Робърт Маккамън
Мое (34)

2. Ужасната истина

Когато срещу тях от запад се зададе още един патрул, Лора намали на шейсет. Караха вече почти половин час, а от фургона на Мери Терър никаква следа.

— Отбила е някъде — каза Лора и долови отчаяние в гласа си. — Изключила се е от магистралата.

— Може би. А може би не.

— Ти би ли го направила?

Диди помисли малко.

— Аз ако бях, щях да отбия, да намеря удобно място и да те изчакам да ме задминеш — каза тя. — А после ще се включа в магистралата, когато си поискам.

— Мислиш ли, че е направила точно това?

Диди погледна напред. Движението се бе увеличило, но никъде не се виждаше масленозелен фургон със счупени задни светлини. Преди няколко километра бяха минали изходите за Каламазу. Ако Мери Терър бе хванала някой от тях, никога нямаше да я намерят.

— Да, така мисля — отвърна Диди.

— По дяволите! — удари Лора волана с юмрук. — Знаех си, че ще я изтървем, ако я изгубим от поглед! Какво ще правим сега, по дяволите!

— Не знам. Ти караш.

Лора продължи. Напред имаше голям завой. Може би като излязат от него, ще видят фургона. Скоростта пак се покачваше и тя се насили да намали.

— Не съм ти благодарила, нали?

— За какво?

— Знаеш за какво. За това, че се върна с чантата ми.

— Не, не си спомням да си ми казала благодаря — каза Диди и зачовърка един квадратен и къс нокът с коравите си пръсти.

— Е, казвам ти го тогава. Благодаря ти.

Тя й отправи бърз поглед и отново насочи вниманието си към пътя. Зад тях слънцето хвърляше оранжеви отблясъци по кълвящите се с цвят на синини облаци, а напред небето представляваше тъмна маса.

— Благодаря ти, че и сега ми помагаш. Не беше длъжна да ми се обаждаш, когато Мери дойде.

— Малко остана да не го направя.

Тя огледа ръцете си. Никога не са били хубави като на Лора. Никога не са били меки, неотрудени.

— Може би ми е омръзнало да вярвам в една изгубена кауза. Може и никога да не е имало кауза, в която да вярвам. Сторм Фронт — изхъмка иронично тя. — Бяхме деца с оръжия в ръцете, пушехме марихуана, хвърчахме в облаците и мислехме, че можем да променим света. Не, даже и това не, наистина. Може би просто ни е харесвало да залагаме бомби, да, дърпаме спусъци. По дяволите! — поклати тя глава със замъглен от спомени поглед. — Луд свят беше тогава.

— И още е луд.

— Не, сега е ненормален. Има разлика. Но ние му помогнахме да извърви пътя оттам дотук. Израснахме и станахме хора, каквито винаги сме казвали, че мразим. Дрънканиците на моето поколение — каза Диди с тих, напевен глас.

Излязоха от завоя. Никаква следа от фургона. Може би в тая отсечка ще я стигнат.

— Сега какво ще правим? — попита Лора. — Не можеш да се върнеш в Ан Арбър.

— Не. По дяволите, добре се бях устроила. Хубава къщичка, чудесна работилница. Оправях се. Виж какво, не ми напомняй, защото ще те напсувам.

Тя погледна часовника си — стар „Таймекс“. Бе малко след седем.

— Някой ще намери Едуард. Дано да не е господин Бруър. Искаше да ме уреди с внука си. — Тя въздъхна дълбоко. — Едуард. Миналото го отнесе, нали? И мен също. Знаеш ли, доста здрави нерви си имала, щом ме проследи така. Не ти вярвам, че си убедила Марк. Той е бетон.

Диди постави пръста на фолиото и усети как трепти на вятъра. Сега, когато пътят на вятъра бе преграден, в колата бе станало приятно топло.

— Благодаря ти, че не доведе Марк вкъщи — каза тя. — Не беше място за него.

— Не исках да му се случи нещо.

Диди се обърна и я загледа.

— Куражлия си, а? Да влезеш така при Мери! Кълна се в бога, помислих, че и двете сме свършени.

— За нищо не мислех, освен как да си върна сина. Друго не ме интересуваше.

— Какво ще стане, ако не си го върнеш? Ще си имаш ли друго дете?

За момент Лора не отговори. Гумите пееха по асфалта, а пред нея един камион, натоварен с трупи, бавно зае нейната лента.

— Мъжът ми и аз… приключихме. Знам това със сигурност. Не знам дали ще остана да живея в Атланта. Не знам още много неща. Предполагам, че по тия мостове ще мина, когато…

— Намали! — прекъсна я Диди и се наведе напред.

Гледаше нещо напред, появило се, когато дървовозът смени платната.

— Ей там! Виждаш ли?

Нямаше никакъв фургон. Лора каза:

— Какво да видя?

— Колата ей там. Буика.

Чак сега Лора го видя. Тъмносин буик с обелена до метала боя и вдлъбнат навътре калник. Колата на Ърл ван Дайвър.

— Намали — предупреди я Диди. — Не бива да ни види. Копелето може да се опита да ни избута от пътя.

— Той гони Мери. Ние не му трябваме.

Въпреки това Лора намали и поддържайки стотина метра дистанция, се залепи зад буика.

— Нямам доверие на никого, който стреля толкова близо, че да го чуя. Агент от ФБР, а? Въобще не го интересува, че може да удари Дейвид.

И това е самата ужасна истина, помисли Лора. Ърл ван Дайвър преследваше Мери не за да я арестува за престъпленията й, а да я екзекутира. Дали ще убие Дейвид или не — това не го засягаше. Куршумите му бяха предназначени за Мери, но докато Дейвид бе у Мери, някой от тях спокойно би могъл да прониже и него. Лора се придържаше далеч назад зад буика и след около две мили видя как той отбива към един от изходите.

— Излиза — каза Диди. — Отървахме се.

Лора намали и последва примера на Ван Дайвър.

— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Диди. — Няма да излизаш, нали?

— Точно това ще направя.

— Защо? Все още можем да стигнем Мери!

— Да — каза Лора, — но не искам това копеле да я стигне първо. Ако спира да зареди, ще му задигнем ключовете.

— Да, разбира се! Ти ще ги задигнеш! По дяволите, просиш си куршум!

— Ще видим — каза Лора и зави по изхода подир Ван Дайвър.

В буика Ван Дайвър следеше монитора под таблото. Там бе почнала да мига червена лампичка, показваща, че апаратурата е засякла излъчваните сигнали. Дисплеят от течен кристал показваше SSW^[1] 208 3.3 — посоката, хоризонталното отклонение и разстоянието в мили между миниатюрното излъчвателче в колата на Мери и апарата в неговата кола. Като излезе от завоя на детелината, видя, че показанията на дисплея се промениха — SW 196 2.2. Той пое по пътя, водещ в южна посока от I-94, минавайки покрай табела, на която пишеше 10 УТЪН — 3 мили.

— Няма да зарежда — каза Диди.

Ван Дайвър тъкмо минаваше покрай бензиностанция „Шел“ от едната страна на пътя и „Ексон“ — от другата.

— Поема по панорамния път.

— Защо тогава излезе? След като така горещо желае да хване Мери, защо слезе от магистралата? — попита нервно Лора.

Бе оставила помежду им един пикал и един камион. Изминаха така около две мили и отляво на пътя Лора видя синя сграда с яркооранжев покрив. Международен дом на палачинките, пишеше на фирмата му. Стоповете на буика светнаха, светна и мигачът и Ван Дайвър свърна в паркинга на МДП.

Свирепата усмивка на Ван Дайвър се изкриви още повече. Масленозеленият фургон, с очукана и издраскана лява страна, си стоеше, паркиран между един грохнал олдс и огромен панеловоз. Ван Дайвър паркира буика близо до сградата, откъдето можеше да наблюдава изхода. Изгаси двигателя и откачи кабелите от монитора, показващ сега NNE 017 0.01.

Достатъчно близко — помисли си той.

Ван Дайвър сложи черните си ръкавици, мърдайки с дългите си пръсти като крака на паяк. После извади броунинга изпод седалката си, щракна предпазителя му и го отпусна до бедрото си. Без да откъсва поглед от изхода на МДП, зачака. След няколко секунди оттам излязоха двама мъже със сини парки и шапки с козирки на главите. Те се запътиха към панеловоза, изпускайки кълбета бяла пара в утринния въздух. Хайде, хайде, какво се бавиш! — помисли си той. Смяташе, че след толкова години чакане можеше да почака още малко. Но търпението му се бе изчерпало и затова първият изстрел удари Едуард Фордайс вместо черепа на Мери Терър.

Кожата на врата му настръхна. Ван Дайвър усети някакво движение отзад и отляво. Главата му се завъртя в тази посока, ръката повдигна броунинга и сърцето му бясно затупа.

Впери поглед в кръглото отверстие на пистолета, притиснат в стъклото, и зад него видя жената, която първо бе видял по новините от Атланта, а по-късно — в кухнята на Беделия Морс.

Тя не бе убиец. Завеждаше светската хроника в Атланта Конститюшън и бе омъжена за брокер в стоковата борса. Никога — преди да отвлекат детето й — не бе изпитвала агонията на раздиращата болка. Никога не бе страдала. Всички тези неща бяха известни на Ван Дайвър и той внимателно ги претегли, готвейки се да вдигне оръжието си и да стреля през прозореца в нея. Изстрелът му щеше да бъде по-бърз и по-смъртоносен, защото тя нямаше куража да убие човек хладнокръвно.

Но той не го направи. Не го направи, защото видя нещо в насиненото лице на Лора, което го възпря. Не безнадеждност, не молба, не слабост. Отчаяние и ярост — ето какво видя, а той познаваше тези чувства много добре. Той може наистина и да даде първия изстрел, но тя със сигурност щеше да даде втория.

Беделия Морс внезапно се пресегна през Лора и отвори вратата, преди той да успее да чукне бутона за заключване.

— Остави пистолета долу — каза Лора.

Гласът й бе напрегнат и твърд. Дали щеше да стреля, ако се наложи? Не знаеше и се молеше на Бога да не й се налага да провери. Ван Дайвър просто стоеше с ухилената си физиономия, вперил в нея черните си и неподвижни като на гърмяща змия очи.

— Сложи го долу — повтори Лора. — На пода.

— Първо извади пълнителя — добави Диди.

— Да. Направи каквото ти казва.

Ван Дайвър погледна автоматика в ръката на Лора. Тя трепереше леко, поставила пръст на спусъка. Когато Ван Дайвър се размърда, и двете жени трепнаха. Той извади пълнителя от броунинга, задържа го в дланта си и постави оръжието на пода.

— Вземи ключовете и излез от колата — каза му Диди и той я послуша.

Лора хвърли поглед към фургона на Мери Терър и после пак към Ван Дайвър.

— Как разбра, че е тук?

Ван Дайвър мълчеше, вперил в нея бездънните си очи. Беше свалил вълнената си шапка и сега се виждаше, че главата му е плешива, с изключение на няколко дълги сиви кичура, приплескани към скалпа, и венец сиво-кестенява коса около темето. Слаб и жилав, висок около пет и десет фута, той в никакъв случай не можеше да се нарече огромен. Но Лора знаеше силата му от горчив опит. Бе стегнато кълбо от мускули и кости, движено единствено от омраза.

— За какво ти е антената? — попита Диди, оглеждайки вътрешността на колата му. — Нямаш телефон в колата.

Никакъв отговор.

— Копелето не може да говори без контакта на гърлото — сети се Диди. — Къде ти е контактът, гомньо? Можеш да сочиш, нали?

Никаква реакция. Диди каза:

— Я си дай за малко пищова. — И го взе от Лора.

Пристъпи напред и го заби в тестикулите на Ван Дайвър, гледайки го право в студените очи.

— Дойде в Ан Арбър да ме намериш, а? И какво правеше? Оценяваше колко струва къщата ми ли? — Тя натисна цевта още. — Как ме откри?

Лицето на Ван Дайвър бе неподвижна маска, но на лявото му слепоочие бързо и отсечено затупка издута вена. Откъм задната страна на МДП Диди видя голям боклукчийски казан, опрял гръб в задната стена на МДП, а по наклона към канавката се спускаше малка горичка.

— Нищо няма да измъкнем от него. Той не е нищо друго, освен… — тя приближи лицето си съвсем близо до неговото — … едно прецакано старо прасе.

При думата прасе от устата на Диди изхвърчаха слюнки, изпръскаха лицето му и го накараха да примигне.

— Хайде да се поразходим.

Тя го подкара към боклукчийския казан, мушкайки го в гърба с цевта на пистолета.

— Какво ще правиш? — попита Лора нервно.

— Нали не искаш да преследва Мери? Отвеждаме го в горичката и го гръмваме. Един куршум в коляното сигурно ще реши проблема. Няма да стигне далеч, пълзейки.

— Не! Не искам това!

— Аз го искам — каза Диди, блъскайки Ван Дайвър нататък. — Кучият син уби Едуард. Малко остана да убие и нас, и бебето. Мърдай, копеле!

— Не, Диди! Не можем да го направим!

— Ти няма да го правиш. Ще платя дълга на Едуард, това е всичко. Казах мърдай, скапана свиня такава!

Тя го ръгна здраво в тила с цевта, той изръмжа и залитна напред.

Ърл ван Дайвър вдигна ръце. Показа гърлото си и после посочи багажника на буика.

— А-а, доприказва му се — каза Диди.

Под дрехите я бе обляла студена пот. Щеше да го простреля, ако се наложеше, но самата представа за насилие караше стомаха й да се свива.

— Отвори го — каза му тя. — Съвсем бавно.

Докато той отваряше багажника, Диди държеше пистолета, насочен в гърба му. И тя, и Лора видяха подслушвателната антена, магнетофона и снайпера.

Ван Дайвър отвори малко сиво пластмасово куфарче и извади кабел с жак от единия край и миниатюрен говорител от другия. С обиграно движение пъхна жака в контакта на гърлото си, щракна копчето на говорителчето и регулира силата на звука. Вдигна говорителя и го доближи до лицето на Диди.

Устата му се размърда и вените на гърлото му изпъкнаха.

— Последният човек, който ме нарече свиня — застърга металическият глас, — полетя надолу по стълбите и си счупи врата. Ти знаеш едно от имената му — Реймънд Флечър.

Името я смая. Доктор Реймънд Флечър бе направил пластичната операция на лицето й.

— Хайде в колата — затръшна багажника на буика Диди и го бутна към БМВ-то. Когато Ван Дайвър седна на задната седалка с Диди, насочила пистолета към него, а Лора се настани зад волана, Диди каза: — Окей, казвай сега. Как ме намери?

Погледът на Ван Дайвър не слизаше от вратата на МДП, но гласът му се чуваше ясно от репродуктора в ръката му.

— Един мой приятел полицай работеше като таен агент по делото на Флечър, опитвайки се да го хване, че прави пластични операции на хора, които искат да изчезнат, Флечър се казваше тогава Реймънд Барне и работеше с доста мафиоти и издирвани от ФБР. Приятелят ми бе компютърен хакер^[2]. Той проникнал в компютърните файлове на Барнс и се опитал да ги разгадае. Всичко било кодирано и му отнело около пет месеца, за да схване за какво става въпрос. Барне държал в компютъра всичките си случаи, откакто бил почнал работа през седемдесетте. Появило се и твоето име заедно с описание на работата, която е свършил по теб в Сейнт Луис. По това време се включих и аз. Неофициално. — Черните му очи се преместиха върху Диди. — Докато отида до Маями, намерили приятеля ми в Бискайския залив с обгорено от бензинова лампа лице. Така че направих една визита при добрия доктор и отидохме в офиса му да проведем дълъг и интересен разговор.

— Да, но той не знаеше къде живея! — каза Диди. — Откакто си направих операция, съм се местила три пъти!

— Отишла си при Барнс с препоръчително писмо от един бивш член на Уедър Ъндърграунд на име Стюърт Макгалвин. Стюърт живееше във Филаделфия. Даваше уроци по грънчарство. Смайващо е какво могат да направят хирургическите инструменти, нали?

Диди преглътна с усилие.

— Какво стана със Стюърт?

— О! — каза гласът от репродуктора. — Удави се във ваната. Беше от оня тип хора със здраво затворени усти. Жена му… е, сигурно се е застреляла в главата, като го е намерила.

— Мръсен кучи син! — извика Диди и натисна цевта на пистолета към контакта на гърлото.

— Внимавай! — предупреди гласът от репродуктора. — Много съм чувствителен там.

— Ти си убил приятелите ми! Ще ти откъсна главата!

— Няма да го направиш — каза Ван Дайвър спокойно. — Може би ще ме осакатиш, но в теб желание за убийства вече няма, Беделия. Как го каза? „Нямам нужда от затворническа килия. Аз сама си я нося.“ Влязох в къщата ти и монтирах микрофон. Наблюдавам къщата ти вече четири години, Беделия. Даже се преместих от Ню Джърси, за да съм по-близо до теб.

— А как ме намери, след като Стюърт нищо не ти е казал?

— Жена му си спомни за теб. Ти си й изпратила един сервиз чинии. Чудесна изработка. Тя ти пратила по пощата чек да й направиш и шест чаши към чиниите. Чекът й бил върнат и беше у нея, адресиран до Даян Даниълс. На обратната му страна бе подписът ти и печатът на Първа банка в Ан Арбър. Когато те видях за пръв път, Беделия, прииска ми се да запея. Разбираш ли сега как човек може да обича някого и едновременно с това да го мрази?

— Не.

— Аз мога. Разбираш ли, ти бе за мен нишката. Това е. Ти бе една надежда за мен — колкото и малка да е — да намеря Мери Терър. Следях те, като излизаш и се прибираш, редовно преглеждах пощенската ти кутия, даже си бях опънал палатка в гората отсреща. И когато ти тръгна, усетих, че става нещо важно. Преди ти никога не бе напускала Ан Арбър. Новините бяха пълни с Мери. И аз разбрах. Разбрах.

Гласът от репродуктора бе ужасен и по очите на Ван Дайвър блестяха сълзи.

— Ето затова живеех, Беделия — каза той. — Да унищожа Мери Терър.

Лора слушаше с ням ужас разказа на Ван Дайвър и в този момент видя обекта на вниманието му да излиза от МДП с чантата на Дейвид в ръце.

— Мери — прошепна гласът на Ван Дайвър и по разкривената му от белези буза се търкулна една сълза. — Ето те и теб.

Мери току-що бе привършила с яденето — палачинки, яйца, пържени филийки и две чаши чисто кафе. В тоалетната бе сменила памперса на Дръмър, бе го нахранила и сега той доволен смучеше биберон — малка топчица топлинка.

— Добро бебче — каза Мери. — Ти си едно добро бебче, на…

Тогава забеляза БМВ-то, паркирано недалеч от нейния фургон, и се закова. Видя, че Лора Клейборн е зад волана, а Диди е седнала отзад с някакъв мъж, когото тя не позна.

— По дяволите! — изсъска.

Как, по дяволите, са я открили? Тя прехвърли Дръмър в едната си ръка, а другата й се промъкна в чантата и напипа колта. Магнумът бе по-надолу, затрупан от разни бебешки принадлежности. Спукай им гумите, помисли си тя разярена. Застреляй тая кучка в лицето, после убий и Диди! Направи няколко крачки към БМВ-то, но се спря. Шумът от изстрелите ще накара хората от МДП да излязат и да видят какво става. Някой сигурно ще забележи и номера на фургона. Не, тук не може. Би било глупаво да направи това сега, като знае, че Лорд Джак чака. С едва забележима усмивка тя се запъти към БМВ-то и Лора Клейборн излезе.

Застанаха на около двайсет фута една от друга — като две уморени животни — и студеният вятър ги пронизваше до кости. Погледът на Лора попадна на жълтото усмихнато лице на пуловера на Мери, закачено до сърцето й.

Мери извади колта и го подпря отстрани на Дръмър, защото видя, че Диди има оръжие в ръката си.

— Добър радар имаш — каза тя на Лора.

— Ако се наложи, чак до Калифорния ще вървя след теб.

— Ще ти се наложи. — Мери отправи поглед към надрасканото ВЪРВИ СИ на предното стъкло. — Някой ти е дал добър съвет. Върви си, преди да си пострадала.

Лора забеляза кървясалите очи и изопнатото уморено лице.

— Не можеш да продължаваш все така, без да спиш. Рано или късно ще започнеш да клюмаш зад волана.

Мери имаше намерение да намери някой мотел в Илинойс и да се наспи. Хапчетата и кафето я поободриха малко, но знаеше, че след няколко часа ще има нужда от почивка.

— И по-рано съм изкарвала по два дни без сън, когато…

— … беше млада? — прекъсна я Лора. — Няма да изкараш до Калифорния.

— Ти също няма да изкараш.

— Аз си имам сменник.

— Ти си имаш едно хубаво момченце. — Усмивката на Мери се стопи. — По-добре се моли да не взема да се обърна някъде.

Лора се приближи с още една крачка. Очите на Мери се свиха, но тя не отстъпи.

— Чуй и разбери — каза Лора с пресипнал от ярост глас, — ако направиш нещо на детето ми, ще те убия. Ще те убия, та ако ще това да е последното нещо на тоя свят, което ще направя.

Няма смисъл да стърча повече на тоя паркинг и да си губя времето, помисли си Мери. Трябваше да се върне на междущатската и да хваща пътя на запад. По-късно ще измисли нещо да се отърве от преследвачите си. Тя започна да отстъпва към фургона, все още подпряла колта отстрани в Дръмър, който с порозовели от студа бузи мируваше в чантата.

— Мери?

Това бе мъжки глас. Мъжът на задната седалка. Но имаше нещо странно и метално в този глас — сякаш бе проговорил робот.

Тя видя, че мъжът се бе втренчил в нея с черни като безлунна нощ очи, със зловещо ухилено и бледо лице.

— Мери? — проговори пак роботът. — Ти ме накара да страдам.

Мери спря да отстъпва.

— Ти ме накара да страдам. Помниш ли, Мери? Онази нощ в Линдън?

Гласът — почти безплътен и идващ отникъде поради страничните пориви на вятъра — накара по тила на Мери да полазят мравки.

— Аз убих Едуард — каза той, — но се целех в теб. Просто се развълнувах след толкова години. Ще те пипна, Мери. — Гласът изведнъж гръмна, усилен: — Ще те пипна, Мери!

Тя се оттегли бързо към фургона си, а Лора се намести пак зад волана на БМВ-то. Мери сложи Дръмър долу и запали двигателя. Секунда след това изръмжа и двигателят на БМВ-то. После Мери даде назад — кафето се плискаше в стомаха й — и насочи фургона към I-94, запад.

Лора се обърна към Диди:

— Вземи ключовете му и го изхвърли навън.

Диди издърпа ключовете от юмрука на Ван Дайвър със забит в хълбока му пистолет.

— Без мен никога няма да се оправите — каза Ван Дайвър. — Тя ще ви убие и двете, преди да се е стъмнило.

— Изхвърли го навън!

— А си ме изхвърлила — каза той, — а съм повикал мичиганския пътен патрул. А после и ФБР. Ще блокират пътя още преди да е стигнала границата с Илинойс. Мислиш ли, че Мери ще предаде бебето без бой?

Лора протегна ръка назад, сграбчи кабела и го изтръгна от контакта на гърлото.

— Вън! — каза му тя.

— Да, но той може и да пише — сети се Диди. — Трябва да му счупим пръстите на копелето.

Повече време за разправии нямаше. Лора освободи ръчната спирачка и подкара подир Мери Терър. Ван Дайвър издаде свистящ звук, но опитът му да каже на Лора за проследяващото устройство в колата му бе неуспешен. Веднъж обърнала гръб на МДП, Лора настъпи здраво газта и се спусна след фургона. Диди продължаваше да държи пистолета, притиснат в хълбока на Ван Дайвър. Това не го смущаваше. Рано или късно ще трябва да си почине малко. И двете жени имаха бели и нежни гърла, а той все още имаше ръце и зъби.

Нищо и никой нямаше да го спре да убие Мери Терър. Ако трябваше да се отърве от тези жени, за да вземе колата, така и ще направи. Друга парола той нямаше, освен една — отмъщение, а който се изпречи на огнената му пътека, ще бъде изпепелен.

Лора видя как пред нея фургонът намали, за да направи завоя и се влее в I-94, запад. Тя го последва и се настани в лентата зад Мери, увеличила скоростта на шейсет и пет мили в час. Фургонът и колата останаха на петдесет ярда един от друг. Сутрешното движение бе започнало да набира обороти. Във фургона Мери погледна в страничното огледало очуканата предница на БМВ-то. Споменът за металическия глас още я караше да тръпне.

Ти ме накара да страдам — бе казал той. — Онази нощ в Линдън.

Помниш ли, Мери?

Тя наистина помнеше. Един куршум разкъсва бузата на една свиня, а вторият разпаря гърлото й.

Страдай.

Много отдавна беше, помисли си Мери. Ама че работа! Сети се, че чете нещо за свинята в албума на Диди, но не можа да си спомни името му. Нищо, няма значение. И той е луд като Лора, ако си мисли, че може да я спре. Тя бе тръгнала за Калифорния с Дръмър и никой не би могъл да се изпречи на пътя й и да остане жив. Ще внимава със скоростта като всяко добро момиче, няма да дразни пътните свинчета по магистралата и ще мисли как да се погрижи веднъж завинаги за Лора Клейхед^[3], Бенедикт Беделия^[4] и страдалеца.

Тя продължи, насочена неотклонно нататък — към обетованата земя, а БМВ-то тичаше по петите й като хрътка.