Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mine, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт МакКамън
Заглавие: Мое
Преводач: Огнян Алтънчев
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Главен редактор: Виктория Петрова
Редактор: Димитър Атанасов
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-189-3 (грешен)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3330
История
- —Добавяне
5. Нарушителят свален
Когато Лора се върна вкъщи от филма с Бърт Рейнълдс, в телефонния секретар я очакваше съобщение.
Бийп. „Лора, здрасти. Слушай, ще се забавим повече, отколкото мислехме. Ще си бъда вкъщи около полунощ, но не ме чакай. Съжалявам, че така стана. Утре вечер ще те заведа на вечеря, става ли? Където кажеш. Хайде, потапяне.“ Щрак.
Не каза обичам те, помисли си Лора.
Почувства се ужасно тъжна и измамена. Откъде се е обаждал? Сигурно не от офиса. От нечий апартамент вероятно. Ерик беше в Чарлстън. Дъг я бе излъгал за това — защо още продължаваше да лъже?
Не каза обичам те, помисли си тя, защото с него е имало друга жена.
Започна да набира офиса му, но се отказа и остави слушалката. Нямаше смисъл. Какво изобщо имаше смисъл?
Тя се разхождаше из къщата, без да е сигурна къде отива. Мина през кухнята, през столовата, през дневната и спалнята — очите й отбелязваха всяка дреболия, която бе тяхно притежание: гравюри с ловна тематика по стените, тук кристална ваза от Уотърфорд, там едно кресло от Колониъл Уилямсбърг, купа стъклени ябълки, библиотечка, пълна с литературния справочник за най-добрите бестселъри, който никой от тях не си бе дал труда да прочете. Отвори гардеробите им и огледа костюмите му от „Брукс Брадърс“, марковите му вратовръзки, огледа и своите шити по поръчка рокли, и разнообразието от скъпи обувки. Затвори и отиде в детската стая.
Кошарката бе готова. Стените бяха светлосини и по тях, точно под тавана, един художник бе изрисувал ярко оцветени балончета. Стаята все още леко миришеше на боя. Над кошарката бяха окачени пластмасови рибки, готови за дрънкане и подмятане.
Дъг бе с друга жена.
Без да се усети, Лора се озова в банята и в слабата светлина впери поглед в огледалото. Освободи златната шнола, защипваща косата, и по раменете й се разсипа кестеняв водопад. Очите й се вторачиха в очите й, светлосини като априлско небе. Около тях се бяха събрали миниатюрни бръчици — предвестници на бъдещето. Бяха съвсем мънички — като краче на пиленце, но по-късно щяха да станат като на ястреб. А и тия тъмни кръгове — повечко трябваше да спи. Ако се вгледа по-добре, ще забележи и твърде много сиви косъмчета в косата си. Наближаваше четиридесетте — опасна възраст. От шест години вече бе подминала онази граница в годините, когато се очаква да не вярваш на никого. Загледа се в лицето си — остър нос и твърда брадичка, дебели тъмни вежди и високо чело. Би искала да има ясно очертани скули като на фотомодел, а не по бебешки пухкави и закръглени, но те са си били винаги такива. Никога не е била умопомрачителна красавица и до шестнадесетата година си беше домошарче — каква старомодна дума. Времето й бе запълнено повече от книги, отколкото от срещи. Мечтаеше да пътува и да бъде обективен репортер. Като си сложеше грим, бе много привлекателна, но без боичките и пудрата, чертите й добиваха твърдо изражение. То се забелязваше в очите й, особено когато изкуствените мигли и сенки ги нямаше — хладна отчужденост — светлосиньото в очите й навяваше повече асоциации за ледени блокове, а не за пролет. Бяха очи на човек, който усеща, че времето потъва в черната дупка на миналото, както Алиса потъва в дупката след белия заек.
Запита се как ли изглежда това момиче. Запита се как ли звучи гласът й, като произнася името на Дъг.
Седейки в киносалона с голям пакет пуканки в скута, Лора разбра, че през последните няколко месеца тя просто не е искала да забележи някои неща. Например дългия рус косъм на жилетката му, завъртян като въпросителен знак. Лекият аромат, който се носеше от него и който не бе неин. Петно от грим, размазано по маншетите на ризата. Отнесеният вид на Дъг, когато му говореше за бебето. При кого отиваше той в мислите си? Беше като невидимия човек[1], увит целият в бинтове — страх я беше да го развие, защото можеше да не намери нищо отдолу.
Дъг беше с друга жена, а Дейвид пак се размърда в корема й.
Тя въздъхна тихо и угаси лампата в банята.
Поплака си малко в тъмното. После издуха носа си, избърса очите си и реши да не казва и думичка за тая нощ. Ще гледа и ще чака и ще остави времето да разкъса конците, по които бе проявила глупостта да се води.
Съблече дрехите си и се приготви да си легне. Дъждът навън не преставаше да вали — ту ситен, ту слаб — като два разстроени инструмента, свирещи, когато им скимне. Щом си легна, тя заби поглед в тавана — на масичката до нея имаше книга за гледане на бебета. Мислеше си за обеда с Керъл днес и за видението със сърдитото хипи, каквото беше тя някога.
Внезапно си даде сметка, че е забравила как изглежда знакът на мира.
Тридесет и шест, помисли си тя. Тридесет и шест. Постави ръце върху Дейвид. Странни хора са тия, дето казват, че не бива да имаш доверие на никой, който е прехвърлил трийсетте.
Те са били прави.
Лора угаси лампата и се помъчи да заспи.
Заспа след около двайсет минути и тогава дойде сънят.
Една жена държеше пищящо бебе за врата и крещеше към море от синя светлина:
— Хайде, хайде, скапани свини такива, хайде, няма повече да ви целувам задниците, няма повече да целувам ничии задници!
Тя размаха бебето като парцаливо знаме и зад себе си Лора чу как снайперистът от покрива докладва по радиостанцията, че не може да свали жената без риск за бебето.
— Хайде, копелета такива! — извика жената и зъбите й проблеснаха.
Жълтата й дреха бе оплискана с кръв, а косата й хвърляше метални отблясъци.
— Хайде, да ви шибам, чувате ли?
Тя отново разтърси бебето — писъкът му стъписа Лора и я накара да се отдръпне назад, инстинктивно търсейки защитата на полицейските коли. Някой профуча покрай нея и й каза да се дръпне настрана. Друг заговори през мегафона на жената, надвесена от балкона, и думите му загърмяха в нощта като търкулнат по улицата празен бидон. Жената на балкона прескочи трупа в краката си — главата му бе пръсната като глинено гърне — и насочи пистолета към черепа на бебето.
— Хайде, елате и ме хванете! — изкрещя тя. — Хайде, ще отидем заедно в ада, окей?
Тя започна да се смее с наркотичен кикот и нечовешката трагедия в този безнадежден смях накара Лора да отстъпи още назад. Тя се блъсна в другите репортери от телевизията. Бяха мрачни и делови, но на Лора й се стори, че долавя и нещо като несъзнателна възбуда в очите им. Не можеше да гледа лицата им, без да изпита срам.
— Луда кучка! — извика някакъв мъж, който сигурно живееше наблизо. — Остави това бебе!
Друг глас, този път женски:
— Застреляйте я, преди да е убила детето! Някой да я застреля!
Но лудата жена на балкона вече си бе намерила сцена и крачеше по нея с пистолет, опрян в черепа на бебето, а публиката й стоеше на паркинга долу.
— Няма да ви го дам! — закрещя тя. — Няма!
Сянката й се движеше огромна зад нея и в снопа светлина прелитаха мушици.
— Няма да ви дам това, което е мое! — извика тя с продран и креслив глас. — Казах му! Казах му! Никой не може да ми вземе това, което е мое! Кълна се в бога, казах му! — Жената изхлипа и Лора видя как тялото й се разтърси. — Няма! О, мили боже, няма да дам това, което е мое! Гадняри! — изрева тя към светлината, към полицията, към камерите, към снайперистите и към Лора Бийл. — Гадняри!
Някой от околните апартаменти започна да свири на китара, надул звука докрай, и шумовете от мегафона, от радиостанциите, от репортерите, от зяпачите и от ревовете на полудялата жена се сляха в един-единствен звук, в който Лора бе убедена — това е гласът на Злото.
Жената на балкона вдигна глава към мрака на нощта и от отворената й уста излезе животински рев.
Един от снайперистите стреля. Пуф — като звук от ауспух. Пуф — гръмна и пистолетът в ръката на жената и задната част от главата й се пръсна.
Лора усети как по лицето й се полепи нещо топло и мокро. Задъха се, мъчейки се да пробие булото на съня.
Над нея се бе надвесило лицето на Дъг. В стаята светеше. Той се усмихваше с леко подпухнали очи и тя разбра, че я е целунал.
— Здрасти — каза той. — Съжалявам, че закъснях толкова.
Тя не можеше да отвори устата си. В съзнанието си още беше на мястото на събитието в горещата юлска нощ, с бъкащи от мушици въздух, когато полицията щурмува сградата. Насилникът свален, нарушителят свален — чу тя един полицай да казва в радиостанцията. — Горе има три трупа, капитане. Хлапето — и то замина.
— Няма ли да ме целунеш? — попита Дъг.
Тя го целуна по бузата и усети същия аромат, който не бе неин.
— Навън вали — каза Дъг, като си развързваше вратовръзката. — А и движението си го биваше.
Лора затвори очи и се заслуша как Дъг шуми из спалнята. Гардеробът се отвори и се затвори. Зашумя водата в тоалетната, после в мивката. Мие си зъбите. Прави си гаргара. Кога ли ще разбере за билетите, запита се тя. Или въобще не го е грижа вече?
Събра ръце отпред на корема и сплете пръсти.
Тя заспа и този път милостиво бе оставена без сънища.
В утробата й Дейвид стоеше мирен. Дъг постави ръка на корема й, чувствайки топлината на бебето вътре, после я отдръпна и я загледа, седнал на края на леглото, спомняйки си къде е бил. Копеле, каза си той. Тъпо, егоистично копеле! Чувстваше се подут от лъжи, подут до пръсване от тях и как щеше да погледне Лора в очите — нямаше представа. Но бе сладкодумен и се бе оправял и друг път успешно — щеше да направи необходимото и сега, в този свят, в който всеки вземаше каквото може, само да му се отдаде случай.
В устата си имаше неприятен вкус. Излезе от спалнята и отиде в кухнята, където отвори хладилника и извади кутия портокалов сок. Наля си пълна чаша и тъкмо я изпразваше, когато погледът му падна върху двата билета, оставени до телефона. Сякаш чук го удари между очите — беше забравил да ги изхвърли оная нощ, когато бе завел Черил в едно забутано кино, за да гледат един филм с Том Круз. Почти се задави с портокаловия сок и впи зъби в чашата. Билетите. Ей ги къде бяха. Ето ги. Паднали са от джоба на панталона му. Оня, дето го свали. Ама че глупост! Лора ги е намерила. По дяволите, защо му е бъркала в джобовете? Един мъж имаше право да има тайни! Я чакай малко. Спри се! Той взе билетите и се помъчи да си спомни в кой джоб ги бе сложил. Веднага след като излязоха от киното, Черил го бе накарала да отидат в снекбара и да пият по една кола. Очите му сновяха между телефона и билетите и това, което си помисли, хич не му хареса — защо билетите бяха до телефона? Усети как лицето му пламва и се засили да хвърли билетите в кошчето, но се спря. Не, не, остави ги, където ги намери. Изпий си сока. Легни си. Помисли си хубаво и измисли някаква версия. Точно така, точно така. Някаква версия. Клиентът дошъл и искал да го заведат на кино. Хм-хм. Продавал си ограничения дял на някаква филмова компания и искал да провери какви филми дават. Ама разбира се!
Лора обаче не бе глупачка, това бе сигурно. Трябваше още малко да обработи тая версия. В случай че пита. А ако не пита… е, той пък няма сам да седне да й разправя.
Дъг остави билетите, където бяха. Допи останалото от сока — загорча му. После се върна в спалнята, където спеше жена му, а синът му лежеше, свит в утробата й, очаквайки раждането си. Преди да си легне, дойде му наум една мисъл на Фройд: Никой нищо не може да забрави истински. Нагласи будилника на по-ранен час и си легна, заслушан в дишането на Лора. Замисли се как е дошъл дотук от онзи момент, в който си размениха пръстените и клетвите за вярност, и най-накрая заспа.
Разстоянието между два свята може да бъде и само седем мили. Толкова далече — или толкова близо — бе апартаментът, в който спеше Мери Терър и новото й бебе лежеше, сгушено в прегръдките й. Тя изстена тихо и притисна с ръка белезите си. Бебето гледаше света с изрисувани очи и тялото му не топлеше.
Дъждът падаше по покривите на справедливите и несправедливите, на светците и грешниците, на тия, които познаваха душевния мир, и на тия, които живееха в постоянен страх.