Робърт Маккамън
Мое (36)

4. Бялата вълна

Отвъд река Мисисипи, където I-80 се насочва право към Айова Сити, Ърл ван Дайвър настигаше жената, разбила живота му. Фургонът хвърчеше почти с осемдесет мили в час, а БМВ-то — с над осемдесет и пет. Ван Дайвър стискаше волана със здравата си ръка — другата от рамото надолу бе студена и мъртва. Седалките бяха изпръскани с кръв, кръв бе разплискана и по таблото, попила бе даже и в стелките на пода. Изпълваше се все повече и повече със студ, а зрението му помръкваше. Ставаше все по-трудно да държи пътя, а вятърът и собствената му слабост се бяха съюзили срещу него. Колите се махаха от лентата на двата автомобила, възмутени клаксони отекваха зад Ван Дайвър. Той хвърли поглед на километража и видя, че стрелката трепти върху осемдесет и пет. Откакто бяха излезли от Дженисио, Мери бе карала непрекъснато с около осемдесет, криволичейки от лента в лента, за да има коли между тях. Сега обаче, съдейки по синия пушек на изгоряло масло, излизащ на пресекулки от ауспуха, му стана ясно, че двигателят на фургона е износен и няма да може да поддържа тая скорост. Добре, помисли си той, усещайки студа по бузите си. Добре. Няма да я изтърве. О-о, не, този път не!

Не съжаляваше, че остави Лора и Беделия. Бе му се удала възможност да задигне колата. Не можеше да остави Мери да се шляе на свобода… Тя беше животно, бясно куче с капещи от устата лиги и трябваше да умре като такова. Смърт, смърт и нищо друго, освен смърт.

Колкото до бебето, към него той не изпитваше нищо. Бебето бе просто там. И по-рано са умирали бебета, винаги бе имало бебета. Какво означаваше смъртта на едно бебе, ако заедно с него ще се размаже и такова животно като Мери Терър? Той знаеше, че никога не би могъл да накара Лора Клейборн да вникне в целта на живота му. Как да я накара да разбере, че винаги когато се погледне в огледалото, вижда лицето на Мери Терър? Как да я накара да разбере кошмарните пристъпи на ярост, прогонили жена му и дъщеря му? Как да я накара да разбере, че името Мери го докарваше до бяс и че бе започнал да гледа дъщеря си с омраза. Лора Клейборн бе загубила бебе, а той бе загубил себе си, потопен в ужасната дупка на мъченията до такава степен, че бе почнал — мили боже — да сънува как я чука с цевта на пистолета си, ох, да, ох, да, да, сладката, сладката ми Мери, ох, кучко, ох, кучко гадна, а сутринта се събужда, мокър и задоволен за известно време.

Но не задълго.

Ти си моя — помисли си Ван Дайвър с блеснали черни очи.

Още два фута и предната броня на БМВ-то тресна задницата на фургона с такава сила, че остатъците от зъбите му изтракаха. Той натисна фургона надясно, мъчейки се да го изблъска от пътя. Запищяха гуми и Мери, борейки се с волана, пак свърна наляво. Пред нея се движеше едно комби с лепенка с лика на Гарфийлд^[1] на задното стъкло. Мери го ожули и то се килна настрани под дъжд от искри. После го задмина, заобиколи голям камион с ремарке и пак се върна в лявата лента. Вдигна поглед към огледалото с очуканата муцуна на БМВ-то и видя ужасната озъбена усмивка на мъжа зад волана. На малкото свинче му се е доиграло, каза си тя и натисна рязко спирачките.

БМВ-то се хвърли върху задницата на фургона, капакът се огъна и във въздуха захвърчаха стъкла и пластмаса. Ван Дайвър бе повдигнат от седалката и запратен напред, коланите се опънаха и брадичката му издрънча във волана. Тялото му се стегна, очаквайки продължение, но Мери вече бе преместила крака си на газта и фургонът се отдалечаваше, бълвайки изгоряло масло, затова пък скоростта на БМВ-то бе паднала на седемдесет. Ван Дайвър трепереше, мускулите му потрепваха от шока на жестокия удар, а между краката му нарастваше мокро петно. Той изостана от фургона, мина в дясната лента и видя само на трийсет ярда пред себе си училищен автобус. Рязко врътване на волана, вътрешен крясък и мина на косъм покрай автобуса. После отново натисна БМВ-то — по таблото засвяткаха червени предупредителни лампички, а изпод смачкания капак заизлиза дим.

Мери го видя, че идва. Дръмър бе паднал по корем на пода — ръчичките му се свиваха и разпускаха. Тя отново удари спирачките и се приготви за удара. БМВ-то пак се блъсна в задницата на фургона, капакът се досмачка, шофьорът му отхвръкна напред за втори път, а Мери отново стъпи на газта. Разстоянието помежду им се увеличи, вратът на Мери я болеше от силата на удара, но тя стискаше зъби. Надъвканото й бедро бе мокро от кръв, дясната й ръка зееше разпрана и в дупката потреперваше конвулсивно един червен мускул. Раните бяха студени и изтръпнали, но пред очите й танцуваха черни кръгове. По челото и страните й изби мазна пот и тя усети как лепкавите пръсти на припадъка се протягат да я завлекат в мрака. Ако им се дадеше, бе свършена.

БМВ-то отново налиташе. Мери се приготви пак да удари спирачките, но колата изведнъж я заобиколи и се озова в дясната лента, откъм страната на Дръмър. Фургонът потрепери и изстена от нанесения от БМВ-то страничен удар, Дръмър се търкулна по пода като парцал, а Мери едва не изтърва здраво стиснатия волан. С усилие овладя фургона, даде обратен волан и фургонът се тресна в БМВ-то. Като два побеснели звяра колата и фургонът се блъскаха един в друг по пътя, летейки почти с осемдесет мили в час. Изпод смачкания капак на БМВ-то излизаше пушек, а от двигателя се чуваше писък на раздиран метал. Ван Дайвър видя как стрелката на термометъра подскочи и се прехвърли отвъд червеното поле, а колата започна неудържимо да тресе. В огледалото за обратно виждане се появиха мигащи сини светлини и двамата — и Ван Дайвър, и Мери — видяха носещата се зад тях патрулна кола. Мери извади компактния магнум от чантата и събудената от движението болка свирепо захапа ръката й.

Въпреки това Ван Дайвър отново заби БМВ-то във фургона и левите гуми на Мери стъпиха в затревената разделителна ивица. Страхът стегна гърлото й — пред нея, в нейната лента, се движеше нещо, което оттук изглеждаше като някаква цистерна. Ван Дайвър отново я блъсна, пречейки й да излезе в дясната лента. Патрулната кола се бе залепила зад Ван Дайвър, включила всички светлини и надула сирената. Пред Мери цистерната — боядисана на кафяви и бели петна като крава, с розови шлангове, оформени като виме — се опита да се премести в дясната лента. На млековоза бе написано:

МЛЕЧНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ФЕРМА СЪНИДЕЙЛ.

Мери поотпусна волана и фургонът започна да се придърпва към разделителната ивица. Без да пуска педала на газта, тя се протегна към дясната врата, притисна пистолета към стъклото, насочи го надолу към БМВ-то и дръпна спусъка с изкривено от усилието лице.

Шофьорското стъкло се пръсна с трясък и хвърли цяла шепа стъкла в лицето на Ван Дайвър. Избликналата кръв го заслепи и отваряйки уста в беззвучен вик, с метала в устата си той улови призрачните гласове и статичния пукот от радиостанцията на патрулната кола. Нещо — друг куршум като нажежен шиш — разкъса дясното му коляно и вдърви мускулите. Той рязко дръпна кормилото надясно, опитвайки се да избяга от фургона. Колата лудо поднесе, а цистерната с главоломна бързина запълни предното стъкло и той чу един-единствен страшен глас от призрачното радио да казва:

— О, Исусе!

В същото време — Ван Дайвър се носеше към млековоза с осемдесет мили в час — Мери Терър наблегна с цялата си тежест върху волана, насочвайки фургона в разделителната ивица. Задният край на цистерната бе точно пред нея. Ще се ударя! — нададе тя вътрешен вик и се стегна за удара. — Ще се ударя!

С пет инча фургонът избегна удара и хвърляйки трева и буци пръст от задните гуми, пое по разделителната ивица. БМВ-то се удари в цистерната с пълна скорост и се смачка като акордеон. Едновременно с трясъка на разкъсан метал и пръснато стъкло във въздуха изскочиха високи червени пламъци, шевовете на цистерната се скъсаха и оттам ливна огромна вълна бяло пенливо мляко. Понесено от инерцията, то за секунди заля патрулната кола, отчаяно мъчеща се да отбие в банкета. Гумите й мигом загубиха сцепление, колата се завъртя настрани, подметна се нагоре, излизайки от магистралата през предпазната ограда, и се преобърна още два пъти, преди да спре в пушеци и с колелата нагоре в една бобена нива.

От другата страна на катастрофата Мери Терър се насочваше вече към лявата лента. Цялата работа — от момента на удара на БМВ-то в млековоза до преобръщането на патрулната кола — бе станала за по-малко от четири секунди. Тя хвърли поглед в страничното огледало — въздухът зад нея бе забулен от дима на горящото мляко, цистерната бе легнала на една страна и шофьорът се мъчеше да излезе иззад волана. От БМВ-то не се виждаше нищо, освен една разкъсана гума, търкаляща се на запад, а и тя спря накрая в разделителната ивица. И двете ленти зад нея бяха задръстени от пламъци и раздробен метал. Мери хвана Дръмър за дрешката отзад и го вдигна. Той плачеше и сълзите се стичаха по бузите му. Носът и лявата му буза бяха одрани и от ноздрите му се подаваха малки капчици кръв. Мери облиза кръвта и го притисна към себе си.

— Ш-ш-ш-ш — прошепна тя. — Ш-ш-ш. Мама е тук. Всичко е наред.

Но не беше. По отсрещното платно с включени светлини мина втора патрулна кола, забързана на изток, към катастрофата. Беше време да се махне за малко от I-80 и да си на мери място да почине. Бе на границата на пълното изтощение, клепачите й тежаха, а от миризмата на собствената й кръв й ставаше лошо. Беше време да си намери някоя дупка и да се свре в нея.

Тя отби в следващия изход. Земята наоколо бе равна и скоро Мери стигна до кръстопът с табели, сочещи, че единият път води до Плейн Вю, а другият — до Мейсвил. Наоколо бяха разхвърляни ферми, пушек се издигаше от комините, а нивите се простираха чак до хоризонта. Мери продължи да кара, въпреки че бе станала сънлива от загубата на кръв. От другата страна на мижавото с двете си улици и няколко сгради Плейн Вю тя спря в един черен път, виещ се сред овощна градина с оголени ябълкови дървета. Угаси двигателя и остана да стои така, притиснала Дръмър към себе си.

Зрението й отслабваше и светът започна да се затваря около нея. Страхуваше се да заспи, защото можеше и да не се събуди. Усети натиск върху показалеца си — Дръмър го бе хванал и го стискаше здраво. Тъмнината я затегли към спасителните си брегове. Поспи само малко! — каза си тя. — Час-два, не повече, а после се върни на магистралата. Само час-два и после всичко ще се оправи.

Очите на Мери се затвориха. Пръстчетата на бебето си играеха с усмихнатото лице. Мери сънуваше Лорд Джак, седнал в една слънчева стая и разговарящ с бога за това как той се удавил във ваната в Париж.

На магистралата, тринайсет мили по на изток, Диди застана на опашката от коли и камиони, образувана заради катастрофата. Лора бе в съзнание на задната седалка, но много често от устата й се отронваше приглушен и задъхан стон, който късаше сърцето на Диди. Патрулите и пожарникарите развиваха трескава дейност, отбивайки движението през разораната от гумите разделителна ивица. Имаше и фургон с екип репортери — камерите работеха, а над главите им бръмчеше хеликоптер.

— Какво е станало? — попита Диди един пожарникар, приближавайки се бавно до мястото на катастрофата, и човекът отвърна:

— Една цистерна с мляко и една кола са се ударили. Смоуки^[2] — и той изхвърчал от пътя.

— Сигурен ли сте, че е кола? Да не е фургон?

— Кола — каза той. — Шофьорът казва, че някакъв проклет баровец се забил право в него най-малко с осемдесет.

— Баровец?

— Аха. Една от тия, баровските коли. Хайде, давайте, мисля, че сега можете да минете.

И той й махна да минава.

Диди внимателно подкара по разделителната ивица. Сред купчините смачкан метал един работник се опитваше да измъкне парче от кола. Пожарникарите поливаха асфалта и във въздуха се носеше мирис на горещ метал и пресечено мляко.

Тя мина покрай една гума, легнала в кафявата трева. В центъра на очуканата джанта имаше кръгче, разделено на сини и бели триъгълници, и охлузени букви БМВ.

Диди извърна поглед, сякаш гледката я нарани. После кътласът набра скорост и смъртта остана далеч зад него.