Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mine, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт МакКамън
Заглавие: Мое
Преводач: Огнян Алтънчев
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Главен редактор: Виктория Петрова
Редактор: Димитър Атанасов
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-189-3 (грешен)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3330
История
- —Добавяне
2. Свирачът
Чатануга е град, в който сякаш времето е спряло — като ръждясал джобен часовник от времето на дядо ви. Широката река Тенеси лъкатуши около нея, междущатски пътища пробождат сърцето й, железопътни линии съединяват складове и фабрики с други места, но реката, пътищата и линиите минават и заминават през Чатануга, а тя остава натъжена като поовехтяла дама, очакваща своя отдавна умрял и погребан кавалер. Извръща лице от новото и модерното и се взира в нещо отдавна отминало, което никога няма да се върне.
Над Чатануга се издига огромната маса на планината Лукаут — наследството на дамата от покойния й кавалер. Точно тази планина видя Лора още преди да е видяла града. Видът й — отначало бледоморава сянка на хоризонта — накара Лора да настъпи газта на БМВ-то по-здраво. В един часа и осемнайсет минути тя се отклони от междущатското шосе и пое по „Джърмънтаун Роуд“, намери един уличен телефон с указател и го прелисти. М. К. Трегс — „Хилърд стрийт“ 904. От една бензиностанция си купи карта на града, намери „Хилърд стрийт“ и накара бензинджията да й обясни най-краткия път до нея. После пак тръгна в следобедния слънчев ден й подкара към североизточния край на Чатануга.
Номер 904 се оказа малка дървена къща, сгушена между посестримите си наоколо — от другата страна на улицата имаше търговски център. Беше боядисана в бледосиньо, ливадката отпред беше с размерите на пощенска марка и бе превърната в алпинеум, а през него минаваше алея, покрита с речни камъчета. Пощенската кутия бе от ония пластмасови работи с червени птички по тях. От клона на едно дърво висеше вързана с въже автомобилна гума, а на алеята пред гаража бе спряно бяло „Юго“ с ръждиви петна по него.
Лора спря колата пред къщата и излезе. Хладният ветрец разроши косата й, карайки висящите от горния праг на входната врата дрънкалки да звънкат и дрънкат.
От съседната врата яростно залая куче. Голямо кафяво куче зад верижна ограда, отбеляза Лора. Тя се качи на площадката и натисна звънеца, оградена от дрънкалките.
Вътрешната врата се отвори, но външната мрежеста врата остана затворена. Една добре сложена дребна жена със сплетена коса предпазливо надникна навън.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Аз съм Лора Клейборн. Обадих се от Атланта.
Жената само я гледаше.
— Обадих ви се към единадесет часа — продължи Лора. — Дойдох да разговарям с мъжа ви.
— Вие сте… дамата, която позвъни? Идвате от Атланта? — Тя примигна, неспособна да съобрази за какво става дума.
— Точно така. Не мога да ви опиша колко важно е да разговарям с мъжа ви.
— Сетих се коя сте — кимна жената. — Вие сте онази, чието дете откраднаха. С Марк си говорихме за това. Знаех си, че съм чувала името ви някъде.
Лора стоеше и чакаше. После жената каза:
— О! Влезте.
Тя отключи мрежестата врата, отвори я широко и пусна Лора да влезе.
Като студентка Лора бе влизала в много студентски бърлоги и хипи апартаменти. Собственият й апартамент даже беше доста „хипизиран“, поне доколкото го разбираха тогава студентите от Университета в Джорджия.
Къщата, в която влезе, веднага я върна в ония години. Бе пълна с евтини мебели — сандъци служеха за библиотеки и фонотеки, на пода имаше голям оранжев шезлонг с платно от чувал и върху него две големи букви — ЮТ[1], както и бежов диван, чийто вид подсказваше, че се използва от доста години насам. Тук-там се виждаха вази с изсъхнали цветя, а по стените висяха истински оригинални плакати на Маккой — на единия бяха изписани зодиакалните знаци, а другият изобразяваше тримачтов кораб на фона на пълна луна. На една дървена гравюра бе написано: „ДА БЪДЕ“. Лора бе сигурна, че подушва миризма на тамян и готвена леща. На една етажерка бяха поставени дебели полуизгорели свещи от тия със засукани фигури и шарени лентички, а до тях имаше разхвърляни книги, които включваха автори като Халил Джибран и Род Маккюън. В дъното на коридора видя постер, на който бе написано:
Войната не е здравословна за деца и други живи същества.
Чувството за завръщане в миналото у Лора щеше да е пълно, ако по пода не се търкаляха няколко робота и на телевизора не бе поставено едно Нинтендо[2]. Жената със сплетената коса събра роботите.
— Деца — каза тя с широка усмивка. — Разхвърлят навсякъде, нали знаете.
Лора видя, че на сандъка, пълен с плочи в разръфани опаковки, бе облегната кукла Барби, облечена в блестяща бяла рокля.
— Две деца ли имате?
— Точно. Марк Младши е на десет, а Бека тъкмо навърши осем. Съжалявам, че е така разхвърляно. Понякога сутрин, като тръгнат за училище, след тях все едно че е минал тайфун. Искате ли малко чай? Току-що запарих малко „Ред Зингър“.
Лора от години не бе вкусвала „Ред Зингър“.
— Би било чудесно — каза тя и я последва в малката кухня.
Целият хладилник бе облепен с ярко оцветени знаци ма мира. Имаше и рисунки с цветни моливи на децата. На едната бе написано: Обичам те, мамче.
Лора бързо отмести поглед от нея, защото в гърлото й започна да се надига буца.
— Казвам се Роуз — каза жената. — Приятно ми е да се запознаем.
Протегна ръка и Лора я стисна. После започна да приготвя чаши, чинийки и накрая наля чай от кафява глинена кана.
— Имаме сурова захар — каза тя и Лора я увери, че всичко е наред.
Докато Роуз наливаше чая, Лора видя, че жената е обута в сандали с капси — също хипи атрибути. Бе облечена в избелели дънки с кръпки и широк морскозелен пуловер с протрити лакти. Беше малко над пет фута висока и се движеше с бързи, пърхащи движения, свойствени за дребните хора. В косата й се виждаха тук-там бели косъмчета. Жената имаше привлекателно и открито лице с лунички около носа и бузите, но бръчките около устата и в ъгълчетата на очите говореха за тежък живот.
— Заповядайте — каза Роуз, подавайки й груба глинена чаша с изрисувано на нея дългобрадо лице. — Искате ли лимон?
— Не, благодаря.
Тя отпи от чая. Много малко неща се променяха на тоя свят и едно от тях бе „Ред Зингър“.
Стояха във всекидневната, заобиколени от реликвите на отдавна отминали времена. Оглеждайки всичко това, на Лора й се стори, че чува гласа на Боб Дилън да пее „Чуй вятъра“. Усети, че Роуз я наблюдава, очаквайки я с нетърпение да заговори, и Лора започна:
— Прочетох книгата на мъжа ви.
— Коя точно? Написал е три.
— „Изгори тази книга“.
— О, да. Тя е най-продавана. Почти четиристотин екземпляра.
— Рецензирах я за „Конститюшън“.
Рецензията обаче не бе отпечатана.
— Интересна книжка — добави Лора.
— Имаме си собствено издателство — каза Роуз. — „Маунтинтоп Прес“.
Тя се усмихна и вдигна рамене.
— Е, само една печатарска машина и някои други работи в мазето, но… Повече продаваме само по поръчки, за библиотеките по колежите. Но нали така е започнал и Бенджамин Франклин?
Лора се наведе напред.
— Роуз, трябва да говоря с мъжа ви. Знаете какво ми се случи, нали?
Роуз кимна.
— Разбрахме от новините и го прочетохме по вестниците. Направо се шашнахме. Но вие не изглеждате като на снимката си.
— Откраднаха ми детето — каза Лора, възпирайки сълзите с огромно усилие на волята. — Беше на два дни. Името му е Дейвид и аз… аз ужасно искам да имам дете.
Внимавай, каза си тя. Очите й започнаха да парят.
— Знаете кой ми отне детето, нали?
— Да. Мери Терър. Мислехме, че е умряла.
— Мери Терър — повтори Лора с поглед, прикован към лицето на Роуз. — ФБР я издирва. Но не могат да я намерят. Минаха дванайсет дни, откак тя изчезна със сина ми. Знаете ли колко дълги могат да бъдат тези дванайсет дни?
Роуз не отговори. Тя гледаше встрани, защото втренченият поглед на Лора я изнервяше.
— Всеки божи ден се точи толкова дълго, че сякаш няма край — продължи Лора. — Почваш да си мислиш, че времето е спряло. А през нощта, когато всичко е тихо и спокойно, чуваш и ударите на собственото си сърце… през нощта е най-зле. Детската ми стая е празна, защото Мери Теръл открадна сина ми. Прочетох книгата на мъжа ви, видях, че в нея пише за Сторм Фронт. Той познава някой, който е бил член на Сторм Фронт, нали?
— Но това беше много отдавна.
— Разбирам. Но каквото и да ми каже, би могло да помогне на ФБР, Роуз. Каквото и да е. Те и без това буксуват на място. Не мога безкрайно да стоя и да чакам да ми се обадят по телефона, за да ми кажат дали моят Дейвид е жив или мъртъв. Можете ли да ме разберете?
Роуз изпусна дълга въздишка и кимна с наведена глава.
— Да. Когато чухме новината, имахме дълъг разговор. Говорехме си за това как бихме се почувствали ние, ако някой откраднеше Марк Младши или Бека. Едно е сигурно — ще се поболеем. — Тя вдигна глава. — Марк наистина познаваше една жена от Сторм Фронт. Но не познаваше Мери Терър. Не знае нищо, което би ви помогнало да си върнете сина.
— Но защо сте толкова сигурна? Може съпругът ви да знае нещо и да мисли, че то е маловажно, а всъщност да се окаже, че има неоценима стойност. Мисля, че не е необходимо да ви казвам колко съм отчаяна. Вие сте майка! Знаете какво чувствам. — Тя видя, че Роуз се намръщи и бръчките й се очертаха. — Моля ви! Трябва да говоря с мъжа ви и да му задам някои въпроси. Няма да му отнемам много от времето. Ще ми кажете ли къде мога да го открия?
Лора хапеше долната си устна. Роуз разклати чая в чашата си и накрая каза:
— Да. Окей. Има телефонен номер, но не ви го дадох, защото никой не обича да става и да дири пазачите, когато ги търсят по телефона. Искам да кажа — мястото е доста голямо.
— Къде работи съпругът ви?
Роуз й каза къде и как се стига дотам. Лора изпи чая си, каза „благодаря“ и излезе. На вратата Роуз и пожела мир в душата, а дрънкалките тихо звъннаха в студения ветрец.
Рок Сити е кацнал на върха на планината Лукаут. Не бе предградие на Чатануга, а нещо като туристическа атракция с алеи, виещи се между огладените от вятъра канари, с водопада, хвърлящ се стремглаво надолу от висока скала, и скални градини с пейки за уморените. По паркинга и по входната порта имаше табели с нарисувани по тях брадати горски духове. В такъв студен ден, макар и слънчев, паркът бе почти пуст. Лора плати в една постройка, където се продаваха индиански наконечници за стрели и конфедератски шапки, а служителят й каза, че Марк Трегс сигурно в момента мете алеята към Люлеещия се мост. Тя тръгна по посочената алея, заобикаляща, а понякога даже минаваща точно през центъра на огромни скали — оголения скелет на планината Лукаут. С лекота мина през една цепнатина, наречена Цедката на дебелака, и разбра, че отслабва след бременността. Алеята я изведе отново на слънце, извън леденостудените сенки на камъните и накрая пред себе си тя видя Люлеещия се мост. Да, но на пътеката не се виждаше никакъв човек. Мина по моста — той наистина се разскърца и разлюля, а на шейсет фута под него от дълбоката клисура се зъбеха остри скали. Лора продължи по пътеката, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на шлифера. Никой не се виждаше наоколо. Но едно нещо се набиваше в окото — алеите бяха безупречно чисти. После тя излезе от един завой и го чу — високите и чисти като птича песен нотки на свирка.
Тръгна по звука. Повървя още малко и го видя. Той седеше със скръстени крака на скалата, облегнал долу греблото и метлата, и свиреше със свирката, зареял поглед в красивата панорама пред себе си — борови гори под синьо небе.
— Господин Трегс? — каза Лора, застанала в основата на скалата.
Той продължи да свири. Музиката бе бавна, нежна и някак си тъжна. С такава свирка, помисли си Лора, свирят клоуните по цирковете с нарисувани по бузите сълзи.
— Господин Трегс? — повтори тя малко по-силно.
Музиката спря. Марк Трегс свали свирката от устата си и погледна надолу към Лора. Имаше дълга тъмнокестенява брада с бели косъмчета в нея, дълга до раменете коса и синя бейзболна шапка на главата. Изпод дебели вежди, през стъклата на бабешки очила в телени рамки към Лора се отправиха блестящи кафяви очи.
— Да?
— Името ми е Лора Клейборн. Дойдох от Атланта специално заради вас.
Марк Трегс присви очи, сякаш се мъчи да я докара на фокус, и каза:
— Не мисля… че ви позна…
— Лора Клейборн — повтори тя. — Мери Теръл открадна детето ми преди дванайсет дни.
Той отвори уста, но не каза нищо.
— Прочетох „Изгори тази книга“ — продължи тя. — В нея пишете за Сторм Фронт. Пишете, че познавате един, който членувал в тази група. Дойдох да ви помоля…
— О! — каза той с момчешки глас, някак си неподходящ на побелелите му коси. — О, уау!
— … за помощ — довърши Лора.
— Видях ви по телевизията! С моята бабка те видяхме по телевизията! Даже снощи си говорихме за вас!
Той се смъкна от скалата с тренирана лекота. Бе облечен в кафява униформа и яке — на единия му джоб с червени букви бе написано „Рок Сити“, а на другия — Марк. Бе някъде около шест и три висок, черен като арапин, с лице, обрасло цялото в брада, рошави вежди и огромни очи зад очилата.
— Човече, ама каква изненада! Кълна ви се, говорихме си за вас!
— Видяхме се с Роуз. Тя ми обясни къде да ви намеря.
Чашата, сети се тя. Лицето върху чашата бе неговото.
— Вие сте ходили вкъщи? Уау!
— Господин Трегс, чуйте ме. Имам нужда от помощта ви. Познавали сте член на групата Сторм Фронт. Така ли е?
Момчешката му усмивка почна да се стопява. Той примигна няколко пъти, връщайки равновесието си.
— О! — каза той. — Значи затова сте тук?
— Да. Прочетох последната ви книга.
— Книгата ми. Така — кимна и пъхна свирката в задния си джоб. — Вижте… извинете, но имам работа. — Взе метлата и греблото и продължи: — Не мога да стоя дълго на едно място. Почват да се сърдят.
Лора го последва.
— Само за минутка! Не чухте ли какво ви казах! — Тя протегна ръка, хвана го за рамото и спря непохватната му дълга крачка.
— Не мога да ви помогна — каза той безизразно. — Съжалявам.
И пак разпери пергела си.
Лора подтичваше до него и в гърдите й започна да се надига гняв, обагряйки страните й в червено.
— Господин Трегс! Почакайте, моля ви! Само за минутка!
Той продължи с ускорена крачка.
— Чакайте! Изслушайте ме поне!
Крачката стана даже по-бърза.
— Казах почакайте, по дяволите! — извика Лора, хвана Марк Трегс за лявата ръка, завъртя го с всичка сила и залепи гърба му на една гладка канара. Той изхъмка тихо, а греблото и метлата паднаха от ръцете му. Очите му се разшириха като на бухал и в тях премина страх.
— Моля ви — каза той. — Не понасям насилие.
— Нито пък аз! Но кълна се в Бога, синът ми е отвлечен от убийца и вие ще ми кажете всичко, което искам да знам. — Тя го разтърси. — Загряваш ли сега?
Той не отговори. После се чу тихо:
— Да, загрявам.
— Добре. — Лора го пусна, но му препречи пътя да не избяга. — Ти си познавал някой от Сторм Фронт. Кой е той?
Трегс се огледа.
— О, я стига! Къде се крият свинете? Ти ги докара, нали?
— Няма никаква полиция. Сама съм.
— Е, и без това няма значение. — Трегс вдигна рамене. — Не ме интересува, ако ще и цялата да си омотана с жици. И така, няколко месеца бяхме в една комуна с Беделия Морс. Диди за приятели. Е, и какво? Нямал съм вземане-даване със Сторм Фронт, така че натъпчи това в една лула и я дай на свинете да я изпушат, та дано го проумеят.
— Какво се е случило с Беделия Морс? Да не е убита в престрелката в Ню Джърси?
— Не, измъкнала се е. Слушай, това е всичко, което знам. През шейсет и девета Диди и още осем души бяхме в една комуна — това беше, преди да влезе в Сторм Фронт. Бяхме в Южна Каролина и след около четири месеца се пръснахме, защото ни писна от тормоза на местните свине. Край на историята.
— Не се ли познавахте от Бъркли?
— Хм. Тя не е ходила в Бъркли. Лепна се за Сторм Фронт, като отиде в Ню Йорк. Слушай, повече нищо не знам за нея, окей?
— И оттогава не си чул нищо за нея?
— Няма начин. — Той наведе дългото си тяло и взе метлата и греблото. — Изду ли здраво апаратурата, та свинете да го чуят ясно и силно? А ти чети по устните — няма начин.
— А какво ще кажеш за Мери Теръл? Можеш ли нещо да ми кажеш за нея?
— Да. — Той свали очилата си, извади от джоба си кърпичка и почисти стъклата. — Но ти вече го знаеш. Тя е луда. Няма да се предаде на свинете. Ще трябва да я убият.
— И ще убие и сина ми. Това ли искаш да кажеш?
— Не казах това. — Трегс си сложи очилата. — Вижте, госпожо Клейборн, съжалявам много за това. Наистина съжалявам. Но не знам нищо повече за Сторм Фронт, което свинете… искам да кажа, полицията и ФБР, да не знаят. Съжалявам, че сте били целия този път, но не мога да ви помогна.
За миг на Лора й се стори, че ще припадне. Толкова надежди бе градила — за какво — и тя не знаеше, — а попадна в задънена улица.
— Не изглеждате добре — каза Трегс. — Искате ли да седнете?
Тя кимна, той я хвана за ръката и я заведе до една пейка.
— Искате ли кока-кола? Ще отида да ви взема.
Лора поклати глава, борейки се с повдигането. Сети се, че ако повърне, Трегс ще трябва да го почиства. Струваше си да го направи, макар и така, на инат. Но не го направи. Вместо това, подложи лице на студения ветрец и усети как студената пот почва да съхне по лея. Каза с пресипнал глас:
— Друго нищо ли няма? Имате ли някаква представа къде би могла да бъде Мери Теръл?
— Не. И Диди не знам къде е. Доста отдавна беше.
Седна на пейката до нея и протегна дългите си крака напред. Имаше червени маратонки „Адидас“, със звездички по тях.
— Та комуната де замислено каза той. — Човече, това сякаш беше част от някакъв друг свят. Е, наистина беше друг, нали? — Той примижа на слънцето и се загледа в един сокол, кръжащ над планината. — Отдавна отминал. Живеехме си чудесно — в малка фермичка, имахме си няколко крави и малко кокошки. Никого не безпокояхме. Всичко, което искахме, бе да постигнем нирвана[3]. Знаете ли какво ни лепнаха свинете?
Почака Лора да поклати глава и продължи:
— Нямали сме разрешение за търговия. Разбирате ли, Диди правеше разни работи. Разбираше от грънчарство и продаваше изработеното в града. Справяше се доста добре, после бам — нямаш разрешение. Човече, не мога да си обясня как още не са се свършили дърветата с всичката тая хартия, дето се давим. Искам да кажа — как още имаме гори, като през цялото време бълваме хартия от незапомнени времена. А като си помислите, че има и мебели от дърво, къщи от дърво и какво ли още не от дърво! Как така имаме още гори? — мушна я той с острия си лакът. — А?
— Не знам. Може би трябва да напишете книга за това.
— Да. Може би ще напиша — каза той. — Да, но пак ще ми трябва хартия, нали? Виждате ли? Омагьосан кръг.
Поседяха малко в мълчание. Студеният вятър се усили и Лора чу как соколът изпищя. Марк Трегс се изправи.
— Трябва да видите и другите места на Рок Сити, така и така сте тук. Чудесен е. Спокоен и тих през това време на годината. Чувстваш се като собственик на парка.
— Не ми е до гледки.
— Сигурно. Е, тогава да се връщам на работа. Можете ли да намерите обратния път?
Лора кимна. Къде да ходи? И какво да прави, като отиде?
Трегс се поколеба с метла и гребло в ръце.
— Вижте… каквото и да приказваме, аз наистина съжалявам, че ви е сполетяло такова нещо. Мислех, че Мери Теръл е мъртва, погребана някъде в някой безименен гроб. Е… човек никога не знае, нали?
— Човек никога не знае — съгласи се тя.
— Точно така. Е, и умната. Много лошо, че дойдохте чак дотук за нищо. — Поколеба се, тъпчейки на място. — Надявам се, че ще намерят детето ви. Мир.
Той направи знака, после се обърна и се отдалечи.
Тя го пусна. Какъв смисъл имаше?
Накрая, като се убеди, че гаденето й е минало, Лора се изправи. Какво ще прави сега? Да се върне в Атланта. Не, не. Този следобед повече не й се караше кола. Може би ще си намери стая в някой хотел, ще си купи бутилка евтино червено вино и ще се натряска. Две бутилки даже. Какво толкова?
Тръгна подир сянката си по витите алеи на Рок Сити — дребна, свита сянка на жена, смазана между минало и бъдеще, оставена без капчица надежда.