Робърт Маккамън
Мое (26)

7. Тарторът на всички свине

Зад Мери Терър бе Ню Йорк Сити. Над нея — сиво небе, покрито с облаци. Под нея — палубата на корабчето, пренасящо група туристи през набраздените от вятъра води към това, което лежеше пред тях — плачещата дама на Острова на свободата.

Мери стоеше на завет в покритата с плексиглас кабина, взела Дръмър на ръце. Плачещата дама растеше все повече и повече, с факел в едната ръка и книга, притисната към гърдите — в другата. Останалите пътници, повечето японци, правеха снимки като луди. Мери подрусваше Дръмър и тихичко му говореше, а сърцето й лудо биеше, докато корабчето приближаваше местоназначението си. В огромната чанта на рамото си носеше магнума, напълно зареден. Облиза устни. Около пиедестала на плачещата дама се разхождаха хора, а на пристана, където корабчето щеше да спре, един човек хранеше чайките. Мери погледна часовника на китката си. Беше два часът без осем минути. Чак сега разбра, че Островът на свободата е много голямо място. Къде точно трябваше да се осъществи контактът? Съобщението в Стоун не уточняваше. В сдържаното й изражение се прокрадна лека паника — какво ще стане, ако не успее да намери Джак? Какво ще стане, ако той я чака, а тя не успее да го намери? Спокойно, каза си. Довери се на кармата и си отваряй очите.

Дръмър започна да плаче.

— О-о, о-о, о-о! — каза тя нежно и му даде биберона.

Под очите й имаше черни кръгове. Сънят й бе неспокоен, пълен с призраци — свине с пушки и пищови, хвърлящи се отгоре й от всички страни. Още докато си купуваше билет, бе прехвърлила другите туристи — никой от тях не миришеше на свиня и никой от тях нямаше лъснати обувки. Но така, на открито, тя не се чувстваше сигурна и още щом стъпеше на острова, щеше да отвори ципа на чантата, за да може мигновено да извади пистолета, ако се наложи.

Корабчето започна да забавя ход — пред тях се издигаше исполинската снага на плачещата дама. После от него полетяха въжета, то опря борд в пристана и спусна стълбата.

— Внимавайте при слизането, внимавайте при слизането! — извика някой от екипажа и възбудената тълпа туристи започна да слиза на брега.

Време беше. Мери изчака всички да слязат, после отвори ципа на чантата и двамата с Дръмър стъпиха на бетонния пристан на острова.

В студения вятър над пристана с писък се въртяха чайки. Очите на Мери шареха наляво и надясно — една възрастна двойка се разхождаше покрай перилата, едра жена подбутваше пред себе си две деца, три тийнейджърчета с кожени якета се бутаха и викаха с пронизителни гласове, на една пейка бе седнал мъж в сиво спортно облекло, отправил празен поглед към града, още един мъж с кафяво палто хвърляше фъстъци на чайките. На краката си имаше лъснати обувки и Мери се отдалечи бързо от него, усещайки как кожата на тила й настръхва.

Един униформен гид събираше японците около себе си. Мери го подмина, закрачила по алеята, излизаща досами водата. По нея плуваха мазни петна и умрели риби показваха подутите си бели кореми. Към нея се приближаваше жена — сама. Имаше дълга черна коса, развяваща се от вятъра, и бе облечена с червено палто. На около шест крачки от нея жената внезапно спря и се усмихна.

— Хей, здрасти! — каза тя весело.

Мери се приготви да отвърне, но иззад гърба й излезе млад чернокос мъж.

— Здрасти! — отвърна той на жената и ръцете им се съединиха. — Искаш да се скриеш от мен, така ли? — подразни я той.

Те обърнаха гръб на Мери Терър и се облегнаха на перилата, притиснати един в друг, а Мери продължи нататък с Дръмър. Проби си път през още една група японци, насочили апаратите си към плачещата дама. Окото й долови проблясване на значка и тя погледна надясно. На около десет метра от нея бавно се разхождаше свиня в тъмносиня униформа. Тя бързо отмести поглед от него, отиде към перилата, където се спря с Дръмър в ръка и се загледа в сивата пелена, обвила града. Едната й ръка лежеше, отпусната на отвора на чантата — имаше почти мигновен достъп до магнума. Почака така няколко секунди, после с разтуптяно сърце бавно отвърна поглед от гледката. Свинята бе отишла от другата страна на туристите. Притаила дъх, тя го проследи с поглед как се отдалечава. Тук не е безопасно, помисли си Мери. Много е открито. И изведнъж като гръм я порази мисълта — това не е място, което Лорд Джак би избрал за среща! Няма къде да се скриеш и няма накъде да бягаш, ако капанът щракне. Видя как един чернокож с яке се е зазяпал в нея — тя също се загледа в него, докато накрая той отмести поглед и тя закрачи отново напред. Нещо никак не й харесваше, това място бе лошо, не бе в стила на Джак. Когато хвърли поглед назад, видя чернокожия да става и да отива към перилата, стремейки се сякаш да не я изпусне от поглед.

Капан — помисли си. В нея звънна тревожен сигнал. Във въздуха миришеше на свини. Мъжът, който хранеше чайките, изведнъж се появи, крачейки бавно покрай перилата със свинските си лъснати обувки, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си. Познаваше този тип свини, носещи огнестрелно оръжие — тежестта на оръжието си личеше в походката на това копеле. Сълзи на ярост напълниха очите й, в мозъка й тревожно запищя предупредителен сигнал: Капан! Капан! Капан!

Мери закрачи бързо, отдалечавайки се от чернокожия с якето и от копелето с лъснатите обувки. С биберон в устата, Дръмър започна да издава тихи мяукащи звуци, доловил вероятно напрежението на Мери.

— Ш-ш-ш — успокои го тя. — Мама е тук.

Раменете й се напрегнаха. Чакаше да чуе шум от свирка или от радио — сигнал за врага да започне операцията по залавянето й. Знаеше какво да прави, когато това стане. Най-напред убива Дръмър с изстрел в главата. После продължава да стреля по гъзомийниците, докато не я свалят. Разумно. Няма да умре, преди да отведе някого със себе си, и проклета да е, ако им се даде жива.

Изведнъж Мери се закова на място. Дъхът й спря.

Ето го. Ето го там. Пред нея, облегнат на перилата, зареял поглед в Атлантика. Тялото му все още бе младо и стройно и дългата му коса се стелеше на златни талази по раменете. Носеше протрито кожено яке, избелели дънки и високи обувки. Пушеше цигара и димът се извиваше около главата му, после вятърът го отнасяше.

Лорд Джак. Ето го, чака нея и бебето.

Не можеше да помръдне. Една сълза — не от ярост, а от избликналата радост — бавно се търкулна по дясната й буза. В гърлото й се събра буца и тя се уплаши — няма да може да проговори. Направи крачка към него, разкъсвана от желание да се хвърли в обятията му. Той изтърси цигарата отвъд перилата и се загледа във виеща се в небето чайка. Мери виждаше фино очертания нос и деликатната брадичка. Беше махнал брадата, но си беше той! О, мили боже, той беше, ето го тук, пред нея!

Мери тръгна към него, треперейки цяла. Беше по-дребен, отколкото си го спомняше. Разбира се, че ще бъде — тя е станала по-едра, отколкото беше.

— Джак? — каза нежно, със задавен глас.

Пое си дъх и опита отново, готова да откликне на пламъка, който ще лумне в очите му, като се обърне и я види.

— Джак?

Главата му се обърна.

Лорд Джак бе момиче.

Тийнейджърка, може би седемнайсет или осемнайсетгодишна. Дългата й руса коса танцуваше на вятъра, а от ухото й висеше малко сребърно скелетче. Тя вторачи в Мери студен и враждебен поглед, стиснала цигарата в уста.

— Нъ мени ли гуворити? — попита я.

Мери се спря с внезапно натежали крака. Усети как лицето й се втвърдява, как радостта отлита от нея като отнесена от вятъра чайка. Издаде някакъв звук — не беше сигурна какъв точно, може би изплъзнал се от непоносимата болка стон.

— Луда скапанячка — промърмори момичето, изниза се покрай нея и се отдалечи.

Той дойде. Плътно зад нея. Гласът.

— Мери.

Не въпрос. Увереност.

Обърна се, прихванала Дръмър с една ръка, пъхнала другата в чантата. Пръстите й обхванаха ръкохватката на магнума.

— Мери — повтори той и бледосините му очи се просълзиха.

Това беше мъжът, който хранеше чайките. Имаше къса кестенява коса, посребрена от двете страни, и очила в рогови рамки. Лицето му бе костеливо, брадичката — твърде дълга, а носът — твърде голям. Около очите си имаше паяжина от бръчки, а устата му бе оградена от две дълбоки линии. Вятърът разгърна малко бежовото му палто и Мери видя, че отдолу е облечен в черен костюм, бяла риза и червена връзка на малки бели точици. Тя погледна към лъснатите му обувки и първото нещо, което й дойде наум, бе, че тарторът на всички свине току-що бе произнесъл името й.

Тя не познаваше това лице. Не познаваше очите му. Свинете бяха щракнали капана. Ръцете му стояха все още в джобовете на палтото. Униформената свиня тръгна към тях, без да бърза. Любителят на якетата се бе облегнал на парапета, забил поглед в сивата вода. Играта бе готова да започне, само че тя щеше да определя правилата. Мери измъкна магнума от чантата и поставила пръст на спусъка, опря цевта в главата на Дръмър. Детето се стресна и примигна.

— Не! — каза непознатият. — Божичко, не! — Той също примигна, изненадан като Дръмър. — Аз съм Едуард — каза той. — Едуард Фордайс.

Лъжец, помисли си тя. Мръсен шибан лъжец! — Той въобще не приличаше на Едуард! Свинята се приближаваше иззад непознатия. Беше на десетина крачки и Мери обра луфта на спусъка, виждайки как примката се затяга.

— Махни го! — каза мъжът бързо. — Мери, не ме ли познаваш?

— Едуард Фордайс имаше кафяви очи.

Спусъкът имаше нужда само от още грам натиск и пистолетът щеше да гръмне.

— Това са контактни сини лещи — каза той. — Очилата са за заблуда.

Свинята бе вече почти при тях. Още малко и ще види пистолета. Мери облиза долната си устна.

— Накарай ме да ти повярвам!

— Аз те измъкнах. Помниш ли къде се крихме? — Той се намръщи, паметта му трескаво заработи. — Ритахме плъхове цяла нощ — добави.

Плъховете. О, да, помнеше ги как ближеха кръвта й.

Свинята бе вече точно зад гърба на Едуард Фордайс. Едуард също го усещаше, затова изведнъж се обърна към него, закривайки Мери с тялото си.

— Студеничко е тук, а, офицер?

— Кучешки студ — каза свинята. Лицето му бе с квадратна челюст и обветрени страни. — Снегът се усеща във въздуха.

— Е, досега не сме видели кой знае колко, така че вече му е време.

— Ами радвайте се тогава на тоя бял боклук! Лично аз бих отишъл на юг през зимата!

Мери нямаше вече време за дискусии. Пъхна пистолета в чантата, но не махна ръката си от ръкохватката.

Свинята направи крачка встрани и хвърли поглед към Дръмър.

— Ваше ли е? — попита той Едуард.

— Да. Синът ми.

— Не го дръжте на тоя вятър. Не е добре за дробовете.

— Разбира се, офицер. Благодаря.

Свинята кимна на Мери и продължи нататък, а Едуард Фордайс впери в нея фалшивите си очи.

— Къде прочете съобщението?

Той. Не Лорд Джак. Той. Мери усети, че й се завива свят и се облегна на парапета.

— Ролинг Стоун — успя да промълви тя.

— Навсякъде го пуснах — Мадър Джоунс, Вилидж Войс, Таймс и в още десетина вестника. Не бях сигурен дали някой ще го види.

— Аз го видях. Мислех… че друг го е изпратил.

Едуард се огледа наоколо. Очите му може и да нямаха същия цвят, но си бяха пак остри като на сокол.

— По-добре да се омитаме. Вече се качват на кораба. Дай аз да нося бебето.

— Не — каза тя. — Дръмър е мой.

Той вдигна рамене.

— Окей. Трябва да ти кажа, че това отвличане на бебето от болницата си е чиста лудост.

Видя как очите й блеснаха при споменаването на тая дума.

— Искам да кажа… не е много удачно.

Тя беше два инча по-висока от него и може би трийсет фунта по-тежка. Ръстът и предполагаемата груба сила на раменете и ръцете й го плашеха. В лицето й винаги бе имало нещо опасно и заплашително, но сега в него се бе промъкнало и нещо свирепо и безпощадно — като на лъвица, натикана в някоя клетка, чиито тъпи пазачи непрекъснато я тормозят с глупашките си подигравки.

— Всички новини разправяха за теб — каза той. — Твърде много внимание привлече към себе си.

— Възможно е. Това ми е работата.

Мястото не бе подходящо за такива разговори. Едуард вдигна яката на палтото си и се загледа подир отдалечаващото се ченге, свинята бе права — снегът се усещаше във въздуха.

— Имаш ли кола?

— Фургон.

— Къде си отседнала?

— В един мотел в Сикокъс. А ти?

— Живея в Куинс — отвърна.

Сега, след като Мери бе махнала оня проклет пищов, нервите му започнаха да се отпускат, но все пак държеше ченгето под око. Отне му няколко минути да я разпознае, след като тя слезе от корабчето. Много се бе променила, както — той осъзнаваше това — се бе променил и той, но като разбра с кого точно си има работа, изпита истински шок. ФБР сигурно са плътно по петите й и застанал до нея, той се чувстваше като мишена в стрелбище.

— Ще идем у вас — реши мъжът. — Имаме толкова много да си кажем.

Опита се да се усмихне, но или му беше много студено, или бе много изплашен, защото нищо не се получи.

— Един момент — каза тя, докато той тръгна към корабчето.

Едуард спря. Мери направи крачка към него и той сякаш се смали.

— Едуард, никой вече не може да ми заповядва.

Вътрешностите й се бяха преобърнали от разочарование, Лорд Джак не бе тук и й трябваше малко време, за да се примири с това.

— Аз пък казвам да отидем у вас.

— Нямаш ми доверие, а?

— Доверието убива. Отиваме у вас или изчезвам.

Той се замисли. На лицето му се появи обидено изражение и по него Мери позна, че това е наистина Едуард Фордайс. Същото изражение бе видяла и онази вечер, когато Джак Гардинър се нахвърли върху него заради инцидента със свинската кола.

— Окей — съгласи се той. — У нас.

Нещо много бързо се нави, помисли си Мери. Имаше нещо в него, което я караше да бъде нащрек — дрехите и обувките му бяха продукт на Шибаната система, униформа на врага. Много внимателно се грижеше за себе си.

— Води! — каза му тя и той тръгна напред, следван на няколко крачки от нея, с Дръмър в сгънатия лакът на едната ръка, а другата все още на ръкохватката на магнума.

На паркинга на Съркъл Лайн, където нямаше хора, Мери измъкна пистолета от чантата и притисна цевта в тила на Едуард.

— Спри! — заповяда му спокойно и той я послуша. — Облегни се на тая кола и разтвори крака.

— О, я стига, сестро! Какво…

— Веднага, Едуард!

— Мамка му, Мери, не ме блъскай!

— Ах, недей! — каза тя, притисна го здраво към колата и само за минутка го препипа.

Никакви пищови, никакви жици, микрофони и магнетофони. Извади портфейла, отвори го с една ръка и провери шофьорската му книжка. Издадена бе в Ню Йорк, на името на Едуард Ламбърт. Адрес — Куинс, Купър авеню 723, ап. 5-B. Снимка на млада и усмихната жена с момченце, което имаше дългата брадичка на баща си.

— Жената и детето?

— Да. Разведен, ако искаш да знаеш. — Той се обърна с пламнало от гняв лице и дръпна портфейла от ръцете й. — Живея сам. Счетоводител съм в една компания за морска храна. Карам „Тойота“, модел 85, колекционирам марки и си бърша задника с тоалетна хартия „Чармин“. Нещо друго?

— Да — каза тя и притисна цевта на магнума в корема му. — Не се опитвай да ме прекараш! Знам, че за главата ми има награда.

Възлизаше на дванадесет хиляди долара и бе обявена от Атланта Конститюшън.

— Ако си мислиш нещо такова, нека ти кажа, че първият куршум ще бъде за теб. Схващаш ли?

— Да — кимна той. — Схващам.

— Хубаво — повярва му тя и скри пистолета, но остави чантата отворена. — Сега пак можем да бъдем приятели, нали?

— Да — каза той с ново уважение в гласа, а може би и страх.

— Ще карам след теб. Ей онзи фургон там е моят.

Мери посочи с ръка към него. Едуард се приготви да тръгне към червената си тойота, паркирана наблизо, но Мери го хвана за ръката. Усети как я залива топла вълна на носталгия и това й помогна малко да излекува болката си от факта, че Лорд Джак го няма.

— Обичам те, братко — каза тя и го целуна по гладко избръснатата буза.

Едуард я погледна учуден и все още ядосан от претърсването. Откачила е, дотолкова поне успя да му стане ясно. Отвличането на бебето бе ненормална работа и го поставяше в същата опасност, в каквато бе и тя. Изпита желание никога да не бе пускал това съобщение. Но Мери му бе сестра по оръжие, бяха живели заедно, бяха се били заедно, заедно бяха страдали от раните си и тя беше нишка към един по-ранен и по-пълен живот. Той каза:

— Обичам те, сестро. — И отвърна на целувката й.

Подуши миризмата на тялото й — нуждаеше се от душ.

Мъжът се качи в тойотата, запали и я изчака да се качи във фургона с бебето. Тя го наричаше Дръмър. Едуард знаеше истинското му име — Дейвид Клейборн. Бе следил цялата история по телевизията, но след онази самолетна катастрофа в Япония новините спряха да отделят внимание на Мери и бебето.

Той излезе от паркинга и погледна в огледалото дали Мери — голямата стара луда Мери — идва зад него. Не беше очаквал да види нея да слиза от корабчето. Пускането на съобщението бе изстрел в тъмното, но разбра, че е улучил далеч по-голяма мишена, отколкото бе очаквал.

— Дванайсет хиляди долара? — каза Едуард, включвайки се в движението, насочено към моста Уилямсбърг. Погледна назад — тя беше зад него, следвайки го плътно. — Сладурка — каза той. — Ще ме направиш милионер.

Ухили се, показвайки предните си коронки.

Тойотата и фургонът прекосиха моста в потока от коли, а от облаците над тях се завъртяха малки бели снежинки.