Робърт Маккамън
Мое (37)

5. Доктор Диди

Тъмнината я обгърна.

Студеният вятър духаше из просторните равнини, а от облаците се сипеха въртопи сняг. Лора лежеше в леглото на стая 10 в „Либърти Мотър Лодж“, на шест мили източно от Айова Сити, и ту трепереше, ту се потеше под чаршафа и грубото одеяло. Телевизорът работеше, настроен на местен канал. Лора не можеше да фокусира погледа си върху него, но гласовете я успокояваха. На масичката до леглото се търкаляха остатъците от вечерята й — две пластмасови кутии от хамбургер „Макдоналдс“ и наполовина изпита кутия кока-кола. Отстрани до леглото й имаше найлонова торбичка с натрошен лед — много полезно нещо, когато болката в ръката ставаше нетърпима и трябваше да бъде успокоена. Лора бе вперила поглед в телевизора и чакаше Диди да се върне. Нямаше я вече половин час — излезе да потърси аптека. Двете бяха решили какво трябва да се направи и тя знаеше какво я очаква.

От време на време дъвчеше долната си устна. Бе вече изтръпнала, но Лора продължаваше да я дъвче. Навън вятърът виеше и на моменти й се струваше, че чува бебешки плач в поривите му. Веднъж даже стана да погледне, но усилието така я изцеди, че повече не можеше да се насили да стане. Така че не й оставаше нищо друго, освен да лежи, да се вслушва във вятъра и плача. Разбра, че е много-много близо до ръба. Още малко и ще отвори оная врата и ще се залута в жадната тъма.

Бяха изгубили Мери Терър и Дейвид. Това поне бе сигурно. Как точно Ван Дайвър се е блъснал в млековоза Лора не знаеше — важното бе, че Мери и Дейвид изчезнаха. Но Мери бе много лошо ранена и губеше много кръв. Беше уморена — може би много повече от Лора — и не би могла да отиде много надалеч. Къде ли е спряла? Сигурно не в мотел — не и оплискана цялата в кръв и с надъвкан крак. А не би ли могла да намери удобно място, да спре и да прекара нощта във фургона? Не, защото трябва да остави двигателя да работи цяла нощ — в противен случай тя и Дейвид ще умрат от студ. Оставаше само една възможност — Мери се е самопоканила в някоя къща. Нямаше да й е трудно да го направи — стотици акри земя отделяха фермите една от друга. Колко ли е пътувала, преди да излезе от магистралата? Пред тях ли беше или зад тях? Невъзможно бе да си отговори на тоя въпрос, но знаеше едно жизненоважно нещо — крайната й цел. Където и да е, колкото и дълго да лекува раните си, рано или късно тя щеше да слезе на магистралата с Дейвид и да се отправи към Фрийстоун, Калифорния, и към спомена за един изгубен герой.

Това бе и крайната цел на Лора, дори ако трябваше да лази на четири крака дотам. Без един пръст и цял арсенал белези, заякчили сърцето й. Ще си върне Дейвид или ще умре в това начинание.

Когато чу ключът да се пъха в ключалката, стори й се, че ще повърне. Но храната й си остана на мястото, а Диди влезе вътре със сняг в косите и кесия в ръцете.

— Взех всичко — каза тя, затвори вратата срещу студа и превъртя два пъти ключа.

Не бе намерила аптека, а „Кей — Март“ — бе купила ръкавици и за двете, вълнени чорапи, бельо, паста и четки за зъби, както и други дреболии.

Диди остави кесията и изведнъж Лора видя, че тя е наддала поне с двайсетина фунта, откакто излезе от мотела. Диди съблече пуловера и причината за това напълняване стана явна — под първия пуловер имаше още два дебели пуловера.

— Боже мой! — ахна Лора. — Ти си крала!

— Наложи се — каза Диди, сваляйки още един слой. — Останали са ни още само трийсет и пет долара.

Тя се усмихна, очертавайки бръчките около очите си.

— Краденето по магазините не е каквото беше едно време. Отвсякъде те гледат като орли.

— Как тогава успя да го направиш?

— Даваш на някое хлапе един долар да бутне нещо на щанда за скиорски принадлежности, а ти през това време излизаш от съблекалнята, навеждаш глава и вървиш. По този начин можеш да си купиш и други неща. Така не се налага да минаваш покрай пазачите, а на касиерките не им пука.

Хвърли един от пуловерите на леглото до Лора и тя го взе с дясната си ръка.

— Ниско качество — реши Лора.

Беше тъмносив на зелени ивици с цвят на повръщано. На Диди пък беше жълт, с числа по него.

— Затворници ли ги плетат?

— На харизан кон зъбите не се гледат. Нито пък на краден.

Всъщност тя внимателно бе избрала най-бухналото плетиво, което можа. В сравнение със студовете в Небраска и Уайоминг, климатът в Айова щеше да им се стори курортен. Диди продължи да вади още неща от кесията и най-накрая стигна до дървените шпатули, бинтовете, малка ножичка, кутия анкерпласт, бутилка кислородна вода и бутилка йод. Диди преглътна с усилие и се приготви за това, което я очакваше. Все едно да се опитваш да построиш къща с кабарчета, но това бе единственото, което можеха да сторят. Тя погледна побелялото от болка лице на Лора и й се усмихна.

— Доктор Диди на вашите услуги.

После веднага погледна встрани, страхувайки се, че усмивката й ще я издаде.

— Първо оправи ухото си.

— Какво? Тая драскотина. Малко кожичка и това е.

Раненото й ухо, скрито под косата, се бе спекло. Болеше я много, но трябваше да се съсредоточи.

— О, взех и това. — Извади бутилка „Екстра стронг Екседрин“^[1] от джоба си и я постави настрана. — Благодарение на сръчните ми ръце.

Искаше й се силата му да е вълшебна, защото още преди нощта да е завършила, и двете щяха да имат нужда от силно лекарство.

— Съжалявам, че не можах да ти донеса нещо за пиене.

— Няма нищо. Ще го преживея някак.

— Да, вярвам ти.

Диди отиде до банята, намокри една кърпа и я донесе при Лора. Когато болката станеше непоносима, Лора трябваше да захапе нещо.

— Готова ли си?

— Готова.

Диди извади шпатулите. Бяха малко по-широки от бишкоти.

— Окей! — каза тя. — Дай да хвърлим един поглед.

Тя отви ръката й. Лора внимателно наблюдаваше лицето на Диди и реши, че щом не подскочи при гледката, значи е добра артистка. Лора знаеше, че гледката е потресаваща. Разкъсаната ръка — хамбургер, помисли си Лора — гореше и през минута, през две туптеше с такава болка, че направо дъхът й спираше. От чуканчето на кутрето все още сълзеше водниста течност, просмукваше се в кърпата и отиваше чак до чаршафа. Другите четири пръста се бяха свили като нокти на граблива птица.

— Какво ще каже маникюристката ми? — попита Лора.

— Трябва да ползваш „Палмолив“.

Лора се засмя, но в смеха й прозвуча нервна нотка. Диди въздъхна, молейки се на бога да изпрати някой друг да свърши тази работа. Но можеше да бъде и по-лошо. Кучетата можеха да стигнат гърлото, да разкъсат краката или да сдъвчат и другата ръка. Или да убият бебето. Диди погледна халката и сватбения пръстен на подутия пръст. Друг начин за сваляне, освен да ги разреже, нямаше.

— Диамантът — каза Лора. — Можеш ли да го извадиш от обковката?

— Не знам.

Тя докосна изпъкналия диамант и установи, че той е вече хлабав — две от шестте зъбчета се бяха счупили.

— Пробвай. Аз ще стискам зъби.

— Защо искаш да го сваляш?

— Останали са ни само трийсет и пет долара — напомни й Лора. — Имаме ли нещо друго за залагане, освен диаманта?

Нямаха. С всичкото внимание, на което бе способна, Диди хвана изпохапаната китка на Лора и започна работа с ножицата, мъчейки се да изчовърка диаманта. Лора се бе подготвила за адска болка, но нищо не се случи.

— Тоя пръст е свършил — каза тя.

След няколко минути Диди успя да разхлаби и трето зъбче. Диамантът започна да се върти, но все още нямаше достатъчно място, за да се извади. Четвъртото зъбче бе по-здраво.

— Побързай, моля те — каза Лора със слаб глас.

След две-три минути Диди изви достатъчно четвъртото зъбче, за да може да подпъхне връхчето на ножичката като лост. Той изчатка, излезе и Диди го хвана в дланта си.

— Добро камъче. Колко е платил мъжът ти за него?

— Три хиляди долара. — Пот блестеше по лицето на Лора. — Беше преди осем години.

— Може би ще вземем петстотин за него. Един честен съдържател на заложна къща не би се докоснал до свален диамант без документи за собственост.

Тя уви диаманта в анкерпласт и го сложи в джоба си.

— Окей. Готови ли сме за голямата работа?

— Да. Давай да свършваме.

Диди започна с измиване на ръката с кислородна вода. От нахапаните места засъска кървава пяна, а Лора изстена и захапа кърпата. Диди повтори операцията още два пъти, докато всичката мръсотия се изми. Лора стискаше очи и от ъгълчетата им избиваха сълзи. Диди се пресегна за йода.

— Е — каза тя, — това ще те пощипе малко.

Лора пак набута кърпата между зъбите си и Диди започна.

Това бе болка, която Лора щеше да запомни завинаги. Бе деветгодишна. Един ден си караше велосипеда, хвърчейки като вятър по селския път, и изведнъж гумите се подхлъзнаха на някакви камъчета. Имаше кървави дупки на коленете, ръцете й бяха изтръпнали, лактите й кървяха, а брадичката й бе цепната. Но най-лошото бе, че се намираше далеч от къщи. Наоколо нямаше никой, който да чуе плача й. Никой, който да й помогне. Така че тя стана, качи се на предателския велосипед и пак завъртя педалите, защото друг изход нямаше.

— Лора! — спомни си тя как изпищя майка й. — Ти си се осакатила!

Не, раните не я осакатиха. Останаха обаче белези и от този ден бе почнала да расте.

Тази болка също й даде добър урок. Сякаш сложиха ръката й върху живи въглени, после я заляха със солена вода и пак я сложиха на въглените. Тя потрепери и потта започна да избива от всичките й пори. Добре че десет секунди след като Диди започна работа Лора загуби съзнание. Когато се събуди, Диди бе привършила с дезинфекциите и довършваше шинирането на безименния й пръст — тъкмо го опъваше и бинтоваше заедно с една от шпатулите, захващайки и малко от дланта. После дойде ред на средния пръст.

Когато Диди го докосна, Лора се дръпна.

— Съжалявам — каза Диди. — Друг начин няма.

Тя започна да го опъва и Лора завика, стиснала кърпата в уста.

Лора пак припадна, което бе добре дошло за Диди, защото й даде възможност да пипа по-бързо, да намести шината и да я закрепи с помощта на анкерпласт. Тъкмо свършваше с показалеца, когато клепачите на Лора потрепнаха. Тя изплю кърпата — лицето й бе станало жълтеникавобяло.

— Лошо ми е — задъха се тя и Диди се спусна да подложи съд под устата й.

Мъките обаче още не бяха свършили. Диди шинира и палеца, още едно мъчително упражнение, и превърза дланта с бинтове — натискът им отново накара Лора да изстене и да се изпоти.

— Не искаш да се покажеш с тия нокти, нали? — попита тя, отряза бинта и започна нов пласт.

Гърдите на Лора се надигаха като мехове, очите й бяха празни и замъглени от болката.

— Почти свърших — каза Диди. — Ама че смешна работа.

Хич даже не бе смешна. Утре сутринта превръзките ще трябва да се сменят и те знаеха това.

— Люси — прошепна Лора, докато Диди привършваше с превръзките.

— Какво? Каква Люси?

— Люси и Етел. — Тя преглътна с пресъхнало гърло. — Когато те… увиваха бонбоните… и конвейерът почна да им подава бонбоните все по-бързо и по-бързо. Гледала ли си го?

— О, да! Страшен е!

— Добро шоу — каза Лора.

Ръката й кипеше в огъня на болката, но процесът на лекуването вече бе почнал.

— Вече… не правят такива — добави тя.

— Харесва ми онова място, дето Люси е в Лас Вегас и трябва да слезе по стълбите с оная голяма шапка. Спомняш ли си? И онова, дето слага много мая на хляба и той изхвърча от фурната като влак. Страшни са.

Тя отряза бинта и го залепи с анкерпласт. После продължи:

— Винаги съм си умирала от смях, когато Люси се опитва да получи роля в едно от шоутата на Рики и той й крещи на испански.

Диди вдигна превързаната ръка на Лора и я положи върху леда.

— Гледахме ги тия работи едно време с мама и татко. Имахме един телевизор с кръгъл екран и проклетото нещо винаги режеше от картината. Помня как баща ми, коленичил пред него, се опитваше да го оправи и казваше: „Диди, тоя, който разбере как може да накара тия неща да работят, ще остане под пари.“

— Защо? — попита Лора със слаб глас.

— Какво защо?

— Защо отиде в Сторм Фронт?

Диди нави остатъка от бинта и затвори кутията с анкерпласта. Остави ножиците и другите неща на евтиния дрешник. Отвън, зад прозореца, се чуваше тънкият вой на ледения вятър.

— Какво очакваш да ти кажа? — попита най-сетне тя, като видя, че Лора я следи с поглед. — Че съм била лошо дете? Че съм късала краката на скакалците и че съм убивала котенцата с бейзболни бухалки? Не, не съм била такава. Бях президентка на клуба по домашна икономика в гимназията, всеки срок аз подготвях наградите. Свирех на пиано в църквата заедно с детския хор. — Повдигна рамене. — Не бях чудовище. Само дето не знаех какво се надига вътре в мен.

— И какво бе то?

— Копнеж — каза Диди — да бъда различна. Да знам всичко. Да ходя по места, за които нашите само са чели. Ето например, вземи Люси — ако гледаш шоу като това всяка вечер нонстоп, най-накрая започваш да си мислиш, че това е единственото нещо, което светът може да предложи. Нашите се страхуваха от реалния живот. Не искаха да ме пуснат в него. Казваха, че ще се оженя за някое местно момче и ще живея на три-четири мили от входната им врата, ще отгледам пълна къща деца и всяка неделя ще се събираме на вечеря.

Диди повдигна завесите и се загледа навън. Пред светлината от прозореца се въртяха снежинки и колите на паркинга бяха покрити със сняг.

— Бяха направо смаяни, като им казах, че искам да посещавам колеж. А когато им казах, че искам да се запиша в колеж извън Айова, това бе първият ден на студената война. Не можеха да разберат защо не искам да си стоя на задника. Глупачка съм била, казваха. Разбивала съм им сърцата. Е, тогава не съм го разбирала — те просто са искали да бъда между тях, иначе почвата се изплъзва изпод краката им. Не искаха да порасна, а когато все пак пораснах… те повече не ме познаваха. Не искаха да ме познават.

Пусна завесите.

— Така че част от причината да напусна дома си бе тази — да разбера от какво толкова се страхуваха нашите.

— И разбра ли?

— Да, разбрах. Както и всяко друго поколение, те се ужасяваха от бъдещето. Ужасяваха се да не останат пренебрегнати и забравени. — Тя кимна. — Това е дълбоко вкоренен ужас, Лора. Понякога го усещам. Аз никога не се омъжих — боже, каква еснафска болест — и никога не съм имала дете. Времето ми за това мина. Когато умра, няма кой да плаче. Никой няма да узнае как съм живяла. Ще си лежа под плевелите край някой път и никой вече няма да си спомня гласа ми или цвета на косата ми, или какво, по дяволите, ме е вълнувало. Ето защо останах с теб, Лора. Разбираш ли?

— Не.

— Искам да си върнеш детето — каза Диди — защото аз никога няма да имам дете. А ако ти помогна да намериш Дейвид… това ще е нещо като… все едно че е и мой, не е ли така?

— Да — отвърна Лора, усещайки как околният свят почва да й се изплъзва, понесен от вълните на болката. Предстоеше й дълга и ужасна нощ. — Има нещо такова.

— То ми е достатъчно.

Диди й донесе чаша вода и два аспирина. Студена пот бе покрила лицето й, ръката пулсираше от режеща болка и тя тихо изстена. Диди дръпна един стол до леглото и седна, а Лора се бореше с болката с всички сили. Какво ще стане утре — Диди не знаеше. Зависеше от Лора — ако тя бе достатъчно добре, за да пътува, трябва да поемат на запад колкото е възможно по-скоро. След малко Диди стана, взе найлоновата торбичка и я отнесе в кухнята да й я напълнят отново. Докато чакаше да й свършат услугата, видя автомат за вестници и с последните си дребни взе един Айова Сити Джърнъл. Като се върна в топлата стая, в напоения с миризма на йод и повръщано въздух, Диди нагласи ръката на Лора върху леда и седна да чете.

На трета страница откри статията за катастрофата на I-80. Тялото на мъжа не било идентифицирано. „Не е останало много, от което да започнем“ — посочваше шерифът. Единственото ясно нещо било, че колата, последен модел БМВ, имала номера от Джорджия. Диди разбра, че досега ФБР сигурно са проследили номера и са разбрали чия е колата. Отраканите в полицейските истории веднага ще надушат връзката със старата история и скоро снимката на Лора пак щеше да се появи във вестниците. Заедно със снимката на Мери Терър. Смъртта на Ърл ван Дайвър спокойно може да изкара Мери и бебето отново по първите страници на вестниците.

Диди хвърли поглед към Лора, потънала в тежък, изтощителен сън. Която и снимка на старата Лора да се появи във вестниците, тя няма да прилича на жената, лежаща в това легло — отслабнало от страдание и твърдо от решимост лице. Но ако Мери и бебето започнат отново да се появяват по вестниците, това означава, че шансът да бъдат разпознати от някого многократно се увеличава. Увеличава се и шансът някой смоуки да я открие, да реши да се пише герой и да предизвика убийството на Дейвид.

Тя включи телевизора, намали звука и загледа новините от Айова Сити в десет часа. Бяха отделили място и на катастрофата и дадоха интервю с шофьора на млековоза — дебелобуз мъж с кървава превръзка на челото и отнесен поглед, — който каза, че надникнал в собствения си гроб.

— Видях фургона и колата зад мен и патрула, залепен за тях — обясняваше той с треперещ глас. — Може би и трите хвърчаха със седемдесет и пет — осемдесет, фургонът летеше към задницата ми и аз се опитах да мина в дясната лента, тогава колата — дум се удари в камиона ми и това бе последното й движение.

Говорителят добави, че патрулите и щатската полиция издирват тъмнозелен фургон, регистриран в Джорджия.

Слушайки останалата част от новините, Диди взе едно тесте листове с отпечатана спукана камбана в горния край и думите Либърти Мотър Лодж. С химикалка с емблемата на мотела тя написа Мери Терър. После Фрийстоун и три имена, които отдавна бе запомнила — Ник Хъдли, Кийт Каваноу, Дийн Уокър. Под третото име нарисува кръг, сложи му две точици вместо очи и една дъгичка вместо уста — усмихнатото лице, което видя, забодено в пуловера на Мери в склада за дървен материал.

Патрулите ще душат за фургона на Мери. Утре сигурно ще бъдат навсякъде. Но може и да търсят откраднат олдсмобил кътлас с плейбой зайче на задното стъкло. Нищо не й костваше да изстърже това проклето нещо, да хвърли висящите зарчета и щом така и така е излязла вън на студа, да смени номерата с някоя от паркираните наоколо коли. Кой си гледа номерата, преди да тръгне, особено пък в студено и навъсено утро? С ножичките ще разхлаби болтовете, точно както направи със зъбчетата на пръстена. Е, ако не стане, не стане. Какво толкова!

Диди откъсна листчето с имената, сгъна го и го сложи в джоба си, при диаманта. Накъса следващите две страници, за да се отърве от евентуалните следи от натиска на химикалката. После сложи и другия пуловер, взе си ръкавиците, провери ръката на Лора — по бинтовете бе избила кръв, но повече нищо не можеше да се направи, освен да се изстудява на леда — и излезе навън да свърши някои работи, което й подсказваше, че все още реагира като стормфронтер.