Робърт Маккамън
Мое (44)

6. Почитателят на Харли^[1]

 

Чук, чук.

— Госпожо?

Чук, чук.

Лора се събуди с усилие, сякаш плуваше в лепило. Отвори очи и видя наведения над прозореца мъж в парка, с качулка на главата.

— Добре ли сте? — попита я той пак със зачервено от студа лице с издадена челюст.

Лора кимна. Движението събуди мускулите на врата и раменете й и тя едва не извика от болка.

— Имам малко кафе. — Човекът отвън държеше термос и го повдигаше подканващо.

Лора свали стъклото. Изведнъж разбра, че вятърът е утихнал. Все още прехвърчаха снежинки тук-там. От сивото небе се процеждаше мътна светлина и придаваше мрачен вид на заснежените планински склонове, между които лъкатушеше I-80.

Мъжът сипа малко кафе в чашата на термоса, даде й го и тя го изпи с благодарност. В някакъв друг далечен живот тя би поискала „Джъмейкън Блу Маунтин“ — сега всякаква гореща настойка й се струваше вкусна, щом можеше да я ободри.

— Какво правите тук? — попита мъжът. — Пътят е още затворен.

— Предполагам, че съм объркала пътя. — Гласът й прозвуча като жабешко крякане.

— Пак добре, че не ви се е наложило свети Петър да ви упътва. Оттук до Рок Спрингс беше абсолютна каша. Преспите са по-високи от мен и са като къщи.

Каза беше каша. До нея долетя шум от мотори.

— Чистачките ми се повредиха — каза тя. — Може ли да ми почистите предното стъкло?

— Мисля, че мога.

Той започна да изгребва снега с облечената си в ръкавица ръка. Белият пух бе почти пет инча дебел, а последният инч бе замръзнал здраво за стъклото. Мъжът зарови ръка дълбоко, свил пръстите като куки, дръпна нагоре, от стъклото с пукот се отлепи цяла плоча и се плъзна встрани. Предното стъкло откъм нейната страна вече бе чисто и през него Лора видя работещия на около четиридесет ярда снегорин, изпускащ синкав дим от ауспуха. В другото платно, за насрещното движение, разриваше снега още един снегорин, а трети стоеше без шофьор на около двайсет фута от кътласа. Лора осъзна, че явно е спяла като мъртва, щом не е могла да чуе това нещо толкова отблизо. Зад снегорините вървяха два огромни камиона и качените по тях хора хвърляха с лопати пепел по заледените участъци. Гледката бавно придоби смисъл в полузаспалия й още мозък.

— От Рок Спрингс ли идвате?

— Хората ми се присъединиха откъм Тейбъл Рок, но оттук нататък преспите са разчистени. Ама страшна каша беше, казвам ви.

Снегорините са дошли от запад. Пътят към Калифорния бе отворен.

— Благодаря ви.

Тя му върна чашката. Кътласът все още работеше на празни обороти и стрелката на бензиномера бе паднала почти до Е^[2]. От силата на светлината отсъди, че е спала минимум четири часа. Отпусна ръчната спирачка.

— Хей, съветвам ви да намерите удобно място и да спрете. Все още е много опасно да се кара. Да сте чували някога за вериги?

— Ще се оправя. Къде е най-близката бензиностанция?

— Ролинс. На десет мили и нещо. Кълна се, вие сте втората по късмет жена на тоя свят!

— Втората?

— Аха. Добре поне, че нямате бебе да мръзне заедно с вас.

Лора го гледаше втренчено.

— На две мили оттук в преспите беше една жена с бебето си — каза той, вземайки мълчанието й за любопитство. — Здраво се бе набутала в снега. И тя нямаше вериги.

— С фургон ли беше?

— Моля?

— Един зелен фургон? С него ли беше?

— Ами, не. Един от ония джипове… как им беше името? Команчи ли, Джеронимо ли^[3]… нещо от този род.

— Какъв цвят?

— Тъмносин, доколкото си спомням. — Той се намръщи. — Защо питате?

— Познавам я — каза Лора. — И нея ли почерпихте с кафе?

— Аха. Изпи го като кон.

Лора се усмихна мрачно. Бяха пили от една и съща чаша.

— Преди колко време?

— Преди трийсет-четирийсет минути, мисля. Приятелка ли ви е?

— Не.

— Е, и тя попита къде е най-близката бензиностанция. Ролинс, казах й аз. Казвам ви, да караш в тая виелица без вериги, с малко бебе на борда… Това си е чиста лудост.

Лора потегли.

— Благодаря ви още веднъж. И бъдете внимателен.

— Това ми е второто име! — отвърна той и отстъпи назад. Тя увеличи внимателно скоростта. Гумите стъпиха върху пепелта. С вериги или не, тя бе длъжна да успее да стигне до Ролинс. На няколко места колата поднесе, пътят ту се качваше, ту се спускаше през планините, но тя спокойно и леко боравеше с волана, поглеждайки от време на време потрепващата стрелка на бензиномера. Някъде по пътя Мери Терър бе изхвърлила фургона — това поне бе ясно. Откъде обаче бе взела новата кола — Лора не знаеше, но предположи, че ръцете й са още по-изцапани с кръв.

Тези ръце държаха съдбата на Дейвид.

Тя спря на бензиностанцията в Ролинс, напълни резервоара и остърга останалия сняг от предното стъкло. Облекчи се в тоалетната, глътна още едно хапче „Блек Кет“, равно на четири чаши силно чисто кафе, и купи някакви боклуци за ядене, които със сигурност щяха да накарат нивото на кръвната й захар да скочи до небето. В малкото магазинче на бензиностанцията се продаваха и бинтове и тя взе няколко да смени превръзката на ръката си. Още една бутилка екседрин, шест кутии кока-кола и Лора бе готова за тръгване. Попита тийнейджърката зад щанда виждала ли е една жена с бебе, пътуваща с тъмносин джип.

— Да, мадам, видях я — отвърна момичето.

Ще бъде хубавица, ако успее да премахне това акне по лицето си, помисли Лора.

— Преди около половин час беше тук. Много сладко бебче! Опищя магазина и тя му купи памперс и нов биберон.

— А не беше ли ранена? — попита Лора.

Момичето я изгледа неразбиращо.

— Кръв — каза Лора. — Не видяхте ли кръв по нея?

— Не, мадам — каза момичето предпазливо.

Лора не можеше да знае, че снегорините бяха разбудили Мери рано сутринта, тя бе събула изпоцапаните с кръв джинси, бе спряла кървенето с последния памперс и с усилие бе намъкнала нов чифт джинси от куфара си.

Лора плати и продължи. По нейна преценка тя бе на трийсет-четирийсет минути зад Мери Терър. Снегорините и камионите с пепел бяха нападнали I-80 като малка армия. С малки изключения, снегът бе спрял и всичко, освен почистването, бе свършило. След като прехвърли превала на Континенталния вододел на запад от Крестън, по магистралата почнаха да се появяват повече коли. Небето все още бе сиво и мрачно, панорамата наоколо — начупена линия на побелели планински върхове, но пътят бе вече започнал дългия си и плавен наклон към Юга. Минавайки през Рок Спрингс, тя видя пътната полиция да разбутва камионите от претъпкания паркинг и да ги насочва към I-80. Междущатската магистрала бе официално отворена, обвитите в облаци Скалисти планини бяха вече зад нея и тя постепенно увеличи скоростта на петдесет и пет, после на шейсет и накрая закова на шейсет и пет мили в час.

Пресече границата с Юта и веднага след това видя знак, сочещ, че Солт Лейк Сити отстои на петдесет и осем мили оттук. Оглеждаше се за тъмносин джип и забеляза един, подхождащ на описанието, но като стигна до него видя, че номерата му са от Юга, а зад волана седи побелял възрастен мъж. Магистралата я отведе в Солт Лейк Сити, където спря да зареди, после зави покрай сивите брегове на Голямото солено езеро и накрая се устреми право към пясъчната пустош на пустинята. Докато хапне за обяд два сникърса с една кока-кола, облаците се поразредиха и слънцето се показа. По небето се появиха сини петна, а по пътя се извиха малки прашни вихрушки.

Около два часа тя мина през Уендовър, Юга, и един голям зелен знак с нарисувана на него рулетка й пожела добре дошла в Невада. Пред нея от двете страни на I-80 до хоризонта се простираше пустинна земя, остри назъбени върхове и обрулени ниски храсти. По труповете на убитите от автомобилите животни се трупаха огромни като бомбардировачи „Стелт“ лешояди. Лора минаваше покрай рекламни табла, канещи я да посети магазините „гигантска бълха“, птицеферми, авто музея на Хара в Рино, родео в Уинимука. Няколко пъти поглеждаше надясно, очаквайки да види Диди, седнала на дясната седалка. Ако наистина е там, то тя беше тих призрак. Гумите равномерно бръмчаха, двигателят от време на време прекъсваше, стелейки зад себе си синия дим на изгоряло масло. Лора не забравяше да се оглежда за джипа на Мери — видя доста такива, но нито един с посочения цвят. На дългата права магистрала колите я задминаваха, карайки с осемдесет-деветдесет мили в час. Тя се залепи зад един огромен камион с ремарке, който цепеше въздуха пред нея със седемдесет и пет^[4]. Невада се превърна във феерия от прелитащи назад надписи на пустинни градчета — Оазис… Уелс… Метрополис… Deeth — тук върху второто е някой бе пръснал със спрей а, променяйки думата в Death^[5].

Бе напълно самичка в тази враждебна страна.

В края на този път беше Фрийстоун, на петдесет мили северно от Сан Франциско. Какво ще прави, като намери Джак Гардинър? Какво ще прави, ако нито един от тримата не е Джак Гардинър? Как го е променило времето? Дали ще се отдръпне с погнуса от Мери, или ще я приеме в обятията си? Сигурно е прочел за нея във вестниците или е видял новините по телевизията. Какво ще стане, ако — от тази мисъл започна да й се повдига — той вътрешно е все още убиец и двамата с Мери избягат? Ако… ако… ако… Това бяха все въпроси без отговор. Всичко, което тя със сигурност знаеше, бе, че този път води към Фрийстоун и че Мери се намира на него.

Кътласът потрепери.

Замириса на изгоряло. Погледна таблото и видя, че стрелката на термометъра още малко и ще изхвърчи от уреда. О, господи, помисли си и паниката я стисна за гърлото.

— Не ме оставяй! — извика Лора, търсейки изход от магистралата. Такъв не се виждаше, а Deeth беше две мили назад. Двигателят на кътласа дрънчеше като бетонобъркачка. — Не ме оставяй! — повтори тя, натискайки нервно педала на газта.

После изведнъж капакът на двигателя подскочи нагоре, чу се писък като от локомотивна свирка и от двигателя блъвна облак пара. Радиаторът отиде, помисли си Лора. Колата, както и собственото й тяло, премина прага на поносимата болка. Разликата бе, че тя се оказа по-силна.

— Давай! Давай! — изкрещя Лора през сълзи на отчаяние.

Кътласът се предаваше, скоростта му падна, облачета пара прелитаха от време на време покрай предното стъкло. Камионът пред нея продължи — по света благородни рицари вече нямаше.

— О, господи! — викна Лора. — Вдън земя да се продъниш дано! По дяволите!

Но ругатните нищо нямаше да помогнат. Тя отби повредената кола от магистралата и спря до един оглозган от лешоядите заешки скелет.

Седеше, без да помръдне, и слушаше как радиаторът клокочи и пъшка. С всяка изминала секунда Мери се отдалечаваше от нея. Тя сви пръстите си в юмрук, удари ядно волана и слезе да оцени щетите. Който казва, че пустинята е гореща, никога не я е виждал през февруари, когато вятърът те пронизва до костите.

Радиаторът бе пълна скръб — от гърловината му бълваше ръждива вода, двигателят пукаше и цъкаше като бомба с часовников механизъм. Лора хвърли поглед наляво и надясно — и в двете посоки абсолютна пустота. Покрай, нея профуча кола, а няколко секунди по-късно и втора. Трябваше й помощ, и то бързо. Зададе се трета кола и Лора вдигна ръка да я спре. Колата мина и я остави в облак прах. После магистралата остана празна — само тя, повреденият кътлас и оглозганият заешки скелет със стърчащи към небето ребра.

Deeth бе твърде далеч, за да ходи пеша дотам. А къде бе следващият изход и дали има някакъв сервиз — представа нямаше. Мери си пътуваше към Фрийстоун, а Лора щеше да си виси тук в очакване на добрия самарянин. Излезе по средата на пътя и се обърна на изток.

Мина може би минута. После в далечината на слънцето проблесна стъкло. Колата — стори й се, че е някакво комби — се движеше доста бързо. Тя вдигна ръка и докосна ръкохватката на пистолета под двата пуловера. Ако след пет секунди колата не почне да намалява, щеше да извади пистолета и да си поиграе на „Мръсният Хари“.

— Спри! — прошепна тя в брулещия вятър. — Спри, по дяволите!

Комбито започна да намалява. На волана седеше мъж, а до него на дясната седалка — жена. Не изглеждаха много ентусиазирани да помогнат, още повече че от задната седалка се подаде детско лице. Мъжът караше така, сякаш още не бе решил дали да помогне или не, а жената го ръчкаше в ребрата. Сигурно не им вдъхвам много доверие, помисли си Лора. И с право, мина й през ума.

Мъжът се реши. Сви вдясно, спря комбито зад кътласа и свали стъклото.

Те се казваха Джо и Кати Шефилд от Орем, Юта, и отиваха в Сакраменто с шестгодишния си син Гари — на гости на нейните родители. Всичко това Лора научи по пътя до следващия изход, който се оказа градче, наречено Холек, и бе на четири мили от аварията. Тя им каза, че се казва Беделия Морс и че е тръгнала към Сан Франциско — на гости у стар приятел. Правдоподобно прозвуча. Гари я попита защо цялата й ръка е превързана и защо едната страна на лицето й е посиняла. Тя му отговори, че вкъщи е паднала и се ударила лошо. След минутка-две Гари с цялата си детска невинност я попита дали някога се е къпала, Кати му изшътка и се засмя нервно, но Лора каза, че всичко е наред и че отдавна пътува.

Джо излезе на изхода за Холек. Не бе кой знае какъв град — няколко тухлени сгради, пообрулени от ветровете къщи, един приспособен в ресторант вагон и поща с грапава мазилка, на чийто покрив се ветрееше американското знаме. Но на една от тухлените сгради имаше грубо боядисана табелка на фирма, която съобщаваше, че това е сервизът на Марко, пред нея се виждаха редица бензинови колонки и две коли, изглеждащи така, сякаш плъхове са ги гризали. Зад сервиза имаше гробище на стари автомобили и купчина износени гуми. Обаче имаше и един яркооранжев влекач и Джо Шефилд спря комбито до него.

От единия от двата канала излезе някакъв мъж. Беше нисък и як като биче, облечен в омазнени работни дрехи и тениска, а мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки от китките до раменете. Дланите му бяха черни от мръсотия. Главата му бе гладка и плешива, а на очите си бе сложил жълти защитни очила.

— Е! — каза бодро Джо. — Ето го и майстора!

За миг Лора си представи какво би могла да стори. Би могла да извади пистолета, да заповяда на Шефилдови да излязат от комбито и да ги остави тук, а тя да побърза да настигне Мери. Марковият сервиз бе една воняща дупка и ремонтът на колата тук щеше да бъде сериозно изпитание за нервите й. Трябва да извади пистолета и да вземе комбито — и трябва да го направи веднага.

Но моментът отмина. Бяха добри хора. Нямаше нужда да ги травмира с насочената в лицата им цев, въпреки че никога не би си и помислила да използва оръжието за друго, освен за блъф. Да-а, трудна работа, помисли си.

— Благодаря ви, че ме докарахте — каза тя и слезе.

Комбито потегли. Гари й помаха от задното стъкло. После Лора се обърна, за да се озове лице в лице с плешивата и омазана маймуна, която бе с около три инча по-ниска от нея и вдигнала поглед през жълтите си очила нагоре като жаба, я гледаше очаквателно.

— Коли поправяте ли? — попита го Лора глупаво.

— Ами! — изсмя се той. — Ям ги!

— Колата ми се счупи на две мили от Deeth. Можете ли да я довлечете дотук?

— Ами защо тогава не сте отишли до Deeth?

— Защото съм тръгнала на запад. После дойдох тук. Можете ли да я довлечете? — Видя, че татуировките по ръцете му представляваха преплетени фигури на голи жени.

— Точно сега съм зает. И на двата канала имам коли, а вън ме чакат още две.

— Добре. И кога ще се освободите?

— След час, повече или по-малко.

Лора поклати глава.

— Не. Не мога да чакам толкова.

— Съжалявам, но положението е такова. Виждате, сам съм. Както и фирмата гласи, аз съм Марко.

— Искам веднага да отидете и да вземете колата ми.

Той се намръщи и широкото му чело се набразди от дълбоки бръчки.

— Да нямаш восък в ушите, бейби? Казах…

Лора бе извадила пистолета. Опря го в плешивия му череп.

— Какво каза?

Марко преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Аз казах… когато кажеш, бейби.

— Не ми викай бейби.

— Окей! — каза мъжът. — Както кажеш, шефе.

Колкото до банята, Марко имаше още много да се учи. Лора знаеше, че не мирише на рози, но Марко излъчваше такава миризма на добре отлежала пот и мръсно бельо, че човек с копнеж се сещаше за благоуханието на сирене Лимбургер^[6]. Застанал пред кътласа, Марко надникна в радиатора и подсвирна.

— Хей, шефе! Да си чувала някога, че тук се слага охладителна течност? Тук има толкова ръжда, че може и боен кораб да потопи!

— Можеш ли да го поправиш?

— Можеш спокойно да го застреляш и да го избавиш от мъките. — Той погледна към пистолета, който Лора държеше, отпуснат отстрани. — Защо не го махнеш това нещо, Ани Оукли? Да не би да имам мишена на задника?

— Трябва да продължа. Можеш ли да го направиш или не?

Влекачът бе започнал да й харесва, но не се виждаше как ще го кара това проклето нещо само с една ръка и лакът.

— Честно ли ще си говорим или ще се будалкаме? — попита я той. — Защото ако е за будалкане, веднага ти казвам — дадено, нямаш проблем. А честно — трябва ти нов радиатор. Водните съединения са задръстени от ръжда, ремъците са готови да се скъсат. Маслопроводите сякаш плъхове са ги гризали. Е, с мен ли си?

— Да.

— Много работа има тук — продължи той и се почеса по голото теме с мръсни пръсти. — Трябва да намеря радиатор, който да става на тая бричка. Вероятно ще се наложи да отида до магазина за резервни части в Елко и да взема един. Говорим за две големи банкноти, а и тогава даже не съм сигурен дали ще мога въобще да започна преди края на работното време.

— Мога да похарча четиристотин долара — каза Лора.

В джоба си имаше петстотин трийсет и четири долара — остатъка от парите за диаманта.

— Тук някъде не мога ли да намеря някоя употребявана кола?

— Да, мога да ти намеря нещо. — Той наведе глава към нея, сложил ръце на изпъкналите си бедра. — Двигател ще има, ама може да няма седалки. За четири банкноти не можеш да купиш кой знае какво, освен…

Той се ухили, показвайки сребърен зъб, и продължи:

— Имаш ли да предложиш нещо в замяна?

Тя се престори, че не го е чула, защото ако си търсеше белята, той бе съвсем близо до нея. Трябваха й ръцете му, а не съмнителното му оборудване.

— А какво ще кажеш за твоята кола?

— Съжалявам, шефе. Аз съм почитател на Харли.

— Ще ти платя четиристотин и петдесет долара, ако поправиш колата ми — каза тя. — Само че ще работиш, докато привършиш всичко по нея.

Бръчките пак набраздиха дълбоко челото му.

— Какво е това бързане? Да не си убила някого?

— Не. Бързам да стигна там, закъдето съм тръгнала.

Той ритна предната дясна гума с ботуш, който сякаш е бил търкан с телена четка.

— Дай да видя парите — каза й.

Лора върна пистолета под колана, бръкна в джоба и му показа парите.

— За три часа ще се оправиш ли?

Марко се спря и се замисли. Погледна към слънцето в изпъстреното с облаци небе, после пак към радиатора и пое дълбоко въздух, присвил долната си устна.

— Монтиране на радиатор, позакърпване тук-там. Имам едно дебилче, което понякога ми помага, ако не чете Батман. Трябва да затворя бензиновите колонки и сервиза само заради тази работа. До Елко и обратно са двайсет мили. Минимум четири часа.

Наближаваше три часът. Това означава, че ще тръгне оттук някъде около седем. До Сан Франциско имаше още над петстотин мили, а оттам до Фрийстоун още петдесет, както сочеха картите. Ако кара цяла нощ, ще бъде във Фрийстоун преди разсъмване. А Мери кога ще стигне? Ако не спира никъде — някъде след полунощ. Лора почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Бог й бе обърнал гръб. Мери ще стигне във Фрийстоун най-малко четири часа преди нея.

— Това е най-доброто, което мога да направя, шефе — каза Марко. — Честно.

Лора пое дълбоко дъх. Само си губеха времето в приказки.

— Действай! — каза тя.