Робърт Маккамън
Мое (23)

4. Спуканата чаша

Когато вратата се отвори, Лора завря наполовина изпитата сангрия в лицето на Марк Трегс.

— Заповядай. Донесла съм ти подарък.

Той примигна смаяно, а зад него от чуваления шезлонг пред телевизора се надигна и Роуз. Двете деца си играеха на пода — момиченцето със своята Барби, а момчето — с роботите си. Те също прекъснаха играта и впериха широко отворени очи в посетителката.

— Няма ли да ме поканите? — попита Лора, насищайки въздуха с миризма на сладко червено вино.

— Не. Моля ви, вървете си.

Той понечи да затвори вратата и Лора я подпря с ръка.

— Никого не познавам тук и е ужасно неприятно да пиеш сам. Не бъди груб, бива ли?

— Нямам какво да ви кажа повече.

— Знам. Аз просто исках да поседна с някого. Толкова ли е лошо това?

Той погледна часовника си — на циферблата му бе нарисуван Мики Маус.

— Вече е почти девет.

— Точно така. Време за сериозно пиене.

— Ако не си тръгнете — каза Трегс, — ще бъда принуден да повикам полиция.

— Наистина ли ще го направите? — попита го тя.

Тишината се проточи и Лора разбра, че няма да го направи.

— О, пусни я, Марк! — изправи се Роуз зад него. — Какво толкова?

— Мисля, че е пияна.

— Не, още не съм — усмихна се Лора слабо. — Но сериозно съм се заела с тая работа. О, хайде, няма да стоя много. Просто искам да си говоря с някого.

Роуз Трегс избута мъжа си настрана и отвори вратата.

— Никога не сме затваряли вратата си под носа на някого, няма да започнем и сега. Хайде, Лора, влизай.

Лора влезе с бутилката в ръка.

— Здрасти! — каза тя на децата и момченцето й отвърна, но момиченцето просто я гледаше.

— Затвори вратата, Марк! Стаята изстива — каза му Роуз. Той промърмори нещо в брадата си и затвори вратата. — Мислехме, че си тръгнала за Атланта — каза Роуз.

Лора се отпусна на дивана и в плътта й се впиха пружини.

— Няма какво да правя там.

Тя отвори сангрията и отпи направо от бутилката. Последния път, когато бе пила директно от бутилка, беше една бира още като беше студентка в Университета в Джорджия.

— Мислех си, че искам да бъда сама. Явно съм сбъркала.

— Някой няма ли да се безпокои за теб?

— Оставих съобщение на мъжа ми. Него го н-я-м-а. Няма. — Лора отпи още една глътка. — Обадих се на Керъл и й казах къде съм. Керъл ми е приятелка. Да пием за приятелите, а?

— Е, плъшоци такива — обърна се Трегс към децата, — време е за лягане.

Хлапетата веднага изразиха енергично протеста си, но Трегс ги вдигна и ги подкара към спалнята.

— Вие ли сте дамата, чието бебе са откраднали? — попита я момченцето.

— Да, аз съм.

— Марк Младши! — извика възрастният Марк. — Хайде, казах, време е за лягане.

— Моят татко мисли, че вие носите жици — каза малкият. — Вижте какъв робот имам.

Той го повдигна да й го покаже, но баща му го хвана за ръката и го побутна по коридора.

— Нощна нощ! — едва успя да извика Марк Младши.

Затръшна се врата. Доста силничко.

— Лъчезарно дете — каза Лора на Роуз. — Не нося. Имам предвид — жица. За какво ми е?

— Марк е малко подозрителен към хората. Останало му е още от Бъркли, мисля. Тогава, знаете, свинете слагаха микрофони по студенти, преструващи се на радикали, и записваха всичко по митингите на SPS. ФБР събра доста досиета по този начин. — Тя вдигна рамене. — Аз тогава не се занимавах много с политика. Повече обичах да си плета макрамето.

— Аз се занимавах с политика.

Още една глътка от червеното вино. Езикът й омекваше.

— Мислехме, че можем да променим света с цветя и свещи. С любов. — Каза думата така, сякаш вече не бе сигурна какво означава. — Ужасно глупаво от наша страна, нали?

— Защо, показваше какви сме и какво искаме — каза Роуз. — Това беше справедлива борба.

— Да, но загубихме — отвърна Лора. — Прочетете в който и да е вестник и ще видите, че загубихме. По дяволите… щом всичката тази енергия не можа да промени света, значи нищо не може да го стори.

— За съжаление сте права. — Роуз хвана бутилката сангрия и Лора й позволи да я вземе. — Историята не върви с червено вино. Ще ви направя малко чай, бива ли?

— Аха, бива — кимна Лора със замотана вече глава и Роуз отиде в кухнята.

След малко в стаята влезе Марк Трегс. Лора се бе загледала в някакъв филм по телевизията — „Бос в парка“ — с Робърт Редфорд и Джейн фонда, отпреди войната във Виетнам. Трегс се настани в един стол срещу нея и кръстоса дългите си като кокили крака.

— Трябва да се прибирате вкъщи — каза й той. — Няма смисъл да се мотаете из Чатануга.

— Ще си тръгна утре сутринта. Само малко да подремна.

Което е почти невъзможно, помисли си тя. Щом затвореше очи, чуваше детския плач и воя на сирените.

— Не мога да ви помогна. Искам, но не мога.

— Знам. Вече ми каза.

— Казвам ви го пак. — Той сплете тънките си пръсти и я погледна с бухалските си очи. — Ако можех да направя нещо за вас, щях да го направя.

— Точно така.

— Говоря сериозно. Яд ме е, че не мога да ви помогна. Аз съм просто… пазач, пишещ антикултурни книги, които се четат от не повече от хиляда души. — Трегс не отместваше поглед от нея. — Пикая срещу вятъра.

— Какво?

— Баща ми винаги е казвал, че като порасна, ще пикая срещу вятъра. Дали ви харесва или не, но съм такъв — вървя срещу себе си. — Той вдигна рамене. — Може би пикая срещу вятъра от толкова отдавна, че вече е започнало да ми харесва. Това, което искам да кажа, е, че ние живеем добър и обикновен живот — жена ми и аз. Не ни трябва много, а и не искаме много. Само свободата да говоря и пиша, да си свиря със свирката горе в Рок Сити и да медитирам от време на време. Животът е добър. Знаете ли защо е толкова добър? — Той я изчака да поклати глава. — Защото не очаквам нищо от него. Девизът ми е: Нека да бъде! Огъвам се по вятъра, но не се чупя.

— Дзен^[1] — каза Лора.

— Да. Ако се опитваш да се съпротивляваш на вятъра, току-виж, че ти счупил гръбнака. Затова си седя на слънце, свиря си на свирката, пописвам от време на време на тема, която вече никого не интересува, гледам как децата растат и в душата ми има мир.

— Е, да можеше и в моята да има!

Влезе Роуз. Предложи на Лора глинената чаша с образа на мъжа си.

— Пак „Ред Зингър“ — каза Роуз. — Мислех, че…

— Не тази чаша! — Марк Трегс скочи на крака в момента, в който Лора провря пръсти в дръжката. — Боже господи, не!

Лора примигна, вдигнала поглед към него, а той понечи да я вземе от ръката й. Роуз се дръпна назад.

— Спукана е, искам да кажа! — добави Трегс и по устните му се плъзна глупава усмивка. — Дъното й тече.

Лора обаче я дръпна.

— Днес следобед нищо й нямаше.

Усмивката му замръзна. Очите му отскочиха към Роуз, после пак се върнаха към Лора.

— Може ли да ми върнете чашата, моля? — каза той. — Ще ви донеса друга.

Лора се вгледа в лицето на Трегс, изписано на чашата. Същата глупава усмивка. Майсторски направена чаша, помисли си тя. Изработена е от истински художник. Тя повдигна чашата внимателно, за да не разлее чая, и докато разглеждаше дъното за пукнатина, Трегс каза с напрегнат глас:

— Дайте ми я!

На дъното нямаше пукнатина. Затова пък имаше подпис на художника. Две главни букви и дата: ДД, ’85.

ДД. Диди.

Както при Беделия?

Диди правеше разни работи — бе казал Трегс. — Беше грънчарка и продаваше изработеното в града.

Лора почувства как сърцето й подскочи. Без да гледа към Трегс, тя отпи от чая. Роуз бе застанала на шест фута от мъжа си и по изражението й се четеше, че го е провалила. Секундите отминаваха — Редфорд и фонда кудкудякаха по телевизията, а вън дрънкалките тихо прозвънваха. Лора пое дълбоко въздух.

— Къде е тя? — попита.

— Искам да си тръгнете веднага.

— Беделия Морс. Диди. Тя е правила тази чаша, нали? През 1985. Къде е тя?

Лицето й пламтеше, а очите й бяха приковани в Трегс.

— Наистина не знам за какво говорите. Трябва да ви помоля да напуснете дома ми.

— Ще ви платя хиляда долара, за да ми уредите среща с нея — каза Лора. — Кълна се в Бога, нямам микрофони. Не работя за — думата самичка й дойде — свинете. Само аз съм, сама. Не ме интересува какво е правила — това, което ме интересува, е да я намеря, защото тя може би ще ми помогне да намеря Мери Теръл и детето ми. Ако трябва да ви се моля, ето, умолявам ви: моля ви, кажете ми къде е тя.

— Вижте, не разбирам за какво става въпрос. Както ви казах и преди, аз не…

— Марк? — Гласът на Роуз бе приглушен.

Той й хвърли бърз поглед.

Роуз се втренчи в Лора със стиснати устни.

— Моля ви — каза Лора.

Роуз отново заговори тихо, сякаш се страхуваше да не разбуди мъртвец.

— Мичиган — каза тя. — Ан Арбър, Мичиган.

Още щом думите излязоха от устата й, Трегс викна:

— О, боже! — Лицето му цялото почервеня. — Всемогъщи боже! Не чу ли какво ти казах? Казах, че искам веднага да се махаш от къщата ми!

— Ан Арбър — повтори Лора и стана, все още стискайки чашата в ръка. — Под какво име?

— Ама ти английски не вдяваш ли? — попита я Трегс.

В брадата му блестяха капчици слюнка. Той хукна към вратата и я отвори. Лъхна ги студен повей.

— Вън!

— Марк! — каза Роуз. — Трябва да й помогнем.

Той завъртя глава така енергично, че косата му литна.

— Не! В никакъв случай!

— Не работи със свинете, Марк. Вярвам й.

— Точно така! Ти да не искаш и двамата да ни опандизят? Роуз, свинете могат да ни заковат задниците към стената! — Очите му с измъчено изражение се впиха в Лора. — Не ми трябват никакви бели на главата — каза той с умолителна нотка в гласа. — Просто си вървете. Окей?

Лора не помръдна от мястото си. Лекотата в главата й бе изчезнала, а краката й бяха пуснали сякаш корени в пода.

— Ще ви платя две хиляди долара, за да ми уредите среща с нея — каза му тя. — Не е необходимо ФБР да знае. Това ще бъде само между мен и теб. Кълна се в Бог, че и думичка няма да кажа къде е Беделия Морс. Не ме интересува какво е направила или какво сте правили, за да я скриете. Това, което ме интересува, е да си върна сина. Това е най-важното нещо на света за мен. Вие няма ли да се чувствате по същия начин, ако отвлекат някое от децата ви?

Последва дълга пауза. Навън дрънкалките звънтяха тихо. Лора чакаше и нервите й се опъваха с всяка изминала секунда.

Накрая Роуз каза:

— Затвори вратата, Марк.

Мъжът се поколеба — на слепоочието му затуптя синя веничка. Червенината от лицето му бе сменена от тебеширена белота. Затвори вратата и когато резето й щракна, той се стресна.

— О, Исусе! — каза Марк тихо. — Изпий си чая.

Той разказа на Лора историята и тя я изслуша, седнала на твърдия диван, едва сдържаща се на едно място от нетърпение. Марк продължил да поддържа връзка с Беделия Морс и след като комуната им се разпаднала. Той се опитал да я убеди да се махне от Сторм Фронт, но тя се била вече „запалила“, както той се изрази. Почти през цялото време, докато била с Фронта, била друсана с киселина, а и тя била от тия хора, които имат нужда да принадлежат към някаква група — било то комуна или военизирана банда терористи. Около три месеца след като Сторм Фронт бил разгромен в Линдън, Ню Джърси, Диди се обадила на Марк по телефона. Трябвали й малко пари да промени лицето си, по-точно носа и брадичката. Марк й изпратил малка „контрибуция за каузата“. През останалите години Диди изпращала на Марк и Роуз различни глинени изделия — халби, саксии, чаши и абстрактни скулптури. Повечето от тях Марк продавал, но някои запазил, както тая чаша с неговия образ.

— Последния път, когато разговаряхме, беше преди пет или шест месеца — каза той. — Каза, че била добре, продавала работите си и се оправяла в Ан Арбър, Даже водела курсове по грънчарство. Ще ви кажа нещо, което знам със сигурност — Диди е окей. Не е вече това, което беше. Не употребява киселина и е последният човек на земята, който би отмъкнал бебе. Не мисля, че знае повече за Мери Терър, отколкото казват по новините.

— Искам да се убедя в това лично — каза му Лора.

Марк постоя малко, обхванал брадичката си с ръка, потънал в мисли. После погледна Роуз и тя кимна. Той се изправи, отиде до телефона и отвори окъсано тефтерче с телефонни номера. След това набра и зачака.

— Не си е вкъщи — каза той след десет позвънявания. — Живее в една къща извън Ан Арбър.

Той погледна часовника с Мики Маус.

— Обикновено не закъснява вечер… или поне не закъсняваше.

Той затвори, почака около петнайсетина минути, после опита отново.

— Никой не отговаря — докладва той.

— Сигурен ли сте, че живее още там?

— През септември беше там. Обади ми се да ми каже за курсовете, които водела.

Марк си направи чаша чай, докато Лора и Роуз разговаряха, после опита трети път. Отново никакъв отговор.

— Скитня — каза Марк. — Но не е нощна птица, това го знам.

Малко преди полунощ Марк опита отново. Телефонът от другата страна звънеше ли, звънеше, но никой не отговори.

— Заведи ме при нея — каза Лора.

— Хм, хм. Не става.

— Защо не? Ако тръгнем сутринта, до понеделник ще се върнем. С моята кола.

— До Мичиган? Човече, това е много път.

Лора отвори чантичката си и извади чековата книжка. Ръцете й трепереха.

— Ще платя всички разходи — каза тя. — Ще напиша чек за сумата три хиляди долара, ще го осребря и ще ти дам парите веднага щом намерим Беделия Морс.

— Три хиляди долара? Момиче, ти луда ли си или богата?

— Имам пари — каза Лора. — Парите са нищо. Искам да си върна сина.

— Да, виждам. Но аз… утре… имам работа.

— Обади им се, че си болен. Не съм убедена, че за един уикенд в Рок Сити ще изработиш три хиляди долара, какво ще кажеш?

Пръстите на Марк гладеха несъзнателно брадата. Започна да крачи из стаята, поглеждайки от време на време към Лора и Роуз. Спря до телефона и опита още веднъж. След десетина позвънявания каза:

— Сигурно е отишла някъде за уикенда.

— Три хиляди долара — каза Лора, вдигна чека и му показа написаната на него думичка — в брой. — Само ме заведи до къщата й.

Роуз се прокашля и се размърда на мястото си.

— Доста пари са, Марк. Колата има нужда от ремонт.

— Добре че ми каза.

Той продължи да крачи с поглед, забит в земята. После внезапно спря.

— Никакви свини? Закълни се в Бога, че няма да има никакви свини!

— Кълна се.

Марк се намръщи, обхванат от нерешителност. Обърна се към Роуз, дано тя му подскаже какво да прави, но тя само вдигна рамене. Той трябваше да решава.

— Нека си помисля малко — каза на Лора. — Обади ми се утре заран към осем. Ако не успея да се свържа с Диди дотогава… ще видим какво ще правим.

Лора разбра, че засега това бе най-доброто, което можеше да очаква. Беше почти дванайсет и половина и време за сън, ако това за нея е възможно. Изправи се, благодари на Марк и Роуз за гостоприемството, взе си чека и си тръгна. Излезе навън в студения вятър, наведена срещу него, но гръбнакът и така и не се счупи. Преди да си легне, ще коленичи и ще се помоли. Тези думи, изречени към бог — чути или нечути, — я крепяха да не изгуби разсъдъка си. Ще го помоли да опази Дейвид още една нощ и да не превръща кошмара със сирените и снайперите в действителност.

Лора се качи в БМВ-то и подкара.

Лампите в дома на Трегс не изгаснаха. Марк бе седнал в позиция лотос на пода пред смълчания телевизор, със затворени очи, молейки се на своя бог.