Робърт Маккамън
Мое (3)

2. Внимателен купувач

Едрата жена в „Бургер Кинг“ униформа буташе пред себе си количка за пазаруване и обикаляше рафтовете на супермаркета „Пигли Уигли“. Намираше се в търговския център на Мейбълтън, на около четвърт миля от апартамента си. На блузата си бе закачила жълта значка с усмихнато лице. Косата й, блеснала от мазния пушек на гриловете, висеше свободно по раменете й. Лицето й бе сдържано и спокойно, без никакво изражение. Избра си няколко кутии супа, консервирано говеждо и малко зеленчук. От отдела за замразени храни си взе няколко готови храни и кутия диетичен шоколад. Движенията й бяха методични и внимателни, сякаш задействани от вътрешна, натегната пружина. По едно време се спря и вдъхна въздуха, идващ от мястото, където държаха месото — стори й се малко тежък за дробовете й. Подуши миризмата на кръв от прясното месо.

После Мери Терър продължи нататък — внимателен купувач, проверяващ цени и съставки. Храната можеше да е пълна с отрови. Тя избягваше да купува кутии с одраскани страни или ударени консерви. От време на време се спираше и хвърляше поглед през рамо да види дали някой не я следи. Копелетата от ФБР носеха сякаш маски от човешка кожа, които можеха да слагат и свалят и можеха да правят така, че да изглеждат млади и стари, дебели и слаби, високи или ниски. Навсякъде се навираха като хлебарки в мръсна къща.

Днес обаче не мислеше, че е следена. По някой път тилът й изтръпваше, кожата на ръцете й настръхваше и точно по това познаваше, че свинете са наблизо. Но днес се виждаха само домакини и няколко приличащи на фермери типове, купувачи на бакалски стоки. Тя огледа обувките им. Свинете винаги носеха лъснати обувки. Алармената й система мълчеше. Все пак човек никога не знае и точно затова в дъното на чантичката си тя носеше пистолет, какъвто носят полицаите в извънслужебно време, тежащ двадесет и осем унции^[1] и побиращ четири патрона „Магнум 357“.

Тя се спря при вината и си избра бутилка „Сангрия“^[2]. После добави торбичка соленки и кутия солени бисквити. Следващата спирка бе малко по-нататък, където бяха бурканите с бебешка храна.

Мери зави с количката си зад ъгъла на рафта и видя пред себе си майка с бебе. Жената — още съвсем млада, седемнадесет или осемнадесет годишна — бе привързала детето към количката си за пазаруване. Косата й бе червена и къдрава и бебето също имаше червеникав оттенък на косата. Облечено в светлозелени ританки, то смучеше биберон и оглеждаше околния свят с огромни сини очи, докато риташе и размахваше ръце във всички посоки. Майката, облечена в розов пуловер и дънки, тъкмо избираше бебешка храна от полицата на „Гърбър“. Това беше предпочитаната марка на Мери.

Тя бутна количката си по-наблизо и младата майка каза:

— Извинете. — После дръпна количката си малко назад.

Мери се престори, че търси по полиците определена марка, но всъщност не изпускаше от очи червенокосото бебе. Момичето улови погледа й и Мери включи усмивката си.

— Какво хубаво бебе! — каза тя.

Протегна ръка към количката и бебето се вкопчи в показалеца й.

— Благодаря — отвърна младата майка, но някак си несигурно.

— Забавни са тия бебета, нали? — попита Мери.

Тя вече бе огледала обувките на момичето — изтъркани маратонки. Детето стискаше и отпускаше пръста й.

— Да, г’сожо, мисля, че е така. Разбира се, тоест ако имате деца, нали?

— Какво искате да кажете? — вдигна вежди Мери.

— Ами нали знаете. Децата отнемат толкова време.

Това си е просто едно дете с друго дете, помисли си Мери. Виждаше тъмните кръгове под очите й. Не заслужаваш да имаш дете, помисли си пак Мери, не си си платила таксата. Лицето й запази усмивката.

— Как му е името?

— Аманда.

Момичето избра няколко буркана плодово пюре и ги сложи в количката, а Мери освободи пръста си от хватката на бебето.

— Беше ми приятно да си поговорим.

— Моето бебе обича пюре от праскови — каза Мери и взе два буркана от посочения вид. Лицевите мускули започнаха да я болят. — Имам чудесно здраво момче!

Момичето вече си бе тръгнало, бутайки количката пред себе си. Мери чу тихите звуци, излизащи от биберона на бебето, после количката стигна до края на рафта и момичето зави надясно. Мери почувства желание да изтича след нея, да я стисне за раменете и да я накара да слуша. Да й каже, че светът е мрачен и зъл и много обича да дъвче малки червенокоси момиченца. Да й каже, че агентите на американския Молох^[3] се пъхат навсякъде и могат да ти извадят душата през очните ябълки. Да й каже, че можеш да се разхождаш в най-хубавите градини и пак да чуеш крясъка на пеперудата.

Спокойно, каза си Мери. Бъди внимателна. Тя знаеше тайни, които не можеше да сподели. Никой в „Бургер Кинг“ не знаеше за нейното дете и това бе за добро. Тя възвърна контрола върху себе си — капакът щракна на място, — избра още няколко буркана с различни плодове, постави ги в количката и продължи. Показалецът й все още бе топъл от бебешките пръсти.

Спря се пред отдела за пресата. Новият брой на списание „Ролинг Стоун“ беше там. На корицата имаше снимка на група млади жени, „Бенгълс“^[4]. Тя не познаваше музиката им. „Ролинг Стоун“ не беше онова списание, което тя помнеше — сгъваше се по средата и в него имаше статии от Хънтър Томпсън и рисунки от този странен тип Стедман, който винаги показваше как хората си повръщат червата. Тези рисунки бяха пълни с гняв и злъч. Сега „Ролинг Стоун“ бе пълно е блестящи реклами и ближеше буржоазния задник. Беше виждала как Ерик Клептън прави ония рекламни клипове на бира — ако имаше бутилка от нея, щеше да я счупи и да му пререже гърлото с някое от парчетата.

Въпреки това тя сложи „Ролинг Стоун“ в количката. Беше все пак нещо за четене — нищо, че не разбира новата музика, нито пък познава съставите. Едно време изчиташе списанието от кора до кора, когато то беше парцал и героите бяха все още живи. Всички те бяха изгорели млади и затова ги наричаха звезди. Млади и мъртви, а тя все още бе жива и стара. Понякога се чувстваше измамена. Сякаш бе изпуснала влак, който няма да се върне, а тя стоеше и чакаше на перона с неперфориран билет в ръка.

На опашката. Нова касиерка. С пъпки по бузите. Вади чековата книжка — чековете са на името на Джинджър Коулс. Внимателно — дръж пистолета на дъното на чантичката. Пиши сумата. По дяволите, тия бакалски стоки здравата прецакваха бюджета! Подпиши. Джинджър Коулс.

— Ето — каза тя на момичето, побутвайки чека и шофьорската си книжка към нея.

На снимката се виждаше усмихнатото й лице, косата й бе сресана назад и подстригана малко по-късо, отколкото сега. Имаше силно лице с прав и тесен нос и високо чело. В зависимост от светлината и цвета на обличаните дрехи, цветът на очите варираше от бледозелен до студено сив. Тя гледаше как касиерката записва номера на книжката на гърба на чека.

— Месторабота? — попита момичето и Мери отговори:

— Юнайтед Парсъл… — И се запъна.

В главата й се завъртя вихрушка от самоличности — цяла вселена. Не, не Юнайтед Парсъл Сървис. Там работеше под друго име от 1984 до 1986 в отправния склад на службата в Тампа.

— Съжалявам — каза тя, докато касиерката я гледаше безизразно. — Това е старата ми работа. Помощник-управител в „Бургер Кинг“.

— О, така ли? — В очите на момичето се появи малко интерес. — Къде точно?

Студена игла прониза сърцето на Мери. Усети как усмивката й спадна с едно деление.

— В Норкрос Роуд, на около шест мили оттук.

— Току-що започнах работа тук — каза касиерката, — но заплатата никаква я няма. Вие ли се разправяте с наемане на нови работници и тям подобни?

— Не.

Пъпките може да са грим, помисли си Мери. Момичето може и да не е толкова младо и глупаво, колкото изглежда.

— Управителят върши това.

Ръката й се пъхна наполовина в чантичката и с върха на пръстите си тя усети хладния метал на пистолета.

— Не ми харесва тук. Няма да е лошо да се преместя. Не ви ли трябват някакви помощници там?

— Не. Всичките ни места са заети.

Момичето вдигна рамене.

— Е, не е зле да намина и да попълня една молба все пак. Дават ви безплатно бургери, нали?

Мери усети. Някой идваше зад нея. Чу тих звук, сякаш някой извади добре смазан пистолет от кобура му и дъхът й спря…

Тя се извъртя, хванала дръжката на пистолета в чантата, и съвсем малко остана да го извади; когато видя червенокосата млада майка да спира количката с бебето до касата. Малката все още смучеше жадно биберона, а очите й шареха нагоре-надолу.

— Добре ли сте? — попита касиерката. — Госпожо?

Усмивката бе изчезнала от лицето на Мери. За част от секундата младата майка успя да види нещо, което я накара да дръпне количката назад и с инстинктивно движение на ръката да прикрие гърдите на бебето. Не можеше да каже какво точно бе видяла, защото гледката изчезна много бързо, но в паметта й се запечата образът на едрата жена със стиснати зъби и зеленикави котешки процепи вместо очи. За това кратко време й се стори, че жената се надвесва над нея и сякаш от кожата й я лъхна студ като в зимна мъгла.

После всичко приключи като щракване с пръсти. Стиснатите зъби и процепите ги нямаше, а лицето на Мери Терър бе спокойно и безизразно.

— Госпожо? — каза касиерката.

— Толкова е хубаво — каза Мери на младата майка, която още не бе разбрала, че това, което изпита, е страх.

Очите на Мери бързо огледаха района на касите. Трябваше да излезе оттук, и то бързо.

— Добре съм — каза на касиерката. — Готово ли е?

— Аха. Секундичка само и ще ви сложа всичко в торбичките.

Покупките напълниха две торбички. Това беше опасният момент, мислеше си Мери. Ако са решили да я хванат, то това ще стане, когато и двете й ръце са заети с торбите. Тя прибра книжката си и преметна чантата през рамо. Остави я отворена, в случай че се наложи да извади пистолета бързо.

— Казвам се Тони — каза касиерката. — Може би ще намина и ще попълня една молба.

Ако някога пак видеше това момиче, помисли си Мери, щеше да го убие. Отсега нататък щеше да ходи да пазарува във „Фуд Джайънт“. Оттатък магистралата. Тя взе торбите и се насочи към изхода. Един мъж в камуфлажно яке, от тия, които носят ловците, се бе запътил към паркинга в гадния дъжд. Мери го наблюдаваше внимателно, докато бързаше към пикапа си, но той дори не погледна към нея. Тя сложи торбите на пода откъм дясната страна, до пакета от „Играчки Арт и Лари“. Отдолу под таблото имаше пушка с рязана цев, закрепена с метални скоби. Седна зад волана, заключи и двете врати, запали двигателя и подкара към къщи, избирайки заобиколен маршрут. През целия път стискаше здраво волана, очите й непрекъснато поглеждаха огледалото за обратно виждане. По едно време изсъска през стиснати зъби.

— Мамка му! Мамка му! Прекарах се! По дяволите, прекарах се!

Лицето й се изпоти. Тя пое дълбоко въздух.

— Спри за малко. Спокойно, спокойно. Никой не те познава. Никой. Никой не те познава.

Повтаряше това като заклинание през целия път до своя блок. От едната му страна имаше паркинг за ремаркета, а от другата — работилница за поправка на камионни двигатели.

Докато Мери паркираше на мястото си, видя пак мишето лице да наднича от прозореца. Това беше старецът от съседния апартамент. Шеклит прехвърляше шестдесет и пет години и рядко излизаше от къщи, освен когато събираше консервени кутии от магистралата. И кашляше много нощем. Една нощ тя прерови неговия боклук и намери празна бутилка от бърбън, картонени подноси за готова храна, списание „Кавалиър“, от чиито страници бяха изрязани някои реклами, и парчета от писмо, които тя подлепи с помощта на скоч и силна лампа. Беше от някаква жена на име Пола и Мери си спомни част от него:

Наистина искам да ти дойда на гости. Какво ще кажеш? Били казва, че няма нищо против. Онзи ден си говорихме и не можем да разберем защо не дойдеш да живееш с нас. Не те ли е срам да живееш по този начин с всичките тези пари, които спести от магазина? Не се преструвай, че не знаеш за какво става въпрос! Мама ми каза! Както и да е! Кевин пита за дядо си всеки божи ден.

Мери опъна ръчната спирачка и видя как Шеклит се дръпна навътре в тъмната стая. Той я гледаше, като излиза и се прибира — по същия начин гледаше и чернокожата жена, живееща над тях, и младата двойка индианци от апартамента отсреща. Не обичаше да я наблюдават, инспектират и съдят. Когато решеше, че е време да се маха, може би щеше да направи нещо за дядо Шеклит.

Мери вдигна двете торби и ги внесе вътре. В апартамента още миришеше на изгоряла пластмаса. Предната стая, облицована с чамова ламперия, бе уютна и подредена. Мери никога не я използваше. Една лампа, пълна със син разтвор, имитация на лава, хвърляше бледосиня светлина — разтворът вътре мърдаше и образуваше причудливи фигури. Напомняше и сперматозоид, търсещ яйцеклетка.

Тя постави торбите на помощната маса в кухнята и перна една мъртва хлебарка от фурнира. След това се върна да вземе новото си бебе.

Още преди да стигне прага на външната врата, чу, че дясната врата на пикала се отваря. Пантите издаваха висок, стържещ звук. Сърцето й подскочи и лицето й се наля с кръв. Шеклит! Претърсваше пикапа й! Бебето ми!, помисли си тя и хукна навън с широки крачки.

Някой тъкмо се навеждаше навътре откъм дясната страна. Мери сграби вратата, затръшна я върху натрапника и чу как оня изпищя от болка.

— О-ох! Исусе Христе! — И се измъкна навън със замъглени от болка очи, притиснал ръка към ребрата си. — Искаш да ми строшиш шибаните ребра ли?

Това не беше Шеклит, въпреки че бе сигурна, че той гледа театъра от прозореца си. Това бе Горди Пауърс, двадесет и пет годишен, със светлокестенява коса, падаща свободно по раменете му. Беше слаб като щека, с дълго изпито лице и набола по бузите брада. Бе облечен в избелели дънки, фланелена риза и олющено черно кожено яке, украсено с метални капси.

— Човече божи! — каза той. — Изкара ми акъла!

— Преди това обаче те потупах предупредително по рамото. Какво искаше да откраднеш?

— Нищо! Просто паркирах и те видях да внасяш пакетите си — реших да ти помогна и да ти донеса и третия пакет! — Той отстъпи назад и разтегли тънките си устни в неприятна усмивка. — Това ли трябваше да получа, задето бях добрият самарянин, а?

Мери погледна наляво и видя сребристата спортна мазда на Горди, паркирана няколко места по-нататък. Тя каза:

— Както и да е, благодаря ти, но ще си го взема сама. — Взе пакета от пода и видя надписа „Играчки Арт и Лари“, изписан отстрани.

— К’во ши прайш? — попита Горди. — Ши си играиш ли?

Мери затръшна вратата и тръгна към апартамента си. Горди я последва и тя знаеше, че той ще го направи. В края на краищата бе дошъл да я види. Снощи бе направила поръчка — преди Роби да стане толкова лош.

— Мирише на нещо тук — забеляза Горди, като затвори вратата и заключи. — Да не си изгорила нещо?

— Да. Вечерята.

Мери занесе пакета в спалнята си и го сложи в шкафа. После — необичайно за нея — включи телевизора на CNN. На екрана се появи Лин Ръсел. Мери я харесваше, защото, изглежда, беше едра жена. Кадърът се промени и показа свински коли е включени сини лампи — в единия ъгъл на екрана говорителят започна да говори, че някой някъде бил убит. На чаршафа на носилката имаше кръв и се виждаха очертанията на някакво тяло. Понякога Мери гледаше CNN с часове, неспособна и нежелаеща да прави каквото и да било, само да седи и да гледа като паразит, хранещ се с мъките на други човешки същества. Когато беше добре напомпана с ЛСД, екранът ставаше триизмерен и показваните сцени минаваха в стаята, а това беше доста тежка ситуация.

Тя чу оттатък шумоленето на торбичка. После чу гласа му:

— Ей, Джинджър! За к’во ти е толкоз бебешка храна?

Докато се върне в кухнята, в главата й се оформи отговор:

— Една котка се мотае някой път насам. Храня я.

— Котка? Да обича бебешка храна? Мразя котки. Настръхвам, като ги видя.

Малките и блестящи като копчета очи на Горди винаги шареха, търсейки нещо. Те откриха коричката стопена пластмаса на един от котлоните, регистрираха факта и продължиха.

— Имаш хлебарки — забеляза.

Той се разходи из кухнята, докато Мери се занимаваше с покупките. Горди се спря пред една от снимките, изобразяващи усмихнато бебе.

— Имаш си тръпка към бебетата, нали?

— Да — каза Мери.

— А как така нямаш деца тогава?

Не му казвай, помисли си Мери. Горди й приличаше на мишка, която се опитва да отмъкне троха изпод ноктите на тигър.

— Просто не съм успяла.

— Знаеш ли, странно е малко, а? Двамата с теб правим бизнес вече… колко, пет или шест месеца? А аз нищичко не знам за теб.

От джобчето на ризата си той извади клечка за зъби и я мушна между пожълтелите си дребни зъби.

— Даже не знам отде си.

— От ада — каза тя.

— Олеле-е-е — размаха той ръце в престорен ужас. — Не ме плаши, сестро! Не бой се, няма да се насера. Отде си?

— Искаш да кажеш къде съм родена ли?

— Аха. Не си тукашна, щото не говориш като у Джорджия.

Тя реши да му каже. Може би защото отдавна не бе казвала:

— Ричмънд, Вирджиния.

— И как така си попаднала тука? Как така не си във Вирджиния?

Мери подреди готовата храна и я сложи в камерата. Въображението и заработи на пълни обороти.

— Преди няколко години имах трудности в брака. Мъжът ми ме хвана с един по-млад тип. Ревниво копеле беше. Каза, че ще ми разпори корема и ще ме остави в гората, където никой няма да ме намери. Каза, че ако той не го направи, имал приятели, дето щели. Така че избягах, без да се обръщам. Движех се непрекъснато, била съм тук-там, но ми се струва, че още не съм си намерила дом.

— Да разпори на тебе корема? — Горди се усмихна, без да вади клечката. — Не го вярвам!

Мери впери поглед в него.

— Искам да кажа… ами… едричка жена си. Трябва да е някой як мъжага, за да те катурне, а?

Тя постави бурканите с бебешката храна в кухненския шкаф. Горди смучеше клечката и звукът беше същият, който издаваше бебето с биберона.

— Още нещо да искаш да знаеш?

Тя затвори шкафа и се обърна към него.

— Аха. Като например… на колко години си?

— Твърде стара, за да слушам още изгъзици. Донесе ли поръчката ми?

— Тук, до сърцето ми.

Горди бръкна в страничния джоб на якето си и извади целофанено пликче, в което имаше малко квадратче промазана хартия.

— Помислих си, че дизайнът може да ти хареса.

Той подаде пликчето на Мери и тя видя какво имаше на хартията.

Равномерно разположени, на квадратчето имаше четири жълти усмихнати лица, подобни на значката, закачена на блузата й.

— Приятелчето ми е истински художник — каза Горди. — Може да си измисля какви ли не неща. Завчера един клиент искаше малки самолетчета. Някакъв друг хахо пък искаше американското знаме. Е, цветовете струват малко по-скъпо, но каквото и да е, приятелчето ми си харесва работата.

— Твоят приятел върши добра работа.

Тя вдигна хартията срещу светлината. Лицата бяха боядисани с хранителна боя с дъх на лимон, а малките точици на очите бяха евтина, но силна киселина, приготвена в една лаборатория близо до Атланта.

Мери извади портмонето си от чантичката — извади и автоматичния „Магнум“. Остави пистолета на помощната маса, докато отброяваше петдесет долара за стоката.

— Добро парченце, а? — каза Горди и пръстите му погалиха оръжието. — Готина сделка направи ти с това.

Ръката му прие парите и банкнотите потънаха някъде в дънките му.

Мери бе купила магнума през септември от него, два месеца след като той го беше забърсал от един съдържател на бар (барът се наричаше „Виолетов човекоядец“). 38-калибровият в чекмеджето и рязаната цев в пикапа бяха купени през последните няколко години от различни канали. Където и да отидеше, Мери винаги се стараеше да си намери някой, който да я снабдява с нейните две слабости — ЛСД и оръжия. Винаги бе обичала оръжията — миризмата и тежестта им я възбуждаха, бяха така зловещо красиви, „феминистка, избиваща комплекси“ — така я беше нарекъл едно време Лорд Джак и думите му изплуваха от сивата мъгла на спомена.

За нея ЛСД-то и оръжията бяха връзка с миналото и без тях животът щеше да бъде празен като утробата й.

— Окей. С това приключихме, нали? — Горди извади клечката от зъбите си и я пъхна обратно в джобчето. — До следващия път?

Тя кимна. Горди тръгна да излиза от кухнята и Мери го последва с натъпканите с киселина усмихнати лица в ръка. Като си тръгне, тя щеше да роди. Бебето беше в шкафа до леглото и затворено в кутия. Щеше да оближе усмихнатите лица, да нахрани новото си бебе и да гледа по CNN как хората от омразния външен свят се избиват помежду си.

Горди протягаше ръка към ключалката. През изминалите години бе погълнала толкова ЛСД, че когато си поискаше, можеше да гледа като в забавен каданс, можеше да разбива всяко движение на отделни съставни части. Ръката на Горди бе на ключалката — той бе готов да отвори.

Горди бе едно мазно копеле. Продавач на наркотици и контрабандно оръжие. Но все пак бе човешко същество и Мери внезапно осъзна, че иска да усети човешко докосване.

— Почакай — каза тя.

Горди спря, почти завъртял ключалката.

— Имаш ли някакви планове? — попита Мери.

Беше готова да приеме отказ, готова да се свие обратно в черупката си.

Горди се поколеба и се намръщи.

— Планове? Като например?

— Например да хапнеш нещо. Имаш ли къде да отидеш?

— Ами след някой и друг час трябва да забера приятелката си. — Той погледна часовника си. — Казвай!

Мери доближи усмихнатите лица към носа му.

— Не искаш ли да опиташ?

Очите на Горди прескочиха към стоката и пак се върнаха обратно.

— Не знам — каза той.

Беше уловил една неизречена покана — не за ЛСД-то, а за нещо друго. Може би начина, по който се приближи до него, може би лекото й кимване с глава към спалнята. Каквото и да беше, Горди знаеше тоя език. Помисли малко — все пак клиентка е, а бизнесът върви зле, ако чукаш клиентките си. Не беше и главозамайваща хубавица, а и стара на това отгоре. Затова пък той никога не бе свалял толкова висока жена и се запита като какво ли ще е да се гмурне и заплува в това блато от плът. Май и циците си ги биваше. Лицето й би могло да бъде хубаво, ако му сложи малко грим. И все пак… имаше нещо странно в нея — всички тия картинки на бебета по стената и…

По дяволите! — помисли си Горди. Защо пък не? Би могъл да чука и дърво, стига да намери достатъчно голяма дупка в него.

— Аха. Май ще опитам.

— Хубаво.

Мери се пресегна през него, заключи и постави веригата. На Горди му замириса на хамбургери. Когато тя погледна отново към него, лицето й бе съвсем близко и очите й имаха оттенък на нещо средно между зелено и сиво.

— Ще направя вечеря и после ще отпътуваме. Обичаш ли супа минестроне и сандвич с шунка?

— Да — вдигна рамене той. — Каквото и да е.

Ще отпътуваме — беше казала тя. Това беше допотопен израз. Беше го чувал в старите филми по телевизията, когато показваха филми от шейсетте и тям подобни бълвочи.

Той я изгледа, докато тя се обърна и тръгна към кухнята, и после я чу да налива вода от чешмата.

— Ела да си приказваме.

Горди погледна към ключалката и веригата. Още можеш да си тръгнеш, ако искаш. Тая грамада ще те направи на пестил, ако не внимаваш. Той огледа лампата и лицето му се оцвети в синьо.

— Горди? — Гласът й бе нежен, сякаш говореше на дете.

— Е, добре. Имаш ли бира?

Той съблече якето си, метна го на очукания диван в дневната и се запъти към кухнята, където Мери Терър приготвяше супа и сандвичи за двама.