Робърт Маккамън
Мое (20)

1. Парчета

На четиринайсетия ден от февруари се случиха две неща — един пътнически самолет на TWA, с 246 пътници на борда, експлодира над Токио, Япония, а в Ла Крос, Уисконсин, някакъв пропаднал тип с автомат АК-47 откри огън в един търговски център, убивайки трима и ранявайки петима, преди да се скрие в Джей Си Пенес. Двете новини заедно забиха последния гвоздей върху шестващата из медиите драма, наречена Мери Терър, отреждайки й онова място в новините и вестниците, което е познато като „девета глуха“, т.е. умряла история.

Започваше петнадесетият ден. Лора Клейборн се събуди някъде около десет, след още една неспокойна нощ. Полежа в леглото, опитвайки се да се ориентира — понякога й се струваше, че е будна, когато всъщност сънуваше. Това беше от хапчетата за сън. Всичко бе така объркващо и несигурно, смесица от действителност и илюзия. Тя събра сили да посрещне още един ден — страхотно усилие, — стана от леглото и надникна през прозорците. Слънцето грееше, небето бе синьо. Навън бе ветровито и изглеждаше студено. Нямаше ги, разбира се, вече репортерите. Ден след ден бяха се измъквали. Пресконференциите, организирани от ФБР, които в действителност бяха само опити да се задържи интересът на медиите, бяха престанали да бъдат примамка за репортерите. Бяха ги прекратили. Нямаше никакви новини. Мери Терър бе изчезнала, а с нея — и Дейвид.

Лора отиде в банята. Не се погледна в огледалото, защото знаеше, че гледката ще е ужасна. През тези дванадесет дни, откакто откраднаха Дейвид, й се стори, че е остаряла с десет години. Ставите й пукаха като на стара жена и непрестанно имаше главоболие. Стрес, бе й казал докторът. Напълно разбираемо за такава ситуация. Виждате ли това розово хапче? Взимайте по една половинка от него два пъти дневно и ми се обадете, ако имате нужда от мен. Лора наплиска лицето си със студена вода. Клепачите й бяха подпухнали, а тялото — подуто и отпуснато. Усети топла влага между краката си и докосна болното място. По пръстите й полепна водниста червеникава течност. Шевовете пак се бяха разхлабили — нищо не можеше да укрепи тялото й, откакто детето й го нямаше.

Неизвестността бе нещото, което я съсипваше. Мъртъв ли бе Дейвид? Убит и хвърлен в някоя крайпътна канавка? Или го е продала на черния пазар за пари? Или възнамеряваше да го използва като тотем в някой култов обред? ФБР и Касъл обмислиха всички тия въпроси, но отговор нямаше.

Понякога внезапно я обхващаше необходимост да плаче и тогава я принуждаваха да си легне. Усети как идва и сега, даже се усилва. Вкопчи се в мивката с наведена напред глава. През мислите й бързо се мярна телцето на Дейвид, захвърлено в канавката.

— Не! — каза тя и първите сълзи опариха очите й. — Не, по дяволите, не!

Тя го превъзмогна с разтреперано тяло и така стиснати зъби, че челюстите я заболяха. Бурята на непоносимата мъка отмина, но остана да трепти и да шуми на хоризонта.

Лора излезе от банята, мина през разхвърляната спалня и през кабинета, отиде в кухнята. Краката й бяха студени. Най-напред, както обикновено, спря пред телефонния секретар. Никакви съобщения. Отвори хладилника и почна да пие портокалов сок направо от кутията. Взе всичките витамини, които докторът й бе предписал, и почна да ги гълта един след друг, а от някои хапчета и кон би се задавил. После застана в средата на кухнята, примигна срещу слънцето и се опита да реши какво да бъде — овесени ядки или ръжен крекер.

Я по-добре първо да се обади на Касъл. Секретарката му, на която отначало мед й капеше от устата, а сега бе кратка и кисела като лимон, отвръщайки на многократните обаждания на Лора, отговори, че Касъл го няма и преди три часа няма да се върне. Не, никакъв напредък. Да, най-напред вас ще уведомим. Лора затвори.

Струваше, й се ужасно трудно да реши — овесени ядки или ръжен крекер.

Накрая хапна житен крекер. Яде права, разля мляко по пода и малко остана пак да заплаче, но си спомни старата поговорка^[1] и се сдържа. Изтри капките мляко с крак.

Родителите й си бяха отишли предната сутрин. Това бе началото, разбра Лора, на студена война между нея и майка й. Два дни преди това майката на Дъг си бе заминала за Орландо. Дъг се бе върнал на работа. Някой трябва да се грижи за прехраната, каза й той. И без това няма полза от седене на едно място, нали?

Снощи Дъг бе казал нещо, което доведе Лора до ярост. Той я погледна, сложил „Уолстрийт Джърнъл“ до себе си на дивана, и каза:

— Ако Дейвид е мъртъв, това няма да е краят на света.

Тази забележка я бе прерязала като нагорещен бръснач.

— Ти мислиш, че е мъртъв? — попита го тя с див глас. — Това ли си мислиш?

— Не казвам, че е мъртъв. Просто казвам, че каквото и да се случи, животът си върви.

— Боже мой! Боже мой! — Лора вдигна ръка до устата си, а сърцето й се преобърна от ужас. — Ти наистина мислиш, че той е мъртъв, нали? О, Исусе, да, така е!

Дъг се втренчи в нея с тежък поглед и Лора видя истината в очите му. Последвалата буря бе изхвърлила Дъг от къщата й. Мерцедесът бе потънал в нощта. Лора набра номера на Ч. Дженсън. Когато се обади някаква жена, Лора й каза горчиво:

— Той идва. Имаш го и се надявам да се радваш на това, което получаваш.

Бе затворила, но не с трясък, както искаше. Дъг не си струваше усилието. По някое време преди полунощ бе открила, че седи на леглото, режейки с ножицата сватбената им снимка. Докато седеше така с парчетата спомени в скута, мина й през ум, че май почва да губи разсъдъка си. После бе събрала парчетата в малка купчинка върху дрешника, бе взела две приспивателни хапчета и се бе опитала да почине малко.

Какво да прави? Какво да прави? Не беше още готова за работа. Представяше си как се опитва да отрази някое социално събитие и сервира някой припадък на околните. Зареди кафеварката и се защура из кухнята, оправяйки неща, които вече бяха оправени. Минавайки край телефона, тя си помисли дали да не се обади пак на Нийл Касъл. Може би има нещо ново. Вдигна слушалката, остави я, пак я вдигна и най-накрая я остави нерешително.

Оправи кабинета, помисли си тя. Да, той наистина има нужда от оправяне.

Лора влезе и прекара няколко минути в преглеждане на списанията в кошничката, където ги събираха. Избираше тези броеве, които носеха дата отпреди два или три месеца, и ги подреждаше в купчинка, за да ги изхвърли на боклука. Не, не, този брой нека остане — в него има статия за кърменето. Този също нека остане — в него пък се описва как бебетата реагират на музика. От списанията тя се премести на библиотеката и започна да подрежда томовете така, че гърбовете им да са на една линия. Почуди се как да подреди по-големите по формат томове. И тогава заглавието на следващия том накара ръката й да спре прецизното подреждане.

Заглавието бе „Изгори тази книга“.

Лора свали книгата от лавицата. Марк Трегс, непоправимият хипи. Нямаше авторска снимка. „Маунтинтоп Прес“, Чатануга, Тенеси. Пощенска кутия. Тя прелисти книгата, търсейки пасажа, където Трегс описваше Уедър Ъндърграунд и Сторм Фронт. Намери го на страница 72:

Поколението на Свободната любов, кървящо от хилядите рани, нанесени от военизираната антикултура, можеше да изчезне още на 1 юли 1972 г., когато полицията в Линдън, Ню Джърси, устрои засада на терористите от Сторм Фронт в една къща в предградията. В последвалата престрелка загинаха четирима от тях, един бе заловен жив, но ранен, а други четирима успяха да избягат, включително и водачът им — Лорд Джак Гардинър. Свинете се скъсаха да търсят, но не откриха нищо. Някои казват, че Канада, тази Мека за бегълците, ги е приютила в горите си. Можете и днес да ги чуете, ако насочите ухото си, накъдето трябва — те все още са там някъде. Може би все още ближат рани като остарели мечки в някоя пещера. Може би все още стоят скупчени около тамяна и свещите, мърморейки неразбираеми слова и несбъднати мечти и отмятайки посивели вече дълги коси, отново и отново търсят утеха в тревата и киселината^[2]. Познавах една от Сторм Фронт, много отдавна, още преди пламъците да унищожат цветните лехи. Беше чудесно хлапе от Сидър Фолс, Айова. Фермерска дъщеря, представяте ли си? На нея аз изпратих послание: Пази вярата си и обичай тези, които са с теб.

Погледът на Лора се върна назад. Познавах една от Сторм Фронт. Но не Мери Теръл. Тя е родена в Ричмънд. Коя тогава?

Някоя, която може да помогне на ФБР да намери детето й?

Лора отнесе книгата до телефона. Набра номера на Касъл с такава бързина, че го обърка и се наложи отново да набере. Секретарката му, кучка с кучка, отговори на второто позвъняване. Не, госпожо Клейборн, господин Касъл още го няма. Казах ви вече, че преди три часа няма да се върне. Не, съжалявам, но не е оставил телефон, където можете да го откриете. Госпожо Клейборн, не помагате на нищо и на никого, като продължавате да звъните. Аз ужасно съжалявам, че сте изпаднали в такава ситуация, но ние правим всичко възможно…

Дрънканици. Лора затвори.

Закрачи из кухнята с лудо биещо сърце. На кого да каже за това? Кой може да й помогне? Пак спря пред телефона и този път набра „Телефонни справки“ в Чатануга.

В централата нямаха номера на „Маунтинтоп Прес“. Имаха двама Трегс — Филип и М. К. Тя надраска номера на едно листче и го набра с треперещ стомах.

Четири позвънявания.

— Ало? — Някаква жена.

— Марк Трегс, моля?

— Марк е на работа. Искате ли да му предам нещо?

Лора преглътна с пресъхнало гърло.

— Ами… това… същият Марк Трегс ли е, който написа книгата?

Пауза. После едно предпазливо:

— Да.

Слава богу, помисли си тя. Ръката й се бе впила в слушалката.

— Вие неговата съпруга ли сте?

— Кой се обажда, моля?

— Името ми е Лора Клейборн. Обаждам се от Атланта. Имате ли някой номер, на който да се свържа с господин Трегс?

Пак пауза.

— Не, съжалявам.

— Моля ви! — изстреля тя твърде бързо, неспособна да сдържа емоциите си. — Трябва да говоря с него! Моля ви, кажете ми как да го намеря!

— Няма телефон — каза жената. — Лора Клейборн? Звучи ми познато. Приятелка ли сте на Марк?

— Никога не съм го виждала, но е от жизненоважно значение да го намеря. Моля ви! Не можете ли да ми помогнете?

— Ще си бъде вкъщи след пет часа. Какво да му предам?

До пет часа имаше цяла вечност. Отчаяна, Лора каза:

— Много ви благодаря! — И този път тресна слушалката.

Остана известно време така, стиснала лицето си в шепи, чудейки се какво да прави. Картината с Дейвид в канавката отново се натрапи в съзнанието й, но тя се отърси от нея, преди да се е загнездила там.

Чатануга беше на около два часа път с кола, на северозапад от Атланта по шосе I-75. Лора погледна часовника. Ако тръгне сега, ще е там някъде около един. Познавах една от Сторм Фронт. Марк Трегс сигурно знае повече за Сторм Фронт, отколкото е писал в книгата. Два часа път с кола. Тя можеше да стигне и за четиридесет и пет минути.

Лора отиде в спалнята, обу чифт дънки, които прилепнаха плътно около все още подпухналата от бременността плът, надяна една бяла блуза и бежов плетен пуловер. Мина й през ума, че може да се наложи да остане да преспи там. Започна да пълни един куфар — още един чифт дънки, ален пуловер, повечко бельо и чорапи. Взе си пастата и четката за зъби, реши да вземе шампоана и сешоара. Пари, помисли си тя. Трябва да мина през банката и да осребря някой чек. Да си взема кредитните карти — Виза, Мастър Кард и Америкън Експрес. Трябва да напълня резервоара на БМВ-то. Да оставя бележка на Дъг — не, остави. Трябва да проверя и гумите. Никак няма да е добре за сама жена да стои по пътищата със спукана гума в тия трудни времена.

Вече й бе станало ясно, че насилието може да се стовари върху човек отвсякъде без предупреждение, оставяйки трагедии и разруха подир себе си. Отиде до дрешника, отвори горното чекмедже и повдигна пуловерите на Дъг. Взе автоматичния пистолет, взе и кутия патрони. Да вървят по дяволите уроците по стрелба — ако се наложи да го употреби, бързо ще се научи.

Лора се среса набързо, насилвайки се да се погледне в огледалото. Очите й имаха гланцов блясък — от възбуда или лудост — от кое, не можа да определи. Но в едно нещо бе сигурна — чакането на едно място, ден след ден, да й съобщят нещо за детето й със сигурност щеше да я накара да откачи. Марк Трегс можеше и нищо да не знае за Сторм Фронт. Можеше и никаква полезна за нея информация да няма. Това нямаше значение — тя ще го намери и нищо на света не е в състояние да я спре.

Обу си черните „Рийбок“ и хвърли пистолета в куфара заедно с четката за коса. Купчинката с нарязаната снимка привлече вниманието й. Тя я смете с ръка в кошчето за боклук. После вдигна куфара, взе тъмния си шлифер и се отправи към гаража. Двигателят на БМВ-то изръмжа гърлено.

Лора се отдалечи от къщата на „Муър Мил Роуд“, без да се обръща назад.