Робърт Маккамън
Мое (7)

1. Лоша карма

Слънцето грееше, а Мери Терър беше в гората.

Бягаше с вдървени крака през дивата гора, от устата й излизаше пара и се стопяваше в хладния въздух, тялото й мокреше сивия анцуг, който бе облякла. Бягаше от доста дълго време, а краката й вече бяха отвикнали от такива усилия. Ядосваше се, че се е отпуснала и е излязла от форма — това беше слабост на духа и волята.

Докато бягаше през обляната в слънце гора на около три мили от апартамента си, тя не изпускаше 38-калибровия колт от ръката си, с пръст, свит около ринга на спусъка. Пот течеше по лицето й, дробовете й с мъка поемаха въздух, а тя едва бе пробягала една трета от милята, и то с леко темпо. Тръни и храсти я шибаха по коленете, но беше трениран човек и приемаше болката като стар познат.

Беше малко преди два часа в един неделен следобед, четири дни след като откри съобщението в „Ролинг Стоун“. Пикапът й бе паркиран в края на един стар горски път — тя познаваше мястото добре и често идваше тук да упражнява стрелбата си. Бе решила малко да се поизпоти и да смаже пантите на дробовете си, защото пред нея лежеше пътят към плачещата дама. Познаваше опасностите по тоя път, знаеше, че така на открито е уязвима в един шибан щат, в който обикаляха свине от всякакъв калибър, готови да убиват. За да стигне до предназначението си, тя трябваше да бъде твърда и изобретателна — доста дълго бе живяла като Джинджър Коулс и се надяваше, че ще се справи лесно.

Тялото й жадуваше за почивка, но тя продължи напред. Изкачвайки се по един хълм, мерна в далечината магистралата за Атланта — слънцето проблясваше по стъклата на бързите автомобили. После се заспуска покрай китка борове, където бе сенчесто — въздухът изгаряше дробовете, лицето й пламтеше. По-бързо, наложи си тя. По-бързо! Краката й си спомниха напрежението, което бяха изпитали по време на едно състезание в училище, когато тя пряко сили задмина всички и първа стигна до лентата. По-бързо! По-бързо!

Бягаше по дъното на малка, обрасла клисура, мушкайки се между дърветата — точно тогава левият й крак закачи някакъв корен и тя се просна по корем в изгнилите листа. Остана да лежи така — дъхът й излизаше на пресекулки, а брадичката й ровеше земята. От близкото дърво се чу сърдито бърборене на катеричка.

— По дяволите! — изруга Мери.

Тя разтърка брадичката си и напипа охлузена кожа, но кръв нямаше. Опита се да стане, но краката не я слушаха. Остана така за момент в студения въздух, с въртящи се пред очите тъмни кръгове. Паданията си бяха част от тренировката, знаеше тя. Падането е универсален учител. Така обичаше да казва Лорд Джак. Знаеш ли как да паднеш, значи наистина знаеш и как да станеш.

Лежеше на земята задъхана и си спомняше тренировките на командосите. Щабът на Сторм Фронт се бе крил в гора като тази, само дето източният вятър носеше дъх на море. Лорд Джак бе доста изобретателен — понякога ги будеше рано сутрин шепнешком, а понякога — среднощ с изстрели. После прекарваше войниците през полосата с препятствията, засичаше времето с хронометър и непрекъснато бълваше заплахи или поощрения. Мери си спомняше военните игри, когато, разделени на два отбора, се търсеха из гората, въоръжени с пистолети, стрелящи със специални, причиняващи болка куршуми. Понякога търсенето беше един срещу друг и това бе любимата й игра — в над дузината игри, в които бе участвала, нито веднъж не се остави да я заловят. Доставяше й удоволствие да издебва съперника си, да стеснява кръга около него и да му нанесе удара, с който играта приключваше. Никой не успя да я бие на тази игра. Никой.

Мери се надигна с усилие. Болката в костите й напомни, че вече не е буйно горящата факла, каквато беше едно време, а въглен, който бе тлял твърде дълго. Тя поднови бягането с дълги и равни крачки. Бедрата и прасците я боляха, но тя затвори съзнанието си за болката. Трябва да станете приятели с агонията, казваше Лорд Джак. Прегръщайте я, целувайте я, галете я. Обикнете болката и играта е ваша.

Тичаше, държейки пистолета отстрани, и видя как по дъба отдясно пробяга катеричка. Мери се закова на място, подхлъзвайки се на листата, концентрира се и със силата на тази концентрация сякаш успя да забави движението на катеричката като в каданс. Катеричката бягаше нагоре по стъблото и тъкмо скачаше да се хване на по-висок клон.

Мери вдигна пистолета с две ръце, прицели се и дръпна спусъка.

Пукотът на изстрела и пръсването на катеричата глава станаха почти едновременно. Тялото падна на листата, помръдна няколко пъти и замря.

Тя продължи да бяга — миризмата на барут гъделичкаше ноздрите й, пистолетът в ръката й бе топъл.

Очите й претърсваха потъващата в сянка гора. Свиня отляво, помисли си тя и рязко се извърна с разкрачени крака и насочен към един напукан бор пистолет. Отново побягна нагоре по хълма, после надолу. Свиня отдясно! Тя се хвърли на земята, вдигайки облак прах, и докато още се плъзгаше по корем, се прицели в едно дърво и стреля. Изстрелът откъсна най-горния клон и в небето се стрелна писукаща птичка.

После отново на крака — бързо, бързо! И пак напред с ровещи земята маратонки. Още една катеричка се стресна в дрямката си и прекоси пътя й, побягнала към близките борове. Тя я проследи с поглед — много бърза беше, побъркана от страх. Стреля по нея, докато тя тичаше по стъблото на един бор, но я пропусна с няколко инча^[1]. С втория изстрел обаче я прониза в гръбнака. Като минаваше край бора, я чу как изписка — и тук се бе подписала с кръв по напуканата кора.

Свиня отдясно! Тя отново клекна, прицелвайки се във въображаем враг. Навътре в гората се чуваше как свраките си подвикват. Побягна отново и долови миризма на дим — къщите сигурно вече са наблизо. Навлезе в гъстак със стичаща се по врата пот и с шума в косата. Докато си пробиваше път напред, отблъсквайки клоните с ръце, тя се сети пак за Лорд Джак, подтикващ я с хронометъра и свирката си. Бе написал съобщението от скривалището си — в това тя не се съмняваше. След всичките тия години той отново викаше Сторм Фронт. Викаше нея — неговата истинска любов. Зад това повикване стоеше може би някаква цел. Шибаната система все още бе пълна със свине и всичко, което революцията успя да стори с тях, бе да ги направи по-злобни. Ако Сторм Фронт се изправеше отново на крака под червеното знаме на Лорд Джак, тя щеше да бъде най-щастливата жена на земята. Беше родена да се бие със свинете, да ги мачка с ботушите си и да размазва лайняните им мозъци. Това бе животът и това бе действителността. Когато се върне при Лорд Джак и Сторм Фронт отново поднови дейността си, свинете ще треперят, като чуят името на Мери Терър.

Тя гърмолеше през листака с изподрано от тръните лице. Свиня отляво, каза си тя и се просна на земята. Посрещна удара на глинестата земя с рамото си и изви тяло наляво, вдигна пистолета и се прицели в…

Едно момче.

То стоеше на около петнайсетина метра от нея, обляно от слънчева светлина. Беше облечено в дънки със закърпени колена и яке в камуфлажен цвят, на главата си имаше тъмносиня вълнена барета. Очите му бяха кръгли и големи, а в ръцете си държеше малка пушка.

Мери Терър остана легнала, без да мръдне, с насочен към момчето пистолет. Времето течеше и момчето накрая отвори уста:

— Добре ли сте, госпожо?

— Паднах — каза тя, опитвайки се да измисли нещо.

— Да, видях. Добре ли сте?

Мери се огледа. Дали е само? Никой не се вижда наоколо. Тя каза:

— С кого си тук?

— Сам съм. Къщата ни е ей там.

Той посочи с кимване на глава, но домът на момчето бе на половин миля и не се виждаше.

Мери се изправи. Видя как очите на момчето се приковаха към револвера. Беше на девет или десет години, реши тя. Лицето му бе румено и обветрено. Пушката в ръцете му беше 22-калиброва, с малък оптически мерник.

— Добре съм — каза тя.

Погледът й отново претърси гората. Пееха птички, коли шумяха далече по магистралата и Мери Терър бе сама с момчето.

— Разхождах се — каза тя. — Глупаво се получи, а?

— Почти ми изкарахте ангелите, както изскочихте оттам.

— Съжалявам. Не исках.

Тя вдигна глава и подуши дим от огън. Може би в къщата на момчето са напалили огнището, помисли си тя.

— Какво правите тук? Малко е далеч от пътя.

Той държеше пушката, насочена към земята. Първото нещо, което бе казал баща му — никога не насочвай оръжие към човек, освен ако не го използваш.

— Просто се разкарвам.

Тя го видя как погледна пак към пистолета.

— Също и малко стрелба по цел.

— Чух изстрели. Това сигурно сте били вие.

— Аз съм била.

— Аз пък съм тръгнал на лов за катерици — каза момчето и й отправи щърба усмивка. — Тази нова пушка ми я подариха за рождения ден. Виждате ли я?

Никога преди не бе срещала хора тук. Не й харесваше това, никак не й харесваше. Само момче с малка пушка. Не й харесваше.

— Как така си тръгнал сам? — попита го тя.

— Татко трябваше да тръгва на работа. Каза ми, че ако внимавам, мога да изляза и сам. Нямах намерение да се отдалечавам толкова от къщи.

Устата й бе суха. Все още дишаше тежко, но потта вече съхнеше по лицето й. Не й харесваше това, представяше си как хлапето се прибира вкъщи с думите: Днес в гората видях една жена. Имаше пистолет и каза, че се разкарва. Беше висока и едра жена и мога да ви я нарисувам.

— Татко ти полицай ли е? — попита Мери.

— Не, мадам. Строи къщи.

Тя попита дали не си полицай, тате, представи си тя думите на момчето. Спомням си как изглежда. Питам се защо попита дали не си полицай, тате?

— Как ти е името?

— Кори Питърсън. Вчера бе рожденият ми ден. Вижте каква пушка ми подариха.

— Виждам.

Видя как очите на момчето пак отскочиха към нейния колт. От къде на къде ще има пистолет, тате? От къде на къде ще ходи сама из гората, а даже не живее насам въобще?

— Кори — каза тя и му се усмихна.

Слънцето тук грееше топло, но по сенчестите места все още се чувстваше дъхът на зимата.

— Името ми е Мери — каза му тя и в този кратък момент реши, че трябва да го направи.

— Радвам се да се запозная с вас. Е, мисля, че вече трябва да вървя. Нали ви казах, че не бива да се бавя?

— Кори — поколеба се тя. — Мога ли да видя пушката ти по-отблизо?

— Да, мадам.

Той тръгна към нея, стъпвайки с ботушите си по изгнилата шума.

Тя го гледаше как се приближава. Сърцето й биеше силно, но бе спокойна. Момчето можеше да я проследи, ако го пусне да си ходи. Може би беше много по-умен, отколкото изглеждаше, а баща му може да познава някой полицай. Тя щеше скоро да се маха, след като, разбира се, подготви всичко, и мисълта за момчето щеше да я безпокои, ако не замажеше направения пробив. Тате, видях тая жена в гората, тя имаше пистолет и се казваше Мери. Не, не, това може да прецака всичко.

Когато Кори я приближи, Мери се пресегна и сграбчи цевта.

— Мога ли да я подържа? — попита тя, момчето кимна и я пусна.

Пушката почти не тежеше, но тя бе заинтригувана от оптическия мерник. Може би щеше да й спести парите, ако някога й потрябваше дългобойна пушка.

— Бива си я наистина — каза тя.

Продължаваше да се усмихва, без да позволи в усмивката й да се промъкне студенина или напрежение.

— Ей, знаеш ли какво?

— Какво?

— Видях едно място, където е пълно с катерички. Натам.

Тя кимна към гъстака, от който бе излязла.

— Не е много далеч. Ако искаш, да ти го покажа.

— Не знам. — Кори погледна назад, по посока на дома си, после пак към нея. — Май по-добре да се прибирам вкъщи.

— Наистина не е далеч. Няколко минути и сме там.

Мислеше си за малката клисура и дъното й, покрито със сухи листа.

— Не. Благодаря ви все пак. Може ли да ми върнете пушката, моля?

— Е, май се мъчиш да ме затрудниш, а? — попита тя и усети как усмивката й си отива.

— Мадам? — примигна момчето, присвило учудено тъмно кестеняви вежди.

— Нямам нищо против — каза Мери.

Тя вдигна колта и постави цевта му точно в центъра на челото на Кори Питърсън.

Той ахна.

Тя дръпна спусъка и заедно с пукота главата на момчето отскочи назад. Устата бе отворена и по зъбите се виждаха няколко пломби. Тялото му също се наклони назад, следвайки дръпването на шията. Направи няколко залитащи стъпки назад — дупката в челото му бързо почервеняваше, а зад него по земята се виждаше пръснатият му мозък. Клепачите му потрепнаха и той гледаше към Мери, сякаш се канеше да кихне. От устата му излезе приглушен писък като на катеричка и той падна по гръб на оголената от зимата земя. Краката му потрепериха няколко пъти, сякаш се опитваше да стане. Умря с отворени очи и уста и с обляно от слънцето лице.

Мери постоя над него, докато дробовете му спряха да дишат. Нямаше нужда да мъкне тялото и да го крие. Претърси с поглед околността, мъчейки се да открие някакво движение или звук. Изстрелът бе прогонил птиците и единствените звуци бяха ударите на собственото й сърце и капещата по сухите листа кръв. Доволна, че наоколо нямаше никой, тя се отвърна от трупа и отново потъна в гъсталака. След като излезе от него, хукна да бяга в посоката, от която бе дошла, стиснала колта в едната ръка и малката пушка в другата.

Обля я студена пот. Това, което току-що бе направила, се стовари върху нея с цялата си тежест и я накара да залитне. Но веднага възвърна равновесието си, стисна устни и впери поглед в далечния хоризонт. Това бе просто лоша карма — да попадне така на пътя й, помисли си тя. Не беше нейна вината, че момчето се е оказало там — лоша карма, това е всичко. Момчето бе само мъничка част от далеч по-голяма картина и точно върху това трябваше да се концентрира тя. Баща му би могъл да се запита защо тя се мотае из гората с пистолет в ръка. Баща му би могъл да познава някоя свиня или даже някоя федерална свиня. Едно позвъняване можеше да задейства цялата свинска машина, а тя се бе крила от доста отдавна и бе далеч по-умна, за да позволи това да стане. Момчето трябваше да бъде заставено да мълчи и точка.

В сърцето й малко по малко взе да се трупа гняв. По дяволите, каза си яростно тя. Лайнарска история! Защо това проклето хлапе се случи там? Това е било проверка, помисли си. Проверката на кармата. Падаш и пак ставаш. Продължаваш напред, каквото и да става. Искаше й се сега да е пролет и да има цветя. Ако имаше цветя, щеше да сложи едно в ръката на момчето.

Тя знаеше защо го уби. Разбира се, че знаеше. Момчето бе видяло Мери Терър без маска. А това бе достатъчна причина за екзекуция.

Не можа да пробяга цялото разстояние до пикала. Последните триста ярда^[2] измина ходом, със свирещи дробове и мокър от пот анцуг. Облегна пушката на седалката, а пистолета постави на пода между краката си.

В калта наоколо имаше следи от други гуми, така че нямаше защо да си прави труда да заличава следите. Свинете може би ще забележат някоя и друга следа от крака й, но какво от това. Ще помислят, че е от мъж.

Тя запали двигателя и тръгна на заден по черния път, докато излезе на магистралата, където навсякъде бяха поставили табели ИЗХВЪРЛЯНЕТО НА ОТПАДЪЦИ ЗАБРАНЕНО. После подкара към къщи със съзнанието, че още много има да тренира, но доволна, че не е изгубила реакциите си.