Робърт Маккамън
Мое (5)

4. Господин Мохо е възкръснал

Тя го бе опитала на вкус в устата си.

Първия път го направи, защото не го бе правила отдавна и й бе липсвало. Втория път го направи, защото се надяваше това да увеличи действието на киселината.

Сега стоеше в банята и си миеше зъбите, а мократа й коса бе разпиляна по раменете. Погледът й се плъзна по мрежата белези на стомаха й, по ръбовете на заздравелите рани, спускащи се чак между бедрата.

Ега ти работата, беше казал Горди, тая проклетия мяза на топографска карта, нали? Бе очаквала реакцията му и докато се събличаше, се бе подготвила за нея. Ако се бе изсмял или отвратил, не знаеше какво щеше да направи. Имаше нужда от него заради това, което й дава, но на моменти в нея се надигаше бърз като кобра гняв и тя разбираше, че би могла да разтвори пръсти като куки и с едно движение на ръката да му извади очите, а с другата ръка да му извие врата, преди да е разбрал откъде му е дошло.

Тя се погледна в огледалото — устата й бе цялата в пяна от пастата. Очите й бяха тъмни като бъдещето й.

— Хей, Джинджър! — извика Горди от спалнята. — Какво става, ще я пробваме ли тая киселина?

Мери изплю пяната в мивката.

— Мислех, че имаш среща с приятелката ти.

— Ами тя може да почака. Няма нищо да й стане. Добър бях, к’во ши кайш?

— Че и оттатък — отвърна Мери, изплакна си устата и пак се изплю в мивката.

Върна се в спалнята, където Горди се бе изтегнал на леглото сред разхвърляните чаршафи и пушеше цигара.

— Отде си се научила да говориш така? — попита Горди.

— Как?

— Е, сещаш се. „Че и оттатък“. Такива изгъзици. Хипитата говорят така.

— Ами сигурно защото и аз едно време бях хипи.

Мери прекоси стаята и отиде до гардероба, а Горди я проследи със забулени от син дим очи. Отгоре на гардероба бяха сложени кръгчетата с усмихнатите лица. Тя ги взе, отряза две и усети погледа на Горди върху себе си.

— Не се бъзикаш, нали? Била ли си хипи? Проповеди за свободна любов и тям подобни, а?

— Проповеди за свободна любов и тям подобни — отвърна тя. — Много отдавна.

— Ама че древна история. Не искам да те обидя.

Той пускаше кръгчетата дим във въздуха и гледаше как едрата жена отива към стерео уредбата. Начинът, по който тя се движеше, му напомни за нещо — за лъвица, тиха и смъртоносна, каквито бе виждал по документалните филми за Африка по телевизията.

— Да не си спортувала като по-млада? — попита той невинно.

Тя се усмихна леко, докато слагаше плочата на Доорс на грамофона и го включваше.

— В гимназията. Бягане и плуване. Чувал ли си нещо за Доорс?

— Рок групата ли? Аха. Имат няколко хита, нали?

— Певецът им се казваше Джим Морисън — продължи Мери, без да обръща внимание на тъпата забележка на Горди. — Той бе бог.

— Умрял е, нали? — попита Горди. — По дяволите, имаш готин задник.

Мери сложи иглата. Започна встъпителното стакато на барабаните на „Пет към едно“, включи се и режещата жица на баса. После от тонколоните прозвуча и озъбеният глас на Джим Морисън, стържещ и заплашителен:

Пет към едно, бейби,

един от пет.

Никой няма да се измъкне жив оттук.

Ти си взе твоето, бейби,

сега аз ще си взема моето…

Гласът му накара спомените да я залеят като порой. Много пъти бе ходила на техни концерти и даже веднъж бе видяла Джим Морисън съвсем отблизо да влиза в един клуб на булевард „Холивуд“. Протегна ръка през тълпата и успя да го докосне по рамото, да усети как топлината на силата му минава по ръката й като електрически ток, разтърсва цялото й съзнание и я оставя в блажена еуфория. Той се бе обърнал към нея и за една кратка секунда погледите им се срещнаха — тя почувства душата му като затворена в клетка красива пеперуда. Тя изкрещя да я пусне и после някой издърпа Джим Морисън, повличайки го нататък през телата.

— Добър ритъм има това нещо — каза Горди.

Мери Терър усили звука с едно деление, после занесе ЛСД-то на Горди и му подаде едно от усмихнатите лица.

— Е-е-е-е това е! — каза Горди и смачка фаса в пепелника до леглото.

Мери започна да ближе кръгчето и Горди последва примера й. След известно време усмихнатите лица се размазаха и червените им очички изчезнаха. После Мери се качи в леглото, зае позиция лотос — глезените кръстосани и свити под нея, с ръце на коленете, затвори очи, заслушана в божествения глас, и зачака действието на киселината. Кожата на корема й потрепери — Горди плъзгаше показалец по белезите й.

— Значи не искаш да ми кажеш откъде имаш всичко това? Да не е от някакъв инцидент?

— Точно така.

— Какъв инцидент?

Момченце малко, не усещаш ли колко си близко до ръба?

Сигурно е бил доста тежък — настоя Горди.

— С кола — излъга тя. — Стъклата и металът ме нарязаха така.

Това за метала и стъклата поне бе вярно.

— Леле-е! Тежка катастрофа ще да е била! Затова ли нямаш деца?

Тя отвори очи. Устата на Горди бе на челото, а очите му бяха кървавочервени. Клепките й бавно се спуснаха отново.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами чудех се що ли са ти тия картинки с бебетата по стените. Помислих… сещаш се, че имаш слабост към хлапетата, щото не можеш да имаш деца, нали? Искам да кажа… тоя инцидент те е прецакал, а?

Мери пак отвори очи. На лявото рамо на Горди растеше още една глава. Беше все още подутина, тъкмо оформяща лице и брадичка.

— Много въпроси задаваш — каза му тя и усети как гласът й прокънтя като в бездънен кладенец.

— Човече! — внезапно каза Горди с широко отворени пурпурни очи. — Ръцете ми стават по-дълги, гледай! — засмя се той и гласът му се сля с Доорс. — Ръцете ми изпълват цялата ти шибана стая! — Той размърда пръсти. — Гледай! Стигам чак до стената!

Мери гледаше как главата на рамото му добива форма. Чертите й все още бяха неразличими, но цялата тая маса от плът изведнъж започна да изстрелва пипала от кожа, които се впиха в другото лице на Горди и го изсмукаха цялото. Докато лицето на Горди изчезваше, другото лице разкъса оковите на плътта, заклати се нестабилно и с мокър всмукващ звук застана на черепа.

— Ръцете ми растат! — каза Горди. — Човече, ако пък не са вече десет фута!

Въздухът наоколо бе изпълнен с хвърчащи ноти, излизащи от тонколоните като златни и сребърни конфети. Новото лице върху черепа на Горди се оформяше все по-ясно — от скалпа му изникна вълниста кестенява грива и се спусна по раменете му. Остри скули натиснаха плътта, трепна жестока и порочна усмивка върху нацупени устни. Изпод сключените вежди се появиха тъмни очи.

Мери затаи дъх. Та това бе лицето на бога и то проговори:

— Ти си взе своето, бейби. Сега аз ще си взема моето.

На тялото на Горди се бе появила главата на Джим Морисън! Не знаеше къде се бе дянал Горди и не я интересуваше. Тя се примъкна към него, протегнала устни към нацупената уста, изричала толкова много стари истини.

— Уау! — чу го да прошепва и устните им се сляха.

Тя почувства как той влиза в нея с тялото и душата си. Стените бяха мокри и червени и туптяха с ритъма на барабаните. Тя отвори уста, докато той проникваше още по-навътре в нея, и оттам излезе дълга сребърна лента, извиваща се все по-нагоре и по-нагоре. Въздухът пулсираше и тя усети как нотите я боцкаха като малки сребърни иглички. Ръцете му изгаряха кожата й като нажежено желязо. Тя прокара пръсти по ребрата му, езикът му се подаде от устата и като парен чук проби небцето, за да оближе мозъка й.

Силата му я разтърси, пръскайки атомите й на всички страни. Дълбаеше в нея, сякаш искаше да влезе и да се свие вътре в набраздения й от белези корем. Тя пак видя лицето му сред жълти и червени пламъци като подпалена звезда. То се променяше, топеше се, формата му се менеше. На мястото на кестенявите вълни се появи пясъчноруса коса и очите на бога се оказаха избутани навън и заменени от студени, поръбени със зелено очи. Носът се удължи, брадичката стана по-остра — като връх на копие. От бузите изби руса брада и се сля с мустаците. Със задъхан от желание глас устата изстена:

— Искам те! Искам те! Искам те!

Това беше той. След всичкото това време! Лорд Джак — тук, при нея, където му беше мястото.

Усети как сърцето й задумка бясно — още малко и щеше да се отскубне заедно с червените си корени. Красивото лице на Лорд Джак бе над нейното, очите му пламтяха като слънце над тропическо море и когато го целуна, усети как слюнката им изсъска като олио в нажежен тиган. Той я изпълваше цялата и коремът й се изду. Тя се прилепи към него и песента на Бога ги понесе. После тя се озова над него, стиснала здраво каменната му плът. Вените се движеха като червеи под рохка пръст и устните й обхванаха сякаш кадифе. Тя го пое дълбоко и го задържа, усещайки как той се извива и гърчи под нея, стене с глас, идващ някъде отдалеч като затихващ гръм. После се отдръпна, докато Лорд Джак конвулсивно потръпна, по плоския му стомах потрепнаха капки влага и тя загледа как той се освобождава в сребристия въздух.

От него излизаха бебета — миниатюрни, перфектно оформени, свити на кравай и розови. Бяха стотици — плуваха из въздуха като шушулки от някакво омагьосано цвете. Тя почна да ги събира, но те се разтваряха в ръцете и изтичаха през пръстите й. Беше много важно да ги задържи. Жизненоважно! Ако не хванеше поне едно, Лорд Джак нямаше да я обича повече. Бебетата блестяха по пръстите и се топяха в дланите й, докато тя трескаво се опитваше да задържи поне едно, видя как плътта на Лорд Джак се свива и изчезва. Гледката я ужаси.

— Ще хвана едно — извика тя. — Кълна се, ще хвана едно! Ето! Ето!

Лорд Джак не отговори. Лежеше по гръб на някаква непоносимо бяла плоскост и тя виждаше как мургавите му гърди се повдигат и спадат като мехове.

Тя погледна ръцете си. По тях имаше кръв — тъмна, гъста и червена.

Усети внезапна и пронизваща болка. Погледна корема си и видя, че белезите са отворени и от разкъсаните им краища се показва нещо червеникавочерно и отблъскващо.

Кръвта течеше от нея като порой, помитайки бялата плоскост пред себе си. Чу крясъка на собствения си глас:

— Не!

Лорд Джак се опита да седне и тя успя да види лицето му: нямаше го вече Лорд Джак — на негово място се издигаше мъртвешки бледото лице на някакъв непознат.

— Не! Не! — закрещя Мери.

Непознатият издаде задъхан и болезнен стон и падна отново обратно. Тя се огледа — червените стени трептяха, а музиката гърмеше в ушите й. Видя някаква отворена врата, а зад нея — тоалетна. Банята, помисли си, докато съзнанието й си пробиваше с труд път към действителността. Лошо пътуване! Лошо пътуване!

Тя се изправи с мъка, пръскайки кръв от отворените си рани, и се заклатушка към банята. Краката й бяха гумени и единият се закачи в нещо. Тя падна и от удара на тялото в пода иглата на плочата се плъзна напред. Не можеше да се изправи, изскърца със зъби и се повлече по корем към банята, оставяйки кървава диря след себе си.

Влачейки се по плочките, почувства как лудостта бие вътре в мозъка й като криле на гарван. С яркочервени пръсти, тя се хвана за ръба на ваната и се издърпа в нея. Докопа крана и го завъртя — от душа рукнаха пронизващи кожата студени струи. Тя се сви под пороя с потрепващо от конвулсии тяло. Зъбите й затракаха, кръвта започна да изтича в канала, в канала, в канала, в канала…

Лошо пътуване, помисли тя. О… шибано, лошо пътуване!

Мери Терър постави ръце на белезите си. Те се бяха затворили отново. Водата вече не бе червена и течеше към канала бистра. От поставката на душа растяха цветя, но те бяха бели и покрити с лед. Мери сви колене, допря ги до брадичката си и потрепери от студ. Някакви приличащи на прилепи неща се завъртяха около нея, но попаднаха в струите на душа и както останалите работи, заминаха в канала. Мери подложи лице под душа и водата се застина по очите, устата и косата й.

Спря кранчето и седна във ваната. Зъбите й тракаха като зарчета. Добре съм, каза си тя. Точно излизам. Добре съм. Цветята в поставката на душа изчезнаха и накрая паднаха във ваната, завъртяха се около нея и на свой ред потънаха в канала като сапунена пяна. Тя затвори очи и се замисли за новото си бебе, свито в шкафа, очакващо раждането си. Как да го нарече? Джак, реши тя. Бе имала много джаковци, много Джимовци, Рей и Джоновци — всички на името на бог и на хората от бандата му. Този Джак щеше да бъде най-добрият от всичките и щеше да прилича на баща си.

Когато усетеше, че вече може, щеше да се изправи. Засега още трепереше. Стой малко, само минутка още. Тя излезе от ваната, измъкна една хавлия от шкафа и се избърса. По стените на банята още й се мяркаха мънички животинчета като амеби под микроскоп. Така или иначе вече й преминаваше и всичко щеше да бъде наред. Тя се довлече до спалнята, подпирайки се по стените. Музиката бе спряла и игличката стържеше по етикета на плочата. Кой беше тоя, дето се е проснал на леглото й? Знаеше името му, но не можеше да си го спомни. Нещо с Г май беше… А, да, Горди. Чувстваше мозъка си уморен и мускулите на лицето й потрепваха. В устата си имаше отвратителен вкус. Тръгна към кухнята, като не изпускаше стените от ръцете си — коленете й все още се огъваха застрашително, но успя да се добере, без да падне.

В кухнята зрението й започна да се затъмнява откъм периферията, сякаш надничаше в тунел. Отвори хладилника, натърка лицето и очните си ябълки с ледени кубчета и усети как зрението й бавно се връща отново. Извади една бира, отвори я и отпи дълга глътка. Около очите й заиграха сини и червени светкавици, задържаха се няколко секунди и й се стори, че се намира в центъра на някакво лазер шоу. После те се стопиха, Мери довърши бирата си и бутна кутията настрана. Попила белезите на корема си. Все още си бяха здрави и стегнати, но, по дяволите, това нещо й изкара акъла! Беше й се случвало няколко пъти и по-рано, пак такива лоши пътувания, винаги съвсем истински, макар да знаеше, че не са.

Бебето й липсваше. Време беше Горди да се омита оттук, за да може да роди.

Списанието „Ролинг Стоун“ все още си беше на помощната масичка, където го бе оставила, с усмихнатите „Бенгълс“ на корицата. Тя взе последната бира от хладилника и започна да го прелиства, чувствайки устата си като боклукчийски казан. После, по силата на навика, Мери обърна на страницата за обяви в края на списанието. Огледа какво имаше за продаване — тениски с лика на Бон Джоуви, слънчеви очила Уейфеърър, плакати със Спъд Макензи, маски Макс Хедрум и други такива. Погледът й се плъзна по секцията с личните обяви.

Обичам те, Робърт Палмър. Линда и Тери, твои най-големи почитателки.

Налага ми се да пътувам, Амхърст М. Д. до Форд Лодърдейл, Флорида 2/9. Поделяне на всички разходи, 413-555-1292, след 18 часа, Грег.

Здрасти, Чодърхед!

Търся Фокси Денис. Срещнах те на концерта на Металика, 12/18. Къде потъна? Джоуи, кутия 101-B Нюпорт Бийч, Калифорния.

Да живеят добрите ездачи! Видя ли, направихме го! Честит рожден ден, Лиза! Обичам те!

Господин Мохо е възкръснал. Дамата…

Мери спря да чете. Гърлото й се сви, устата й бе пълна с бира. Трудно й бе да я преглътне. Остави бирата и започна да чете съобщението отначало.

Господин Мохо е възкръснал. Дамата още плаче. Някой спомня ли си? Среща там. 2/18, 1400.

Тя се взря в последните четири цифри. Хиляда и четиристотин. Военно време. Два следобед, осемнадесети февруари. Прочете съобщението още веднъж, после още веднъж. Господин Мохо — така наричаха Джим Морисън — беше от една песен, наречена „Жената от Лос Анджелис“. Плачещата дама бе…

Точно така. Точно така.

Стори й се, че киселината още действа на мисълта й, отиде до хладилника, напълни шепата си с лед и отново разтърка лицето си. Трепереща не само от студ, тя се върна и пак погледна в списанието. Съобщението не се бе променило. Господин Мохо. Плачещата дама. Някой…

— Аз си спомням — прошепна Мери Терър.

— К’во стаа? — каза той с едва помръдващи устни.

— Омитай се.

— Хъ? Мъча се да…

— Омитай се.

Той примигна. До леглото стоеше Джинджър, надвесена над него. Беше гола — цяла планина от плът. Големи, дърти и увиснали цици, помисли си Горди. Той се усмихна, главата му още се въртеше, и посегна да я хване за едната. Ръката й хвана неговата като птичка в капан.

— Искам да изчезваш — каза жената. — Веднага.

— Колко е часът? О-ох, как ми се върти главата!

— Почти десет и половина. Хайде, Горди, ставай. Не се шегувам, човече!

— Е-е, закъде си се забързала?

Той се опита да издърпа ръката си, но пръстите на жената се стегнаха. Силата на хватката й почваше да го плаши.

— Да ми счупиш ръката ли искаш или що?

Тя го пусна и отстъпи назад. Понякога силата й се изплъзваше от контрол, а точно сега моментът за това не бе подходящ.

— Извинявай — каза му. — Но наистина трябва да тръгваш. Обичам да спя сама.

— Очите ми са направо като попарени.

Горди притисна длани върху очните си ябълки и ги разтърка. В главата му избухнаха звезди и се завъртяха цветни колелета.

— Тия лайна здравата ритат, к’во ши кайш?

— И по-силни съм вземала. — Мери събра дрехите на Горди и ги стовари на леглото до него. — Хайде, по-живо се обличай!

Горди й се ухили с отпуснати устни и червени очи.

— В армията ли си била или к’во?

— Или какво — отвърна тя. — Хайде, не заспивай.

Тя го изчака да навлече ризата си и да я закопчее, после наметна пеньоара и се върна в кухнята. Погледът й пак падна на съобщението и сърцето й подскочи. Никой не би написал това, освен някой член на Сторм Фронт. Никой не знаеше нищо за плачещата дама, освен най-вътрешните хора на Сторм Фронт — десет души, петима от които бяха екзекутирани от свинете, един бе убит по време на бунт в Атика, а останалите трима бяха като нея — бегълци без родина. Имената им бавно се завъртяха в паметта й, докато стоеше и гледаше черните буквички на съобщението. Сякаш надничаше в миналото през ключалката на времето — Беделия Морс, Гари Лийстър, СинСин Омара, Джеймс Ксавие Тумбс, Акита Уошингтън, Джанет Сноудън, Санчо Клеменза, Едуард Фордайс и накрая командира Джак Гардинър — Лорд Джак. Знаеше кои са загинали от куршум на свинете и кои още държат за нелегалното движение, но кой от тях е написал съобщението?

Тя отвори едно чекмедже и затърси календара, взет от пощата като реклама на един мебелен магазин. Намери го и огледа подредените в квадратчета дни. Днес беше 23 януари. Този месец имаше 31 дни. Още осем дни. Среща там. 2/18, 1400. Не можеше да брои правилно — отминаващото действие на киселината и собствената й възбуда й пречеха. Успокой се, успокой се! Дланите й се навлажниха. Още 26 дни до срещата. Двадесет и шест. Двадесет и шест. Тя си го повтори на глас. Чудесно беше, но можеше и да е опасно. Може самият Джак да свиква отново последните останки на Сторм Фронт. Представяше си го — развята от вятъра руса коса и святкащи от справедлив гняв очи, стиснал в двете си ръце бутилка „коктейл Молотов“ и с патрондаш на кръста. Можеше Джак да я зове. Зове, зове…

Ще му отговори. Би минала през огън и вода, само и само да целуне пак ръката му и нищо не би я спряло да отговори на неговия зов.

Тя го обичаше. Той бе сърцето й — бяха й го изтръгнали, както бе изтръгнато от утробата детето, което бе пазила за него. Той бе нейно сърце и без него тя беше една празна черупка.

— Хей, к’во пишат в „Стоун“?

Една ръка се пресегна през нея и грабна списанието от масата.

Мери Терър се завъртя към Горди. Усети как той излиза от нея като опустошителна лава от вулкан. Знаеше какво беше това, бе живяла с него сякаш цял живот. Обичаше го, коткаше го, целуваше го, хранеше го. Името му бе Ярост. Преди да успее да се спре, тя сложи ръка на мършавата шия на Горди, натисна с палец трахеята му и в същото време го тресна така силно в стената, че някои от картинките по стената изтракаха на пода.

— Гаак — каза Горди, лицето му почервеня и очите му изхвърчаха от орбитите. — Исусе гаак пусни гаак…

Тя не искаше да го убива. Щеше да й трябва. Преди десет минути тя беше парцал, с подпалено от пожара на ЛСД-то съзнание. Сега обаче тази тъмна част от нея, която жадуваше за миризма на кръв и барут, се бе събудила и гледаше света с тежко отпуснати над сивите очи клепачи. Този мъж й трябваше заради това, което й даваше. Тя взе списанието от ръката му и пусна гърлото му, оставяйки червени следи от пръстите си по бледата му кожа.

Горди се дави и кашля няколко секунди, отстъпвайки назад. Беше облечен — с изключение на обувките, ризата му бе извадена от панталоните. Като си възвърна гласа, той се развика:

— Ти си луда! Шибана откачалка! Щеше да ме убиеш, кучко!

— Не.

Нямаше да е никак трудно, помисли си тя. Беше се изпотила и разбра, че е била твърде близо до ръба.

— Съжалявам, Горди. Наистина. Не исках да…

— Ти почти ме удуши бе! — Той се изкашля още веднъж и разтърка гърлото си. — За нищо и никакво блъскаш и душиш хората!

— Тъкмо четях — каза тя, откъсна страницата и му подаде списанието. — Ето, вземи. Можеш да го задържиш. Окей?

Горди се поколеба, сякаш се страхуваше, че жената може да му отхапе ръката, ако вземе списанието. После го взе и каза с пресипнал глас:

— Окей. Човече, ти почти ми проби гърлото с тоя шибан палец.

— Съжалявам — извини се тя за последен път, но успя да му отправи хладна усмивка. — Все още сме приятели, нали?

— Да — кимна той, — все още приятели, какво толкова, по дяволите!

Мозъкът на Горди е като мотор на кола, помисли си Мери. Това не я засягаше — щом работи, като му врътнеш ключа, друго не я интересуваше.

На входната врата Мери го погледна в очите и каза:

— Бих искала пак да те видя, Горди.

— Готово. Следващия път, като ти потрябва, само ми звънни.

— Не — каза тя нарочно и замълча многозначително. — Не това имам предвид. Бих искала да дойдеш и да поостанеш малко.

— О! Ъ-ъ… да, но… имам приятелка.

— Ами доведи и нея — каза Мери и видя как порочно светнаха очите на Горди.

— Аз ще… ъ-ъ… ще ти се обадя — каза й Горди, после отиде до маздата в мръсния дъжд, качи се и подкара.

Когато колата се изгуби от погледа й, Мери затвори вратата, заключи я и си пое дълбоко въздух. Запали едно малко конусче тамян, сложи го в горелката му и се изправи, обгърната от сините талази на ароматния дим. Затвори очи, мислейки за Лорд Джак, за Сторм Фронт, за съобщението в „Ролинг Стоун“ и за 18 февруари. Мислеше за оръжие, за сини свински униформи, морета от кръв и стени от пламъци. Мислеше за миналото и за това как боли, като се люшкаш в бавната река на спомените.

Тя ще отвърне на повикването. Ще бъде при плачещата дама в посочения ден и час. Трябваше да се правят много планове, да се изгорят много мостове зад гърба. Горди ще й помогне да вземе това, което й трябва. Останалото ще направи по инстинкт и собствено усмотрение.

Тя отиде в кухнята, взе химикалката от чекмеджето и загради осемнайсетото квадратче на февруари — имаше вече и звезда, и направление.

Беше толкова щастлива, че се разплака.

В спалнята Мери си легна, подложи си няколко възглавници под гърба и разтвори крака.

— Напъни! — каза си тя и задиша тежко. — Давай! Давай!

Натисна с две ръце покрития си с белези корем.

— Давай! Хайде, давай!

Напъна се с изкривено от болка лице и изхриптя.

— О, боже! — изскърца със зъби и пак: — О, боже, о, боже, оооооох!

Разтърси се, изви се с продължителен вик и след силен спазъм на бедрените си мускули, протегна ръка под една от възглавниците и мушна новото бебе между краката си.

Беше здраво и красиво момче. Ще го нарече Джак. Сладкият ми Джак! Той измяука няколко пъти тихичко, но беше добро момче и нямаше да нарушава съня й. Мери го притисна към себе си и го залюля — гърдите и лицето й бяха целите в пот.

— О-о, доброто ми бебче! — припя тя с лъчезарна усмивка. — О, какво хубаво бебче!

Подаде му пръста си, както бе направила в супермаркета с онова бебе в количката за продукти. Разочарова се, че той не го пое, защото жадуваше за малко човешка топлина. Е, нищо. Джаки ще се научи. Тя го залюля в прегръдките си и се облегна назад. Той почти не мърдаше, просто си лежеше мирно в нея и тя усети как сърцето му бие като малко барабанче. Тя заспа и лицето на Лорд Джак изплува пред нея. Той се усмихваше и зъбите му белееха като на тигър — викаше я.