Робърт Маккамън
Мое (42)

4. Гущерите

Минаваше вече два, а кътласът продължаваше да напредва в снежната вихрушка. На волана бе Диди с побледняло от напрежение лице. Движеха се с трийсет мили в час и бяха сами на магистралата. Лора бе покарала малко в Небраска, от Линкълн до Норт Плат, като показа известно умение при карането с една ръка и един лакът. Обаче към Норт Плат силата на вятъра се бе увеличила, блъскаше колата отстрани като бик и Лора спря, за да предаде волана на Диди. Последният камион с ремарке, който бяха видели, бе отбил в Ларами, останал на около десет мили зад тях, а сега магистралата бе започнала да изкачва Скалистите планини.

— Трябваше да спрем в Ларами — каза Диди. Това й бе станало като рефрен още когато светлините му се изгубиха зад тях. — В това време няма да можем да продължим.

Чистачката пред лицето й с мъка разбутваше снега, скърцайки силно, докато тази пред Лора бе спряла още преди Шайен.

— Трябваше да спрем в Ларами, както аз исках.

— Тя не е спряла — каза Лора.

— Откъде знаеш? Може даже още да е в Небраска, заспала спокойно в някой „Холидей Ин“!

— Ще стигне колкото може по-надалеч. Ще кара, докато може. Аз бих постъпила точно така.

— Мери може и да е луда, но не е глупачка! Няма да убива себе си и Дейвид в това време! Гледай! Даже и камионите спират!

Диди се осмели за секунда да пусне волана, за да посочи изоставения в банкета камион със светещи аварийни светлини. После пак го сграбчи, защото вятърът блъсна кътласа отстрани и го отпрати в лявата лента със задницата напред. Диди отне газта и енергично завъртя волана, оправяйки колата с разтуптяно от страх сърце.

— Боже господи, каква каша!

Снежинките — с размер на половиндоларови монети — се носеха към тях почти в хоризонтален полет. Лора също бе изплашена и всеки път, когато колата поднасяше, сърцето й се качваше в гърлото, засядайки там като костилка, но все пак силният вятър вършеше и добро дело — не позволяваше натрупването на преспи по пътя. По него блестяха като езерца заледени участъци, но самият път бе чист. Ръката й милостиво бе изтръпнала и тя се загледа в снежната тъма пред себе си. Къде си, попита тя. Пред или зад нас? Мери не би напуснала I-80, за да мине по някой второстепенен път, защото от картата, купена при последното им спиране за бензин и храна, се виждаше, че освен широката синя лента на I-80, друг път на запад нямаше. Някъде напред, сигурно вече в Юга, Мери Терър цепеше нощта, понесла и Дейвид със себе си. Едно спиране за нощувка в Ларами само ще увеличи дистанцията между Лора и Мери най-малко с четири часа. Не, Мери е тръгнала да търси Джак. Бурята може би ще я накара да пълзи, но не и да спре, освен ако не е принудена или от глад, или от умора.

За последното Лора се бе погрижила за себе си. Тя глътна още една таблетка „Блек Кет“ — „приятел на камионджиите“, бе им казал мъжът зад щанда, когато го помолиха за нещо по-силно — и я прокара с глътка студено кафе. Точно тогава Диди извика: „Господи!“ Кътласът се стрелна надясно, стъпил на заледен участък, и всичкото останало кафе отиде в скута на Лора.

Колата вече се хлъзгаше извън всякакъв контрол, Диди се помъчи да я върне към центъра, но не успя. Тя се удари в предпазната ограда и десният фар гръмна. Кътласът продължи напред, търкайки дясната си страна в оградата, разхвърчалите се искри се смесиха със снежинките, после потрепери, стъпил на здраво, и се подчини на волана. Отскочи от оградата и се върна на магистралата, хвърляйки само един конусовиден лъч светлина пред себе си.

— Трябваше да спрем в Ларами.

Гласът й бе напрегнат, както и лицето й — пулсът биеше в слепоочията й. Бе намалила под трийсет.

— Не можем да продължим в това време.

Магистралата бе станала по-стръмна и двигателят на кътласа ръмжеше напрегнато. Подминаха още две изоставени коли, почти изцяло затрупани от сняг, и след около минута Диди каза:

— Пред нас има нещо.

Лора бе забелязала мигащите жълти светлини. Диди започна да намалява. От въртопите сняг пред тях изплува мигащ светлинен стоп: СПРИ! ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН. Имаше и патрулна кола на пътната полиция с включени въртящи се светлини. Диди отби леко и спря, а към тях се запъти увита в шуба фигура с червено фенерче в ръка и с жест подкани Диди да свали стъклото.

Очите на Мери се отвориха. Чуваше воя на вятъра навън и пукота на огъня в камината. По лицето й трептяха капки пот.

Младото хипи седеше със скръстени крака само на пет фута от нея, подпрял брадичка в дланите си, с опрени на коленете лакти.

Мери пое въздух и седна. Погледна Дръмър, потънал в бебешкото царство на сънищата с потрепващи розови клепачи и мърдащ в устата биберон. Палтото бе преметнато върху краката й, за да крие кървавите петна. Избърса бузите си с опакото на ръката.

— Какво има? — попита тя с дрезгав глас и замъглен от треската мозък.

— Съжалявам — каза хипито. — Не исках да ви будя.

Произношението му бе на янки, а гласът му — мелодичен.

— Какво има? — попита пак тя, мъчейки се да прогони съня от очите си.

Огледа се. Повечето хора в салона бяха заспали, но няколко души още играеха карти. Рейчъл Джайлс също бе заспала в един стол, а нейният каубой говореше по радиото. Мери насочи вниманието си към младото хипи, което бе на около двадесет и три — двадесет и четири години.

— Събудихте ме.

— Ходих до тоалетната — каза той, като че съобщаваше нещо важно — и като се върнах, не можах да заспя. — Втренчи в нея изпитателните си пепеляви очи. — Кълна се, че ви познавам отнякъде.

Мери чу как алармата в нея задрънка. Измъкна ръката си от ремъка на чантата.

— Не мисля.

— Когато влязохте с бебето… Стори ми се, че ви познах, но не мога да се сетя. Странно е наистина да срещнеш някого, когото ти се струва, че познаваш, но не можеш да се сетиш откъде. Знаете какво имам предвид?

— Никога не съм ви виждала. — Тя отправи поглед към Сам Джайлс.

Той тъкмо навличаше палтото, после си сложи шапката и ръкавиците.

— Да сте били някога в Сиукс Фолс, Южна Дакота?

— Не — каза тя, наблюдавайки Сам Джайлс да буди жена си, казвайки й нещо, което моментално я изправи на крака. — Никога!

— Аз съм репортер в тамошния вестник. Водя музикалната рубрика. — Наведе се напред и протегна ръка. — Казвам се Остин Пийви.

Мери се направи, че не вижда ръката.

— Не бива така да се промъквате към хората. Не е хубаво.

Входната врата се отвори и се затвори — каубоят бе излязъл навън в бурята. Рейчъл Джайлс повдигна капака на каната с кафето, надникна вътре и излезе от салона.

Остин Пийви отдръпна ръката си. На брадичката му се беше закачил кичур коса и той се усмихна с тънките си устни.

— Да не сте някоя известна личност? — попита я.

— Не.

— Кълна се, че лицето ви ми е познато. Виждате ли, имам с тонове стари плочи и касети. Нещо като спец съм по шейсетте години. Мъча се да си спомня дали не съм виждал лицето ви на обложката на някоя плоча… сещате се… например „Смит“ или „Блу Чиър“, или някоя друга стара група. Всичко е тук — почука той черепа си, — но не мога да го измъкна.

— Аз съм никоя. — Мери се насили и се прозя право в лицето му. — А какво ще кажете сега да ме оставите на мира?

Той не мръдна от мястото си, пропускайки думите й покрай ушите си, както тя бе пропуснала да забележи ръката му.

— Отивам в Солт Лейк Сити на сбирка на колекционерите на плочи. В отпуска съм. Мислех, че ще успея да стигна, но не предполагах, че бурята ще ме задържи.

— Вижте, наистина съм уморена. Окей?

— О, разбира се. — Той се изправи и високите му кожени обувки изскърцаха. — И все пак виждал съм ви някъде. Да сте ходили някога по колекционерски сбирки?

— Не.

Рейчъл Джайлс се върна с пълна кана вода и я изля в кафеварката. После отвори бурканче „Максуел хаус“ и отсипа от кафето във филтъра. Мери включи, че от магистралата идват нови пътници.

Да, но Остин Пийви още не я оставяше на мира.

— Как се казвате?

— Вижте какво, аз не ви познавам и вие не ме познавате. Нека си остане така.

— Мери? — Сега пък се приближаваше Рейчъл и Мери усети да я обзема гняв. — Искаш ли чаша прясно кафе?

— Не. Опитвам се да почина малко.

— О, съжалявам. — Тя снижи глас и зашепна: — Виждам, че Дейвид е изгаснал като лампичка.

— Голям сладур — каза Пийви. — Татко се казва Дейвид.

Търпението й се изчерпа.

— По дяволите, оставете ме да подремна малко! — кресна тя и Рейчъл и младото хипи се стъписаха. Силният глас на Мери сепна и Дръмър, биберонът изпадна от устата му и той наду гайдата. — О, по дяволите! — Лицето на Мери бе изкривено от гняв. — Вижте какво направихте!

— Хей, хей! — вдигна ръце Пийви. — Опитах се само да поговоря приятелски с теб.

— Я ходи се шибай! Хайде, чупката!

Мери вдигна Дръмър и отчаяно се опита да го приспи пак.

— О! — каза Рейчъл, докато Пийви се обърна и започна да се отдалечава. — Мери, какъв ужасен език!

Пийви направи още една крачка и спря.

Сърцето на Мери подскочи. Моментално разбра. Дали хлапето е свързало имената Мери и Дейвид, дали в паметта му бе изплувала статията във вестниците, или думата ужасен^[1] му бе прозвучала твърде близо до Теръл или Терър — бе невъзможно да се каже. Така или иначе Остин Пийви не мръдваше, обърнал гръб към нея.

После бог проговори в ухото й:

— Позна те.

Пийви започна бавно да се обръща. Мери дръпна ципа на чантата и бръкна между памперсите, обхващайки с пръсти ръкохватката на магнума. Лицето на Пийви бе станало тебеширено и очите му изглеждаха огромни зад роговите очила.

— Ти си… — каза той, но не можа да продължи. — Ти си… ти си жената, дето открадна…

Мери извади магнума от чантата и Рейчъл ахна ужасена.

— … бебето — довърши Пийви, залитайки назад при гледката на насочения в него пистолет.

Мери отново преметна ремъка на чантата през рамо, притиснала плачещото бебе с една ръка, и се изправи. В бедрото я жегна такава страховита болка, че дъхът й спря и главата й се замая. По лицето й изби мазна пот, а петното на джинсите й нарасна.

— Отдръпнете се — каза им тя и те се подчиниха.

Входната врата се отвори.

Най-напред влезе каубоят — шапката и раменете му бяха посипани със сняг. След него влязоха, треперейки, две жени с дебели пуловери и зачервени от студ лица.

— … тия големи неща през февруари — говореше им нещо Джайлс. — Но на скиорите им харесва.

Лора чу бебешки плач. Познаваше този звук и като орлица веднага откри източника му. Широкоплещестата жена с бебето стоеше на двайсет и пет фута от нея.

Очите й се впиха в очите на Мери. Времето сякаш забави ход като в кошмар и тя чу гласа на Диди:

— О… боже… мой…

Мери Терър замръзна. Това бе някакво проклятие, някакво кошмарно LSD видение, разкъсващо рамките на нормалното. Ето там пред нея бяха двете жени, които тя най-много презираше на тая земя, и ако не бе изпепеляващата омраза, която изпитваше, щеше да се разсмее на тази извратена шега. Но време за смях и истерия нямаше. Тя насочи пистолета към Лора.

Индианката изпусна див писък и се нахвърли върху Мери, вкопчвайки се в ръката, държаща оръжието. Магнумът гръмна за част от секундата, след като Лора и Диди се хвърлиха на дъбовия под и сред гейзер от трески на вратата се появи дупка колкото юмрука на Сам Джайлс. Каубоят пропълзя зад рецепцията, а Мери и Рейчъл се сбиха за оръжието. Лора бръкна под пуловера за своя пистолет, но той се бе закачил някъде и тя не можа да го извади.

Спящите се събудиха.

— Има оръжие! — извика някой, сякаш звукът от изстрела на магнума можеше да се обърка с пукането на пуканка.

Мери държеше Дръмър с едната ръка, в другата стискаше оръжието — там се бе вкопчила Рейчъл и се мъчеше да разтвори пръстите й. Съпругът й се подаде иззад рецепцията с див поглед, без шапка, стиснал в двете си ръце сап. С левия си крак Мери ритна индианката с всичка сила в крака между коляното и глезена — тя пусна оръжието и залитна назад със стиснати от болка очи. Мери видя, че Лора се мъчи да извади оръжие от колана си, а Диди пропълзя и се прикри зад една голяма саксия с изсъхнали диви цветя. С периферното си зрение виждаше как Сам Джайлс замахва към нея, извъртял сапа като бейзболна бухалка — тя стреля в Лора, без да се цели, в същия момент каубоят пусна сапа и той полетя, въртейки се, към нея.

Куршумът опъна пуловера на Лора, минавайки като гореща целувка от дясната й страна, и се заби в стената. Един удар на сърцето по-късно сапът избумтя в лявото рамо на Мери, на три инча от черепа на Дръмър, и я събори на пода. Успя да задържи Дръмър, но изтърва оръжието. То се плъзна по пода и спря до Рейчъл Джайлс, стиснала раздробената си кост.

Каубоят прескочи рецепцията и Мери сграби сапа. Той успя да я ритне близо до мястото, където бе получила първия удар, и въздухът изсвистя между стиснатите й зъби. Болката я разтърси в обятията си, но тогава дойде и нейният ред. Стиснала сапа в ръка, тя замахна към едното коляно на мъжа — чу се звук като спукване на грейпфрут. Джайлс извика и се отдръпна с куцане, а Мери се надигна от пода с внезапен прилив на отчаяна сила. Тя отново замахна към него, умервайки този път ключицата му, и го просна върху плота на рецепцията.

Лора най-после измъкна автоматика. Видя яростта в очите на Мери — животно, дочуло шума от щракането на затварящата се клетка. Диди пълзеше по пода към падналия магнум. Лора видя как Мери гледа ту към едната, ту към другата, опитвайки се да реши коя от двете да нападне първа. После едрата жена се извърна, направи две широки крачки и стовари сапа върху радиотелефона, превръщайки го за миг в купчина боклук. Веднъж погрижила се за връзката със свинете, Мери се обърна със скърцащи зъби и изпотено лице и запокити сапа към Лора.

Лора закри главата си и се сви като топка. Сапът падна на пода и се плъзна покрай нея.

— Спри! — извика Диди, насочила пистолета в краката на Мери.

Мери побягна. Не към входната врата, а към вратата, през която Рейчъл бе излязла да донесе вода за кафето. Изръмжа от болка, влачейки болния си крак зад себе си, отвори с трясък една двукрила врата и се озова в дълъг коридор с врати от двете страни. Оттам излизаха хора, събудени от шума. Полубягайки, полукуцайки с плачещия в ръцете й Дръмър, тя бръкна в чантата и ръката й намери револвера. Гледката на оръжието разчисти коридора от човешко препятствие и Мери продължи да бяга със замъглени от болка очи.

В салона Диди помогна на Лора да се изправи, а другите се спуснаха да помагат на Сам и Рейчъл Джайлс.

— Извикайте патрулите, извикайте патрулите! — викаше Джайлс, притиснал ръка към счупената си ключица, но радиотелефонът бе извън строя.

— Оттук! — дръпна Диди Лора и тя я последва в коридора, по който бе минала Мери.

— От нея тече кръв! — каза Диди, сочейки алените капки по пода.

Тя и Лора бяха прекосили половината коридор — хората плахо надничаха иззад вратите, — когато и двете чуха плача на Дейвид. Звукът ги накара да спрат, запристъпвайки предпазливо напред. Изведнъж зад ъгъла се показа Мери — револверът в ръката й просветваше в светлината на дежурната лампа над главата й. Изстреля два куршума — първият се заби в стената до Лора, а вторият направи дупка в една врата, набивайки тресчици в лицето на Диди. Диди отвърна на изстрела — куршумът й разби стъклото на пожарната сигнализация, задействайки моментално алармата. После Мери изчезна и Диди видя зелен надпис, закачен на тавана: ИЗХОД.

— Не стреляй по нея! — извика Лора. — Ще удариш Дейвид!

— Ударих това, в което се целех! Ако не отвръщаме на изстрелите, тя ще ни причака и ще ни избие.

Диди се наведе, притисната до стената, очаквайки Мери отново да се подаде зад ъгъла. Но в коридора от другата страна нямаше никой. В дъното му имаше авариен изход с наполовина остъклена врата и през нея се виждаше лудешкият танц на снежинките, осветени от външните лампи. Подът до нея бе накапан с кръв.

Мери бе навън — в бурята.

Диди излезе първа и очаквайки куршум, се просна по корем в снега. Нищо, никакъв куршум. Лора излезе предпазливо в мразовития вятър, стиснала пистолета в ръка. Снегът ги състари за секунди — косите им побеляха като на бабички.

Диди присви очи.

— Там — каза тя, сочейки право напред.

В самия край на осветената площ Лора видя фигурата, куцаща забързано в сипещия се сняг право към чудовищата в Градината на динозаврите.

Потънала в морето от сняг, Мери с усилие си проправяше път сред праисторическите зверове. Ръкавиците и топлото, обточено с кожи палто бяха останали в хотела. Дръмър бе затворен добре в парката си, а нейният пуловер не можеше да я предпази от пронизващия вятър. Косата й бе побеляла, а лицето — сгърчено от студ. Раната на бедрото й се бе отворила и тя усещаше по крака си горещите струйки кръв, стичащи се във високите й обувки. Коричката на раната в ръката също се бе разпукала, превръзката бе подгизнала и от пръстите й капеше кръв. Студът обаче бе охладил треската и капчиците пот по лицето й бяха замръзнали — тя усещаше, че бог е някъде съвсем близо до нея, наблюдавайки я с гущеровите си очи. Не се страхуваше. Бе преживяла къде по-лоши рани — и физически, и духовни, щеше да преживее и тези. До ушите й достигна накъсаният от вятъра плач на Дръмър. Вдигна ципа над лицето му колкото можа, без да го одраска, и се концентрира в пазенето на равновесие, защото светът около нея сякаш бе почнал да се тресе. Стори й се, че динозаврите бяха почнали да реват с рева на обречените — Мери вдигна глава към черното небе и зарева заедно с тях.

Но трябваше да върви. Трябваше. Джак я чакаше. В края на пътя й. В слънчевата и топла Калифорния. Джак — с ослепително красиво лице и коса, по-златна от самото слънце.

Не бива да плаче. О, не! Ако го направи, сълзите ще замръзнат в очите и ледът направо ще залепи клепките й. Така че тя изхвърли болката от главата си и започна да мисли за разстоянието до черокито, изоставено на планинския път. Двеста ярда? Триста? Чудовищата се надвесваха над нея, ухилени. Те знаят тайните на живота и смъртта, помисли си тя. Те бяха луди — точно като нея.

Погледна назад и различи двете фигури, изрязани на фона на светлината от „Силвър Клауд Ин“ — напредваха към нея. Лора Клейхед и Бенедикт Беделия. Искат още малко да си поиграят. Искат един добър урок по оцеляване.

Мери се приведе зад извитата опашка на един динозавър, дванайсет фута висок, и застана така, че да е горе-долу на завет и да може да ги вижда, като идват. Щяха да бъдат при нея след около две минути. И двете се движеха бързо — краката им са здрави. Хайде, елате, помисли си. Елате при мама. Запъна ударника на револвера, подпирайки изпънатата си ръка на опашката, и внимателно се прицели. Проклетата й ръка обаче отново заподскача — нервите й вече не издържаха. Но фигурите бяха добри мишени на фона на светлината зад гърба им. Нека да дойдат по-близо, реши тя. Искаше да може да ги различи една от друга. Нека дойдат съвсем наблизо.

— Къде отива? — извика Лора на Диди, но Диди само поклати глава.

Студът ги пронизваше, вятърът свиреше между динозаврите и те се придвижиха още двайсетина ярда напред. Мери не се виждаше никаква, но следата й се открояваше ясно в снега. Диди наклони глава към Лора и извика:

— Колата й сигурно е долу на пътя. Тя отива там! — Сети се за кръвта в коридора и добави: — И освен това сигурно е лошо ранена! Може и да е припаднала някъде!

— Окей! Давай да тръгваме!

Диди я хвана за ръката:

— Още нещо! Може и да ни причака там някъде — кимна към Градината на динозаврите. — Внимавай добре в картинката!

Тя продължи по следата на Мери, газейки до колене в снега. Свирепият вятър виеше в лицата и навяваше шепи сняг в очите им. Вървяха между динозаври със заледени гигантски гърбове и висящи цял фут от устата им висулки като вампирски зъби. На Диди й дойде наум, че не знае колко патрона са останали в магнума. Два бяха изстреляни в хотела — пълнителят сигурно побираше четири или пет, а дали е бил пълен… Стрелбата по Мери означаваше игра на руска рулетка с живота на Дейвид — факт, от който Лора отдавна се страхуваше. Дори и в краката да я ударят, може да откачи и да го убие. Ако аз бях на мястото на Мери, разсъждаваше Диди, щях да намеря подходящо място и да устроя засада. Светлината от хотела е зад гърба ни и вятърът духа в лицата ни. Но друг избор, освен да се върви по следата, нямаше — и Лора, и тя виждаха добре тъмните петна кръв по снега.

Браздата, оставена от Мери, завиваше към един пиедестал с динозаври, изобразени в момент на битка — оголени зъби и цепещи въздуха нокти. Оттам пътят към хотела бе съвсем близо. Мери все още не се виждаше никъде — само следата, а и нея вятърът бързо засипваше. На Диди никак не й хареса гледката с динозаврите — Мери можеше да се скрие зад коя да е статуя. Тя спря и сграбчи Лора за рамото, принуждавайки я също да спре.

— Не искам да минавам оттук! — каза й. — Хайде да го заобиколим.

Лора кимна и тръгна да заобикаля чудовищата отдясно откъм пътя. Наведена срещу вятъра и трепереща неудържимо, Диди я последва на две крачки зад нея. По бузите я удряха парченца лед и тя изви глава наляво, за да ги избегне.

Точно в този момент видя надигащата се иззад опашката на един от гущерите фигура на около дванайсет фута от тях.

Лицето на едрата жена бе призрачнобяло, с набит в косата сняг. В очите й Диди виждаше отразената от „Силвър Клауд Ин“ светлина, видя и жълтата искра, проблеснала върху пуловера — усмихнатото лице. В сгъвката на лявата й ръка имаше някакъв вързоп, а дясната бе протегната напред и държеше револвер. Оръжието бе насочено към Лора, която още не бе видяла опасността.

Стомахът й за секунда се сви от ужас и Диди разбра как точно Мери си е спечелила това прозвище. Лицето на Мери не изразяваше нищо — нито триумф, нито гняв, просто увереност в това кой е господар на положението.

Викът на Диди щеше да потъне във вятъра. За друго нямаше време. Тя се хвърли към Лора, удряйки я силно с рамо, и в същата секунда чу гърма от оръжието на Мери: бум, бум.

Лора падна по корем в снега. Диди усети ухапване от куршум в гърлото и нещо я удари в гърдите, сякаш кон я ритна. Болката я задави, пръстът й се сви конвулсивно върху спусъка на магнума и куршумът отлетя към небето. После Лора изви тяло и на мястото, където бе миг преди това, се вдигна облаче сняг — Мери бе стреляла трети път. Лора видя изправената зад опашката жена — имаше на разположение част от секундата, за да вземе решение. Тя се прицели и дръпна спусъка.

Куршумът намери целта си — не Мери Терър, а далеч по-огромна мишена — крака на динозавъра. Разхвърчаха се парченца бетон и Мери се наведе зад опашката. Лора се изправи и се хвърли към покрития с бетонни плочки гръб на един стегозавър. После погледна към Диди. Тя бе легнала на едната си страна и около нея бързо се образуваше тъмно петно. Лора запълзя към приятелката си, но бе спряна от куршум, който се удари в бетонната плочка до главата й и рикошира с писък.

Застанала на колене, Мери зарови ръка в чантата, търсейки кутийката с патрони, взета от арсенала на мъртвия. Пръстите й бяха сковани и лепкави от полузамръзналата кръв. Успя да пъхне два патрона в барабана, а други два изпусна в снега. Но вече почваше да измръзва, силите й привършваха и разбра, че не може да остане на снега още дълго време. Бенедикт Беделия бе отстранена, а другата кучка имаше прикритие. Пътят до черокито щеше да е труден, но трябваше да се извърви. Друг изход нямаше.

Време бе да се маха оттук, преди краката й да са станали неизползваеми. Стреля още веднъж по Лора — куршумът отчупи още едно парче от кожата на стегозавъра — и отново си запроправя път към колата.

Лора надникна зад прикритието и видя куцащата през снега Мери.

— Стой! — извика тя. — Стой!

Вятърът заглуши вика й, тя пристъпи извън убежището си и се прицели в гърба на другата жена.

Представи си как куршумът минава през тялото на Мери и се забива в Дейвид. Вдигна оръжието нагоре и стреля във въздуха.

— Стой! — изкрещя тя с продрано гърло.

Мери не се обърна — продължи напред през наветите преспи с осакатена, но решителна крачка.

Лора тръгна след нея. Направи три крачки и спря с безпомощно отпуснати ръце. Погледна Диди, лежаща в тъмна локва. После пак към постепенно отдалечаващата се фигура на Мери. После върна погледа си пак към Диди — от кръвта се издигаше пара.

Обърна се и закрачи към Диди, спря и коленичи до нея.

Очите на Диди бяха отворени. От устата й се бе проточила тънка струйка кръв и по лицето й бе полепнал сняг. Още дишаше, но това бе ужасяващ звук. Лора пак погледна към Мери, куцащата напред фигура с нейния Дейвид вече излизаше от Градината на динозаврите и всеки момент щеше да стъпи на пътя.

Едната ръка на Диди се вдигна бавно — като крило на умираща птица — и се вкопчи в предницата на крадения пуловер на Лора.

Устата на Диди се раздвижи. Чу се тих стон, веднага отвят от вятъра. Лора видя потрепването на другата й ръка и пръстите, вкопчили се в джоба на джинсите й. В очите на Диди се четеше мъчително желание да й каже нещо. С отслабваща вече сила пръстите на Диди продължиха да стискат джоба.

Джоба! В джоба на Диди има нещо!

Лора внимателно пъхна ръка в него. Напипа ключовете от колата и някаква сгъната хартия и извади и двете неща. Разгъвайки хартията, тя различи спуканата камбана на „Либърти Мотър Лодж“, а далечната светлина от „Силвър Клауд Ин“ й помогна да разчете имената на тримата мъже над усмихнатото лице.

Диди я дръпна към себе си и тя се наведе.

— Помни — прошепна Диди. — Той е… и мой.

Ръката на Диди пусна пуловера й.

Лора стоеше, коленичила в снега край своята сестра. Накрая вдигна глава към пътя.

Мери Терър я нямаше.

Минаха може би две минути. Лора осъзна, че дишането на Диди вече не се чува. Очите й се пълнеха със сняг и Лора ги затвори. Не й беше трудно да го направи.

Някъде камбаните на свободата биеха.

Лора сложи хартийката в джоба и се изправи с пистолета и ключовете в ръка. По лицето й имаше две замръзнали вадички лед, но в сърцето й бе истински ад. С усилие закрачи нататък, отдалечавайки се от мъртвата жена, подир ходещата смърт, отнела детето й. Вятърът я заблъска отвсякъде, мъчейки се да я събори, хвърляше в лицето й сняг и я дърпаше за косите.

Тя закрачи по-бързо, разравяйки снега като безчувствен мотор. После събра всичката си сила и побягна. Снегът я стисна за глезените, тя се препъна и падна по очи. Разкъсваща болка мина през счупената й ръка и превръзката се оваля в снега. Лора пак се изправи със сълзи на очи. Нямаше кой да чуе плача й. Спътничката й сега се казваше агония.

Тя продължи да върви, разбутвайки снега, с треперещо тяло, с мокри джинси, пуловер и лице, с побеляла преждевременно коса и с нови бръчки покрай очите.

Продължи да върви, защото връщане назад нямаше.

Лора напусна Градината на динозаврите, където праисторическите създания стояха, замръзнали за вечни времена, и се заспуска по пътя към колата, която сега щеше да вози един самотен пътник.