Робърт Маккамън
Мое (9)

3. Зло сърце

Мери Терър се събуди в тъмното, след като сънят отмина. Бе сънувала, че върви към някаква двуетажна дървена къща, боядисана в небесносиньо, с чардак, с двускатен покрив и комини. Познаваше къщата, знаеше и къде се намира — в началото. Тя бе изкачила стълбите, бе прекосила верандата и бе влязла в къщата, а слънцето грееше с непоносима белота по чамовия под. Тя го бе намерила в стаята с еркерните прозорци, гледащи към морето. Лорд Джак бе обвит с белоснежна роба — русата му коса падаше свободно по раменете, очите му, проницателни и замислени, следяха как тя се приближава. Бе се спряла съвсем близко до него — присъствието му я караше да трепери.

— Аз те повиках — бе казал той. — Исках да дойдеш, защото имам нужда от теб.

— Чух те — бе отговорила тя с нежен шепот.

Той прогърмя из огромната стая и тя усети миризмата на сол, с която бяха пропити стените.

— И аз имам нужда от теб.

— Трябва да го направим, Мери. Всичко, отново. Трябва да възкресим мъртвите и да върнем заблудените в стадото, и този път трябва да направим така, че да победим!

— Този път да победим — бе повторила тя и бе протегнала ръка да хване неговата.

— Къде е детето ми?

Ръката на Мери спря във въздуха.

— Синът ми — бе настоял той. — Къде е синът ми?

— Аз… не… знам.

— Ти носеше сина ми — каза той. — Къде е той?

Няколко секунди Мери не бе могла да отговори. Чуваше как вълните се разбиват в брега и притисна ръка към стомаха си.

— Аз… раниха ме — каза тя. — Знаеш, че ме раниха. Бебето… аз изгубих бебето.

Лорд Джак затвори очи.

— Аз искам син.

Главата му се отметна назад и тя видя, че по бузите му се стичат сълзи.

— Знаеш, че искам син, за да носи семето ми. Къде е синът ми, Мери? Къде е синът ми?

Двете думички, с които отговори, бяха най-трудните в живота й:

— Мъртъв е.

Лорд Джак отвори очи. Да погледнеш в тях означаваше да надникнеш в центъра на цяла вселена. В главата му се въртяха звезди и съзвездия и всички носеха знаците и символите на Епохата на водолея.

— Синът ми трябва да е жив — каза той с тих и пълен с болка глас. — Трябва. Семето ми трябва да продължи. Не разбираш ли? Аз ти направих огромен подарък, Мери. И ти го изгуби. Ти го уби, нали?

— Не! Не съм! Бебето умря! Бях ранена и бебето умря!

Той вдигна тънкия си пръст и го постави на устните си.

— Когато те повиках, аз исках да доведеш сина ми при мен. Това е част от цялата работа. Много важна част, ако искаме да възкресим мъртвите и да върнем заблудените. О, Мери, ти ме нарани жестоко!

— Не. — Гласът й се пречупи и от стените се разнесе мрачен смях. — Можем да направим друго бебе! Още сега! Още сега, окей? Можем да направим друго бебе, също така хубаво, както и първото!

Той я погледна с очи — вселени. Погледна през нея — в друго измерение.

— Искам да доведеш сина ми, Мери. Бебето, което ти и аз създадохме. Ако не ми доведеш сина, не можеш да останеш тук.

Щом изрече това, стените наоколо започнаха да избледняват. Лорд Джак също започна да избледнява като угасваща светлинка. Тя се опита да сграбчи ръката му, но той се завъртя като валмо мъгла и се отдръпна.

— Няма… Няма. — Гърлото й се скова от страх. — Няма къде другаде да отида!

— Не можеш да останеш тук — повтори той, призрачнобял. — Ела със сина ми или въобще не идвай!

Къщата се изгуби. Лорд Джак изчезна. Тя остана сама с миризмата на море и шума от прибоя и тогава се събуди.

Бебето плачеше с висок и тънък глас, който пробиваше мозъка й като бормашина. По лицето й блестеше пот и тя се вслуша в шума от камионите по магистралата.

— Стига си плакал — каза уморено. — Веднага спирай!

Но Джаки не искаше да спре, затова Мери Терър стана и отиде до кашона — люлка, където лежеше бебето. Протегна пръст и докосна кожата му. Беше гумена и студена и чувството, което изпита от докосването, накара гневът в нея да запулсира като второ, още по-зло сърце. Бебетата са убийци на сънища, каза си тя. Обещават ти бъдеще, а после умират.

Мери хвана ръката му и сложи пръста си в нея. Джаки обаче не стисна, както бе направило бебето в супера.

— Стискай! — каза тя. — Стисни! — Гласът й стана по-силен, изпълнен с гняв. — Стисни, ти казвам!

Бебето продължаваше да плаче с отчаян глас, но не искаше да стисне пръста й. Кожата му бе студена, толкова студена. Нещо не е наред с това бебе, разбра тя. Това не бе синът на Лорд Джак. Бе някакво плачливо и студено парче месо, което не бе излязло от нея.

— Спри! — извика тя, вдигна бебето и го разтърси. — Спри, ти казвам!

Бебето издаде бълбукащ и задавен звук и след това поде отново пронизителния писък. Главата на Мери се цепеше от болка и плачът на бебето я подлудяваше. Разтърси го още по-силно и видя как главата му се залюшка в тъмнината.

— Спри! Спри! Спри!

Джаки не й обръщаше внимание. Мери усети как кръвта й се качва в главата. Това бебе не бе наред, имаше му нещо. Кожата му не е наред, не иска да я хване за пръста и плачът му бе някак си задавен. Нито едно от бебетата не бе й обърнало внимание и именно това незачитане я докарваше до бяс. Раждаше ги, обичаше ги, хранеше ги дори и тогава, когато не искаха да ядат, бършеше устата им, сменяше им памперса и все пак бебетата бяха неистински. Чак след съня й стана ясно защо е така — нито едно от тях не бе син на Лорд Джак и затова нито едно не бе заслужило да живее.

— Спри, дяволите да те вземат! — извика Мери, но това бебе врещеше и се мяташе в ръцете й — гуменото му тяло го теглеше към неминуема смърт. Джак не би приел това дете, помисли тя. Не, не, няма да й позволи да остане, ако тя заведе това дете при него. Това бебе беше сбъркано. Ужасно сбъркано! Студено, гумено, търсещо смъртта си.

Плачът притискаше слепоочията й. В устата й завибрира писък, нещо се пречупи в нея и с животински стон, хванала малкия за петите, тя го тресна в стената. Плачът замря за миг, после се върна с пълна сила.

— Млъкни! — изрева тя и пак тресна главата му в стената. — Млъкни!

Удар в стената.

— Млъкни!

Удар… и този път тя чу как нещо се счупи. Плачът спря. Мери тресна студеното бебе в стената за последен път и почувства как то се гърчи и потрепва в ръката й. Дум-дум-дум. Нечий юмрук думкаше по стената.

— Млъквай, луда кучка такава, или ще повикам ченгетата!

Старецът до нея. Шеклит. Мери пусна студеното бебе на пода и почувства как отчаянието я залива като приливна вълна. Само за секунда то изсъска в нея като пара под налягане и се превърна в ярост, а Шеклит продължаваше да думка по стената.

— Ти си луда ма, чуваш ли? Луда!

Той спря да чука, Мери прекоси стаята, отиде до дрешника и извади 38-калибровия, с който бе екзекутирала Кори Питърсън. В барабана имаше само един патрон и Мери с треперещи пръсти отвори кутия с муниции и ги натъпка в гнездата им. Щракна барабана на място, отиде до стената, разделяща нейния и на Шеклит апартаменти, и доближи ухо до тънкият панел. Чуваше как Шеклит се движи из апартамента. Затръшна се врата. После се чу шум от течаща вода. В банята? Мери притисна цевта на револвера в стената, насочена натам, откъдето мислеше, че идва шумът от водата. Сърцето й биеше бавно и ритмично, беше спокойна, но заплахите и злобата на стареца й бяха дошли до гуша. Тая вечер тя бе убила поредното бебе — тялото му лежеше на няколко фута от нея с разбит череп. Лорд Джак нямаше да я допусне до себе си, ако не му заведе едно бебе — неговия син, — но нито едно от бебетата не й бе дало възможност да го обича.

— Хайде, излизай! — прошепна Мери, очаквайки шума от отварянето на вратата.

Водата спря. Тя чу как Шеклит се изкашля няколко пъти, изплю се и след секунда пусна водата в тоалетната. Мери вдигна ударника. Щеше да изпразни целия барабан през стената, после щеше да зареди отново, да изпразни още един барабан, с изключение на един патрон. Щом не можеше да отиде при Лорд Джак, за нея друго място нямаше. Нямаше дом, нямаше родина, нямаше самоличност — тя беше никоя, ходеща празнина и бе готова да приключи с тая игра.

— Хайде, излизай! — прошепна Мери отново и чу как пантите на вратата изскърцаха.

Пръстът на спусъка обра луфта.

Бум, бум.

Но това не бяха изстрели. Беше шум от тропащи юмруци по вратата. Мери свали пръст от спусъка. Тропането се повтори, този път по-силно и по-настоятелно. Тропат на моята врата, разбра тя. Мина в другата стая, без да изпуска колта от ръката си, и крадешком надникна през прозореца. Две свини стояха там, а свинската им кола бе на паркинга. Тя се изправи зад вратата и попита със студен глас:

— Какво има?

— Полиция. Бихте ли отворили вратата, моля?

Спокойно, каза си тя. Стегни се. Стегни се. Свинете са на вратата ти. Стегни се. Мери обърна ключалката и откачи веригата. Държейки въоръжената ръка така, че да не се вижда, тя отвори вратата и надникна навън към двете свине, една черна и една бяла.

— Какъв е проблемът?

— Обадиха ни се за нарушаване на реда и спокойствието — каза черната, извади едно фенерче, запали го и насочи лъча към Мери. — Тук всичко наред ли е, мадам?

— Да. Наред е.

— Един от съседите ви позвъни и се оплака — каза бялата свиня. — Каза, че от вашия апартамент се чували викове.

— Аз… имах кошмар. Развикала съм се, предполагам.

— Бихте ли отворили още малко вратата, моля? — помоли черната свиня.

Мери го стори без колебание — ръката й си остана скрита. Черната свиня отново освети лицето й.

— Как се казвате, мадам?

— Джинджър Коулс.

— Това е тя! — изкрещя Шеклит от входа на своя апартамент. — Голяма откачалка е, казвам ви! Трябва да я затворите, преди да е наранила някого!

— Сър? Моля да говорите по-тихо.

Черната свиня каза нещо тихо на бялата и тя се запъти към вратата на Шеклит. Мери чуваше как Шеклит мърмори и ругае и не отместваше очи от очите на черната свиня. Той извади от джоба си пакетче дъвка и й предложи, но тя поклати глава. Той хвърли в устата си едно парче и започна да дъвче.

— Понякога кошмарите са странни, а? — каза той. — Искам да кажа — толкова реални.

Проверява ме, помисли си Мери.

— Да, тук сте прав. Понякога имам наистина лоши кошмари.

— Сигурно наистина са такива, щом ви карат да викате толкова силно. — Лъчът пак мина през лицето й.

— Бях медсестра във Виетнам.

Лъчът спря и петното остана известно време на бузата й. После угасна с тихо щракане.

— Съжалявам — каза черната свиня. — Бях твърде млад, за да мога да отида, но съм гледал „Взвод“. Доста напечено е било, а?

— Всеки ден.

Той кимна и прибра фенерчето.

— Свършихме тук, Фил — каза на бялата свиня. — Съжалявам, че ви обезпокоихме, мадам — обърна се към Мери. — Но се надявам, че разбирате защо съседът ви ни извика.

— Да, разбирам. Обикновено взимам хапчета за сън, но още не съм си презаверила рецептата.

— Тя е луда! — настоя Шеклит и гласът му отново стана пронизителен. — През всичкото време крещи и вдига къщата на главата си.

— Сър?

Черната свиня отиде до вратата на Шеклит.

— Сър? Нали ви помолих да престанете да викате? Тази жена е ветеран от Виетнам и този факт би трябвало да ви накара да проявите малко разбиране.

— Така ли ви каза? Лайнарка! Накарайте я да го докаже!

— Сега ще трябва да се успокоите, сър, или ще се наложи да ви повозим в нашата кола.

Настъпи дълга тишина. Мери чакаше, стиснала здраво револвера. Чу, че черната свиня говори нещо на Шеклит, но не можа да хване нито една дума. След това вратата му се тръшна и двете свине се върнаха към нейната.

— Мисля, че се разбрахме — каза й черната. — Лека нощ, мадам.

— Лека нощ. И много ви благодаря, полицаи — каза тя, затвори вратата, заключи я и пак окачи веригата. Зад вратата просъска през стиснати зъби: — Да се шибате, да се шибате, да се шибате.

Почака малко, гледайки как свинете си отиват, после отиде до стената между двата апартамента, доближи уста до нея и каза:

— Така ще те подредя, когато си тръгна… Така ще те подредя, чуваш ли? Ще ти избода очите и ще те накарам да се задавиш с тях. Чу ли, дърто лайно такова?

Чу как Шеклит кашля в банята. До ушите й достигна накъсан и задъхан звук, после отново зашумя водата в тоалетната. Мери се върна в спалнята, запали лампата и загледа мъртвото бебе на пода. Главата му беше спукана и очукана, но кръв нямаше, от черепа не течеше мозък. Кукла, каза си тя. Това е кукла. Хвана Куклата за крака и я занесе в кутията в шкафа. После остана така дълго време, загледана в потрошените кукли — една вена тупкаше в дясното й слепоочие, а очите й лъскаха като кубчета лед.

Всички. Кукли. Не плът и кръв. Гума и пластмаса с рисувани очи. Не са могли да я обичат, защото не са истински. Това беше истината и тя смаяно се запита как е могла да не я види по-рано. Колкото и да й се искаше да са истински, колкото и да ги раждаше, хранеше и обграждаше с любов, те не бяха истински. В съзнанието си тя ги приемаше като от плът и кръв, да, но ги подлагаше на смърт, защото през цялото време е знаела, че са само гума и пластмаса.

Лорд Джак искаше дете. Син. Той я бе дарил с дете, а тя изгуби този дар. Ако не отидеше при Лорд Джак с дете, той щеше да я отблъсне. Точно такова бе посланието на съня. Но тук изникваше опасно несъответствие, нещо като дупка във времето. Бебето на Джак бе мъртво. Тя бе изстискала трупа от тялото си в една тоалетна край Балтимор — целият и корем бе нарязан от стъклото и метала. Бе увила малката купчинка плът в пелени от тоалетна хартия и го бе пуснала да отплува по течението. Момче беше. Точно на момче се надяваше Джак. На момче, което да отнесе семето му в бъдещето. Но как да отиде при Джак, след като синът му е мъртъв и отнесен от течението?

Мери седна на края на леглото, все още с пистолет в ръката, и зае позата на Мислителя^[1]. Какво ще стане, ако? Тя се вторачи в мъртвата хлебарка на пода, паднала по гръб до перваза.

Какво ще стане, ако?

Какво ще стане, ако отнесе едно мъжкарче на Джак?

Истинско бебе. Момче. От плът и кръв. Какво ще стане?

Мери стана и закрачи из стаята, стискайки пистолета в ръка. Ходеше от едната стена до другата и обратно и мислеше. Истинско момче. А откъде да го вземе? Виждаше се как отива в осиновителна агенция и попълва молбата. Доколкото знам, убила съм шест свине, ще каже тя. Убих и един преподавател в колеж и един хахо, тръгнал да прави филм за Сторм Фронт. Също и едно хлапе в гората. Но съм сигурна, че искам бебе. Момче. Сигурна съм.

Това отпада. Откъде още може да се вземе бебе?

Тя спря да крачи. Можеш да си вземеш бебе оттам, откъдето ги вземат всички майки, сети се тя. Можеш да вземеш бебе от някоя болница.

Точно така, помисли си саркастично. Разбира се! Просто влизаш, избиваш всички, отиваш в родилния дом, вземаш едно хлапе и готово!

Стоп.

Бях медсестра във Виетнам.

Това бе лъжа, разбира се. Беше я използвала и друг път и свинете винаги се хващаха. В очите те гледат, само да им споменеш за Виетнам. Тя отново закрачи и умът й започна да обработва плодородната почва. Сестра. Сестра.

Магазините за дрехи даваха медицински униформи под наем, нали така?

Да, но дали сестрите от всички болници носят еднакъв цвят униформи? Тя не знаеше. Но ако имаше намерение да прави това, което се въртеше в главата й, първото нещо бе да намери болница и да разбере как стои този въпрос.

Взе телефонния указател и отвори на болници. Болници имаше много, особено ако към тях прибавим оздравителните центрове и клиниките, както бяха направили в указателя. Имаше една близо до Мейбълтън. Не е достатъчно голяма, реши Мери. Друга болница, „Атланта Уест“, бе на една-две мили оттук. Май става, помисли тя. Но погледът й попадна на друг списък и каза:

— Ето това е.

Беше болницата „Сейнт Джеймс“. Добро предзнаменование, помисли Мери. Болница, кръстена на Джим Морисън. Провери адреса. „Сейнт Джеймс“ бе в Бъкхед, баровския квартал. Доста далеч беше от апартамента й, но това може да се окаже предимство — там никой не би могъл да я познае, тия богаташи не ядяха хамбургери. Взе химикалката и загради „Сейнт Джеймс“. В устата й се появи метален вкус — вкусът на опасността. Така ставаше, когато планираха някоя операция навремето, и мисълта да задигне бебе от родилния дом на „Сейнт Джеймс“ — кутре на някоя богата кучка, което придаваше допълнителна сладост на операцията, караше сърцето й да бие учестено и между краката й пулсираше топла влага.

Не знаеше обаче дали може да го направи или не. Първо трябваше да отиде до родилния дом и да го огледа. Да провери каква е сигурността, къде има стълби, къде се намират сестринските стаи по отношение на изхода. Да види как изглеждат униформите и колко сестри работят в дома. Имаше още работи, за които сега не се сещаше, докато не ги видеше, но ако прецени, че не може, щеше да опита другаде.

Нямаше да бъде син на Джак. Онова дете е мъртво. Но ако отиде при Лорд Джак и му покаже новото момче, той пак ще е доволен, реши тя. Ще му каже, че онова бебе, умрялото в разпорения й корем, е било момиче.

Мери прибра пистолета. Легна и се опита да заспи, но бе твърде развълнувана. Оставаха двадесет дни до рандевуто при плачещата дама. Тя стана, облече сивия анцуг и излезе в среднощния студ да пробяга една миля и да размисли.