Робърт Маккамън
Мое (22)

3. Часът на разрухата

Беше нощ. Кутийките светеха. От прозорците им струеше светлина от лампи и телевизори — малки осветени квадратчета, маршируващи от двете страни на улицата. В тъмнината изникваха хиляди и хиляди от тях, изнизвайки се ред по ред покрай фургона, докато Мери Терър караше по улиците на Линдън, между двата реда тухлени и дървени къщи. Дръмър, съвсем наскоро нахранен и облечен, лежеше в чантата си на пода и смучеше биберон. Парното на фургона бе станало шумно и бръмчеше с усилие. Студеният вятър подмяташе вестници и боклуци пред фаровете, през улицата протичаха двама мъже, облечени в дебели палта, нахлупили ушанки. Мери ги проследи с поглед, докато излязоха от обсега на фаровете. Продължи нататък, търсейки бакалията на Казарела. Доколкото си спомняше, бе на ъгъла между Монтгомъри авеню и Чарлс стрийт, но вместо нея, там имаше един бар, наречен „Никис“. Тя обикаляше улиците, търсейки миналото.

Мери Терър бе променена. Беше си отрязала косата и я бе направила светлокестенява с червен оттенък. Беше боядисала и веждите си в същия цвят, а по бузите и носът бе пръснала малко лунички с помощта на молив за очи. За ръста си обаче повече от това да се свива не можеше да направи, но си бе сложила нови дрехи, по-топли — кафяви рипсени панталони, синя фланелена блуза и обточено с кожички яке. На краката си имаше чифт нови кафяви ботуши. Един испаноезичен мъж от заложна къща в квартал на Вашингтон й бе броил двайсет и пет стотака за пръстена на майка й, струващ седем хиляди, без да задава въпроси. Откакто се разделиха с майка й, Мери и Дръмър бяха живели в няколко хотелски стаи, напълно оправдаващи името си „мотел хлебарка“. Една студена утрин в някакъв „Слийп Райт Мотел“, близо до Уилмингтън, Делауеър, Мери се събуди и видя, че лицето на Дръмър цялото е покрито с хлебарки. Тя го почисти, хващайки и смачквайки хлебарките една по една с пръсти. На следващото място, където отседнаха, Мери изпита неприятно чувство от мрачната жена на рецепцията. Не й хареса начинът, по който тя погледна към Дръмър — като че ли в задръстения й мозък щеше всеки момент да светне някаква лампичка. Остана там по-малко от час, после запали фургона и пак хвана пътя. В местата, в които отсядаха, не им искаха никакви документи, тъй като в по-голямата си част клиентелата им се състоеше от курви и педерасти, наркомани и сутеньори. През нощта Мери винаги подпираше бравата със стол, държеше пистолета си под възглавницата и не забравяше да провери откъде може да се измъкне по най-бързия начин.

Веднъж едва й се размина в една закусвалня извън Трентът, Ню Джърси, и това я накара да поспре малко и да обмисли ситуацията. Докато дояждаше порцията палачинки — тук им викаха гофрети, — а Дръмър си кротуваше в чантата до нея, в закусвалнята, влязоха две свини. Седнаха в сепарето зад нея и си поръчаха бърза закуска. Дръмър бе започнал да плаче с неприятен глас и не искаше да се умири. Плачът му накрая бе се превърнал в писък и едната свиня се обърна към Дръмър и каза:

— Хей! Не са ти сервирали още кафето, що ли?

— Тя сутрин винаги прави така — бе отвърнала Мери с учтива усмивка.

Откъде ще знае свинята дали Дръмър е момче или момиче? Тя взе Дръмър в ръце, залюля го, загука му и най-накрая плачът му почна да утихва. Мишниците на Мери бяха мокри, а гръбнакът й изтръпна от напрежение — на дъното в новата й чанта лежеше малкият магнум.

— Яки дробове има — каза свинята. — Трябва да я пробвате за Метрополитън опера, а?

— Може и така да стане — бе отговорила Мери, свинята се обърна и така завърши всичко.

Мери си наложи да довърши спокойно палачинките, но не усещаше вече вкуса им. После стана, плати сметката, излезе навън с Дръмър и като мина край колата на свинете, се изплю на предното стъкло.

Къде беше бакалията на Казарела? Кварталът бе променен.

— Двайсет години — каза тя на Дръмър. — Сигурно всичко се е променило, нали?

Нямаше да го чака да порасне, за да води разговор с него я! О, на какви неща ще го научат те с Лорд Джак! Ще го превърнат в подвижна крепост на военната тактика и философия и на никого няма да позволяват да му тъпче главата с идиотщини!

Зави вдясно по Чеймбърс стрийт. Пред нея засвятка предупредителна светлина, маркираща още едно кръстовище. Удроун авеню, помисли си тя. Да! Ето къде трябва да свия вляво! Почти веднага след това видя надписа, а после и сградата на ъгъла, където бе Казарела. Пак си беше бакалия, но се казваше „Ло Уас“. Продължи и две пресечки по-нататък сви вдясно по Елдърман стрийт й спря фургона малко по-надолу.

Тук беше. Къщата пак са я построили. Беше сива и се нуждаеше от боядисване. Около нея бяха струпани други къщи, така наблъскани една в друга, че за пространство и уединение въобще не можеше да става дума. Знаеше, че зад къщите има миниатюрни дворчета, оградени със стобори и цяла мрежа от алеи за боклукчиите. О, да, тя познаваше квартала много, много добре.

— Ето тук е — каза на Дръмър с почтителен глас. — Ето къде се е родила майка ти.

Тя помнеше — първата нощ на юли 1972 година. В тая къща бе Сторм Фронт, подготвяйки се за акцията срещу плачещата дама. Гари Лийстър, кореняк нюйоркчанин, бе наел къщата под чуждо име. Лорд Джак познаваше един тип от Боливия, който изпращаше кокаин в кутии от пури — самите пури бяха кухи и напълнени с наркотика. С две такива пратки Сторм Фронт бяха платили на канала си в Ню Йорк за пълен асортимент от автоматични пистолети, пушки, гранати, пластичен експлозив, дузина пръчки динамит и няколко автомата „Узи“. Къщата, тогава боядисана в светлозелено, беше всъщност арсеналът на Сторм Фронт и от него те нападаха свине, адвокати и манхатънски бизнесмени, които набелязваха като стълбове на Шибаната система. Самите членове се държаха мирно и тихо, винаги намаляваха музиката и се пазеха при пушенето на марихуана. Съседите си мислеха, че хлапетата, дето живеят на Елдърман стрийт 1105, са странна смесица от черни, бели и ориенталци, но точно тогава този начин на живот бе станал актуален и еснафите наоколо ръмжаха понякога в креслата си, но, общо взето, си гледаха работата. Освен това стормфронтерите бяха решили с всички съседи да се държат приятелски и даже помагаха на по-възрастните да боядисват къщите си или да си мият колите. Даже Мери бе припечелила малко от гледане на детето на едни италианци от съседната улица. СинСин Омара, бивша студентка по математика в Бъркли, помагаше на едно съседско хлапе по алгебра. Санчо Клеменза, който бе поет и говореше четири езика, работеше като продавач в бакалията на Казарела. Джеймс Ксавие Тумбс, който бе убил първата си свиня още шестнайсет годишен, беше готвач на непълен работен ден при „Маджестик Дайвър“ на Удроун авеню. Стормфронтерите се бяха слели с квартала, бяха приели образа на всекидневния, забързан за работа човек и никой наоколо не подозираше, че на среднощни съвещания те вземаха решения за убийства и бомбени атентати, подхранвайки се с най-сладкия от всички наркотици — гнева.

И тогава, една ранна вечер на 1 юли, Джанет Сноудън и Едуард Фордайс излязоха за пица и по пътя за вкъщи удариха една свинска кола.

— Няма страшно, няма страшно — каза им Едуард, като се върнаха двамата с Джанет със студената пица в ръце. — Всичко е наред.

— Глупаци! — викна тогава Лорд Джак в изпитото, брадато лице на Едуард, скачайки като пантера от креслото си. — Тъпи сте като задници, човече! Защо, по дяволите, не гледате къде карате?

— Ама никакъв проблем няма. — Джанет, миниатюрно, но избухливо създание, също се изправи на нокти. — Зазяпахме се малко, голяма работа! Заприказвахме се и се разсеяхме, какво толкова? Съвсем малко е чукнато, това е всичко.

— Да — съгласи се Едуард. — Счупиха ни стопа, а на свинете нищо им няма. Защо ни се навират в задниците?

— Едуард? — обади се СинСин Омара с равния си ориенталски глас и лице като жълта камея, обрамчено с гарваново черна коса. — Помолиха ли те да покажеш шофьорската си книжка?

— Да.

Бърз поглед към Лорд Джак. Мери седеше в люлеещия се стол, скръстила ръце върху издутия си корем с детето на Лорд Джак.

— Но няма нищо страшно — добави Едуард.

Книжката бе фалшива, каквито бяха и книжките на останалите. Той отметна назад дългата си, хваната в конска опашка кестенява коса.

— Свинята даже го обърна на майтап и почна да разправя как онзи ден ударил собствената си кола и жената още му дигала гири.

— Тия свине да не са те проследили? — попита Акита Уошингтън.

Чернокожият, с гърди като трикрилен гардероб Акита, с различни африкански амулети около врата, се приближи до прозореца и надникна навън.

— Не, по дяволите. Защо ще ни следят? — Гласът на Едуард потреперваше.

— Защото — обади се Мери от люлеещия се стол — някои свине имат силно развито шесто чувство.

Тя имаше дълга руса коса, падаща свободно по раменете, лице с високи скули и спокойно изражение — лице на преследвана мадона.

— Някои свине просто надушват страха. — Тя наклони глава на една страна и впери хладен, изпитателен поглед в Едуард. — Как мислиш, от теб мирише ли на страх, Едуард?

— Хайде стига сте се занимавали с него! — извика Джанет. — Свинете не ни сториха нищо. Те просто провериха Едуард и ни пуснаха, това е всичко!

Лорд Джак започна да крачи из стаята — лош знак.

— Може и наистина да няма нищо — каза Диди Морс от пода, където седеше, чистейки револвер със същите пръсти, с които вдъхваше живот на глината. Беше прекрасна млада жена със зелени очи и прихваната назад червена като бойно знаме коса. — Може и наистина да няма нищо.

Санчо изръмжа, с цигара марихуана в уста. Гари Лийстър вече бе нападнал една пица, а Джеймс Ксавие Тумбс седеше с лула в зъбите и книжка хайку^[1] в скута с непроницаемо като на черен Буда лице.

— Неми харесва — каза Джак. Отиде до прозореца, погледна навън и пак закрачи. — Не ми харесва. — Продължи да крачи, докато другите подхванаха пицата. — Сноудън — каза той накрая, — качи се горе и наблюдавай през прозореца на спалнята.

— Защо пък аз? Все на мен дават дреболиите.

— Върви! — изрева Джак. — А ти, Едуард, си дигай задника и отивай да гледаш от арсенала.

Това беше стаята, където криеха оръжието и мунициите в специални скривалища в стените.

— Хайде, по-живо! Веднага, а не другата седмица.

Отидоха.

Напрегнатият му поглед попадна на СинСин.

— Отиди до Казарела и купи един вестник — каза й той.

Тя остави недоядената пица и тръгна, без да задава въпроси, досещайки се, че Джак я праща да подуши дали не мирише на свине. После Джак се приближи до Мери и постави ръка на корема й. Тя я стисна и вдигна поглед към излъчващото дива красота лице, с дълга до раменете руса коса и ястребово перо, висящо от дясното ухо. Мери се приготви да каже обичам те, но се спря. Лорд Джак не вярваше на думите — това, което минава за любов, казваше той, е просто инструмент за манипулиране в Шибаната система. Той вярваше в смелостта, истината и верността, във всички тия братя и сестри, готови да умрат един за друг в името на каузата. „Любовта“ между двама, вярваше той, идва от фалшивия свят на изтупаните баровци и техните послушни, излъскани проститутки.

Но тя не можеше така. Тя го обичаше, въпреки че не смееше да му го каже. Гневът му падаше като гръм, оставяйки по пътя си само пепел.

Джак я погали по корема и се обърна към Акита:

— Иди да гледаш задния двор.

Акита кимна и тръгна.

— Гари! Ти иди до Лондромата^[2] и се върни. Вземи няколко долара и ги развали в машината.

Лондромата беше на две пресечки оттук, в обратна на Казарела посока. Мери разбра, че Джак очертава предохранителния периметър. Гари излезе в спокойната влажна нощ и в къщата нахлу миризмата на хамбургери от някой съсед. В далечината излая куче — още две му отговориха от различни места из квартала.

Джак стоеше до прозореца и замислено търкаше кокалчетата си.

— Не чувам Фродо.

Джеймс Ксавие Тумбс вдигна поглед от своето хайку и от устата му излезе облаче син дим.

— Фродо. — Гласът на Джак бе нисък и приглушен. — Защо Фродо не лае?

Фродо беше малкият бял патрав пес на семейство Джианджели, живеещо две врати по-надолу. Стопаните му го наричаха Цезар, но Джак му викаше Фродо^[3] — заради масивните му космати лапи. Лаят на Фродо бе отличително и гърлено баф и почваше веднага, с готовността на машина, щом в махалата се обадеше някое друго куче.

Джак огледа другите. Езикът му се стрелна навън като на гущер и облиза горната устна.

— Фродо мълчи — каза той. — Като никога.

Никой не проговори. Стаята бе наелектризирана, пицата — забравена. Мери бе спряла да се люлее, вкопчила пръсти в облегалките. Джеймс Ксавие Тумбс върна книжката с хайку в добре заредената библиотечка и измъкна оттам дебел червен том, озаглавен „Демокрация в криза“. Отвори го и извади от кухите му вътрешности автоматичния си 45-и калибър. Чу се остро щрак, когато той провери пълнителя. Джеймс Ксавие Тумбс, пестелив на думи човек, каза:

— Загазихме.

Мери се изправи и бебето в нея мръдна, сякаш и то се готвеше да действа.

— Ще се кача горе да наблюдавам — каза тя, взе пътьом няколко резена пица и се отправи към стълбите.

Беделия Морс взе револвера си и отиде да държи под око североизточния ъгъл на къщата. Санчо покри югозападния, а Тумбс и Джак останаха в предната стая. Мери провери при Едуард и Джанет — никой не бе видял нищо подозрително. После взе един стол и се намести пред прозореца на малката спалня, гледащ към улицата, с изгасено осветление. Лампите на къщата точно срещу тях, от другата страна на Елдърман, също бяха загасени, но в това нямаше нищо необичайно. Възрастната двойка, която живееше там — Стийнфилдови, си лягаха в седем часа, а вече минаваше осем. Господин Стийнфилд имаше емфизема^[4], а жена му страдаше от болен мехур, затова носеше памперс за възрастни. На Мери тепърва й предстоеше да се занимава с памперси. Но като си помислиш, не е чак толкова отегчителна работа, щом посвикнеш малко. Освен това детето щеше да е от Джак, значи щеше да изскочи чудесно обучено в тоалетно отношение бебе. Точно така, помисли си тя и се усмихна леко в тъмното. Помечтай си.

СинСин се завърна с вестника в ръка. Никакви свине, каза тя на Джак. Всичко е спокойно.

— Видя ли някого на улицата? — попита я той и когато тя каза не, я изпрати горе в арсенала да помага на Едуард и Джанет да почнат да зареждат оръжията. Като предпазна мярка бяха решили да напуснат къщата и да постоят няколко дни на друго място.

Гари се върна, напълнил с дребни джоба на тъмносините си варени дънки. Никакви проблеми, каза им той.

— Нещо различно? — настоя Джак. — Абсолютно нищо, така ли?

Гари вдигна рамене.

— Пред Лондромата се бе наместил един просяк и като влизах, ме помоли да му пусна нещо. На излизане му пуснах двайсет и пет цента.

— Виждал ли си тоя тип по-рано?

— Ами! Нищо страшно няма бе, човек. Просто един просяк.

— Знаеш я тая старица, дето държи това място — напомни му Джак. — Да си спомняш тая стисната стара кучка някога да е пускала просяк да опъва шатрата си пред вратата й?

Гари помисли малко.

— Не — каза той. — Не си спомням.

В девет и четиридесет и две СинСин докладва, че по задната улица бавно минавал някакъв необозначен и очукан закрит камион. Около половин час по-късно Акита каза, че му се счул металически глас, идващ от радио, но не бил сигурен.

Наближаваше единайсет и на Мери, както си седеше на стола в тъмното, й се стори, че в един от горните прозорци на къщата на Стийнфилд забелязва някакво движение. Тя се наведе напред с разтуптяно сърце. Мръдна ли нещо там или не? Чакаше, докато секундите бавно се превръщаха в минути.

И го видя.

Мъничко червено кръгче припламна в тъмното, после угасна.

Цигара, помисли си Мери. Някой там пушеше цигара.

В къщата на страдащ от емфизема човек някой пушеше цигара. Мери се изправи.

— Джак! — извика тя с треперещ глас и това я засрами. — Джак!

Един прожектор удари по къщата така внезапно, че на Мери й спря дъхът. Усети горещината му върху себе си и отскочи от прозореца. Светна втори прожектор, после трети — първият светеше от къщата на Стийнфилдови срещу тях, а другите два — от двете страни на номер 1105.

— Мамка му! — чу тя Едуард да вика.

Някой хукна нагоре по стълбите, а останалите се строполиха на пода. Няколко секунди по-късно осветлението в къщата изгасна — някой стормфронтер бе изтръгнал бушоните.

Звукът, от който Мери се бе страхувала години наред, най-накрая се чу — усиленият с мегафон глас на свиня:

— Внимание, обитатели на Елдърман 1105! Говори ФБР! Излезте в осветения кръг с ръце на главата! Повтарям, излезте в осветения кръг! Ако следвате заповедите ми, никой няма да пострада!

В стаята се втурна Джак с фенерче и автомат „Узи“ в ръка.

— Тия скапаняци са ни обградили! Опразнили са шибаните къщи, а ние нищо не сме усетили! Давай, пълни!

В арсенала, под светлината на фенерчето, оръжието трескаво се пълнеше и предаваше от ръка на ръка. Мери взе един автоматичен пистолет и се върна при прозореца. Джанет се присъедини към нея, понесла пушка и три гранати на колана си. Мегафонът прогърмя отново:

— Не искаме кръвопролитие! Джак Гардинър, чуваш ли?

Телефонът долу почна да звъни, но спря, след като Джак отскубна кабела.

— Джак Гардинър! Предай се и кажи и на другите да се предадат! Няма смисъл някой да пострада!

Как са ги сгащили — Мери не знаеше. Щеше да разбере месеци по-късно, че свинете са опразнили околните сгради и пет часа са наблюдавали къщата. Инцидентът със свинската кола станал случайно, когато едно линдънско ченге се престарало в проследяването на Едуард и Джанет и поискало да види стормфронтери отблизо. Всичко, което Мери разбра в този момент, гледайки как братята и сестрите й заемат позиция, бе, че часът на разрухата най-накрая е дошъл.

Джеймс Ксавие Тумбс простреля първия прожектор. Гари удари втория, но преди и третият да пострада, свинете включиха помощни светлини и откриха огън по зелената къща. Куршумите разкъсваха стените и рикошираха по водопроводните тръби, свирейки над главите им.

— Никакво предаване! — надвика Лорд Джак шума.

— Никакво предаване! — повтори Акита.

— Никакво предаване! — откликна СинСин Омара като ехо.

— Никакво предаване! — чу Мери и собствения си възглас, а гласът на Джанет потъна в адския трясък от оръжията на Сторм Фронт, бълващи смъртоносните си проклятия.

Свинете също стреляха и само за секунди всички прозорци на къщата се превърнаха във феерия от лудо хвърчащи, остри като бръснач стъкла. Пушката на Джанет ревна наблизо и Мери започна да ниже изстрел след изстрел в прозореца, където бе видяла огънчето от цигарата. В измамните моментни затишия между залповете Мери чуваше гласове по радиото и виковете на свинете. Долу някой крещеше — това бе Гари Лийстър, гърчещ се в локва кръв. Джанет тъпчеше патрони в пушката и стреляше с възможно най-голяма бързина, а около нея хвърчаха празни гилзи. По едно време спря, откачи една граната от колана си, издърпа й щифта и се изправи, за да я хвърли в къщата отсреща. Гранатата обаче се търкулна под една кола, паркирана до тротоара. В следващата секунда колата подскочи нагоре, понесена от огнена вихрушка, и тежко падна на една страна, разливайки вадички горящ бензин по настилката. В трептящата светлина на пожара се виждаха разбягалите се фигури на свинете. Мери стреля в една от тях и я видя как залита и пада пред вратата на Стийнфилдови.

Следващият залп разтресе зелената къща из основи, проби дупка колкото юмрук в черепа на Санчо и откъсна два пръста на Джеймс Ксавие Тумфс. Мери чу Лорд Джак да вика:

— Никакво предаване! Никакво предаване!

Един от стормфронтерите хвърли пръчка динамит с проблясващ фитил и от съседната къща изригна гейзер от огън, дървения и стъкла.

Мери видя, че по улицата се приближава странна машина — бронирана кола, разбра тя в пристъп на ужас. От подаващата се навън картечница блъвна ред трасиращи куршуми и тропоса надупчената стена — някои от куршумите влязоха като светещи метеори през дупките. Два от тях удариха Акита сред остатъците от кухнята и плиснаха кръвта му върху хладилника. Последва още една пръчка динамит и къщата на Стийнфилд се срина с гръм и трясък. Високо във въздуха се извисиха пламъци и вълни черен пушек заляха квартала. Бронираната кола спря, после подскочи напред като бръмбар, бълвайки неспирно пунктираната линия на трасетата. Мери чу, че Джанет хлипа: „Ах, копелета, ах, копелета“, после я видя как се надигна в червената трептяща светлина и измъкна предпазителя на втора граната. Тя отметна ръка назад, за да хвърли гранатата през прозореца — по бузите й течаха сълзи — и изведнъж стаята се изпълни с хвърчащи във всички посоки трески и рикоширали трасета, а Джанет Сноудън бе отхвърлена назад. Гранатата падна от пръстите й. Мери се вторачи като в транс в търкалящата се по оплисканите с кръв дъски задействана бомба.

Имаше на разположение една или две секунди и съзнанието й се раздвои. Да стигне гранатата или да се омита моментално оттук? Тялото на Джанет потръпваше на пода. Гранатата още се търкаляше.

Вън.

Мисълта я шибна като камшик. Мери се изправи, приведе се и се спусна към вратата, обляна в студена пот.

Чу как гранатата изтрополи по пода и моментално вдигна ръце да предпази лицето си. Като светкавица й дойде наум мисълта, че би трябвало да пази не лицето, а нероденото си дете.

Учуди се, че не чу експлозията. Усети само непоносима жега в тялото си като в ужасно горещ слънчев ден. Обхвана я чувство на лекота, сякаш напускаше тялото си и се издигаше нагоре. После усещането за тежест се върна, тръшна я по гръб на пода и тя отвори очи, за да открие, че се намира в горния коридор на горящата къща и че в стената на спалнята е зейнала огромна дупка, а по-голямата част от тавана е срутена и в пламъци. Някой се опитваше да я изправи. Видя изпито брадато лице и конска опашка. Едуард.

— Стани! Ставай! — тъкмо й казваше той с чело и лице, изплескани с кръв, като командос по време на акция. — Можеш ли да станеш?

— Боже! — каза тя и три секунди след това Бог й отговори, като изпълни тялото й с непоносима болка.

Тя заплака със стичаща се от устата й кръв. Притисна ръце към издутия си корем и пръстите й потънаха в алено блато.

Само омразата успя да я вдигне на крака. Нищо друго, освен омразата я накара да изскърца със зъби и да се надигне, а кръвта рукна по краката й и закапа по пода.

— Пострадах лошо — каза тя на Едуард, но той вече я влачеше през пламъците и тя го последва, безпомощна в агонията си. През надупчените като швейцарско сирене стени продължаваха да се провират куршуми и не можеше да се диша от дим. Мери бе загубила пистолета си.

— Пистолет — каза тя. — Пистолет.

Едуард се наведе в движение, грабна един револвер близо до протегнатата ръка на Гари Лийстър и тя стисна още топлата му ръкохватка. Мери стъпи върху нещо меко — тялото на СинСин Омара, лицето — камея, нямащо в момента нищо общо с човешкото. Джеймс Ксавие Тумбс лежеше, свит на пода, и притискаше раната в корема си с осем пръста. Той ги погледна със стъклени очи и тя го чу да шепне:

— Никакво предаване.

— Джак! Къде е Джак? — попита тя Едуард, облегната на него.

— Сигурно се е измъкнал! — Той вдигна пистолета на Джеймс Ксавие Тумбс. — Задната врата! Готова ли си?

Тя издаде някакъв звук, означаващ да — устата й бе пълна с кръв. Горе някои от мунициите се бяха запалили и пукаха като фойерверки в Деня на независимостта. Задната врата зееше отворена. На стълбите лежеше по гръб една мъртва свиня. Джак е минал оттук, досети се тя. А къде беше Диди? Да не е още в къщата? Нямаше време да мисли вече за никого. От горящите къщи излизаше гъст дим, ограничавайки видимостта до няколко метра. Мери виждаше белите езици на фенерчета, облизващи пушеците.

— Идваш ли? — попита я Едуард и тя кимна.

Тръгнаха през задния двор, възползвайки се от ниско пълзящия дим. Чуваха се още изстрели и през мъглата прелитаха трасиращи куршуми. Едуард се прехвърли през оградата на улицата и задърпа Мери подире си. Болката я накара да си помисли, че червата й остават по оградата, но друг избор нямаше и тя продължи, борейки се с тъмнината, заплашваща да я погълне. Двамата тръгнаха, залитайки по улицата. Просветваха сини светлини, виеха сирени. Минаха през още една ограда и паднаха върху боклукчийски казани. Притиснаха се към стената на една къща — Мери трепереше от болка и бе готова да припадне.

— Не мърдай оттук! Веднага се връщам — каза й Едуард и се изгуби напред, търсейки пробив в блокадата.

Мери седеше с протегнати напред ръце. Изтърва един стон, но стисна зъби и не му позволи да се превърне във вик. Къде беше Джак? Жив ли е или мъртъв? Тя се наклони настрани и повърна кръв и пица.

В този момент откъм дясната й страна се чу стържещ звук, тя се обърна и видя чифт лъснати до блясък черни обувки.

— Мери Теръл — каза мъжът.

Тя вдигна поглед към него. Носеше тъмен костюм и връзка на сини райета, а чертите на лицето му не се виждаха добре поради пушека. На ревера му проблясваше сребърна значка. В дясната си ръка държеше късоцевен пистолет, насочен някъде между тях.

— Стани! — изкомандва свинята.

— Да го духаш! — отвърна му тя.

Той посегна да я хване за ръката, но тя бе притисната в кървавата каша на корема й. Остави го да я пипне с мръсната си свинска ръка. И докато той я изправяше на крака, с просълзено от невероятна болка лице, тя вдигна револвера, скрит до този момент от другата й страна, и стреля в лицето му.

Мери видя как челюстта му експлодира. Беше чудесна гледка. Неговият пистолет гръмна в ухото й и куршумът бръмна само на два инча от лицето й. Ръката му вече не се подчиняваше и той разлюля пистолета безцелно насам-натам. Стреля още три пъти — един път в земята и два пъти във въздуха. Мери стреля още веднъж и този път го улучи в гърлото. Видя животинския страх в очите му и го чу да вие. От раната му избиха кървави мехури. Той залитна назад, мъчейки се отчаяно да се прицели, но пръстите му се сгърчиха и той изпусна оръжието. Свинята падна на колене и Мери заби цевта на револвера в челото му. Тя дръпна спусъка и го видя как потрепери, сякаш ударен от ток. Оръжието само щракна — нямаше патрони.

Разкъсаното лице на свинята представляваше изкривена и озъбена маска — едната страна на челюстта се крепеше само на няколко останали здрави мускулни влакна. Тя посегна да вземе неговото оръжие, но болката я спря. Бе толкова отмаляла, че не можеше даже да му размаже носа. Събра кървава слюнка в устата си и я изплю върху бузите му.

— Мери? Мисля, че намерих… — Едуард спря. — Исусе! — продължи той, гледайки мъжа с разбитото лице.

Той вдигна оръжието си и се приготви да натисне спусъка.

— Не — каза му Мери. — Не. Остави го да страда.

Едуард се поколеба, после наведе оръжието.

— Страдай — прошепна Мери, наведе се и целуна мокрото от пот чело на свинята.

Имаше рядка кестенява коса и започваше да оплешивява. От зеещата дупка на гърлото му излизаха задъхани, клокочещи звуци.

— Хайде да се омитаме! — подкани я Едуард.

Мери обърна гръб на свинята и двамата с Едуард се заклатушкаха напред в стелещия се пушек. Едната й ръка бе притисната към стомаха, опитвайки се сякаш да задържи вътрешностите да не се изсипят навън.

— Страдай — каза Мери Терър, седнала с Дръмър в масленозеления фургон.

Тя свали прозореца и подуши въздуха. Вонята от пушека и горящите къщи сега я нямаше, но Мери я помнеше. В плътната димна завеса тя и Едуард се бяха промъкнали покрай една свинска кола и чуваха как няколко свине, застанали на по-малко от десет фута от тях с пушки в ръце, се разправяха, че не би било зле да сритат някое хипи в задника.

На четири преки по на север, в края на обрасъл с плевели парк, имаше изоставен пункт за вторични суровини, на който една от дъските бе разхлабена. Мери и Едуард се криха там над двайсет и шест часа, като спяха само когато не ритаха плъховете, привлечени от кръвта на Мери. После Едуард бе излязъл и бе намерил уличен телефон: От него се обадил на някакви приятели в Манхатън, които притежавали военна книжарница. Два часа по-късно Мери се събуди в някакъв апартамент и се заслуша в някакви гласове, обсъждащи факта, че тя е изпоплескала всичко с кръв и че не може да остане тук. При нея влезе някакъв с медицинска чанта, антисептици, спринцовки и други лъскави инструменти.

— Ега ти кашата — чу го тя да казва, докато вадеше шрапнели и трески с пинсети.

— Бебето ми — прошепна Мери. — Ще имам дете.

— Аха, Добре. Еди, дай й да дръпне още един гълток ром.

Тя пийна от пламтящата течност.

— Къде е Джак? Кажете му, че скоро ще му родя дете.

Гласът на Едуард:

— Мери? Чуй ме. Един мой приятел ще те повози малко. Ще те отведе в къща, където ще можеш да си починеш. Добре ли е така?

— Да. Ще имам дете. О, как боли! О, как боли!

— Още малко ще те боли. Слушай, Мери. В тази къща можеш да останеш, докато се пооправиш, но по-дълго не може. Не повече от седмица и някой и друг ден. Окей?

— Подземна железница — бе отговорила тя със затворени очи. — Загрявам.

— Сега трябва да тръгвам. Чуваш ли ме?

— Чувам те.

— Трябва да тръгвам. Моят приятел ще се погрижи за теб. Дал съм му малко пари. А сега трябва да тръгвам веднага. Окей?

— ’Кей — бе отвърнала тя.

После се унесе в сън и това беше последният път, когато видя Едуард Фордайс.

После дойде и онази тоалетна в бензиностанцията в Балтимор, където Мери роди мъртвото момиченце, излязло от корем, който се държеше затворен само благодарение на триста шестдесет и двата нескопосани шева. По-късно имаше къща в Боунс, Мериленд, на брега на блатото Батъл Крийк Сайпръс, където Мери бе прекарала една седмица на лещена супа в компанията на мъж и жена, които никога не говореха. През нощите писъците на дребните животни, поглъщани от блатото, й приличаха на детски плач.

Семейството й даде да прочете статията на „Ню Йорк Таймс“ за престрелката. Трудно нещо за четене бе това. Едуард, Лорд Джак и Беделия Морс са избягали. Бил заловен тежко ранен Джеймс Ксавие Тумбс. Той, Мери бе сигурна, никога не би издал нищо за плачещата дама. Джеймс Ксавие Тумбс имаше в себе си дупка, в която можеше да се свие, да затвори капака и да си рецитира хайку в това вътрешно убежище.

Най-ужасната й нощ бе обаче онази, когато сънува, че дава на Лорд Джак момче. Бе ужасно, защото като се събуди, отново остана сама.

— Ето тук съм се родила. Виждаш ли? — Мери повдигна чантата с Дръмър, но той спеше с потрепващи клепки, стиснал здраво биберона в уста. Тя го целуна по челото по-нежно, отколкото едно време бе целунала една страдаща свиня, и върна чантата с Дръмър обратно на пода.

На „Елдърман“ 1105 витаеха призраци. Чуваше ги как пеят песни за любовта и революцията с гласове, които ще останат вечно млади. Джеймс Ксавие Тумбс е бил убит при бунт в Атика и тя се запита дали неговият дух се е върнал тук и се е присъединил към тези на другите заспали деца. Линдън, Ню Джърси. 1 юли 1972 година. Както би казал Кронкайт^[5] — ето така стана всичко.

Тя се почувства много стара. Утре щеше да се чувства отново млада.

Пропътува двайсет и петте километра обратно до мотела на Макардъл, извън Пискътауей, и когато си поплака малко, никой не я видя.