Робърт Маккамън
Мое (40)

2. Чисто голи

Времето за отписване бе на обед. В десет и трийсет и шест ръждясалият кътлас с номера от Небраска излезе от паркинга на „Либърти Мотър Лодж“. Червенокосата жена зад волана сви надясно към пътния възел на I-80, посока запад. Спътничката й, бледа жена с превързана ръка и решителен поглед, бе облечена в тъмносив пуловер на зелени райета. Към лявата си ръка придържаше торбичка с лед и непрекъснато дъвчеше подутата си долна устна.

Заниза се миля след миля. От ниско смръщеното небе се сипеше сняг, фаровете и чистачките на колите работеха. Чистачките на кътласа скърцаха и виеха като дяволско парти, а двигателят кихаше и кашляше като парна резачка. В Де Мойнс, осемдесет мили по на запад, Диди и Лора спряха „При Уенди“ и хапнаха набързо — бургери, чипс, по една маруля и кафе. Лора дъвчеше и гълташе, без да обръща внимание на маниерите си, приковала поглед в часовника, а през това време Диди намери уличен телефон и прелисти Жълтите страници, търсейки заложна къща. Тя откъсна съответната страница, върна се при Лора и двете довършиха обеда си.

Служителят на „Честният Джо“ на Маккинли авеню огледа диаманта през лупата си и поиска документи. Те си взеха камъка и продължиха. Приемателната на „Роси“ на Девета улица въобще не пожела да говори с тях, докато не й покажели документи за собственост. При неприветливата, наречена съвсем на място „Боклуци и джунджурии“ заложна къща един мъж, чиято глава напомни на Лора за Джон Карадайн^[1], залепена за тялото на Дом Де Луи^[2], огледа диаманта и се засмя със скърцащ смях:

— Истински? Фалшив е, госпожо!

— Благодаря. — Лора взе диаманта и се отправи с Диди към вратата.

— Хей, хей, хей! Не се сърдете. Почакайте малко!

Лора спря. Дебелият, със слабо и сбръчкано като печена ябълка лице вдигна отрупана с пръстени ръка и й махна да се върне.

— Чакайте малко да се пазарим де!

— Нямам време за такива работи.

— Ами вие бързате ли? — Той се намръщи, поглеждайки превързаната й ръка. — Но от ръката ви тече кръв, госпожо.

По превръзките бяха избили червени петна.

Лора каза:

— Порязах се.

Тя изпъна гръб и се върна при тезгяха.

— Преди осем години съпругът ми плати за този диамант три хиляди долара. Имам сертификат. Знам, че не е фалшив, така че не ме баламосвайте.

— Така ли? — усмихна се той. Едва ли има кон с по-големи и по-жълти зъби, помисли си Лора. — Ами дайте да го видим тогава.

Лора не помръдна. И не отговори.

— Ъ-ъ… Дайте тогава да ви видя книжката.

— Откраднаха ми чантата — каза Лора.

— О, така ли? — закима той, тропайки с пръсти по тезгяха. — Откъде откраднахте диаманта, дами?

— Хайде да вървим — дръпна я Диди.

— Тайни агенти сте, нали? — попита мъжът. — Опитвате се да ми наврете нещо в задника, а? — изсумтя той. — Да, ама аз надушвам ченгетата от цяла миля! Идвате тук и ми излизате с южняшки акцент! Брей, не се отказвате да ме тормозите, а?

— Хайде да тръгваме — задърпа я Диди за ръката.

Тя почти се бе извърнала. Почти. Но ръката й я убиваше от болка, парите им свършваха, по-мрачен ден не бе виждала в живота си, а Мери Терър се мотаеше някъде с Дейвид. Усети как самообладанието, поддържано досега с мъка, рухва и сама не разбра как ръката й се пъхна под пуловера. Сграбчи пистолета, затъкнат в дънките, извади го и го насочи в конските му зъби.

— Вземам хиляда долара за диаманта — каза Лора. — Без пазарлък!

Усмивката на мъжа изчезна като издухана.

— О, боже! — завайка се Диди. — Не го убивай като оня, Бони! Не искам пак да гледам мозъци, моля те!

Мъжът затреперя и вдигна ръце. Копчетата на ръкавелите му бяха малки късове самородно злато.

— Отвори касовия апарат! — заповяда му Лора. — Ти току-що купи един диамант.

Той се спусна да изпълнява, отвори апарата и почна да брои парите.

— Бони си е такава, понякога откача — каза Диди, отиде до вратата и обърна табелката от Отворено е на Съжаляваме, затворено е. По улиците не се виждаше никой, в тоя вятър и сняг разумните хора си стояха вкъщи. — Вчера в Небраска застреля един в главата. Пипне ли пръстът й спусък — и полудява.

— Искате ли едри банкноти? — задъхан попита мъжът. — Стотачки?

— Няма значение — отговори Диди. — Хайде, по-живичко!

— Имам… имам само… шестстотин долара в касата. В сейфа има още. Там отзад. — Той посочи с глава към една врата, на която пишеше ОФИС.

— Шестстотин са достатъчни — каза Диди. — Взимай парите, Бони. Ще ни оправят до Мичиган, нали? — Тя взе пистолета от Лора и прибра парите в джоба си. — Има ли някой там?

— Уанда Джейн. Счетоводителката ми.

— Окей, влизай там внимателно и бавно.

Мъжът тръгна, но Лора каза:

— Чакай! Вземи диаманта! Ти го купи.

Диди й хвърли неодобрителен поглед, а уплашеният човек замръзна на място, не знаейки какво да прави.

— Вземи го! — каза Лора и той го взе.

В офиса съсухрена жена с къса прическа пушеше, потънала в облаци цигарен дим, и говореше по телефона, гледайки сапунена опера по телевизията. Диди не каза нищо — лицето на мъжа и пистолетът бяха достатъчно красноречиви. Уанда Джейн извика:

— Боже всемогъщи! Хал, мисля, че ни… — Диди протегна ръка и прекъсна връзката.

— Уанда Джейн, дръж устата си затворена! — заповяда й Диди. — И двамата се събличайте!

— Как ли пък не! — прогърмя Уанда Джейн, почервеняла до корените на косите си.

— Те вече са убили един! — каза мъжът. — И двете са луди!

Той бе почнал да разкопчава ризата си. После разкопча колана и огромното му шкембе изхвърча като превтасало тесто.

Диди ги накара да побързат. За две минути и двамата бяха голи и по корем на бетонния под — по-грозна гледка от тия два лъснали задника Лора едва ли щеше да види през остатъка от живота си. Диди откъсна телефонния кабел от стената и събра дрехите им.

— Десет минути оставате така, без да мърдате. Боби наблюдава вратата. Ако излезете, преди да изтекат десет минути, пишете се мъртви, защото Боби е по-луд и от Бони. Ясно ли е?

Уанда Джейн изпъшка като бременна крава. Мъжът с конските зъби изблея:

— Да-а, чуваме! Само не ни убивайте, окей?

— Следващия път, като минем оттук, пак ще се видим — обеща им Диди и избута Лора през вратата на офиса.

Вън Диди хвърли дрехите в един боклукчийски казан. После двете с Лора хукнаха към кътласа, паркиран малко по-нататък от заложната къща, и Диди седна зад волана. След пет минути те наближиха отклонението за I-80, а след десет бяха вече поели на запад с шестстотин долара по-богати и без диамант, който за Лора нямаше вече никаква стойност.

Диди почти не сваляше поглед от огледалото. Никакви светлини, никакви сирени. Засега. Стрелката на километража показваше малко над шейсет и Диди я остави там.

— За по-малко от ден от крадене по магазините стигна до въоръжен обир — каза Диди и не можа да потисне една порочна усмивка. — Ти си естествена.

— Естествена какво?

— Престъпничка.

— Не съм откраднала нищо. Оставих му диаманта.

— Така е, да. Но не ти ли стана по-приятно да го гледаш как пълни гащите?

Лора гледаше как чистачките се борят със снега. Имаше нещо такова посвоему възбуждащо. Бе толкова чуждо на нормалното й поведение — сякаш някой друг бе държал пистолета, някой в нейната кожа и с нейния глас. Запита се какво ли ще си помисли Дъг, или майка й и баща й. Едно нещо обаче разбра със сигурност и то изпълни сърцето й с гордост — може и да не бе престъпничка, но беше победителка.

— Чисто голи — каза тя и се опита да се засмее. — Как ти се струва, а?

— Просто ни трябваше малко време. Не можах да измисля по-добър начин да ги задържим малко в офиса.

— А защо непрекъснато ми викаше Бони? И защо каза, че пътуваме за Мичиган?

Диди вдигна рамене.

— Свинете ще търсят две жени, пътуващи за Мичиган. Една от тях има южняшко произношение и се казва Бони. Пътуват може би с мъж на име Боби. Така или иначе свинете ще търсят в посока, обратна на нашата. Ще се шашнат, като разберат, че някой е разменил три хиляди доларов диамант за шестстотин долара и при това с пистолет в ръка. — Тя се усмихна леко. — Чу ли какво казах? „Свинете“. Това отдавна не съм го казвала и е имало защо.

В гърлото й заклокочи смях.

— Видя ли лицето на Уанда Джейн, като им казах да се съблекат? Помислих си, че ченето й ще изтропа на пода!

— А пък аз, като видях как му изтече шкембето, си помислих, че ей сега Де Мойнс ще преживее земетресение!

— На тоя тип му трябва корсет! Аха, ще намери той толкова голям корсет, ама друг път!

И двете се разсмяха, разреждайки напрежението от случката. Лора се смееше, забравила за момент болката в ръката и болката в сърцето, а това бе наистина милост.

— Корсет за кит му трябва на тоя! — продължи Диди. — А видя ли им бутовете?

— Бут и Джеф^[3]! — каза Лора със сълзи на очите.

— Младоженци!

— Над Де Мойнс изгряха две луни!

— Кълна се в бога, виждала съм амфори с по-добри… Форми от техните — щеше да каже, но не го направи, защото видя проблясващите сини светлини, появили се ненадейно отзад. В колата проникна и воят на сирените и косата на Лора настръхна.

— Господи! — извика Диди и дръпна кътласа в дясната лента.

Патрулната кола хвърчеше по лявата лента и с лудо биещо сърце Диди проследи дали ще тръгне подир тях. Но не, колата профуча покрай тях, надула сирената с бясно въртящи се сини светлини, и се изгуби напред във вихрушки от сняг.

Никой не проговори. Диди се бе вкопчила във волана с нокти, очите й бяха разширени от ужас, а Лора седеше със свит на топка стомах, притиснала превързаната си ръка към гърдите.

Четири мили по-нататък минаха покрай кола, която бе занесла и се бе ударила в предпазната ограда. Наблизо бе паркирана патрулната кола и смоуки говореше на млад мъж в анцуг с надпис Ски Уайоминг на гърдите. Движението се бе поразредило, а следобедът бе добил тъмновиолетов оттенък и асфалтът пред тях блестеше. Диди докосна лявото стъкло.

— Почна да става по-студено — каза тя.

Кътласът се трудеше и гълташе бензина като зажадняло добиче, но парното му работеше без грешка. Пред фаровете прехвърчаше суграшица и тя намали на петдесет и пет.

— Мога да покарам малко, ако ти се спи — предложи Лора.

— Не, добре съм. Нека ръката ти да почине. Как е тя?

— Окей. Наболява малко.

— Ако искаш да спрем някъде, кажи.

Лора поклати глава.

— Не. Не искам да спираме.

— С шестстотин долара можем да си купим билети за самолета — каза Диди. — Хващаме полета за Сан Франциско от Омаха, а оттам си наемаме кола до Фрийстоун.

— Без шофьорска книжка не можем да наемем кола. А ако решим да се качим на самолета, ще трябва да се откажем от пистолета.

Изминаха още няколко мили, преди Диди да зададе въпроса, който не й даваше мира от инцидента в склада насам.

— Всъщност за какво ти е този пистолет? Искам да кажа… Как ще си върнеш Дейвид, Лора? Мери няма да се откаже от него. Ще умре, но няма да се откаже. Дори и с пистолет, как смяташ да си върнеш Дейвид жив? — попита тя, наблягайки на последната дума.

— Не знам — отвърна Лора.

— Ако Мери открие Джак Гардинър… е, знае ли човек какво ще направи? И какво той ще направи? Ако тя се появи на прага му след толкова години, той може и да откачи. — Тя отправи бърз поглед към другата жена и веднага го отклони пак напред, защото видя отново как болката изменя лицето и остава загнездена в бръчиците й. — Джак е опасен човек. Той може да скланя хората да му вършат убийствата, но и той самият има дял в тях. Той бе мозъкът на Сторм Фронт. Цялата тая работа бе по негова идея.

— А ти наистина ли мислиш, че това е той? Във Фрийстоун?

— Мисля, че на снимката е той, да. Но дали сега е във Фрийстоун или не — не знам. Но ако Мери го открие и му поднесе Дейвид като… любовен подарък, един бог знае как ще реагира.

— Значи ние първи трябва да намерим Джак Гардинър — каза Лора.

— Не знаем каква преднина има Мери пред нас. Ако не се качим на самолета, тя ще стигне във Фрийстоун преди нас.

— Не може да е толкова много напред. Тя също е ранена, може би по-зле от мен. Времето се променя и ще я забави. А ако слезе от магистралата, ще се забави още повече.

— Окей — каза Диди, — дори и първи да намерим Джак, какво ще стане тогава?

— Ще чакаме Мери. Тя ще даде бебето на Джак. Нали затова отива във Фрийстоун?

Лора докосна лекичко превързаната си ръка. Толкова бе гореща, че още малко и щеше да зацвърчи като пържола, тупкайки с дълбока, разкъсваща болка. Трябва да я търпи, защото друг избор няма.

— Когато детето ми не е вече в ръцете й… Ето кога може да ми дотрябва пистолетът.

— Не си убийца. Вярно, твърда си като кремък, да. Но не си убийца.

— Пистолетът ще ми трябва да задържа Мери, докато дойде полицията.

Настъпи дълга тишина. Гумите на кътласа пееха.

— Не мисля, че това ще се хареса на Джак — каза Диди. — Каквато и легенда да си е създал, няма да ти позволи да повикаш полицията за Мери. А върнеш ли си Дейвид… не съм сигурна дали и аз ще ти позволя да го направиш.

— Разбирам — каза Лора.

Бе мислила вече върху това, но нищо не можа да измисли.

— Надявам се да измислим нещо.

— Точно така. Например президентско помилване.

— Например самолетни билети до Канада или Мексико.

— Ох, милата! — усмихна се Диди. — Почвам нов живот в чужда страна без пукнат цент в джоба и с един пуловер конфекция на гърба!

— Мога да ти изпратя малко пари, докато се установиш.

— Аз съм американка! Ясно ли е? Аз живея в Америка!

Лора не знаеше какво друго да каже. А и нямаше какво да каже. Диди бе поела тоя път отдавна, още като е заложила на Джак Гардинър и Сторм Фронт.

— По дяволите — спокойно каза Диди.

Мислеше си за бъдеще, в което страхът, че може би някой се промъква зад теб, помрачаваше дните и удължаваше безсънните нощи и където и да отидеш, носиш мишена на гърба си. Но в Канада има много острови, помисли си тя. Много места, където пощата пристига с хидроплан, а най-близкият ти съсед живее на десет мили от теб.

— Ще ми купиш ли пещ? — попита тя. — За грънците ми?

— Да.

— Много важно е за мен грънчарството. Канада е хубава страна. Ще ме вдъхновява, какво ще кажеш? — Диди кимна, отговаряйки си сама на въпроса. — Ще бъда експатрирана. По-добре звучи от интернирана, не мислиш ли?

Лора се съгласи, че е така.

Кътласът мина от Айова в Небраска, следвайки извивката на I-80 покрай Омаха, и продължи през равните, сковани от студ поля. Чистачките свиреха по стъклото, Лора затвори очи и се опита да поспи под мекото бръмчене на гумите.

В четвъртък роден — помисли си тя.

В четвъртък роден — дълъг път отреден.

Спомни си, че при раждането на Дейвид една от сестрите бе казала тия думи.

Преди не й бе идвало наум, но чак сега, заслушана в бръмченето и скърцането, се сети, че и тя е родена в четвъртък.

Дълъг път отреден, помисли си. Наистина бе изминала дълъг път, но най-опасното от него все още й предстоеше. Някъде отвъд този мрачен хоризонт пътуваше Мери Терър заедно с Дейвид и с всяка измината миля се доближаваше все по-близо и по-близо до Калифорния. Зад затворените си клепачи тя видя Дейвид в локва кръв, с разбит от куршум череп, но бързо изхвърли гледката от съзнанието си, преди да е пуснала корени. Дълъг път отреден. Дълъг път отреден. Към златния Запад, тъмен като гроб.