуняка много пъти. Когато виковете надвишавали обичайната сила, те се навеждали над отвора на мината и питали негрите какво става.

— Шумове — превел една нощ Пепе. — Както винаги.

— Затова ли викат толкова? — попитал Маркъс.

— Шумове от удари. Все по-близо.

— Удари, удари, удари — проклинал Маркъс. — Защо се чуват само нощем? Искат да ни уморят от безсъние!

— Чуват се и през деня — уточнил Пепе. — Но през деня шумът от работата ги заглушава.

Маркъс изругал. Той извикал ядосано, макар да не знаел срещу кого.

— Дай стълбата. Спусни я!

— Сигурен ли си?

— Прави каквото ти казвам.

Пуснали стълбата и Маркъс слязъл по нея. Пепе останал горе, стиснал старата си пушка. Имало пълнолуние, но Маркъс виждал само очи около себе си, бели очи навсякъде. Треперели и се отдръпвали от него като стадо овце. Смрадта била по-силна от обичайното.

— Откъде идва шумът? — попитал Маркъс.

— Вдясно от теб, в дъното — превел отгоре Пепе указанията на негрите. — Казват, че шумът идва от един от тунелите най-нависоко. По-нагоре, над главата ти. Виждаш ли го?

Да, виждал го. Явно бил разкрит при последните изкопни работи. Бил кръгъл и се намирал твърде високо за нисък човек като Маркъс. Той преметнал пушката на рамо и се издигнал на мускули.

Почувствал се така, сякаш се бил пъхнал до кръста в пастта на кит. Проклинал се, че бил послушал негрите, и извикал:

— Тук не се чува нищо!

Лъжел. За момента не се чувало нищо, но бил сигурен, че рано или късно ще чуе нещо. Все едно някой да хвърли камък в кладенец с непозната дълбочина: шумът от плисъка може да се забави, но винаги се чува.

И го чул. Разбира се, че го чул. Идвал от много далече, от дълбините на земята. Маркъс поставил дланта си върху стената на тунела. Вибрирал.

В началото му се сторило, че звуците са всъщност само един. Но скоро слухът му различил няколко пласта. Най-пронизителният напомнял шума на хартия, която се къса. Под него доловил някакво ритмично хрущене, сякаш стотици конски копита преминавали по пясък. Имало също и трети звук, който му било трудно да определи.

Маркъс се пуснал на земята и се изкачил по стълбата. Тази припряност го издала. Негрите нарушили тишината, която пазили, докато Маркъс се вслушвал в дълбините на тунела. Отново закрещели от страх и няколко дръзки ръце се опитали да го сграбчат за ризата, подобно на корабокрушенци, молещи се да ги вземат в спасителната лодка. Маркъс се отскубнал рязко и продължил да се изкачва. Когато стигнал горе, Пепе му помогнал да изтеглят стълбата.

— Трябва да събудим Уилям — рекъл Маркъс.

Той лично се заел с това. Седнал срещу палатката на Уилям и казал, повишавайки постепенно глас:

— Уилям? Уилям? Там ли си, Уилям?

Брезентовата врата се отворила една педя. Уилям бил гол. Носел само една сребърна верижка на врата си. Светлите му очи се съчетавали чудесно със светлината на африканската луна. Дори Маркъс се възхитил на красивото му тяло, създадено, за да живее нощем. А зад него — Амгам, седнала както винаги с кръстосани крака. Не била завързана. Усетил как го жегва смесица от любов и омраза, също както синьото и червеното могат да се съчетават в един и същи пламък. Маркъс мислел, че Уилям винаги я връзвал за кола, за да я обладае. Имало ли голямо значение дали била вързана, или не? В действителност не. Уилям можел да я изнасилва когато си иска и както си иска. Маркъс се тревожел, че може би — само може би — не се налагало да я насилва. Всъщност той не можел да знае какво става вътре в палатката. Хрумнало му, че не знае почти нищо за връзката между Уилям и Амгам, както и Уилям не знаел за неговата с нея. Свел очи, надявайки се да не издаде чувствата си.

— Бях в мината — съобщил Маркъс с наведен поглед. — И наистина се чуват шумове.

— Така ли?

— Да.

— И какво е новото, Маркъс? — попитал вбесен Уилям.

— Шумовете са много силни.

Лъжел. Новостта била, че Маркъс ги бил чул за пръв път. И искал не толкова да съобщи някаква новост, колкото да сподели страха си.

— Колко силни? — Тонът на Уилям бил троснат, но незаинтересован. — Силни като гръмотевици? Силни като оръдейни гърмежи?

— Не, не толкова — отвърнал колебливо Маркъс, — но се чуват.

— И? Какво предлагаш да направя?

Маркъс поклатил глава.

— Ти каза да те предупредим. Не е шум от флейта. Шумът е като от голяма фабрика. Негрите са прави.

Уилям го прекъснал.

— Маркъс, негрите никога не са прави. Не разбираш ли? — И повторил: — Негрите никога не са прави.

— Предполагам, че да, Уилям — казал Маркъс, — негрите никога не са прави.

— Не, не го разбираш. Нека ти обясня нещо: ако негрите имаха право, щяха да управляват Европа, а ние щяхме да бъдем в мините на Уелс и да копаем въглища. Оказва се обаче, че е обратното. Ние командваме в Африка, а те работят в златните мини в Конго под наша заповед. Сега разбираш ли, Маркъс?

— Да, разбирам.

— Лека нощ.

И Уилям затворил с рязък жест брезента.

При тези обстоятелства всеки можел да си даде сметка, че наближавала ужасна опасност. Или по-скоро се изкачвала. Всеки, освен Уилям и Ричард. Подобно на негрите, и Маркъс се чувствал като затворник в мината. Или дори по-лошо от затворник. Те поне можели да протестират. Той нямал и тази възможност. За братята Крейвър печалбата стояла над всичко и те никога не го били питали дали е съгласен с едно или друго. Маркъс се страхувал. От мината и от братята Крейвър. Страхът, който изпитвал от мината, бил твърде неясен, за да може да го пребори. Страхът, който изпитвал от братята Крейвър, бил по-лош — бил от онзи вид страх, който тласка жертвата да се съюзи с този, който й вдъхва ужас.

Освен това там била и Амгам. Маркъс се чувствал като парализиран от обхваналото го противоречиво чувство. Да избягат заедно? В джунглата, във вътрешността на този зелен и безмилостен океан? В света на тектоните, където тя щяла да бъде приета добре? Маркъс не знаел какво има под мината и още по-надолу. Каквото и да имало обаче, било последното място на света, където би отишъл по собствена воля.

* * *

В някои нощи негрите викали от ужас часове наред. Маркъс така и не се научил да различава гласовете. За него били едно анонимно цяло, което само казвало: страх ни е, искаме да излезем. Или може би: изкачват се, вече са много близо.

Понякога не се чували през цялата нощ бог знае защо. Тази пауза не успокоявала Маркъс. Стоял на пост, ходел до мравуняка. Никога обаче не се случвало нищо, само виковете на негрите. Тази повторяемост отслабила бдителността им. Накрая Маркъс допуснал една толкова човешка и едновременно с това жестока грешка — да обвинява жертвата за престъплението. Когато негрите викали, Маркъс ги проклинал от палатката, разтърсвал Пепе и му заповядвал да отиде да хвърли един поглед.

Една вечер негрите се развикали в един глас. Започнали привечер и повече не млъкнали. Маркъс спал на пресекулки. Спомняше си смътно реда на събитията, които последвали. Когато воят на негрите станал непоносим, наредил на Пепе да отиде да види каква е причината. Пепе се върнал, но не съобщил нищо ново. Негрите обаче продължили да крещят. Въпреки това и именно защото ужасените викове били продължителни и монотонни, те успели да заспят, подобно на живеещите близо до водопад, които толкова са свикнали с шума на водата, че накрая той ги приспива.

Рано сутринта го събудила тишината. Абсолютна тишина, ако изобщо в Конго някога е съществувала абсолютна тишина. От мината не се разнасял нито звук. Съзнанието му било свикнало с онези крещящи от страх сто гърла. Толкова бил свикнал, че тишината го изненадала.

Отворил очи. До него Пепе също бил отворил очи. Гледал парчето плат, което служело за врата. Гледал обаче с очи като на мумия, втренчени в нещо, което било извън обсега му.

— Пепе?

Пепе не отговарял и Маркъс погледнал към вратата на палатката, където бил втренчен погледът на Пепе.

Там имало една кръгла, бяла, плешива глава. Зеленият плат на палатката бил скъсан по средата и през него се подавала тази глава с издути бузи и кръгли като топки за тенис очи. Само една глава, която движела зениците си с нечовешка бързина, сякаш разполагали с малко време, за да видят всичко. Устните били разтегнати встрани, но никой не би описал това като усмивка. Лицето направило гримаса. Изплезило се, показвайки триъгълен виолетов език. И внезапно изчезнало, сякаш потънало в земята.

Било толкова мигновено видение, че Маркъс нямал време да се изплаши. Извикал на Пепе:

— Ти видя ли го? Видя ли го?

Пепе не отговорил. Лежал неподвижно на нара. Маркъс излязъл от палатката.

Рояк от човешки скакалци плячкосвал лагера. Навсякъде имало тектони. Пет, шест. Десет, двайсет, повече, много повече. Не успял да ги преброи. Сигурно били към двайсет, но се движели толкова бързо, че може би ги броял два пъти. Маркъс не бил виждал толкова трескава дейност. Носели туники, покрити с червеникава пръст, и ровели навсякъде със сръчни маймунски пръсти. Съобщавали си за находките с невероятно дрезгав глас, подобно на говорещи крави. Трудно било човек да повярва, че са от същата раса като Амгам.

За тези тектони хората не съществували. Както един далтонист не различава добре цветовете, и те притежавали някакъв зрителен дефект, който им пречел да забележат човешките същества. Виждали само предмети. И цялата им дейност се насочвала към подбора на полезните предмети. Това да, това не, това да, това не.

Ричард бил излязъл от палатката си. Бил смаян също като Маркъс. Тектоните ровели в сандъци, опразвали чували, отваряли чанти и куфари. За кратко време обърнали лагера наопаки. Скоро се случил първият инцидент.

Един тектон се приближил към Ричард. Или по-точно към часовника, който носел. Тектонът се втурнал към китката му. Всъщност не упражнил пряко насилие, просто не откъсвал очи от часовника. Ричард се уплашил и направил няколко крачки назад. Тектонът упорствал и докато Ричард отстъпвал назад, той пристъпвал напред и не преставал да дърпа каишката на часовника. Накрая Ричард изгубил равновесие и паднал по гръб. Тектоните се спрели подобно на марионетки, задвижвани от едни и същи конци, и се разкикотили. Крадецът на часовника дори имитирал тромавите движения на Ричард и шумното му падане. Нови гръмки кикотения. Ричард ридаел проснат на земята, но невредим. В това време друг тектон се доближил до Маркъс, привлечен от фитила на запалката, която се подавала от джоба му, и бръкнал вътре.

— Ей! — възкликнал Маркъс и го бутнал леко, но твърдо.

Тектонът го изгледал с недоумение. Предложил му пепеляво на цвят камъче с форма на куб. Маркъс изпитвал едновременно отвращение и сдържан страх. Сторило му се, че може би най-добре щяло да бъде да вземе това, което му предлагали. Било само едно камъче или може би керамично парче, оформено като куб. Тектонът взел колебанието на Маркъс за стратегия за пазарлък и удвоил офертата си. Този път му предлагал продълговат камък, приличащ на училищен тебешир. За какво би могло да му послужи това нещо? Нямал време да се замисли. Амгам се появила отнякъде и с един замах блъснала керамичните парчета или каквито и да били те на земята. После го повлякла към края на поляната.

На едно от дърветата, откъдето започвала джунглата, бил завързан негър. Уилям се бил пристрастил към този вид наказание от деня, в който завързал всичките миньори. Мъжът бил там за някакво леко провинение. Амгам завъртяла с ръце главата на Маркъс, за да види петимата тектони, които се били нахвърлили върху африканеца.

Тектоните намерили нещастника завързан за дървото и се възползвали от беззащитността му. Не било необходимо да преговарят с никого. Двама тектони му изтръгвали пръстите на краката и на ръцете с клещи. Друг ги потапял в малък съд, в който врели химически вещества, и после с помощта на пинсети ги изваждал, вече оголени от кожата и месото. Когато костите изстивали, предавал ги на петия тектон, който седял на тревата и ги обработвал с инструменти на бижутер. Тектоните били глухи за виковете на негъра, когото осакатявали. Клещите продължавали да изтръгват пръсти, а локвата кръв в краката им изобщо не ги притеснявала.

Маркъс изгубил контрол. Втурнал се в обратна на сцената посока към средата на лагера. Там се сблъскал с предишния тектон. С една ръка тектонът го хванал здраво за предницата на ризата, а с другата му предложил три камъчета, три. И най-после Маркъс разбрал от какъв материал изработвали тектонската монета.

— Пуснете ме! — умолявал Маркъс. — Пуснете ме!

Не можел обаче да отстрани тектона, който дишал в лицето му. Не знаел как да се освободи от него. Внезапно главата на тектона се пръснала като диня, която пада от високо върху циментов под. Части от черепа се разхвърчали като шрапнели. Маркъс потреперил, като видял ризата си напоена с тектонска кръв.

Уилям се бил събудил последен, но реагирал пръв. Естествено, по неговия начин. Държал револвер в ръка и стрелял по всеки тектон, който допускал грешката да се появи в полезрението му. Все едно вървял из някое стрелбище. Една крачка, две крачки, свивал лакът и стрелял. Тектоните много късно разбрали какво става. Сякаш не можели да проумеят, че някой се осмелява да ги нападне. Дори един застанал пред Уилям, вдигнал ръце и възмутен закрещял нещо. Уилям пъхнал дулото на револвера в устата му, стрелял и продължил да върви напред с опръскано с кръв лице, невъзмутим, избирайки жертвите си напосоки. Окуражен от примера на Уилям, Ричард грабнал пушката си. И скоро над поляната полетели повече куршуми, отколкото комари.

Имало известно величие в убийственото хладнокръвие, което Уилям Крейвър проявил в този ден. Нито едно мускулче на лицето му не трепвало. Когато мунициите му свършвали, отварял револвера, без да обръща внимание на тектоните и хаоса около него. Зареждал барабана и продължавал упражнението си по стрелба по мишена. Една стъпка, бум, един мъртъв тектон. И още един, и още един. Бялата му риза и белите панталони били целите опръскани с кръв. Уилям обаче не спирал. Помагала му пасивността на тектоните. Не можели да повярват, че някой ги напада, или може би били твърде заети с плячкосването. Мнозина дори не си дали сметка, че умират; куршумът пронизвал гърдите им и те падали с плячката в ръце. Последните двама тектони били по-хитри и избягали.

В действителност цялата тази сеч сигурно не продължила повече от няколко минути. Двамата тектони бягали към мравуняка, като държали с ръце полите на туниките си, за да тичат по-бързо. Тази картина се сторила изключително смешна на Маркъс, затова заповедта, която Уилям отправил към Ричард, му прозвучала толкова жестоко.

— Не ги оставяй да избягат! Убий ги, Ричард!

Куршумите на Уилям били свършили. Ричард се прицелил спокойно с пушката си за лов на слонове. От главата на единия от бегълците бликнал червен фонтан и тектонът рухнал на земята. Оръжието обаче засякло и Ричард не могъл да стреля по втория беглец.

— Маркъс! Хвани го! — изкрещял Уилям, докато ровел в джобовете си, търсейки куршуми.

Маркъс трудно можел да преследва когото и да било с късите си крака. На тектона обаче му пречели полите на туниката, така че двамата били равностойни съперници.

Маркъс настигал тектона. Когато беглецът се пъхнал в отвора на мравуняка, бил само на метър и половина пред него. Тектонът направо се пуснал от високото към дъното на мината. Маркъс проврял глава през дупката.

— Хванете го, преди да е избягал — извикал той на негрите долу. — Хванете го!

Никой обаче не се осмелил да помръдне. Всички се притискали към стените, опитвайки се да стоят възможно най-далече от нашественика. Маркъс се плъзнал надолу по стълбата като по пожарникарски стълб.

Тектонът вече се бил пъхнал в една от дупките в стената. Маркъс подскочил и с върховно усилие успял да го хване за глезена. Единствено краката на тектона стърчали все още от дупката. Той се дърпал, за да се отскубне, като се опитвал да ритне Маркъс в лицето.

— Помогнете ми! — извикал Маркъс, който приличал на заклещил се коминочистач.

Накрая тектонът успял да уцели с петата си носа на Маркъс. Ударът бил много болезнен. Пред очите му се появили искри. Полузаслепен, той пуснал глезена за миг и тектонът пропълзял навътре в тунела.

— Защо не го спряхте? — извикал Маркъс на негрите, докато кръвта бликала от носа му. — Ще се върнат!

Секунди по-късно Уилям и Ричард се появили при отвора на мравуняка. Слезли в мината и стреляли в дупката, през която тектонът бил избягал.

Твърде късно.